1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

Beautiful-Sad-Angel-Wallpaper-Sad-Angel-Fantasy-Abstract-.jpg

 

– Здравей – каза някой изотзад и той за малко не се подхлъзна от седалката на протрития въртящ се стол, верен съратник в безкрайната битка с думите.

Обърна се бавно, проклинайки болката във врата, която не му позволяваше по-бързи движения. Размазаният образ отсреща му напомни, че е оставил очилата си някъде по работната маса, затърси с ръка зад гърба си, все още парализиран от страх, откри ги, надяна ги на носа си …

И застина.

Отсреща го гледаше най-ангелското, най-красивото лице, което би могъл да си представи някой след Рафаел – безумно, неописуемо хармонично, изваяно с онзи природен замах, който никаква човешка ръка не е в състояние да възпроизведе, с високи скули, огромни, бездънно-сини, малко по детски наивни очи, тясно носле и устни, изпълнени с чувство, но не и чувственост – всичко това обрамчено от нежно-чуплива кестенява грива, най-прекрасна рамка на най-прекрасната картина. Дори светлината падаше върху чертите ѝ по някакъв особен, пастелно-мек начин, до болка познат от професионално филтрираните холивудски филми, но инак напълно несъществуващ в природата. Гледката беше толкова смайваща, че сърцето му се разхлопа и започна да боли – истински, не на шега. Той преглътна конвулсивно и запита, повече от глупаво:

– Коя си ти?

– Серафима.

– Какво е това, ангел някакъв ли?

– Ангелица – потвърди тя. – Същото като ангел, само че малко по-различно.

Имаше лек логопедичен дефект, също като него, с потъмняване на „ч“ и „щ“ – нещо което, както е известно, иде от определена неразвитост на долната челюст. Той го регистрира и запази някъде в аутисткия компютър на съзнанието си. Това я правеше още по-прелестна и чаровна, разбира се.

– Какво, не ми ли вярваш? – засмя се тя и в душата му прозвъняха нежни, отдавна забравени камбанки.

– Покажи ми … крилата си – измърмори той едва доловимо, преди да е успял да се засрами. – Иначе не вярвам.

Тя измери с критичен поглед малката стаичка.

– Тук е малко тесничко, няма къде. Но ако искаш, можеш да пипнеш.

– Къде да пипна? – Той усети как гърлото му пресъхна. Пред очите му се завъртяха малки вихрушки от светлина, после всичко си дойде на мястото.

– Ето тук – посочи тя лопатките си. – Не се страхувай, нищо няма да се случи. Те са като нокти на котка, излизат само когато аз поискам.

Той се пресегна и я докосна несмело. Материята на дрехата ѝ беше ефирна и нежна, много хлъзгава. Ръката му трепереше здравата, въпреки всички усилия.

– Не, не там – поправи го тя. – По-високо, много по-високо. Ето, усещаш ли сега?

Тя надигна рамене и лопатките ѝ изведнъж се издигнаха изпод кожата като скрити лостове на мощна, покрита с тънка кожа машина. Той се стресна и се отдръпна назад.

– Добре, добре, вярвам ти. Вярвам всичко, добре. Няма … няма нужда от повече.

Тя го изгледа разбиращо, побутна го обратно към стола.

– Тогава значи можем да започнем с работата. Ако искаш, разбира се.

Той ѝ хвърли отчаян поглед. Топлината на кожата ѝ все още се стелеше по пръстите му, като спомен за прекрасен, но вече забравен сън.

– Работа?

– Добре де, наричай го както искаш. За мен е работа. Изпратиха ме да те полекувам малко, да ти помогна. Ония там горе са решили, че ти стига толкова.

– Аха. И как точно протича лечението?

– Не е сложно, даже напротив. Ще се съзерцаваме и ще се смиряваме взаимно. Аз ще бъда твой коректив. Като тръгнеш да правиш някаква мисъл, реакция или действие, пречупи го през идеята за опиянение, бавност, приемане, хармония, спокойствие, пусни филизи на приемането и си очертай ситуацията като идолна и слънчева за теб. Бъди приятел със себе си, със собствения си уют, а не враг. Гордостта те води до максималните олтари на собствената ти недостатъчност… Няма смисъл от това, много е лимитиращо.

– Разбра ли ме? – попита тя с леко неуверен глас, след като той не беше показал видима реакция в продължение на няколко минути. – Или да го кажа отново?

– Може ли … да пипна … още веднъж? – попита той, гледайки към пода. – Само мъничко, обещавам.

Тя го изгледа подозрително.

– Добре, но няма да ме гъделичкаш. Предния път страшно ме досмеша, едва се сдържах. Само бавно, и с цяла длан, не с пръстите.

– Бла … благодаря – прошепна той и протегна ръка, със затворени очи. Тялото му се изпълни с лекичко, пеещо блаженство. Краката му се отделиха от земята, той се понесе нанякъде, лек като перце, като пухче, носено от бриз. Нежна музика, или може би ромолене, го изпълни от глава до пети, той си пожела да умре, ето сега, в този миг, но познанието го застигна начаса, накара го да отвори очи и да развали магията, противно на собствената му воля. Стана му толкова криво, та чак му се доплака.

– Чакай, чакай – дочу се гласът ѝ отдалече, страшно отдалече. – Какво е това?

– Кое това?

– Това на дясната ти ръка. Защо не се движи пръстът?

– А, това ли? Нищо сериозно, заболяване на сухожилието. Идва от жлъчката, колкото и странно да звучи. Но не ми пречи ни най-малко, аз и така си тракам по клавишите като гросмайстор. Някой ден тоя пръст съвсем ще престане да се движи, но дотогава …

– Добре, добре. Дай тук, ей сега ще го оправим.

Тя внимателно го придърпа към себе си, подхвана ръката му и я сложи под лявата си гръд, точно върху сърцето. Усещането беше като от електрически удар, но сладък, убийствено сладък удар, право в мозъка, право в центъра на всичко, което те прави роб на сетивата и усещанията, роб на тялото. Той така се засрами от очебийната си ерекция, че започна да се дърпа и за малко не развали всичко.

– Ще кротнеш ли най-после или да те изоставям на съдбата ти? Стига си пърхал като пиле, не мога да се съсредоточа така! А, сега вече е по-добре.

Той запухтя като пословичния парен локомотив, но си наложи да стои мирен, макар и да имаше усещането, че тя бавно, неописуемо бавно и сладостно одира кожата от тялото му. Разтрепери се неудържимо, зъбите му затракаха, от гърлото му се понесе тънко, протяжно стенание, съвсем по женски, засрамващо и неконтролируемо, устата му се изпълни със слюнка, очите му се замъглиха и престанаха да функционират. Вече си представяше как започва да се лигави и омазва със собствените си сокове, безсилен да се противопостави на удоволствието, неспособен на каквото и да било съзнателно усилие, изпълнен единствено с непосилния, зареден с Танатос екстаз, повтарящ до безсъзнание една-единствена дума: „Още, още, още“. Главата му се отдели от раменете, напусна го. Един след друг започнаха да го напускат и останалите крайници, после вътрешностите, замотани на грозно, някак неприлично кълбо, после всичко останало, докато остана само онова, единственото … Той запулсира заедно с нея и забрави всичко – наистина всичко, всичко, всичко.

* * *

Когато дойде на себе си, се оказа на леглото, покрит с леко одеяло, някак странно лек, сякаш отслабнал с десетина килограма. Тя седеше в тъмното и шумолеше със страниците на някаква книга.

– Какво правиш? – попита я той предпазливо.

– А, събуди ли се най-после? Вече си мислех, че ще спиш така до утре. Аз си намерих тук една книжка с комикси, ужасно е развлекателна. Беше единствената непозната книга в библиотеката ти.

– Те … те са на сина ми – изстреля той бързо, после се засрами и добави. – Но аз също ги харесвам много.

– Как е ръката?

– А? Ей, почакай, аз съвсем бях забравил.

Той размърда предпазливо пръсти, после се опипа бавно, за да се увери, че става дума за дясната му ръка, изведнъж трескаво започна да търси ключа на нощната лампа, включи я и загледа невярващо здравата, непокътната ръка – такава, каквато я помнеше отпреди повече от тридесет години. Погледна ококорено към Серафима, тя му смигна съзаклятнически и отново се задълбочи в комиксите си.

– Ей, слушай – подхвърли той несмело, опитвайки се да изглежда естествено. – Аз имам и други увреждания, на … малко … по-специални … места.

– Знаех си – промърмори тя разочаровано и положи книгата до себе си. – Знаех си, че няма да е лесно с тебе, ония там ме предупредиха, че си голям майстор на отлагането. Хайде, давай, показвай другите места.

– Ама … за тях ще ни е нужно повече време – изграка той, изчервен до уши. – Те … не са толкова лесни за лекуване.

– Няма страшно, аз разполагам с вечността – отвърна му тя радушно. – Пък и ми харесва да те лекувам. Приятно е едно такова. Като люлка.

– Да, да, и аз искам люлка. Люли, люли, чак до вечността.

Тя се усмихна и мълчаливо се зае да разкопчава ризата му.

 

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

67

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Глупакът не е в... преди 7 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Наистина и т.н. преди 13 часа
  • Кунев писа Още
    Само като прочетох... преди 15 часа
  • Златко Ангелов писа Още
    Andreas, my note of a lay person doesn't... преди 1 ден
  • Andreas Hamburger писа Още
    Dear Zlatko (Angelov),

    I have learned... преди 1 ден
  • Златко Ангелов писа Още
    Всъщност препрочетох... преди 1 ден
  • Златко Ангелов писа Още
    Казах и повтарям:... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Напротив – откривам в... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Не откривам в този... преди 2 дни
  • Златко Ангелов писа Още
    Анализът е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, Захари!... преди 2 дни
  • Захари писа Още
    Великолепен анализ,... преди 2 дни
  • Наблюдател писа Още
    "В Полша този дебат е... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Пък в днешната... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Много интересно. Един... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря,... преди 2 седмици
  • Станислав Сиромахов,... писа Още
    Първото нещо което ми... преди 2 седмици
  • Наблюдател писа Още
    Самата Методиева се е... преди 2 седмици
  • Д-р Георги Карев писа Още
    Дълбоки... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Както са казали умни... преди 3 седмици
  • Жеко Загоров писа Още
    Енев май никога няма... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А стига толкова де!... преди 3 седмици
  • Жеко Загоров писа Още
    Опашката на тоя... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Достигнаха ме чак... преди 3 седмици
  • Веселин писа Още
    Той най-безочливо... преди 3 седмици