1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It
 

Този текст е част от книгата на Жанина Драгостинова Моята история, изд. „Колибри“, 2006.

Повече информация за книгата и авторката можете да намерите тук:



Когато дошла на бял свят, майка й казала да я запишат Светла. Без да подозира, че името й ще се окаже подигравка на съдбата. След това подписала декларация, че оставя детето в дома и го предоставя за осиновяване. И изчезнала. Никой от роднините в Бургас не разбрал, че тъничкото, двайсетгодишно момиче е износило дете. И че го е родило живо и здраво. За случката не знаел дори и бащата – един от последните нигерийски студенти, дошли в България по междуправителствена спогодба. Бил вече към края на следването, възнамерявал да се върне в родината си и през ум не му минавало, че от краткия флирт с една крехка българка може да се пръкне дете. Пък и тя сякаш повече се интересувала от доларите му и подаръците от „Кореком“, отколкото от него.

Още с раждането наречената Светла останала без нито един близък до себе си. Постепенно лелките в дома виждали, че у Светла няма нищо светло – кожата й останала тъмна, дори те смятали те, че още повече потъмнява. Прогледнала към света с огромни черни очи. Косата й стърчала нагоре необуздано и в крайчетата се завивала на малки смолисти масури.

Светла виждала, че е по-различна от другите деца, но не разбирала защо. Дори мургавите циганчетата идвали до нея, пипали я с пръстче и после проверявали да не би да са се изцапали. Викали й „негърчето“. Какво означава това, Светла разбрала по-късно, когато най-добрата от лелките в дома я извикала при себе си и почнала да й чете от една голяма книга с твърди корици. Докато четяла, сама се разплакала. Светла гледала как сълзите мокрят бузите на най-добрата лелка, как след това капват върху страниците на книгата, където оставят тъмно петно, домъчняло й за лелката и тя също се разревала. Книгата се казвала „Чичо Томовата колиба“. Думата „мулатка“ Светла чула много по-късно, когато някой от дома научно се опитал да й обясни каква е тя всъщност. Кой знае защо Светла се хванала за тая дума като за спасителна сламка – думата я отграничавала както от циганчетата, така и от всякакви други непросветени. „Имам майка българка“, викала Светла, сякаш изричала заклинание, което ще доведе майка й при нея. И на всички казвала, че един ден, няма начин, майка й ще дойде да я потърси.

За първи път видях Светла една зима по Коледа. На главата носеше червена шапка с пискюл, а тялото й се губеше под огромно шушлеково яке. Само тъмните й очи, по-тъмни от лицето, казваха: „Ето ме, тук съм.“ Светла бе взета от дома от приятелката ми Ира. За отглеждане. Ира имаше болно, бавноразвиващо се дете у дома. Беше обаче решила да изгледа и здраво. Знам, че дълго обикаля по домовете, докато най-после видяла Светла. Харесали се от пръв поглед. По това време Светла била седемгодишна. Директорката на дома й казала, че детето се развива отлично, само че никой не иска да го вземе. Защото е по-тъмно. Директорката търсела по-меки изрази, за да определи цвета на кожата на Светла. И други проблеми имало, разбира се – Светла била много по-слаба от необходимото за възрастта й, пък и имала краста. Но всичко това може да се оправи, рекла Ира и взела детето.

Когато се прибирали към къщи, Ира попитала Светла иска ли да й купи шоколад. „Какво е това?“, не разбрала Светла. А сладолед? Светла не знаела какво е и сладолед. Познавала само вафлата.

Ако някога накъде трябва да отговоря на въпроса „Какво е човешки подвиг?“, без колебание ще кажа, че това, което направи Ира за Светла, е истински подвиг. Ира живееше заради своя болен Ники, който не можеше да говори и заради Светла, която можеше да прави всичко, но беше така черна, че където и да се появяха, наоколо почваха да ги одумват. След 89-а тъмнокожите студенти у нас станаха видимо по-малко, така че Светла бе тъмен спомен от последните години, когато България открито подпомагаше африканските революции.

Не можеш да познаеш какво се случи! – извика ми оня ден по телефона Ира. Гласът й бе пресипнал от вълнение.

Миналата седмица някой звъннал на вратата на апартамента на Ира. Била към 40-годишна жена. Облеклото й издавало твърде освободени нрави. Тук ли живее Светла, интересувала се жената. Да, но вие коя сте? Ами аз съм, рекла тя. – Аз съм... И не могла да довърши. Разтреперила се като лист и се разплакала. Ира разбрала каква е работата, но изчакала жената сама да изрече коя е. Да не би да сте... – подпитала я тя. Ами, да, аз съм, смънкала жената, като пак не посмяла да каже онази свята думичка. Ира я поканила да влезе. Жената обаче се вкопчила във вратата на асансьора и така – ни напред, ни назад. Най-накрая се разбрали и жената се озовала в хола.

Било рано сутрин и Светла още спяла. Светле, ставай – казала плахо Ира. – Има изненада... Баница ли си ми направила, сладко попитала Ира и свила черното си носле тъй, сякаш подушва апетитното ухание. После пак се завила през глава. Не, не е баница, смутила се Ира, защото чак сега разбрала, че не знае какво точно да каже на Светла. Как да назове жената, която я чака в хола и изобщо... После я досмешало, че Светла нарекла онази уж най-свята връзка в живота на човек „баница“.

Една жена те чака в хола – смънкала Ира. – Само теб чака. С никой друг от къщата няма нищо общо. Само с теб.

Светла скочила изведнъж в леглото и впила черните си очи в Ира. Ще ме оставиш ли, попитала с ужас тя. Ти сама ще решиш, отвърнала Ира и излязла. Разбирала уплаха на Светла, че може отново да бъде изоставена, но пък от друга страна ... откъде да знае. Срещата можела да се окаже и радостна.

Жената продължавала да стои като истукана в средата на хола, така както я оставила Ира. За да прави все пак нещо, Ира се заела с кафето. Минали пет минути, десет, петнайсет... Светла все не идвала. Двете жени стояли до малката масичка в хола, отпреде им димяло кафето, те гледали встрани и мълчали. Най-после в стаята влязла Светла. С най-новата си фланелка, само че от вълнение облечена наопаки. В очите й блестели остатъци от сълзи, но не плачела.

Минаха 19 години, рекла Светла. – Какво искаш? Жената скокнала от стола и понечила нещо да каже, ама Светла не й дала възможност. – Знам, дошла си да ми искаш прошка. Прощавам ти. Млада си била, сбъркала си. Добре. Искам да знаеш, че аз си имам майка, имам си баща, имам брат, имам къща, имам приятели, имам училище, което скоро ще завърша, имам планове за бъдещето. Без теб. Ти не ми трябваш. Която и да си. Можеше да дойдеш по-рано, не дойде. Да си дошла. Сега вече никой не те иска. 

Нашите много ме тормозеха. Затова те скрих. Не посмях да те покажа – едва чуто промълвила жената.

Да не мислиш, че ще ме разплачеш, продължила Светла. – Ти си избрала да живееш без мен, вече е късно за промяна. Сега можеш да си ходиш.

Жената станала и тръгнала бавно към Светла. Момичето обаче се врътнало и избягало от стаята.

Да отида ли подире й, попитала жената. Ира вдигнала рамене. Жената бръкнала в чантата, извадила цигарена кутия, откъснала едно парченце и надраскала нещо.

Това е телефонът ми, казала тя и оставила листчето на масата. После си тръгнала.

Листчето с телефона стои вече седмица на масата, разказа ми Ира. Светла така и не го докоснала. Не мога да си обясня откъде се взе тая решимост у нея, пита се Ира. Дали пък не е от мен? Да, да, ако през тия години съм я научила на нещо, то е на способността сама да взима решения. Другото е ген, а пък аз нямам нищо общо с гена й.

Не искам да имам нищо общо с тая жена, казала Светла на Ира. И добавила: Ти си моята майка.

Аз ли съм нейната майка, пита ме Ира по телефона. – На това въгленче? На моето въгленче от Нигерия?

Pin It
Жанина Драгостинова
Жанина Драгостинова (род. 1962) е българска журналистка и писателка. Дебютната й книга Твоята история. 52 седмици от началото на 21. век събира 52 очерка, публикувани преди това във в. „Дневник" и сп. „Паралели". В края на 2006 г. издателство „Колибри" издава сборника й Моята история. Де е България?.
Други статии от този автор

Посетители

32

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Снежана Иванова писа Още
    Благодаря за силния... преди 13 часа
  • Златко писа Още
    Ето целия текст, в... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Действително,... преди 17 часа
  • Д-р Георги Карев, д.... писа Още
    Преди пандемията да... преди 17 часа
  • Кунев писа Още
    Познавам Наталия. Ще... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Всяко събуждане е... преди 1 ден
  • Valpet писа Още
    Хубаво пише Джина... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не беше съвсем точно... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    А, разбрах. Е, в такъв... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Има важна разлика... преди 5 дни
  • Гост писа Още
    Що е "бохемски"... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Най-хубавият и... преди 1 седмица
  • Светлана Христова писа Още
    Сериозна оценка, г-н... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не съм изненадан от... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    “Хората свикнаха да... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Разказът не е издаван... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    От коя книга е този... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Няма ли мъже, няма и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А това момче, младо... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Аз съм тук достатъчно... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Златко внимавай! ... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Отпушихме темата за... преди 2 седмици
  • Любопитен Коментатор писа Още
    Историята писа:

    Вярвах и се надявах,...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората свикнаха да... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    Харесвам този автор.... преди 3 седмици