1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2022 02 Pamuk Passport
© Орхан Памук

 

През 1959 г., когато бях на седем години, баща ми изчезна при мистериозни обстоятелства; няколко седмици по-късно получихме съобщение, че е в Париж и живее в евтин хотел в Монпарнас. Запълвал е тетрадките, които по-късно щеше да ми подари, и от време на време от кафенето „Катедралата“ забелязвал Жан-Пол Сартр да минава по улицата. Отначало баба ми му изпращаше пари от Истанбул. Дядо ми беше натрупал състояние в железопътния транспорт. Под сълзливия поглед на баба ми, баща ми и чичовците ми все още не бяха успели да пропилеят цялото си наследство – не всички апартаменти бяха продадени. Но двадесет и пет години след смъртта на съпруга си баба ми беше решила, че парите свършват, и спря да субсидира сина си бохем в Париж.

Така баща ми се присъедини към дългата редица от безпарични и мизерстващи турски интелектуалци, които се разхождаха по улиците на Париж вече цял век. Подобно на дядо ми и чичовците ми, той беше инженер с добра математическа мисъл. Когато парите му свършили, той отговорил на обява във вестника за работа в I.B.M.; след като го наели, го изпратили в офиса на компанията в Женева. По онова време компютрите все още се управляваха с перфокарти и широката публика не знаеше почти нищо за тях. Баща ми стана един от първите турски гастарбайтери в Европа. Майка ми скоро се присъедини към него, оставяйки мен и по-големия ми брат в елегантния и претъпкан дом на баба ни. Трябваше да последваме майка си в Женева, след като училището бъде затворено за лятото, което означаваше, че трябва да получим паспорти.

Спомням си, че трябваше да позирам много дълго време, докато старият фотограф си играеше под черна кърпа с трикрако приспособление с мехове. В паспорта е отбелязано, че косата ми, която вероятно е била вчесана за първи път през тази година при подготовката за снимката, е била кестенява. Сигурно тогава съм прелиствал паспорта твърде бързо, за да забележа, че някой е сбъркал цвета на очите ми; едва когато го отворих тридесет години по-късно, забелязах грешката. Това ме научи, че противно на онова, което вярвах, паспортът не е документ, който ни казва кои сме, а документ, който показва какво мислят другите за нас.

Когато летяхме за Женева, с новите паспорти в джобовете на новите си сака, брат ми и аз бяхме обзети от ужас. Самолетът се наклони, докато се приземяваше, и тази страна, наречена Швейцария, ни се стори място, където всичко, дори облаците, се намира на стръмен наклон, който се простира до безкрайността. После самолетът завърши завоя си и се изправи. Двамата с брат ми все още се смеем, когато си спомняме облекчението, което изпитахме, когато разбрахме, че тази нова страна, подобно на Истанбул, е построена на равна земя.

Улиците в Швейцария бяха по-чисти и по-празни от тези у дома. Витрините на магазините бяха по-разнообразни и имаше повече коли. Просяците не просеха с празни ръце, както в Истанбул, а стояха под прозореца ти и свиреха на акордеон. Преди да хвърлим пари на местния просяк, майка ми ги увиваше в хартия.

Апартаментът ни – на пет минути пеша от мостовете над река Рона, в точката, където тя излиза от Женевското езеро – беше нает обзаведен. Така започнах да свързвам живота в друга страна със сядането на маси, на които преди това са седели други хора, с използването на чаши и чинии, от които други хора са пили и са вечеряли, и със спането в легла, които са остарели след години, в които са били люлени други спящи хора. „Друга страна“ беше страна, която принадлежеше на други хора. Трябваше да приемем факта, че вещите, които използвахме, никога няма да ни принадлежат и че тази страна, тази друга земя, също никога няма да ни принадлежи.

Майка ми, която беше учила във френско училище в Истанбул, всяка сутрин това лято ни подреждаше около празната маса в трапезарията и се опитваше да ни научи на френски. Едва когато ни записаха в държавното начално училище, открихме, че не сме научили нищо. Родителите ми се надяваха, че ще научим френски просто като слушаме учителя ден след ден, но не стана така. Когато започваше междучасието, аз и брат ми се лутахме сред тълпата играещи деца, докато се намерим и можем да се хванем за ръце. Тази чужда страна беше една безкрайна градина, пълна с щастливи деца. Двамата с брат ми наблюдавахме тази градина с копнеж, от разстояние.

Въпреки че брат ми не можеше да говори френски, той беше най-добрият в класа си в броенето на тройки назад. Единственото нещо, в което бях добър в това училище, където не разбирах езика, беше мълчанието. Точно както може да се борите да се събудите от сън, в който никой не говори, аз се борех да не ходя на училище. Както и по-късно, в други градове и други училища, склонността ми да се обръщам навътре в себе си ме предпазваше от житейските трудности, но ме лишаваше и от житейските богатства. Един ден родителите ми изкараха от училище и брат ми. Сложиха паспортите ни в ръце и ни изпратиха далеч от Женева, обратно при баба ни в Истанбул.

Никога повече не използвах този паспорт. Въпреки че на него пишеше „член на Съвета на Европа“, той напомняше за първото ми неуспешно европейско приключение и решението ми да се обърна навътре беше толкова категорично, че минаха още двадесет и четири години, преди да напусна Турция отново. Когато бях млад, винаги гледах с възхищение и завист на онези, които се сдобиваха с паспорти и пътуваха в Европа и отвъд нея, но въпреки възможностите, които ми се откриваха, оставах страшно сигурен, че на мен се пада да седя в ъгъла в Истанбул и да се отдавам на книгите, които се надявах, че един ден ще направят името ми известно и ще ме допълнят като личност. В онези дни вярвах, че човек може да разбере Европа най-добре чрез нейните най-велики книги.

В крайна сметка именно книгите ме накараха да подам молба за втори паспорт. След години, прекарани в самота в една стая, бях успял да се превърна в автор. Сега ме поканиха да отида на турне в Германия, където много турци бяха намерили политическо убежище; смяташе се, че на тези турци ще им е приятно да ме слушат да чета от книгите си, които все още не бяха преведени на немски език. Въпреки че кандидатствах за паспорт с радостно вълнение от идеята да се запозная с турските читатели в Германия, именно по време на това пътуване започнах да свързвам паспорта си с „кризата на идентичността“, която е сполетяла толкова много други хора през годините след това – т.е. с въпроса доколко принадлежим към страната, в която е издаден първият ни паспорт, и доколко към „другите страни“, в които той ни позволява да влезем.


Източник

 

Pin It
Орхан Памук
Орхан Памук е един от най-значителните съвременни турски автори и носител на Нобеловата награда за литература за 2006 г.
Други статии от този автор

Посетители

51

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Поражението на... преди 1 ден
  • Йордан Нихризов писа Още
    В анализа мисля, че... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Този Мишра няма как да... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Толкова по-зле. Значи... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Кафà. преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 3 дни
  • Броди писа Още
                        С... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 5 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 5 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 6 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 1 седмица
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 3 седмици