1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

А в съня се бил протегнал зид. Мъх и здравец пълзели по него. Тук и там изпадал камък, звезди запушвали пролуките. По зида кацали захарни петлета, размятали гребени и се надвиквали. „Изкукуригали петли!“ – карал им се Гаро, но петлетата не вярвали, въртели глави и го поглеждали ту с едното, ту с другото око: „Плува ли корабче?“ „Че как да не плува, флотилия плува! Ама така е, като си лягате с кокошките. Хайде там, третите петли, пак поспивате докъм зората, но вторите, но първите петли? Я стига, моля ви се!“ Вятър се надигнал, помел петлетата, мъхът се разтреперил. Луната се вторачила в Гаро, нещо в него я стреснало. Пляснала се по челото луната и се стропорила зад зида.


Студ и пек, и друго време – правел отчаяни опити да се събуди Гаро. Струвало му се, че в прозорците вече разсъмва. Чудел се какви са тези студ и пек, и друго време, нокътят на големия му пръст растял застрашително над одеялото – жълт и неестествено дебел. Гаро го подпъхвал, обръщал се – стената прииждала бяла, от гланцовия календар го зяпала отровно красива жена. Будилникът цъкал невъзпитано силно – 9 без 10 сочели стрелките, но Гаро не проумявал какво означава 9 без 10 и отново се унасял. Ту в стаята, ту в съня, като в омагьосана рибарска мрежа се премятал. Рибени сенки пълзели по тялото му.

Пък жената в банята перяла рибените сенки и псувала. Топвала в коритото поредната, замачквала я с такава сила и ожесточение, сякаш щяла да я пече на питка. Гръклянът й се мъчел да изскочи, а влажната и топла пот като със скоч лепвала тук и там роклята по мускулестото й тяло. Сенките все не свършвали, но и жената не се предавала, все по-яростно ги натискала в коритото, все по-завъртени изскачали псувните. Даже леко започнала да ги припява, каканижела ги проточено, а дебелите й пети пляскали по мократа мозайка. Една сянка се хвърлила върху носа му, просташки му ухнала на развалено и Гаро отворил очи. Този път стаята бавно и отдалеч го прояснила. Първо разбрал, че не е никаква сутрин. Стрелките сочели 9 часа, но в прозореца чернеело. „Сън в съня. Не е лошо. Вечер сънуваш, че сутрин сънуваш“ – подхилнал се Гаро и станал. Докато навличал дънките, още чувал пляскащите пети на жената. Сънят се повтарял многократно, едрата псувкиня редовно перяла виденията му. Едва когато придърпал външната врата след себе си, Гаро се сетил за току-що получените документи. „Значи съм много добре. Преди, като се събудех, първо закопнявах да съм където и да е, само не тук, а после се сещах за всичко останало.“


...... – Просто не мога – говорел Анастас два часа по-късно. Вдигал птичето си лице към тавана, вглеждал се. Приличал на човек, който още не е формулирал това, което иска да каже, но е започнал да говори и ето на – мъчи се. – Не защото тук се надявам на нещо, не защото продължавам да храня илюзии или да вярвам някому. Просто съм оттук. От това вонящо, гнусно и с годините ставащо ми все по-чуждо място. Като съня ти за перящата жена. Той е твой сън, пълен с твои ръце, с твои очи. Можеш да ми предадеш по някакъв начин смисъла или безсмислието му, съответно. Но нима ще получа дори бегла представа за най-дълбоката му същност?! Не знам, може и глупости да говоря. В последно време не ме свърта, въртя телефони, чакам някой да се обади, полудявам. Нито ми се докосва книга, нито имам пари за нещо друго. Днес се видяхме с Ерина. Пак някакви идиотски обяснения. Знам, че тук вече даже въздухът мутряса, че тя трябва да замине, но аз не мога и това е...

Анастас замълчал. Гаро запалил цигара. Имал навика да я налапва почти до половината. Така хем пушел, хем се правел, че пуши. Гледал повече да е смешен, макар че сега явно нямало пред кого. Пуснал колело дим, то се запътило към полилея, в един момент му се сторило, че ще се наниже на някоя от стъклените му пръчки, наподобяващи ледени висулки, но го настигнал остатъкът от дъха на Гаро и колелото се разсеяло.

– И какво сега – Ерина ще идва ли?

– Ми каза, че можело да мине по-късно – неохотно отговорил Анастас.

– Ааа... Бе, това Ерините са голяма работа. Ти си си зарязал съня, разбираш ли, пък те се изканват.

– Мадамче, какво да го правиш?! Ами що не пусна някое парче...

– Оня, когото наричат Джими Хендрикс, да ти се намира?.................. ......................................................................................................................

....... Нощта била на привършване. На дъното на бутилката гроздова оставали три пръста. През отворения прозорец гълъбите загугукали и трамваите се заобаждали, и някъде се хлопнала врата.

Те били двама приятели. И с тях едно мадамче. Ама пипнато, ама нагласено: в тясна дънкова пола, с лимузинни обущета и блуза, бледа като хартия за любовно писмо. Да примреш за ласка! Сънливо било в този момент мадамчето, гушело се в люлеещия се стол и говорело леко несвързано. Мили неща говорело, протяжно и обичливо – за преди време, училището споменавало. А те се грижели за него. Единият го увил в одеяло, другият му направил кафе.

Полюшвало се в полусън мадамчето, поотваряло очи – парвало ги с тъмните си зеници, отпивало от горещото дъхаво кафе и като че леко се разсънвало. Било дребно, фино, с много бяло лице. По опънатата му до скъсване кожа винаги играела светлина. Отпред люлеещият се стол стъпвал меко на килима, тръгвал назад, стигал до ръба му и с едва доловимо усилие го преминавал, за да почука по паркета. Зад стола стената била фототапетирана с гора. Гората растяла на склон. Една пътека упорито се катерела между дърветата. Двамата гледали гората и се питали къде се намира тя – в кой край, в област ли някоя, или в щат? Къде е тръгнала пътеката и какво се крие зад тези отънели, златни, капещи листа?

– Казарма има там горе над гората – подхванал Гаро. Анастас се разсмял. Спомнил си го, тюфлека му с тюфлек, в казармата. Торбестите му гащи, безкрайните му раздувки.

– По пътеката слиза боецът за бира – не спирал Гаро. Много обичал да се навива на някой пиниз. Ако Анастас го подкрепел, щели куп дивотии да измислят.

– И защо сега трябва да разсъмва? – провлачено въздъхнал Анастас. – Да разсъмва, да гугутква, да трамваира...

– О, ужас! Да трамваира! – промърморила Ерина. Била стеснителна и когато нещо й харесвало, възкликвала – о, ужас!

– Абе, ужас. Те ще ви вземат, тогава ужас! – заканил се Гаро.

– В светлите женски казарми? – издекламирал въпроса Анастас.

– Къде другаде? Ей там горе, над гората. По разчертаните карета неземни красавици ще маршируват и ще се кискат от време на време.

– Бе, те ще се кискат, ама и ние ще се кискаме. Ще се пъчим важно край строя и като старшината Додов ще подвикваме: „Вие се смеете и аз се смея, но ще дойде ден да си размениме ролите!“

– Страшни богове, страшни зевсове на маршировката ще ги направим. И само да посмее някоя да дъвче дъвка!

– Крясваш й заплашително: „Ей, момиченце, веднага да изплюеш дъвката, да не я изплюя аз!“

– Абе, ако тя не я изплюе, тутакси ти я изплюваш, а нея пращаш да мете от портала до обяд.

Ерина ги гледала, като да са леко мръднали.

– О, ужас! – поднесъл я Гаро.

Прозорецът почервенял – иззад покривите на града се надигало слънцето. Ерина отметнала одеялото – мислела да попочисти. Навън ударила тупалка. Веднъж, втори път по-слабо и замлъкнала. Някой остро изсвирил, издрънчала тенекия, захъркорил двигател. Тупалката забухала плътно и в ритъм.

Гаро се надигнал. Стокилограмовото му тяло за миг се разлюляло като желе, той с усилие го събрал и подхвърлил:

– Нещо сандвичета, а? Гладно ми стана.

– Знаеш къде е кухнята.

– Кухнята сигурно е в кухнята – облещил той сините си очи.

Ерина събрала мръсните чаши. Занесла ги в кухнята. Гаро ровел в хладилника. Върнала се за пепелниците. Анастас пушел, изправен пред фототапетната гора:

– Да си сега един по-свободен, пък да те хванеш за ръка, пък да му тръгнеш по пътеката...

– Хвани ме! – протегнала тънките си пръсти Ерина, но Анастас поклатил глава и тя, почти разплакана, продължила да разтребва.

– Имало един ден. Шест дена го нямало. Къде скитал, само той си знаел... – мърморел в кухнята Гаро, режейки хляб.

– Да вървиш, да вървиш. Река има сигурно зад гората, в реката – параход...

– На седмия ден денят пристигнал. Един уморен, един каталясал. И се проснал да спи...

Ерина събирала и малко по малко занасяла остатъците в кухнята. Стъпвала като невестулка, а очите й парели.

– Да се качите на парахода, ще свирне той, ще се повлекат водите. Чапла ще профюфти с криле...

Ерина се мъчела да не поглежда към Анастас. Май щяла да си ходи. Не му се питало.

– Ще си облека пуловер – отишъл в кухнята Анастас. – Ти искаш ли?

– Тц! – въпреки утринния хлад Гаро ядял с навити ръкави.

В стаята на Анастас имало светлокафяв орехов гардероб. Шарките на трите му крила поразително приличали на конски глави. Само очи нямали. Лампионът до леглото светел. Анастас се навел да изтегли щепсела. Внезапна умора го налегнала, отпуснал се на леглото, загледан в шарките........................................................................

.............................................................................................................................

....... Почукало се и в стаята влезли Гаро и Ерина. Тримата разтворили крилата на гардероба, пропълзели по дървените конски тела и щом се добрали до каляската, тя пропаднала като асансьор. Озовали се в широк циментов коридор и дълго се лутали, оглушали от собствените си стъпки. Първата, ниска и опушена врата изстенала и те видели малкия Насто да се дави от плач в леглото с пиринчени топки. Бил заспал, събудил се и нямало никой. Куката на старовремския прозорец, с която го придърпвали да се затваря по-плътно, била яко вкарана в халката. И това го потресло, без да разбира защо... Зад втората врата го прегърнала Ерина. Зацелували се в самото подножие на фототапетната гора. През разбърканите коси Анастас мярнал изтънелите до златиста паяжина листа и му се счуло леко да прошумоляват. Дърветата се губели нейде горе – в тавана, в небето. Очите на Ерина парели, той разкопчал бледожълтата блуза, но и гърдите й го погледнали – нежни и остри. Обърнал се – далеч в гората го дръпнала сладката болка и в изопнатите му докрай сетива се блъснала пътеката... Трета врата нямало. Направо в коридора Гаро, Анастас и приятели хванали котка. Намазали лапите й с лепило и ги поставили всяка в половинка празна черупка от орех. Щом се почувствала свободна, котката се втурнала да бяга. Тап-тап-тап-тап... Хлъзгали се черупките и тя се разкекерчвала, забивайки нос в цимента.

– Големи хулигани бяхме, Насто! – възкликнал Гаро и Анастас се събудил.

Телефонът отчаяно звънял. Идвал влакът. В нишата на бялата стена стояло тумбесто шише и два стъклени филджана. Още замаян от съня, Анастас си сипал глътка и я гаврътнал. Време било да пусне бариерите. Кокошките се разкукудякали около него. Само бялата проскубана кокошка Болка стояла настрана. Стара била тя и едвам претакала. На двайсетина крачки от кантона тръгвала гора. Върховете на първите дървета опирали в небето, а следващите рязко се изгубвали – гората се спускала надолу. Една пътека се провирала между дърветата. Анастас влязъл, взел два кочана, на пейката пред кантона ги заронил един в друг и когато влакът изсвирил зад завоя, закрил с престилката наронената царевица и ритнал към кокошките да се дръпнат назад. Проскубаната Болка отскочила и обидено закуцукала към линията.

– Фшшииууу, дъртачко! – замахал той с ръце.

Червеният дизел изскочил от завоя и сякаш побеснял, втурнал се, Болка тревожно размахала крила, но било късно. Локомотивът я пернал, заровил я в прахта и тя лудо заиграла. Влакът отгърмял, Анастас вдигнал бариерата и поставил Болка на дръвника. Отсякъл й главата – да изтече кръвта. Сложил вода на котлона и захвърлял царевицата на другите кокошки. По линията се задал Гаро. Залезът се блъснал в гърба му, един лъч протегнал ръка над него, ударил се в прозореца, западал със зърната царевица. Водата кипнала. Попарили кокошката. Гаро наченал да я скубе. Анастас тръгнал да откъсне два домата. За салата – докато я чакат. Отново зазвъняло. Този път откъм пътеката. Той се спуснал по нея, една шипка го дръпнала за ръкава, отскубнал се, затичал надолу, спънал се в някакъв корен, преметнал се и най-после се изправил в леглото пред гардеробните конски глави.

Телефонът крещял оттатък. Анастас тръгнал натам и видял Гаро да спи до телефона, пет пари не давал за крясъка му.

– Да.

– Насто, ти ли си?

– Аз съм, реднице нещастна.

– Ох, извинявай много! Сигурно съм те събудила. Одеве, като си тръгвах, ти спеше. Исках да си легна до теб, но...

– Не се и съмнявам, Ерино.

– Защо сега така?

– Как?

– Ами така – ехидно. Аз се уморих, Насто.

– Аз също.

– Защо през цялата нощ веднъж не ме целуна, две думи не ми каза?

– Защото си другаде. Вече си другаде. Сто пъти ти го повтарям. Не го ли разбираш?

– Не, не го разбирам.

– И аз! – тряснал слушалката Анастас.

Трясъкът й размърдал Гаро. Той си разтрил очите, протегнал ръка и докопал чепка грозде от масата. Вдигнал я високо и я заял, както лисицата от басните – късал зърната с уста. Така хем се правел, че яде, хем хапвал.

– Мадамчето ли беше?

– Мадамчето.

– И какво?

– И аз не зная какво.

– Хм.

Анастас се наместил в люлещия се стол, залюлял се, премрежил очи. Гаро и прозорецът се размазали в две цветни петна.

– Абе аз какво искам?! – ядосал се Анастас. – От нея поне няма какво да искам. Обича ме, не ме обича, на трийсет години станахме. Боже, никога не съм си представял, че всички по цял ден ще мислят за пари. Бах ти живота. Да оцеляваш, има ли по-голяма простотия, можеш ли да ми отговориш?

– Що да не мога, три кила глава нося! – довършвал чепката Гаро.

– Аз ако те мацна по трите кила...

Отвън току прииждал някой неделен трамвай и отзвънявал. На площадката пред блока децата играели на супермодерната игра „прескачане на пейка с ролери“. Анастас поотворил очи. Слънцето се било вдигнало високо. Два лъча падали досам перваза. Малка паяжина ловяла багрите им, искряла. Като кожата на Ерина. Анастас вдигнал бутилката и отпил. Подал я на Гаро.

– Не бе, виж. Ето тази гора, примерно. Все нещо има зад нея: кантон, река, казарма, възможно е дори любимият ти Монреал да се е проснал отвъд. И какво от това? Нали не се катерим по пътеката. В стая сме. Човек е някъде и там му е и Ерина, и котките, помниш ли, дето в махалата им слагахме черупки, и те са му там. И не става въпрос само за тук и сега. За всичко става въпрос. Винаги е било същото. Винаги и навсякъде с всеки смислен човек е ставало така. И нищо не решава преместването в пространството. Както и във времето, впрочем. По комунистическо – едни гъзове, днес – други. А често едни и същи. Оядени, нагли, жестоки... Нюансите, може би ще кажеш. На кой му пука за нюансите? Колко по-лесно е да виждаш нещата в черно-бяло. Или в синьо-червено. Да играят „Левски“ и ЦСКА, да се изпоколят, това им дай на повечето, това им е всичкото. И мен ако питаш, прави са, толкова омраза се натрупва. Към когото и да я насочиш, няма да е справедливо. Остане ли в теб, ще се самоубиеш... Добре, съгласен съм, там е по-цивилизовано, на всичкото отгоре – много по-богато. Но дълбоко в себе си е същото. Тук чалга, там – хепиенд. Тукашно, тамошно, все е едно голямо миризливо нищо. Ти можеш да кажеш, че тамошното е ухаещо. Но от това не става пљ нещо, нали?!

– Става! – примляснал Гаро, отпил от гроздовата и мислел повече нищо да не казва, но някакво дълго натрупвано налягане отведнъж пробило и заизхвърляло думите от устата му. – Ако е ухаещо, става пљ нещо, разбра ли? Аз съм стокилограмов човек. Бавно се движа, бавно мисля. Сигурно едва след години ще проумея какво ми се е случило в тази страна. Гората е на фототапет. А може да съм я сънувал или просто да съм си я измислил. Защо не? Какво като се намирам другаде – в стаята. Ами ако всичко в тази стая ми е нетърпимо до повърнЊ? Тогава какво – да тръгна да й подобрявам интериора? Да я населя със сънища или с мълчания, или друго там? А може би ония точно на това разчитат – че си умен, че си почтен. Напъхват те в гадната стая, а сетне те оставят сам да се оправяш. И ти тутакси стигаш до мъдрите страдалчески мисли...

– Кои са ония?

– Ей това всички се питаме. Ами ония са си ония. Ония са ония, които, щом усетят, че нещо е свястно и на хората им харесва, моментално започват да се кълнат в него, през две секунди го повтарят. Кълнат се и безобразничат, кълнат се и безобразничат, докато изстискат въпросното нещо като лимон. Единственият резултат е, че ти се драйфа и от тях, и от нещото, което до вчера ти е звучало пленително. Затова аз съм дотук, аз съм с кораба и за Канада съм...

– Гаро – прекъснал го Анастас уморено, – в общи линии и за мен е така. Но все пак говоря за друго... Не знам, сутрин, като се събудя, чакам да се събудя. Имам чувството, че целият живот ми се изсулва между пръстите..................................................................

....................................................................

...... „Сигурно самият сън е заспал!“ – блажено се протегнал Гаро и разбрал, че всемогъщият сън, повелителят на душите, действително спял и всички хора били будни – нямало кой да ги приспи. Само Гаро къртел непробудно от няколко дни и по този начин ползвал графата „заварено положение“. Увиснали без работа, трудолюбивите сънища – верни слуги на всемогъщия сън – се карали в едно мазе на „Патриарха“ кой да се присъни на Гаро. Мазето теснеело от провизии. „Не се карайте. Присънвайте ми се един по един. Аз дъъълго ще спя – имам време да ви видя всичките. И не забравяйте, моля ви се, за перящата жена!“ – скастрил ги Гаро, сънищата млъкнали и гузно се наредили на опашка. Мазето силно се разклатило, Гаро се уплашил, скочил и се втурнал навън, никакво мазе не било, а трюм на презокеански кораб, разбрал той, докато безкрайните стълби се въртели в спирала под краката му. Когато най-сетне изскочил на открито, палубата блестяла, окъпана в слънце, а брегът се отдалечавал. Перящата жена стояла на кея и вдигнала ръка над очите си, се взирала. Гаро се разкрещял, бурно размахал ръце, но слънцето сигурно й пречело. Не го чувала, не го забелязвала и продължавала да се взира.

 

Pin It
Чавдар Ценов
Чавдар Ценов е роден на 24 март 1956 г. в София. Завършил е френска гимназия и българска филология в СУ„Св. Кл. Охридски“. Негови разкази са публикувани във вестниците Литературен вестник, Литературен форум, Сега, Капитал, Демокрация, Монитор, списанията Lettre Internationale (ЛЕтература), Пламък, Страница, Сезон, Алтера, Витамин Б и др. Автор е на книгите Черно под ноктите, Удавената риба, Щраусовете на Валс. Превежда от френски език (автори като Емил Дюркем, Симон Вейл и др.).
Други статии от този автор

Посетители

52

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 5 дни
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 5 дни
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 1 седмица
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020