1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Заради тях двамата преди повече от година си създадох вредния навик да пия сутрешното си кафе права до кухненския прозорец, наблюдавайки отсрещната сграда – стара постройка, основно ремонтирана от общината и превърната в дневен център за възрастни хора „Свети Иван Рилски“.

 


Всяка сутрин пред сградата спираха коли и набързо стоварваха я бабка с тревирена пола и пъстро шалче от времето на руската басма, я дядка със сако, галоши и анцуг. Наблюдавах чевръстата походка на повечето от питомците на центъра и се радвах на почти детинското им нетърпение по-скоро да се срещнат със своите връстници, с някои от които ги свързва далечна роднинска близост, младежко приятелство, съученичество, а може би и някогашна първа, втора или дори трета любов.

Най-рано в центъра идваше възрастен мъж с гъста бяла коса и също толкова гъсти и бели мустаци. Движеше се енергично, опирайки се на бастун – резбовано дърводелско изделие, повече елегантен мъжки аксесоар, отколкото помощно средство за предвижване – а наближеше ли сградата на центъра, мъжът забавяше крачка, изопваше рамене, но това движение изглежда му костваше усилия, че той кротко присядаше на ниския зид пред входа.

Горе- долу по същото време от противоположния край на улицата се задаваше жена с къса прошарена коса, очила и вестник под едната мишница. Жената носеше цигулка.

Щом я зърнеше, мъжът с трогателен порив се опитваше да скочи от мястото си, но успяваше само да се надигне с олюляване, да посрещне жената, да вземе цигулката от ръцете й и после двамата бавно се придвижваха към най-отдалечената пейка на градината. Там сядаха, тя разгръщаше вестника и наведени над новините, докоснали слепоочия, мъжът и жената оставаха така повече от час, без да направят каквото и да е излишно – а още по-малко уличаващо ги в нещо – движение.

И все пак за мене те бяха Ромео и Жулиета – двама души, напълно лишени от слух; той – след експлозив в мина, а тя– в резултат на вирусно заболяване малко след като била завършила Консерваторията.

Никой не знаеше как бяха живели преди да се срещнат. На психолога в центъра бе известно, че синът на мъжа от години работел в някаква международна организация в Швейцария, а жената имала племенник във Варна, който многократно я канил да се грижи за трите му деца и тя уж се била съгласила, но изведнъж променила решението си и това предизвикало разрив между нея и единствения й роднина.

Един ден имах личен повод да посетя центъра – правех помен на покойния си съпруг и исках ритуалните ястия да бъдат споделени от повече хора – та отидох отсреща малко преди сервирането на обяда, за да мога да прибавя към делничната маса блюдата на помена. И без да искам станах свидетел на нещо, което не мога да нарека близост – то беше много повече – на двама души, за които светът се състоеше само от образи, гримаси, движение и тишина.

Пейката, на която този път седяха, се намираше точно под прозореца на столовата и след като приключих с приготовленията по обяда, аз – дано Бог ми прости този грях! – се прислоних до надиплената завеса и през малкия процеп можах да наблюдавам онова, за което поетът Давид Овадия бе възкликнал: „Аз вярвам в мълчаливата любов“.

И този път двамата четяха любимия си ежедневник. И странно – макар, че бяха напълно лишени от слух – те четяха на глас. Четяха един по един– като че разговаряха – с тих изговор и дълги паузи, както прави човек, когато търси нужната дума. Надвесих се леко и бях толкова близко до четивото им, че ясно виждах едрите букви на заглавията. И тогава разбрах онова, от което и до днес ме побиват тръпки: моите Ромео и Жулиета бяха намерили необикновен начин да надмогнат вечната тишина и всеки ден да си казват онова, което имаха нужда да чуят, но не можеха. Правеха го, посочвайки и произнасяйки отделни думи от вестникарските текстове – все едно изрязваха думите, и ги слепваха в изречения – като в анонимно писмо.

При крайно– макар и във висша степен осъдително! – напрягане на слуха можах да дочуя част от диалога на героите си:

Тя: … много … късно … заспах … снощи…

Той: … ставите ли … щото и аз … от времето е …

Тя: … не е от времето …

Той: … знам, че не е … и аз …така … все по-често …

Тя: … тогава … какво …

Той: … знам какво … и … ще го направя …

Тя: … кое

Той: … което … трябва …

Тя: … какво … ни трябва … на нас … с тебе …

Той: ... всичко

Около месец по-късно от сградата на центъра ежедневно започна да се чува песен – изпълнение на смесен хор – „Пред нас са блеснали житата/окъпани от топъл дъжд… И ний вървим, вървим нататък…“ На хора акомпанираше цигулка.

Оказа се, че старците се готвели за концерт по повод деня на своя патрон свети Иван Рилски.

През есента по телеграфните стълбове в махалата се появи некролог: „Внезапно и доброволно ни напуснаха Йорданка Миткова и Добрин Станев“.

Отдолу– обща снимка на двамата. И текст: „Приятели, вий в други хор минахте…“

Открили ги сутринта след концерта – облечени празнично, Ромео и Жулиета лежали върху застланото с бяла плетена покривка легло на Йорданка. В предсмъртните си писма благодарили на дневния център, че им помогнал да се срещнат и молели да бъдат погребани заедно като съпрузи. Никой от близките им не бил споменат.

На разследващите органи станало ясно, че синът на Добрин искал да го вземе при себе си в Швейцария, заплашвайки го, че ако откаже да замине, щял да го отведе насила, защото „ фактът, че съм оставил баща си в старчески дом вреди сериозно на кариерата ми.“

Църквата не разрешава самоубийците да бъдат погребвани в чертите на гробищния парк, но светските власти съчувствено нарушиха забраната.

За общ гроб бе избрано място върху южния склон на парка – точно срещу отсрещния хълм, където окъпани от топлия дъжд, всяко лято блестят зрелите жита.
Pin It
Неда Антонова
Неда Антонова е завършила Института за култура в Санкт Петербург. Работила е като журналист; редактор в художествената редакция на Военно издателство „Св. Георги Победоносец“; писател в групата на военните писатели и композитори при МНО. Основател на сп. „Отечество“. Член на СБП от 1983 г. Автор на стихосбирката „Повторими неща“; на тетралогия исторически романи „Памет“: „Войната свърши в четвъртък“, „Не умирай вместо мен“, „Ангела“, „Приют за щастливи“, както и на други романи. Тя е единствената жена носителка на наградата „Златния меч“ за най-добър разказ на списание „Български воин“.
Други статии от този автор

Посетители

69

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Практиката в това... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... преди 3 дни
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... преди 3 дни
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... преди 3 дни
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 6 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 1 седмица
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 1 седмица
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 2 седмици
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 2 седмици
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 3 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... Понеделник, 21 Септември 2020
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020