Разказът на Чавдар Ценов е част от сборника Другата врата, публикуван от издателство „Рива“. Повече информация за книгата можете да намерите тук:
Помня, лягахме да спим. Докато разказвах, дядо бавно разкопчаваше копчетата на вълнената си жилетка, с която не се разделяше дори и лете. Бях малък, затруднявах се да намирам думите, трудно ги подреждах. По сто пъти повтарях едно и също, вълнувах се излишно.
Дядо съблече жилетката, метна я върху облегалката на стола и подхвана копчетата на бархетната си риза. Прекалено загрубели бяха пръстите му и все пак по-лесно се оправяха с подобни дреболии, отколкото аз с разказа. Цяла вечност трябва да е минала, докато свърша. Дядо, вече по пижама, ме изгледа продължително, тръгна да казва нещо, но се отказа. Пресегна се към висящото над кревата бутонче и загаси лампата. Лежахме в тъмното. Креватите ни бяха допрени, подредени в една линия. На единия креват дядо, на другия аз, крака към крака. Можехме да сядаме в креватите един срещу друг и да си говорим, преди дядо да угаси.
– Дядо, спиш ли?
– Малко.
– Дядо!
– Слушам те, сине.
Дядо понякога така се обръщаше към мен – „сине“. Не знам защо, и към сестра ми понякога така се обръщаше.
– Дядо, нали и ти ще разкажеш историята на дядо си?!
Светлината блесна ослепително. Дядо се изправи в леглото, търсейки погледа ми.
– Къде е моят дядо?
– Къде?
– Ей там, отсреща!
Отсреща бяха гробищата. Къщата ни се намираше на високото. От прозорците, от двора, от голямата градина, залепена за двора, отвсякъде се виждаха гробищата. Мислех си: дядо нарочно е построил къщата тука, вдигне ли глава, да вижда къде е дядо му. А от предишната година и жена си – моята баба.
– Добре бе, дядо, ти нали го помниш?
– Кого?
– Дядо ти.
– Помня го.
– А можеш ли, като стиснеш очи, да си го представиш?
– Мога.
– Ама хубаво да си го представиш. Как се смее, как се ядосва. Като го попиташ нещо, да чуеш как ти отговаря. Ама с неговия си глас…
– И какво?
– Какво, какво… Ще стиснеш очи, ще си го представиш. Ще седнете ей тук, на твоето легло и докато той си облича пижамата, ти ще му разкажеш историята.
– Ще опитам.
Дядо отново угаси лампата и утихна. Сигурно бе стиснал очи и разказваше. Каква ли е била пижамата на неговия дядо?
– Дядо, бе! Дядо! Чакай малко, запали лампата!
– Още ли не спиш?
– Виж сега! Дядо ти също трябва да разкаже историята на своя дядо.
– Това да искаш от него. Той беше сладкодумен… – тази вечер дядо за пръв път се усмихна.
– И той ли е отсреща?
– Кой?
– Дядото на твоя дядо.
– Всички са отсреща…
– Като му разкажеш на твоя дядо историята, ще го помолиш и той да стисне очи, да си представи своя дядо и да му я разкаже.
– Добре.
– Ама ще го изчакаш и ще го питаш дали я е разказал.
– Добре, ще го изчакам. Друго има ли?
– Лека нощ!
– Лека нощ!
Дядо пак угаси. Преди няколко дни си играех с ключа на лампата. Палех, гасях, нямаше насита. Дядо ми каза, че ключовете, с които се палят и гасят лампите, имат определен живот. Примерно, не знам си колко светвания и не знам си колко угасвания. „Ами ще го сменим!“ – реших аз за провесеното на кабела над кревата цилиндрично бутонче. Дядо го наричаше „мързелив ключ“.
– Дядо, бе!
– Владиславе, заспивай – гласът на дядо май прозвуча ядосано.
– Последно. Само това да ти кажа.
Светлината отново блесна.
– Кажи и веднага заспивай!
– Като му обясниш на дядо ти как да стисне очи, да си представи дядо си и останалото, да не забравиш да му кажеш и той да каже на дядо си да си представи своя дядо и останалото. И да го изчака! Ама дядо му на твоя дядо, и той да обясни на дядо си, като си представи дядо си и му разкаже, да го изчака и той да си представи дядо си…
– Владиславе! – повиши глас дядо ми.
Рядко го правеше и разбрах, че от цялата тази история започва да го боли главата.
– Главата ли те заболя?
– Не, но кое време стана?
– Ама ти нали разбираш, че това, дето ей сега си го говорим, и то е част от историята?
– Вярно бе, сине – внезапно се оживи дядо, но все пак се пресегна и угаси.
Дълго се мъчих да заспя, но колкото повече стисках очи, толкова повече лица изскачаха отдолу. Непознати старци в смешни пижами. Лицата бяха от дядовия албум, пижамите – от семейство „Флийнстоун“. Докато ги разпъждах, за да заспя, все пак си помислих, че дядо сигурно отдавна е разказал историята на дядо си. Сигурно и дядо му е приключил. Напълно възможно беше, докато се мъчех да заспя, историята ми да си проправя път назад през вековете, от дядо на дядо, чак до първобитните времена. История без край, от дядо на дядо, повтаря се и те унася. Или ще те заболи глава, или ще заспиш.
Главата не ме заболя, но през нощта ми се присъни тъмата. Сянката на дядо беше единствената светла изрезка в нея. Сенките на прадедите бяха даже по-тъмни от тъмата и само сънят си знаеше как ги различавам. Дядо разказваше историята, а техните сенки непрекъснато пробягваха по неговата, ръфаха парчета, тъмни кръпки лазеха и превземаха дядовата сянка. Заприлича на кърпен кожух. На няколко пъти се събуждах уплашен, ритах към дядо, дядо се размърдваше, промърморваше нещо и аз, успокоен, отново се унасях.
Когато на сутринта отворих очи, слънцето вече бе влизало и бе успяло да излезе от стаята. Беше тихо и някак неестествено пусто. Под юргана на другото легло дядо не помръдваше.
– Дядо, дядо – надигнах се.
Дядо не отговаряше. Втресе ме и се завих през глава. Помислих си: „Отишъл е да им разказва и те не са го пуснали да се върне.“ Мина доста време, докато се престраша и стана. Приближих се до дядо, заотмествах завивката му и видях, че... дядо го няма. Юрганът – твърд и тежък, струпан в средата, оставяше впечатлението, че има някой под него.
Толкова се зарадвах, че когато малко по-късно намерих дядо в градината, не го попитах нищо. Дали беше предал историята на дядо си, дали дядото на дядо му я беше препредал на дядо си? Така и не разбрах, дядо се опитваше да полива. Водата едва църцореше, той се тюхкаше, но после скоротечно заваля дъжд и аз се разкрещях радостно дядо да почерпи дъжда. Ракия ли да му сипя, усмихна се дядо. А, не, не – пиян дъжд, няма да уцели градината.
Когато вечерта пак си легнахме, креват до креват, аз помолих дядо да добави към историята и днешното, защото нали снощи му бях казал: и това, и другото, все са част от историята. Кое днешно, не разбра той и трябваше дълго да му разказвам как дъждът е полял градината, а аз съм предлагал на него, на дядо, да почерпи дъжда. Ракия ли да му сипе, усмихнал се дядо. А не, не – пиян дъжд, няма да уцели градината...
Притурил ли е това към историята дядо, не е ли, нямам представа, но силно се надявам историята ми все пак да е проникнала до дълбините на времето. Възможно е дори и в момента, толкова години по-късно, тя още да си проправя път назад през епохите, от дядо на дядо, чак до маймуните. Тя, моята история, не е от сложните, би могла и от маймуна на маймуна да се разкаже. Стига едната маймуна да се пада дядо на другата. И да може да си служи… така, с малко по-изразителни жестове. Да й се намира под ръка някой и друг банан. За кеф при разказването. И да речем, малко целофан. Да завие банана, едно-друго. Не, целофан откъде ще вземе?!
Но пък и за какво ли й е целофан, не разбирам защо трябва да завива банана.
Все пак, ако ме питате дали действително маймуните са си я разказвали, дали е стигнала до тях, не мога категорично да отговоря. По-скоро, не. Струва ми се, че в някакъв сублимен момент от историята (не от моята, а от онази другата, чиито дати дядовците ни карат да помним), вероятно преди пет-шест поколения, моята история е обърнала посоката. И вместо от внук на дядо е започнала да се предава от дядо на внук. Това е дало основание на дядовците да твърдят, че така е правилно да се предава една история: от дядо на внук.
Колкото до самата моя история, има откъде да съдя, че нейното разказване е обърнало посоката си. Помня, веднъж, трябва да е било година-две след онази вечер със събличането, дядо ми разказа тази история, като ни най-малко не се смути, че вече аз му я бях разказвал. Напротив, на моята забележка, че тази история е моя, че аз на него вече съм му я разказвал, докато той бавно си е събличал жилетката, дядо ме прекъсна (с опакото на жилетката си) и рече, че преди аз да съм му я разказал, той ми я бил разказвал, пък сетне аз съм му я бил разказал. Влязохме в пререкание с дядо ми. В ония години човек трудно влизаше в пререкание с дядо си. Но пък лесно и бързо излизаше. Не бих искал да си помислите, че дядо ми е спорил предимно с опакото на жилетката си. В никакъв случай. Дори обратното. Каквото и да означава това – обратното.
Днес неговите доводи ми звучат сякаш по-солидно от моите – той бил чул историята от дядо си, дядо му пък – от своя дядо. И така нататък, от пет-шест поколения. Докато аз от кого съм я бил знаел, попита тогава дядо. „Ами, когато бях голям и имах внук...“ – тръгнах да вземам свежо участие в пререканието. Но не довърших. Хукнах нанякъде. Сигурно ми се е отворила спешна работа.
Не зная как е с вас, но повечето мои приятели и познати, с които съм разговарял по този въпрос, помнят имената дотам някъде – докъм дядото на дядото на дядо си. По-назад от пет-шест поколения собствената ни история се слива в някаква обща история – с бележити дати, които се зубрят в училище. Сякаш дядото на дядото на моя дядо не е имал свой дядо, със свое име, със собствена физиономия и любими миризми. Сякаш негов дядо е бил народът. Който: робства, въстания, тежко положение. Занаяти, търговия, земеделие. Народът пъшкал, народът стенел. А дядото? Питам, а дядото?! Това последното беше риторичен въпрос. Обаче някога, в гимназията, една забележителна преподавателка по литература попита нашия клас: „Какво е, ученици, риторичен въпрос?“ И понеже класът ни невежествено и тъпо мълчеше, тя сама си отговори: „Риторичен въпрос е онзи въпрос, на който отговор дава народът!“
На някогашната ми преподавателка народът може и да й е давал отговори. Но на мен той още не ми е отговорил на риторичния въпрос: „А дядото?!“ Докато не получа отговор, ще смятам, че причината за смяната на посоките е в самата моя история. Моята история и историята на дядо ми сякаш са една и съща. Може аз да съм я разказвал на дядо си, може той да я е разказвал на мен. До пет-шест поколения се предава тази история. По-натам никой не помни. Поне поименно. Затова моята история обръща посоката и се повтаря. Ако силно стиснеш очи и после си представиш...
Все пак накрая сигурно ще попитате: а каква беше моята история? Ами нали вече ви я разказах. И на дядо си съм я разказвал. Дядо ми пък я е разказвал на своя дядо.
