1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 06 Capote Spain

 

Влакът със сигурност беше стар. Седалките бяха увиснали като бузите на булдог; стъклата на прозорците бяха изпотрошени, а лентички лепило крепяха онези, които бяха останали; в коридора една скитаща котка изглежда ловуваше мишки – и не беше безсмислено да се предположи, че търсенето ѝ ще бъде възнаградено. Бавно се измъквахме от Гранада. Южното небе беше бяло и пламнало като пустиня; в него се виждаше едно-единствено, мъничко облаче. Отивах в Алхесирас, испанско пристанище, обърнато към брега на Африка. В моето купе имаше общо пет души. Единият беше австралиец на средна възраст, облечен в измачкан ленен костюм; имаше зъби с цвят на тютюн, а ноктите му бяха изпочупени и мръсни. Скоро ни съобщи, че бил корабен лекар. Изглеждаше странно, че тук, в сухите и мрачни равнини на Испания, срещаме човек, свързан с морето. След това се появиха две жени, майка и дъщеря. Майката беше прегърбена, посивяла жена с мърляви, неодобрителни очи и леки мустаци. Фокусът на неодобрението ѝ се местеше от място на място. Първо, тя ме изгледа доста накриво, защото, тъй като слънчевата светлина се разпалваше все по-ярко и през счупените прозорци нахлуваха вълни от топлина, аз си свалих сакото – което тя сигурно сметна, може би с право, за неучтиво. По-късно тя не хареса третия мъж в нашето купе, млад войник. Войникът и не особено дискретната дъщеря на жената, пищно момиче с кавгаджийски черти на боксьор, сякаш се бяха разбрали да флиртуват. Всеки път, когато скитащата котка се появяваше на вратата ни, дъщерята се преструваше, че се страхува, а войникът галантно отблъскваше котката в коридора; тази игра им даваше чести възможности да се докосват един друг.

Младият войник беше един от многото във влака. С шапки с пискюли, поставени под предизвикателни ъгли, те се мотаеха по коридорите, пушеха сладникави черни цигари и се смееха поверително. Изглеждаше, че си прекарват добре, и очевидно това не беше подходящо за тях, защото когато се появеше офицер, те се взираха втренчено през прозорците, сякаш омагьосани от свлачищата от червени скали, маслиновите полета и строгите планини. Офицерите им бяха облечени като за парад – с много панделки, много месинг, а някои носеха блестящи, неправдоподобни саби, закачени на коланите им. Те не се смесваха с войниците, а седяха заедно в първокласно купе, изглеждайки отегчени и по-скоро като безработни актьори. Купето пред моето беше заето от едно семейство – деликатен, слаб, изключително елегантен мъж с траурна лента, зашита на ръкава, и шест тънки, летни момичета, неговите дъщери. Момичетата, които приличаха на баща си, бяха красиви, всички по един и същи начин: тъмнокестенява коса, устни с цвят на испански пипер, очи като шери. На възраст варираха от около четиринайсет до двайсет и една години. Войниците поглеждаха в купето им, после отвръщаха поглед. Сякаш гледаха право в слънцето.

Всеки път, когато влакът спираше, двете най-малки дъщери на мъжа, носещи чадъри, слизаха от вагона и се разхождаха под сянката им. Те се наслаждаваха на много дълги разходки, тъй като през по-голямата част от времето влакът си стоеше неподвижен. Никой не изглеждаше раздразнен от това, освен мен. Няколко пътници сякаш имаха приятели на всяка гара, с които можеха да седнат, обикновено около някой фонтан, и да клюкарстват дълго и лениво. Една възрастна жена беше посрещана от малки групички в около десетина града. Между тези срещи тя плачеше, и то с такава отдаденост, че австралийският лекар накрая се разтревожи и попита на италиански дали може да ѝ помогне. Не, не, каза тя, нищо не можело да се направи; просто срещите с всички нейни роднини я правели толкова щастлива.

На всяка спирка тайфуни от боси жени и повече или по-малко голи деца тичаха по дължината на влака, разплискваха глинени гърнета с вода и настървено викаха „Агуа! Агуа!“ Срещу две песети можеше да се купи цяла кошница тъмни, меки смокини, имаше и подноси с любопитни понички с бяла глазура, които изглеждаха така, сякаш трябва да се ядат от млади момичета, облечени в рокли за причастие. Към пладне, след като бях насъбрал бутилка вино, хляб, колбас и малко сирене, бях готов за обяд. Спътниците ми в купето също бяха гладни. Бяха отворени пакети, виното беше разпечатано и за известно време се получи приятно, почти грациозно празненство. Войникът сподели с момичето един нар, австралиецът разказа забавна история, майката с очите на вещица измъкна от пазвата си увита в хартия риба и я изяде с мрачна наслада.

След това на всички им се доспа; докторът заспа толкова дълбоко, че една муха необезпокоявано се разхождаше по зяпналото му лице. В целия влак цареше тишина. В съседното купе прекрасните момичета се бяха облегнали свободно една на друга, като шест изтощени здравеца. Дори котката беше престанала да дебне и лежеше в коридора, потънала в мечтание. Бяхме се изкачили по-високо; влакът се движеше през плато с груба жълта пшеница, после между гранитните стени на дълбоки оврази, където странни, бодливи дървета се поклащаха от вятъра, спускащ се от планините. Веднъж, в една пресечка между дърветата, се появи нещо, което исках да видя – замък върху хълм. Той лежеше там като корона.

Това беше пейзаж за разбойници. По-рано през лятото един млад англичанин, когото познавам (по-скоро знам за него), пътувал през тази част на Испания, когато на самотния склон на една планина колата му била заобиколена от смугли мошеници. Те го ограбили, след това го завързали за едно дърво и го гъделичкали по гърлото с острието на нож. Мислех си за това, когато без предисловие изстрел от пистолет разпръсна дрямката в тишината. Беше автомат. Влакът, с болезнено скърцане, забави ход и спря. За миг не се чуваше нищо друго освен кашлицата на автомата. Тогава с висок, ужасен глас аз изкрещях: „Бандити!“

„Бандити!“ – изкрещя дъщерята.

„Бандити!“ – повтори майка ѝ и страшната дума се разнесе из влака.

Резултатът беше комедия в мрачен стил. Всички в купето се свлякохме на пода, в гърчеща се купчина от ръце и крака, с изключение на майката, която запази самообладание Тя се изправи и систематично започна да крие съкровищата си. Набута пръстен в кока на косата си. Без да се срамува, вдигна полите си и пусна в дамските си кюлоти гребен с перли. От очарователните момичета в съседното купе се долавяха ефирни писъци на страдание. В коридора офицерите се щураха насам-натам, джавкайки заповеди, докато се блъскаха един в друг.

Изведнъж във влака настъпи тишина. Навън се чуваше ромоленето на вятър в листата и човешки гласове. Точно когато тежестта на тялото на лекаря ставаше твърде голяма за мен, външната врата на купето се отвори и там застана млад мъж. Не изглеждаше достатъчно умен, за да е бандит. „Hay un médico en el tren?“ [Има ли лекар във влака] – попита той и се усмихна.

Австралиецът, като махна лакътя си от корема ми, се изправи на крака. „Аз съм лекар“, призна той, докато се оправяше. „Някой ранен ли е?“

„Si, señor. Един стар човек. Ранен е в главата“, каза испанецът, който, уви, не беше бандит, а просто поредният пътник.

Връщайки се по местата си, ние слушахме, безизразни от притеснение, разказа за случилото се. Изглежда, че през последните няколко часа някакъв старец се возел гратис, като се е държал за задната част на влака. Току-що беше разхлабил хватката си и един войник, виждайки го да пада, беше започнал да стреля с автомат като сигнал за машиниста да спре влака. Единствената ми надежда беше, че никой не си спомня кой пръв е споменал за бандитите. Нямаше никакви признаци, че някой го е направил. Докторът, след като се сдоби с една моя чиста риза, която да използва за превръзка, отиде при пациента си, а майката, обръщайки му гръб с кисела предпазливост, си върна перления гребен.

Дъщеря ѝ, войникът и аз излязохме от купето и се разходихме под дърветата на малка горичка, изпълнена с мирис на портокали, където много от пътниците се бяха събрали да обсъдят инцидента. Появиха се още двама войници, които носеха стареца. Ризата ми беше увита около главата му. Подпряха го под едно дърво и всички жени се скупчиха наоколо, надпреварвайки се да му предлагат броениците си; някой донесе бутилка вино, което го зарадва повече. Той изглеждаше доста щастлив и много стенеше. Няколко деца от влака кръжаха около него и се кикотеха. Пътеката водеше към затънтена височина, от която се виждаше долината, където обширни участъци от изгоряла златиста трева се поклащаха, сякаш земята трепереше. Възхищавайки се на долината и на сенчестите промени в светлината на хълмовете отвъд, шестте сестри, придружени от елегантния си баща, седяха на тревата с вдигнати над тях чадъри като гости на fête champêtre [селски панаир]. Войниците се движеха около тях по неясен, амбициозен начин; не смееха да се приближат, макар че един дързък, нахакан момък отиде до ръба на носа и извика: „Yo te quiero mucho!“ [Много те обичам!] Думите се върнаха обратно с кухото кънтене на съвършено ехо и сестрите, изчервени, се вгледаха по-дълбоко в долината.

Голям облак, мрачен като скалистите хълмове, се беше накокошинил в небето, а тревата долу се вълнуваше като море преди буря. Някой каза, че според него ще вали. Но никой не искаше да си тръгва, включително и раненият, който беше на път да изпие втора бутилка вино, както и децата, които, открили ехото, стояха щастливо и коледуваха в долината. Беше като парти и всички се влачехме назад към влака, сякаш всеки искаше да си тръгне последен. Старецът, с моята риза като величествен тюрбан на главата, беше качен в първокласен вагон, а няколко пламенни дами го придружаваха.

В нашето купе посивялата майка, която не сметна за нужно да се присъедини към компанията, седеше точно както я бяхме оставили. Тя ме погледна с дълъг, блестящ поглед. „Бандити!“ – каза тя с груба, ненужна енергичност. Влакът се движеше толкова бавно, че през прозорците нахлуваха пеперуди.

1950 г.


Източник

 

Pin It
Труман Капоти
Труман Капоти (1924–1984) е американски писател, един от всепризнатите класици на американската литература на 20-ти век.
Други статии от този автор

Посетители

217

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 16 часа
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 2 дни
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 2 дни
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 2 дни
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 4 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 4 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Великият историк от... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Професор Стефанидис...
    преди 4 седмици
  • Angel писа Още
    Go to the hell with your vaccine. don't... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Професор Стефанидис... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Всичко, което...
    Петък, 20 Август 2021