От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

От известно време наблюдавам Алекс, как всяка сутрин влиза в един охлузен аутлет в „Надежда“ и излиза от него чак вечерта. Като всеки друг смъртно отегчен продавач и той подгъва крак над обърната каса пред вратата, за да запали поредната цигара над безплатния вестник или пък, за да „зачеше“ Лора от съседния магазин за дамски обувки, там където нея най-малко я сърби. Понякога чете по икономика, въпреки че се интересува от икономика толкова, колкото цигуларят в подлеза на Плиска от кариера в Миланската Скала. Алекс закачил задочно в Софийския, само и само да се измъкне от майка си и пристанището на Варна. Омръзнали му приказките за баща му – колко го обичал и колко трудно било за мъж като него да показва открито чувствата си. Откъде знаела всичко това майка му, Алекс нямал и представа, не били виждали очите му от години.

Не знам дали Алекс си е пожелавал слънцето на неговата улица да изгрее под формата на гигантски, черен, ослепително лъскав и безшумен джип – на дневна светлина тези зверове обикновено хъркат в подземни бетонни бърлоги – но една февруарска сутрин точно това се случва. Пръв от танка слиза шофьорът – колкото нисък, толкова и широк главорез, с профил на връзка ключове и прическа на паралелепипед. Боецът заобикаля машината и отваря вратата на задната седалка, през която се подават първо мъжки крак (обут в кубинка!), а после и ръката на млада дама, на която шофьорът непохватно предлага своето менгеме. Колкото и да не им се вярва на Лора от магазина за дамски обувки и на Алекс, по всичко личи, че тройката възнамерява да влезе именно в невзрачния гараж, титулуван гръмко аутлет. Дамата държи в едната си ръка обемист найлонов плик, а кавалерът й както казах, въпреки очевидния си статут, носи обикновени войнишки кубинки. Двамата се шмугват в магазинчето преди Алекс да си вдигне ченето, а шофьорът засенчва вратата със скрития в марковото си сако ресторантски фризер в монолитната поза на обърнато V. Девойката всъщност е позната на Алекс, виждал я е и преди. Наричат я Вера. Вера притежава дискретния чар на буржоазията, независимо от произхода си – в думите, които си разменят на влизане, всеки би разпознал съгражданка на Алекс. За разлика от нея, „меценатът“ й има тяло на вселенски шампион по смъртоносни изкуства. Когато сваля коженото си яке, двойната му хиксел тениска едва покрива кълбетата на раменете му.

– Приятел, имаш ли не’кви якенца за работа?

Алекс се поуспокоява, гласът, който чува е доста приятен баритон. Изважда закачалките с масивна рокерия и му ги подава.

– Дима, – Вера изскача от пробната в три четвърти стреч шлифер, подчертаващ основните й достойнства – Кажи на момчето да си види вентилатора!

– Ммм... – Дима не я чува. Облечените му в оребрени протектори лакти секат въздуха така, сякаш разбиват наредени тухли, а зад угрижената му физиономия текат буйни, пълноводни процеси.

Пренебрегната, варненската перла се скрива с гневно дърпане на завеската, а Дима се прехвърля на секцията за панталони с комбат шарки.

– Тези стават ли за работа?

Алекс преглъща на сухо.

– За каква работа?

Без да отговоря Дима хвърля два камуфлажни панталона при отделените „якенца“ в ръцете на Алекс.

В този момент през вратата се подава прическата на паралелепипед.

– Дима, време е! – казва тя и се отдръпва назад.

Дима изръмжава, навива на руло „работното“ облекло и подбира Вера с отворена шепа, нещо което в неговия свят навярно означава интимна ласка. Излизат без да плащат. За ужас на Алекс, джипът спира малко след потеглянето си. Задната врата се отваря и съгражданката му изскача. Алекс инстинктивно се отдръпва, за да се подготви за новия щурм.

– Приятелят ми забрави да ти каже, да си видиш вентилатора!

Алекс не може да разбере от какво толкова се задъхва Вера, от смях, от студения въздух, или от онези стимуланти за дишане в шишенца.

Колата тъкмо излиза от полезрението на Алекс, когато Лора от магазина за дамски обувки препречва хоризонта му. Алекс обаче пресича любопитството й в зародиш. Пресяга се, завърта ключа, обръща табелката на „Затворено“ и скоро вижда огорчения й гръб. Отива до пробната, отметва завесата и се ослушва. Вентилаторът никога не е работил, по простата причина че никога не е имало такъв. На шефът му са се досвидяли парите и така и не сложил. Алекс вдига ръце към пластмасовия предпазител и го отмества без усилие. Сърцето му започва да барабани в гърдите като конга-барабани. В дупката стои натикан обемистият найлонов плик, с който Вера влезе в магазина.

На следващата сутрин Алекс подранява отварянето с половин час. Взима от земята безплатния вестник и вдига ролетната щора, докато с другата ръка придържа пластмасова чашка и цигарата си. Още преди да отключи, широкоформатната снимка от първата страница го сепва и той разлива малко от кафето си. Ширококрилен, познат гръб, с белезници на ръцете.

Половин час по-късно, Алекс нервно търка пода с парцала за трети път, когато вчерашната нереална сцена се повтаря пред очите му като дежа ву. Черният джип заема безшумно мястото си от предния ден и в следващия миг по нищо не личи да го е напускал последните 24 часа. Шофьорът с профил на връзка ключове излиза, заобикаля колата и отваря вратата на задната седалка. Оттам сега излиза само Вера. Ослепително слънчева и сексапилна повече от всякога, но без следа от вчерашната фриволност. Тя прави невидим, но могъщ жест, който кара горилата й да седне обратно зад волана на бронетранспортьора и послушно да изчезне. Доволна от ефективната си власт, Вера отправя убийствената си походка към седящия върху обърнатата каса Алекс и го заковава с пресипналия си глас.

– Пипал ли си плика, пиле?

– Не.

„Пилето“ не лъже, не го е и докосвал нито вчера нито днес, въпреки че торбичките под очите му свидетелстват за какво е мислил цяла нощ.

– Много добре – Вера оформя щедра розова усмивка и понечва да го докосне с пръст по нослето, когато Алекс се намръщва и задава ненужния въпрос:

– Къде е приятелят ти?

Вера отговаря с леден тон, а розовата й усмивка не слиза от лицето.

– Ти не четеш ли вестници?

– Не – лъже Алекс.

– Виж сега. Ще вляза в пробната и ще изляза оттам след пет минути, и всичко ще бъде наред. Окей?

Алекс кимва. Лора от магазина за дамски обувки отсреща се пули – умира си да разбере какво става.

И ето че Вера влиза в магазинчето, което за мен може да означава само едно – време е да напусна скривалището си в срещуположната на гаража панелка, да оставя колегите си да се занимават с миникамерата и подслушвателното устройство и да изляза на сцената в целия си блясък на цивилно ченге. Тоест, с почти нищо.

Антон Терзиев (1977) е писател и художник, работещ в България.

Автор на книгите:

Всичко е включено в цената – сборник разкази, изд. Жанет 45, 2012
Местни герои – сборник разкази, изд. Сиела, 2010
Ърбан йога за начинаещи – сборник разкази, изд. Сиела, 2009
Никакъв портрет за художника – стихосбирка, изд. Жанет 45, 2007

Носител на наградата за съвременно изкуство БАЗА, 2010;
Голямата награда на конкурса Рашко Сугарев, 2007
Две отличия в конкурса Златен ланец на в-к Труд, 2006, 2007;
Наградата за дебют на RFI, 2004;
Включен в 50 International emerging artists на сп. Contemporary 2006.

Повече за автора на antonterziev.com


Pin It

Прочетете още...

Писмата

Здравка Евтимова 19 Авг, 2010 Hits: 10111
Случваше се нещо епохално. Всеки момент…

Параклисът

Николай Савов 17 Апр, 2011 Hits: 9449
Луцифер сякаш се усмихна, докато разглеждаше…

За Исак Бабел

Елиас Канети 08 Окт, 2022 Hits: 1115
От Бабел научих, че можеш дълго да гледаш и…