Не знаех много за Георги, всъщност само, че е драматург и телевизионен автор от София, и мой набор, 1969. Макар че още никога в живота си не бяхме се срещали, ние бяхме свързани един с друг чрез една стипендия, носеща хубавото име „Ко-пилоти“. Аз щях да получа платен престой в София, а по-късно той – същото в Берлин, всеки от нас щеше да покаже своя град на другия, това звучеше като нещо приятно.
Произхода на парите за стипендията беше малко нещо съмнителен, говореше се за канибализъм по влаковете, за някои случаи на отвличане на термити, скрита реклама за ракети от Марс, накрая дори за заемане на пари, отчасти дори за лихви, някои споменаваха също бизнес с недвижими имоти и спекулации. Но много колеги вече се бяха възползвали от тази възможност да намерят в някой град от източния блок няколко седмици спокойствие от жени, семейство или от градските власти.
И ето – вече седях в самолета, разгръщах един пътеводител и с ужас четях, че България била единствената страна от Европейския Съюз, в която за хомосексуалност все още се полагало смъртно наказание, което се изпълнявало от предимно мъжки екзекутори по особено перверзен начин. Всъщност това не би трябвало да ме обезпокоява – самият аз бях излекуван вече от най-малко пет години насам и, според всичко, което бях чул, точно в България едва ли щях да бъда заплашен от повторни пристъпи.
Във всеки случай обаче, поради едно изследване за DeutschlandRadio Kultur, аз носех със себе си голямо количество хомосексуални порнофилми. Четях значи какво е най-добре да не бъде внасяно в България – и освен всичко, което би могло да събуди подозрение в хомосексуалност (към което в България май принадлежал и сапунът), се споменаваха и наркотиците. Стана ми малко неуютно, та нали точно поради същите изследователски причини носех със себе си и едно кило марихуана. Бях напълно сигурен, че никой няма да стигне до мисълта, че някой би се опитвал да контрабандира марихуана в една страна като България.
И така бях окъпан в пот, но и много облекчен, когато с моята раница, пълна с марихуана и хомосексуални порнофилми, след контролата най-после пристъпих в залата на летището. Георги стоеше там и изглеждаше малко изненадан, когато му обясних, че все още не съм обменил рубли:
„Рубли? Защо рубли?“
„Ама тук вече евро ли имате?“
„Не, тук имаме левове, от основаването на България насам.“
„Ами тогава е много добре, че още не съм обменил рубли.“ Той ме попита дали съм имал желание да отида с него на синхронно плуване, трябвало да го гледа за българската телевизия. Тъй като бях много заинтересуван да разбера колкото се може повече за българската култура, аз с удоволствие се съгласих.
Трябвало да тръгнем веднага, аз трябвало просто да взема нещата си, те нямало да пречат. Стигнахме с такси до станция на въжения лифт на края на София.
„Сега там горе ли ще се качваме?“, попитах аз.
„Да, плувният басейн е на върха.“
Седяхме в една леденостудена кабина, изкачвахме се все по- и по-нагоре и скоро се носехме над заснежени гори.
„Защо плувният басейн е тук горе?“, исках да знам аз, но в този момент зазвъня телефона му. Той заговори на български, от което аз не разбрах почти нищо – половин час, все по-възбудено, накрая той изкрещя нещо в мобилния телефон, хвърли го на пода на кабината и го стъпка.
„Малка промяна на програмата!“, обясни ми той, „трябва да отидем за храненето на полицейските маймуни. Но това е съвсем наблизо.“ Бяхме стигнали на върха и половин час се влачихме през снега; накрая видяхме контурите на една сграда, вдъхваща само малко доверие, и влязохме вътре.
Ще трябва да посъкратя малко следващите събития, за да не стане прекалено дълго. Трябва да призная, че нито през този първи ден в България, нито през който и да било от следващите два месеца, съм изпитвал каквато и да било скука. Не ми беше известно, че българските полицейски маймуни са играли една голяма, досега неизвестна роля при либийските обвинения срещу медицинските сестри, както и при тяхното чудотворно освобождение. Също така не ми беше известно колко идеално подходящи били дресираните маймуни за откриването на забранени дроги и порнофилми. Само чрез мълниеносната реакция на Георги аз бях предпазен от доста грамадни трудности.
Почти във всяка от моите български минути Георги успяваше да ми поднася по някоя изненада. Така например той позвъни на следващата сутрин, в три без петнайсет, за да ме попита дали съм имал желание да проведа разговор с последния палач на Ватикана. Пътувахме с трамвая до едно предградие и, ако не бях разбрал от Георги за екзотичната професия на моя събеседник, щях да го сметна, по облеклото и подредбата на жилището, за учител по физическо възпитание.
Същия ден стана дума и за това да се интервюират топ-членовете на мафията. Георги разсея безпокойството ми:
„Няма страшно, те застрелват само собствените си хора, значи ония сред тях, които ги предават. Не и журналисти …“
„Но аз не съм даже истински журналист.“ Георги посочи навън през прозореца:
„Ей там разстреляха министъра на отбраната…“. На следващата спирка той посочи към отсрещната страна на улицата:
„Там заклаха финансовия министър, преди две седмици. Успя да се довлече почти до центъра преди да му изтече кръвта. Като свиня!“ По-нататък по пътя той повтаряше често и натъртено: „Като заклана свиня!“
Беше привечер, когато в центъра той ми представи по-нататъшните забележителности:
„В дискотеката там горе миналата седмица пребиха министъра на пощите, ей така, с един пожарогасител.“ И така той ме запознаваше с обичаите и начина на живот на симпатичния балкански народ, който, благодарение на опита от своята история, винаги е готов да импровизира и не обича дългосрочните планове.
Той празнувал рожден ден с приятели, дали съм искал да дойда. Разбира се, че исках. Но трамваите стачкували, както разбрах, докато го чаках на уговореното място, дали няма да искам да се срещнем в мазето на църквата? Хм, аз не разбирах връзката, то май не беше и необходимо, пък и без това сигурно беше все едно, та значи се съгласих.
Съгласявах се още много пъти и прекарах много часове по места, които инак никога не бих могъл да опозная. Там имах много време за писане, а за един автор това винаги е добре дошло. Но защо трябваше да чакам точно тук, а не в някое кафе или бар, не можах да разбера. Впрочем, където и да чаках, аз със сигурност получавах по някое обаждане от Георги:
Как се чувствал той? Не съвсем добре, самолетна катастрофа, изгубил един крак. Когато половин час по-късно го посетих във Военна болница, той имаше само една цицина на челото, краката му изглеждаха съвсем нормално.
„Какво стана с крака ти?“
„Вече е по-добре, но не искаш ли да направиш едно четене в София?“
„Защо не?“
„Добре, аз ще организирам всичко.“ След много преживявания – всеки час беше много хубав – дойде и деня на моето четене, Георги ме събуди в три и половина сутринта, едно време, по което аз възприемах разговорите с него най-интензивно, защото тогава той изглеждаше някак спокоен и същевременно концентриран. Трябвало срочно да отиде на очен лекар, едното му око трябвало да бъде отстранено.
„За Бога, Георги …!“ Не, това не било толкова страшно, българското изкуство за рисуване по стъклени очи било много подценявано в странство, дали вече ми е направило впечатление, че почти всички българи носят стъклени очи? Това те го били изобретили още в античността, стъклото било един направо гениален материал за изкуствени очи, много по-добро от порцелан, защото през стъклото може да се гледа.
„Можем да заколим и една свиня!“, прибави той.
„Да заколим свиня?“
„Да, а след това ще кажеш, че имаш рецептата за пачата от баба си. Не, още по-добре ще бъде ако кажеш, че баба ти имала рецептата от Гьоте.“
„Георги, нещо не разбирам връзката.“
„За четенето бе – трябва да предложим нещо на хората, а когато немците колят прасета, от това винаги излиза нещо.“ Тук отново трябва да посъкратя малко, може би само още това: как успяхме само за няколко часа да осигурим едно прасе, да подготвим клането на сцената на Червената къща, как всичко се забърка ужасно, защото аз, макар и да улучих главната артерия, все пак не знаех колко дълго прасетата можели да бягат, въпреки това; как накрая всички, утешени с шнапс, с удоволствие си похапваха свински парченца – всичко това трябва сега да се отработи на бърз ход.
Двата месеца България преминаха като насън, струваше ми се, че никога не съм имал почивка между многото приключения. Почивката и спокойствието за работа, на които потайничко бях се надявал, не ми бяха действително позволени. Истината беше, че дори не успях да си разопаковам раницата.
Малко поизтощен, аз подадох багажа си за обратен полет на летището, спомняйки си твърде късно за марихуаната и хомосексуалните порнофилми, както и за перверзното изпълнение на смъртното наказание, най-ужасното от набиването на кол насам. „България, моя любов!“, мислех си аз, докато гледах как стадото полицейски маймуни се приближава към мен – но къде беше Георги? Сега, когато най-много се нуждаех от него?
* Заглавието, разбира се, е директна препратка към – вече класическия – роман-репортаж на Хънтър Томпсън Fear and Loathing in Las Vegas (Страх и ужас в Лас Вегас) от 1971 г.
