Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Текстът е част от романа „Заекът на Гала“, изд. „Унискорп“, 2010.

Заекът на Гала – Част 1

Заекът на Гала – Част 2

Заекът на Гала – Част 3

Този човек ме изнервя с присъствието си. Трудно ми е да кажа защо. Всеки път пред него се заключвам, натъпквам емоциите си някъде в черния дроб или дванадесетопръстника и му предоставям за комуникация плоско лице и безизразни очи. Той негодува, че абдикирам така и ми иска емоциите обратно. Вероятно смята, че може да си ги върне с директен удар по черния ми дроб и дванадесетопръстника.

– Последния път като се видяхме изглеждаше по-розова, какво си се сбабичосала сега? – ударът попада на подходящото място, но аз натискам емоциите да си кротуват. Пием бира, която съм купила аз, защото той се е суетил да я пренася, после се е върнал и е изразил лицемерен протест, че съм го изпреварила с плащането. Тези маневри не ме учудват. Когато ме покани на ресторант за рождения си ден, щедро ми предостави възможността да избирам между шопска салата и пържени картофки. Преди това небрежно ми съобщи, че въобще не е гладен.

– Как решаваш въпроса със секса? – пита ме директно той, а аз пак натискам надолу емоциите си, за да не ги повърна върху масата. Не отговарям. Не се чувствам длъжна. – Аз например мастурбирам, защото липсата на секс води до болести. Но, разбира се, сексът с жена си е друга работа. На нашата възраст не можем да си позволим да живеем без секс.

Забележката за „нашата възраст“ е изключително интересна, защото той, по мои изчисления, е поне с десет години по-възрастен. Донякъде ми е забавно, че вече имам в репертоара си и такава „медицинска“ покана за секс. В следващите десетина минути той се впуска в подробно описание на болестите, които ще ме сполетят, ако веднага не започна да правя редовен секс с него. По три пъти на седмица. Думите му звучат като прокоба и аз едва се сдържам да не се изплюя предпазно в пазвата си. Утехата ми е да си представя пищна силиконова хубавица, която му излива остатъка от бирата във врата.



Бабата е у дома около десет месеца. Страда от тежка форма на склероза, трудно се движи, а от три месеца вече е напълно на легло. Грижите по нея ми отнемат почти цялото внимание към околния свят. Все пак някъде между капките успявам да ходя и на работа. Преди да се залежи тя има странния навик да спи през деня и да будува през нощта. Някъде към полунощ обикновено ме събужда и ме моли да я разхождам из апартамента. След около половин час капва и се връща в леглото. Една нощ ме събуди съзаклятнически с новината, че крадци се опитват да разбият вратата. Успокоявам я, и я моля да си легне. След три месеца перманентно недоспиване нося рецептата с лекарствата й на моята лекарка. Тя е изумена. Оказва се, че лекарствата, които й давам преди да заспи са всъщност като тройна доза силно кафе и разбуждат задрямалата потентност на старческия й мозък до крайност. Как да не караконджулства посред нощ? Спирам да давам лекарствата от обяд нататък. Няколко нощи всички спим нормално и започваме да се държим като нормални хора.

Тази вечер бабата е със странно просветлено съзнание. Говори ми за мен и за него. Благодари ми, че я гледам. „Хайде, хайде,- връщам я към действителността – Знаеш, как се караме, само още не сме се хванали за косите“, припомням й аз. Тя пожелава да го повикам, искала да му каже нещо. „О, не го безпокой, гледа телевизия“, възпротивявам се и така той никога няма да чуе последните й думи. Давам й лекарствата и я чакам да заспи. Тя заспива. Не се събужда никога.

След погребението се чувствам като човек загубил смисъла. Нямам за кого да се грижа, но това не ми носи облекчение, а празнота. Той пък няма да спре да ми повтаря колко съм я мразила, и дори как веднъж съм я била в началото на брака ни. „Не, не съм я била, опитвам се да се оправдая, само изтръгнах тигана от ръцете й, когато започна да ме учи как се готви“. Но той не ми вярва. Бил ме видял как я бия. Сигурно съм една агресивна побойница, която само се чуди на кой беззащитен човек да се нахвърли.



Ах, този Моцарт! Този уж безпроблемен, научен по ноти Моцарт, в който никой не се съмняваше, който може да бъде изсвирен и със затворени очи. Проблемът беше в Шопен. Дъщеря ми го преодоляваше както буря преодолява съпротивата на големи дървета – с постепенни, леко увеличаващи се набези, с добре премерени атаки върху трудните места, а най-накрая – върху цялото. Не. Не успя нито веднъж да овладее формата. Но за всеобща изненада, преодоляла я на изпита! Затова пък хлътнала в безпроблемния Моцарт. В резултат остана първа резерва на приемния изпит за Музикалната академия. След дива ярост по адрес на Моцарт и изобщо на свиренето на пиано като форма на малтретиране на човешкия дух, тя се запиля на морето с компания и остави нас, родителите, да се пържим върху огъня на неизвестността.

Петнадесети септември. Звъни телефонът. Дъщеря ми като по чудо е вече вкъщи с невероятен загар, леко отслабнала от безкрайните летни купони и модерните форми на „July morning“ и „Let it be“.

– Сериозно? Супер! – възклицава лъчезарно тя, закрива слушалката с ръка, за да ми каже само на мен – Приета съм! – и продължава радостно да слуша източника на добрата вест. Аз стоя вдървено до нея и не мога да повярвам на неведомите пътища на късмета. Чакам с нетърпение да свърши, за да науча всичко до най-малката подробност.

– В кой клас са те записали? – пита делово баща й, защото за него образованието в същността си не представлява нищо, важен е само Учителят.

– Ами на някаква там, не чух добре...

– Как така на „някаква там“? Защо не си в класа на учителката, която те готвеше? А, да, знам защо! Защото си безотговорна и никой не иска да работи с безотговорни ученици!

На това място думата безотговорност отключва в него маниакално любимата му тема за мързела и безхаберието на дъщеря ни и той се впуска в дисекция на тези нейни непростими недостатъци. Тирадата преминава в крясъци. Той започва да твърди, че по принцип човек, който може да се провали на Моцарт, трябва изцяло да забрави възможността за кариера в музиката. Такъв човек трябва моментално да смени попрището си. Не романтикът Шопен, а великият Моцарт и великият Бах са истинският лакмус за музикалността. Колко жалко, че е приета в Музикалната академия! Трябвало е да се провали веднъж завинаги, защото по принцип цялото й битуване в музикалната сфера си е чист провал. В един момент ние и двете с дъщеря ми вече сме започнали да плачем и да се чудим – дали всъщност е приета или не е приета или може би фактът че е приета, е много по-ужасен. В този момент у дома нахлува една приятелка, за секунди диагностицира положението и измъква женската част от семейството на свеж въздух. Отиваме в ресторант, дишаме бавно, за да си върнем ритъма на живот и самообладанието, поръчваме си нещо. Приятелката започва да разказва стари вицове, за да ни убеди, че моментът съвсем не е трагичен.

Няколко дни по-късно разбираме, че след първото класиране през лятото нейната учителка си е попълнила класа и през есента вече не е имало свободно място.



Трябват ми няколко месеца, за да разбера, че новият избраник на сърцето ми е точно копие на бившия ми съпруг. Удивително е колко много си приличат. Страхувам се да заговоря за Моцарт и Бах, защото имам чувството, че имат еднакво мнение за всичко. Изобщо не е необходимо да общувам с новия – всичко ми е предварително известно. Може би не е необходимо и да правим секс. Тези номера отдавна ги знам, подобни упражнения съм правила в семейния креват хиляди пъти. И новият не ме целува, и новият не ме гали, и новият ме избутва да се махам веднага след като достигне до заветната кулминация. Ако човек се вгледа „медицински“ в нещата, ще открие единствено положителния здравословен ефект от усилието. Но пък в крайна сметка не е ли по-романтично да мастурбираш? Не е ли и по-хармонично като въздействие върху изострените сетива на душата? А, нещо ново от репертоара на новия. Изритва ме от кревата, за да ме наблюдава отзад. Чувствам се поласкана. Никоя жена по никакъв начин не може да бъде убедена, че е сексапилна отзад. Но как едно подобно изритване да не те убеди? С тиха стъпка си тръгвам след секса. Правя го така тихичко, за да се прокрадна край недоумението на душата ми – защо го правиш, пита ме съчувствено тя и поклаща глава съжалително. Понеже е мила към мен, ей сега ще ме черпи едно силно кафе и шоколадова паста в сладкарницата наблизо. Тя е единствената душа, мила към мен, отбелязвам мимоходом докато затварям внимателно вратата, за да не стресна удовлетворената душа на колекционера на оргазми.



Музеят на Дали във Флорида. Обичам тази знойност на въздуха, която те изпълва като футболна топка с много атмосфери. А музеят е създаден тук, защото тъкмо сградата в Сейнт Питърсбърг се е сетила да предостави помещенията си за колекцията от картини на великия мустакатко, събирани от американския му почитател. Американците са практични и надушват откъде могат да дойдат парите. Туристи от цял свят бият път до Флорида, за да направят поклонение пред изкуството на човека, който е видял дръжката на телефона във формата на огромен червен краб. Обхождам залите няколко пъти, с групата и без нея. Дивя се на огромните платна, в които въображението на ексцентрика витае без спирачките на какъвто и да било предразсъдък. Весело ми е. Ако Дали беше жив, сигурно щеше да ме покани на вечеря с Гала в опит да ми повдигне духа. Аз, обаче, съм малко смутена от Гала и нейната представа за дълбочина на любовта. Случаят със заека е много показателен. Историята е широко известна, но може би все още недостатъчно осмислена, а моите срещи с любовта в различните й форми ме прави особено чувствителна към темата. И така – Дали и Гала отглеждат в къщата си заек, обичат го, посвещават му нежност и време, но не щеш ли, идва времето за ваканцията и слугите започват да питат какво да направят със заека докато домакините отсъстват. Гала поема инициативата да реши въпроса и един ден тя и Дали хапват чудесно заешко задушено. Когато разбира, че е изял домашния си любимец, Дали прави опит да повърне, но Гала се чувства прекрасно. Обяснението й – тя обича толкова много заека, че не може да не се чувства щастлива, че той вече е станал буквално част от нея. В този смисъл усещам, че мъжът ми е станал част от мен, че съм го погълнала и той ще живее винаги във всяка моя клетка. Така че, чудя се, с какво съм по-различна от Гала? Нали и нейното меню се е състояло от разнообразни рецепти сготвен Дали.



Внимателно изстисквам в ръка тубата с балсама за коса. Хлъзгавата бяла течност изумително ми напомня за спермата на новия. Втривам балсама в косата си и чувствам как човешките протеини започват да дават сила на косъма. Никога преди това не ми се е струвало, че тази течност може да бъде животворна и вкусна. Впрочем, не съм я опитвала. Помолих го да ми позволи, но той ужасено отказа. Обясних му, че е първия, от чийто вкус се интересувам. Сторих го много плахо, почти като ученическо признание в любов. Той ме изгледа стъклено и темата изсъхна в краткия промеждутък между неговия оргазъм и моето тръгване. По въпроса за оргазма имам стройна концепция завещана ми от първообраза на новия. Първообразът упорито твърди, че светът е оглупял, след като си позволява да се лигави на тема женски оргазъм. „Призовават ни да сме мислили, ние, мъжете, за женския оргазъм!?“, възмущава се той. „Че откъде накъде? Кой се интересува от женския оргазъм? Не е ли работа на жената да задоволи мъжа?“ Толкова. И никакви контрааргументи, моля.

Хлъзгавата бяла течност винаги ме е изпълвала с почти религиозно благоговение. Знам, че звучи кощунствено, но искам да бъда честна поне пред себе си. Без нея нямаше да се родя, нямаше да ги има на света най-скъпите ми хора, без нея нямаше да го има това хипотетично милиардно човечество, което е причина за всички зигзаги на хуманизма. Без това човечество нямаше да го има Бог, който се осъществява и усъвършенства чрез нас, защото е в нас. Сигурна съм, че във всяка моя болка и радост се оглежда Бог като в миниатюрно огледало, както слънцето се оглежда в капката и я кара да блести.

Имах неблагоразумието да развия тази своя теза пред новия, както и всичките ми идеи за приликата между спермата и козметиката за баня. По-късно узнах от странични източници, че това му се е сторило сигурен признак за безнадеждната ми перверзност и той надълго и нашироко се оплаквал на приятелите си, че съм вещица, която иска да го изсмуче, за да му вземе силите.



Страшна тишина се е настанила в стаите. Дъщеря ми разучава „Фонтаните на вила Д’Есте“ на Лист, баща й е гневен и твърди, че тя нищо не разбира от духа на произведението, двамата са люто скарани и сега не си говорят. Духът на Лист се е настанил трайно в района на пианото не само заради портрета му, който си стои там от дълбока древност, подпрян на метронома, но и заради романа на Шандор Гал „Ференц Лист“, подреден в библиотеката на половин метър от пианото. „Фонтаните на вила Д’Eсте“ прозвучават за стотен път на касета в изпълнение на велик майстор на клавишите, за да прокарат трайна следа в съзнанието на младата пианистка, но бащата продължава да не е доволен. Той потъва в мрачни разсъждения за мистицизма на Лист.

– Кои са тези фонтани? Хайде, кажи, като много знаеш! – крещи той.

– Откъде да знам кои са – отговаря индиферентно тя.

– Ами да, как ще знаеш! Откъде да знаеш! Ти изобщо чела ли си нещо за Лист, знаеш ли какъв е бил той?

– Не съм и няма и да прочета! – вече крещи и тя.

С мокри ръце се появявам от кухнята и давам полезно предложение.

– Защо не и разкажеш някои неща за произведението, за да я улесниш?

Той ме поглежда с презрение и отсича:

– Нищо няма да й кажа! Да прочете сама! Няма да й давам нищо смляно! Да не е ставала музикант като не се интересува от музика! Да иде да продава в някой супермаркет!

Така ограмотяването на тема Лист се отлага за далечното неопределено бъдеще.

Години по-късно гостувам в къщата на известен наш художник. Той ми разказва с умиление как е учил дъщерите си да рисуват, как им е помагал, как ги е окуражавал и поощрявал, а те днес, за негова радост, са намерили своя път в Америка, рисуват и печелят добре, щастливи са с работата и семействата си. Жена му кима в знак на съгласие и го гледа с благодарност, сипва ми кафе и се прави, че не забелязва как ми трепери ръката, с която хващам дръжката. Едва издържам да не хукна веднага навън, после претупвам сбогуването, втурвам се по заледените улици в един късен януари, крача в неясна посока и не преставам да питам: „Защо, Господи, защо?“



Празници са. Цяла поредица от онези празни тъпи дни, в които самотниците започват да вият като кучета или по-скоро като вълци на месечина. Дните са се разперили като паунови опашки, но часовете съвсем не са така красиви и изпълнени със скрито съдържание като пауновите пера. Човек може да изпере, да изчисти и да наготви за около два часа, вече знам от опит. Всичко може да заблести за тези два часа и после? Няма смисъл да се звъни и по телефона – всички приятели са на вили, по хотели, по гости в провинцията и ще започнат да се завръщат с камилските си стада в края на празниците, за да се втурнат нахално в живота ти точно когато нямаш нужда от тях. И като си помисли човек, че всички хора с многолюдни семейства мечтаят да са сами, а всички самотници – да са членове на многолюдни семейства!

В първия ден от празничната серия отивам на гости на приятелка. Тя ми устройва пир, който включва богат избор на салати, ядене в количество, от което можеш да се споминеш, и бисквитена торта с ягоди – мечтата на всяка диета. Ядем до пръсване, след което аз се качвам на подиума и произнасям слово за болката от самотата. Приятелката се опитва да ме утеши, привежда цяла поредица примери на хора, които страдат неистово в лоното на брака, а аз стигам до случката със „сбабичосването“ и „здравословния“ секс. Приятелката искрено се забавлява, но в очите й се мярка сянка на тъга. После гледаме снимки на внуците й – светли лица на момче и момиче, едното живеещо на друг континент, а другото тук, и ни става някак по-топло и смислено. Разменяме книги и аз си тръгвам. Уговорката ни е да отидем по магазините на другия ден.

Естествено, на другия ден магазините не работят, но ние все пак обхождаме витрините и забиваме носове в безличните им стъкла. Пием кафе на слънчева маса като примижаваме от удоволствие от ухажването на слънцето.

– Знаеш ли че почти не съм спала тази нощ? – казва ми приятелката.

– Защо?

– Защото вчера с тези разговори ми напомни колко съм самотна – признава ми тя.

     Чувствам се ужасно гузна. Никога не ми е хрумвало, че може да има и други самотни хора, освен мен.

Винаги съм подозирала, че негова библия още от юношеството е била онази омразна книга на Ото Вайнингер, която описва жената като неинтелигентно, бездуховно същество, достойно единствено да прислужва на мъжа и да го вдъхновява за великите му дела. Никога не го попитах, няма и да го направя, но цялото му поведение издаваше подобно отношение. По различни социални и исторически причини феминизмът днес е осмиван като дело на хистерични демодирани суфражетки, които мечтаят да подкарат кранове и тирове, вместо да се наслаждават на вродената си женственост. Това е доста опростено възприемане на проблема. Много жени и мъже са се борили да издигнат достойнството на „втория пол“, както се изразява Симон дьо Бовоар и ние наистина нямаме право да подценяваме усилията и енергията им. Пиететът към яйцеклетката като партньорка на животосъздаващата сперма е признание за величието и съвършенството на сътворението. Богинята Майка е мощна сила, чиято първичност все още не се е изпарила след вековните облъчвания на мизогинията и демодираните структури на патриархата. Ако използваме терминологията на психоанализата трябва да кажем, че мъжемразството е форма на убийство на анимуса, а мизогинията – на анимата. Никой няма интерес да убива каквато и да било част от себе си. Тогава защо стъпваме върху презрението, вместо да се опитаме да стъпим върху желанието за опознаване и ползотворния контакт?

„Опитвам се да те провокирам“, твърди ухажорът със „здравословния секс“, „Кажи нещо, обясни, защо не искаш да правиш секс с мен, какво не ти харесва в мен – тялото ли, какво? Друг мъж ли има в живота ти?“ Казва го така, все едно че, ако един мъж предложи на една жена, тя е задължена да напише подробен доклад каква е причината да си позволи да му откаже. Крача ядосано до него, но не отговарям нищо. Иска ми се да му изкрещя: „Душата ти не ми харесва! Не може да ми говориш за ползата за здравето на тялото ми, когато душата ми боледува в твое присъствие!“ Но как да кажеш такова нещо на един рационален ум? Той веднага ще се вгледа в огледалото и ще открие началото на оплешивяване... А какво обяснение да дам на новия за детинското ми любопитство към неговия свещен вкус? Достатъчно ми е да затворя очи и да го видя как се е втренчил недоумяващо в светилището си като в свещена крава. Няма нужда от обяснение. Вече близнах балсама за коса и мога да си представя автентичния вкус на живата вода. Всичко е символи и паралели на съзнанието. Следващия път когато близна сперма, ще усетя вкуса на лосион за тяло.



Година от смъртта на Елена. Събрали сме се в църквата тесен кръг роднини и приятели. Това беше любимата й църква.

Наскоро с една наша обща приятелка си припомнихме какъв невероятен човек беше Елена. Къде е гробът й, попита ме приятелката. С ужас установих, че не знам, не знам дори дали е погребана или кремирана. Не знам къде е урната й. Нищо не знам. Финалът на погребението й ми се губи. А и после не попитах. Не исках въобще да знам и да приближавам гробове и урни. Гласът на Елена ме съпровожда навсякъде, тя по свой начин е жива и само като притворя очи си я представям седнала на фотьойла срещу мен, скръстила възпълните си глезени – единственото по-пълно нещо в нея – да пие кафе и да прави задълбочен анализ на динамичните процеси в политическото пространство. Телевизорът срещу нея работи и тя попива с периферното си зрение поредната Формула 1 – знаеше майчиното мляко на всеки състезател и техническите характеристики на всеки автомобил, беше встрастена в екстремността на този спорт, в неговата закачка със смъртта, която често, уви, минаваше в сферата на сериозното. Май нямаше шофьорска книжка, а мечтаеше да седне зад волана на ръмжащо ферари и да потегли към безкрая със скоростта на светлината.

Та ето ни в църквата. Подредили сме се почти като аптекарски шишета и слушаме с половин ухо каканиженето на свещеника. Запалвам свещ и внимателно я придържам с две ръце. Скучно ми е сред тази чиновническа прилежност. Всичко го има тук – и уважението към мъртвия, и смирението, но самата Елена я няма. „Моля те, Ели, дай ми знак, че си тук!“, прошепвам наум няколко пъти и започвам да въртя очи, за да видя знака. Не е необходимо да казвам, че не помръдвам и на милиметър. Изведнъж ръкавът ми лумва с внезапен съскащ пламък. На секундата го изгасям и престава да ми е скучно. В присъствието на Елена никога не съм познавала скуката.



Сред многото неща, за които искам да му благодаря, е отношението, което ми предаде към парите. По-скоро липсата на отношение. Липсата или наличието на пари бяха за него природно бедствие с еднакъв магнитуд. Така или иначе разчиташе на мен да се оправям. За да понеса делегираната ми отговорност първоначално реагирах с невероятна стиснатост. Месеци наред можех да не си купя нищо. Благодарение на дресировката му - той често ме обвиняваше в стиснатост точно когато ми искаше пари - аз приемах това за напълно логично. Сред всички тези странни и необясними реакции аз постепенно развих магическо отношение към парите. Усетих, че те идват, когато ги искаш за нещо и си отиват, когато не знаеш за какво са ти. Парите са хипотеза, плод на въображението, казвах си и като по чудо точно в момента, в който ми трябваха, хипотезата се материализираше. Парите идват и си отиват, но отношението ни към тях е част от автопортрета ни и трябва да сме много внимателни да не ни направят смешни. Никога няма да забравя как веднъж баща ми, в труден момент, ми отказа едни жалки десет лева. Може би не е схванал, че са ми били крайно необходими, може би е бил ядосан за нещо, това няма значение. Важното е, че споменът как си тръгнах като сираче, отхвърлено и неразбрано, няма да се изтрие докато съм жива. Затова никога не съм отказвала пари на дъщеря ми, а тя, като по чудо, стана грижовен и внимателен, отчасти пестелив човек.

Когато видя някой мъртвешки вкопчен в парите, ми става жал за неосведомената му душа. Подобна вманиаченост говори за дълбоко неразбиране на загадката на битието. Тя за това е загадка, за да не я разбираме, но е много тъжно, когато си убеден, че в математиката на живота, съграден от множество енергии в постоянно движение, единственият правилен отговор при събирането на две е две, е четири. Не се притеснявам, когато тарикатите ме прецакват, защото това, което с измама са ми отнели, съдбата ще им го вземе двойно зад следващия ъгъл. Аз така си я представям Съдбата – да седи на ъгъла и да ни чака. А дали ще ни даде, или ще ни отнеме, нищо не може да се каже, докато не се достигне ъгълът.

Светлана Дичева
Светлана Дичева е познат от Националното радио глас. Водила е най-слушаните предавания на „Хоризонт“, а от осем години насам буди аудиторията всяка събота с шоуто „Закуска на тревата“. Двата й романа, „Мона и Магелан“ и „Лабиринт за романтични минотаври“ са вече добре познати на читателите, а „Заекът на Гала“ се появи току-що в издание на „Унискорп“ (2010).
Други статии от този автор

Посетители

6
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 2 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 1 седмица
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици