1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2021 03 Parpulovi 1901

Семейство Парпулови, 1901–1902 г.

 

Рад Парпулов и гостилница „Средна гора“

Това е бащата на баща ми. Аз не го познавам. Починал е внезапно на 15 април 1919 г., както са се хранели с баща ми. „Само клюмна и това беше,“ са думите му за внезапно постигналото го нещастие на 16 години. Ако не напиша каквото знам за него от баща ми и най-малката ми леля, животът му ще изчезне завинаги. Не е бил общественик, политик или богат и авторитетен, за да го помнят.

И така: роден е на 28 април 1874 г. в Панагюрище. Има по-голяма сестра – леля Дона. След 4 години се ражда и по-малкият му брат Стоян. Баща му Георги имал табахана, т.е. занимавал се е с щавене на кожи. Доста неприятна работа заради миризмите на суровите кожи. От ръцете му, след преработката, кожите са минавали в тези на кундурджиите (обущарите), сарачите (майсторите на седла, хамути, сбруя за впрегатен и обяздван добитък) и на търговците. Османската империя е била един необятен пазар, в който предприемчивите и смели българи са правели добри пари, особено копривщенци. Родът ни Парпулови, както и други панагюрски фамилии, са преселници от Македония. И днес този фамилен прякор се среща там. По време на април 1876 г. мъжете с пушки в ръце[1] защитават града от башибозука, а жените и децата бягат в горите. Майка му, прабаба ми Невена (Гьорговица[2]), не може да го носи на ръце (той е едва двегодишен) и както някои други жени го скрива в един храсталак. Когато минава пожарът и хората започват да се връщат в града, някакви съседи чуват плача му, намират го и го дават на майка му. Така и оцелява.

През зимата на Руско-Турската война 1877-78 г. панагюрци отиват да превозват храни и муниции на руските войски, които са обсъдили Плевен. Едва ли са тръгнали просто от патриотизъм – руснаците добре са плащали за тази работа и баща му също заминал. Върнал се с нещо спечелено, но и с заболяване на гърдите. Предполагам пневмония, а тогава лесно се е умирало. И ето прабаба ми останала вдовица с три деца. Как са живели, те си знаят. И един ден, когато е 14-15 годишен, майка му му казва: „Раде, в тази къща хлябът се свърши за теб“. Такива хора са били – сурови, защото и животът е бил суров и брат не е хранел брата си. И той тръгва към Пловдив с каруцарите, които са карали стоки между двата града. Бакалите в Панагюрище са давали пари да им се купува стока оттам. Дядо ми, като излезли от града, си събул цървулите и ги обул отново, когато стигнали в Пловдив до моста на Марица между „Карловска“ и „Райко Даскалов“ – зер няма да влиза в града бос. Този мост го няма вече. Разрушиха го, но това е друга история.

Озовал се в бившата столица на Източна Румелия, без да познава никого и без да разчита на помощ отникъде. Решил да търси работа в някоя гостилница. Добре го е решил – винаги нахранен и зимъска на топло. Станал чирак в „Панагюрище“ на панагюреца Иван Дундаров, после калфа и накрая занаятчийската задруга го признала за майстор със свидетелство. То се поставяло на видно място там, където работиш. Тогава, предполагам, че е бил към 20 годишен. Учениците в Мъжката гимназия го имали за приятел, защото макар и много млад, вече бил станал майстор.

И така един ден при него дошъл един от „големите“ – тези от последния гимназиален клас – и му казал:

– Раде, искаме да отвориш гостилница, за да се храним при теб.

– Да отворя, ама отде пари?

– Ние сме събрали да се храним при теб един месец.

И така се появила гостилница „Средна гора“ на улицата, която сега се нарича „Братя Пулиеви“ в началото ѝ, някъде след сградата, която сега е № 1. С парите купил на старо посуда, маси, столове и започнал.

– А за месо и зарзават? – питам аз баща ми.

– То тогава всичко е било на вересия, плащало се е на края на месеца – и храната, и взетото от месари, бакали и зарзаватчии.

И нещата потръгнали. Хранели се там не само учениците, но и чиновници, и панагюрци, дошли с коли в града, и много други. Явно добре е готвил Рад Панагюреца. Между другото купил по-късно на старо и един стенен часовник с махало и гонг да бие на всеки цял и половин час. Може ли гостилница без сахатник?! Този часовник бе запазен от баща ми. Стоеше в старата ни къща до събарянето ѝ в 1960 година.

Когато се провеждало Първото пловдивско изложение през август 1892 г., дядо ми, 18 годишен калфа, спечелил от лотарията един дамски часовник. Понеже бил ерген, му го сменили за мъжки, естествено джобен. Ръчните се появяват значително по-късно. Дамските се носели на шията, окачени на красива панделка. Този часовник баща ми ползваше до края на дните си.

И така с труд и старание се успявало. Дядо ми направил пари и купил една голяма къща на улица „Ветрен“, която излизаше точно срещу „Чифте баня“ (сега се нарича баня „Старинна“ и в нея не се къпят). Това беше единствената баня с две отделения и затова беше „чифте“. Другите бани работеха половин ден за мъже и половин ден за жени. Който ходеше да се къпе в тях, трябваше да провери за конкретния ден във вестник „Отечествен глас“ кога е мъжка и кога е женска. Освен на баните, там публикуваха и програмите на кината и театъра.

По-късно на края на улицата построили нещо и така тя станала „кьор сокак“. Тогава къщата на дядо ми получила входна врата откъм гърба си, към двора на улица „Тодор Хрулев“ № 2.

Като се заергенувал, Рад Панагюреца си харесал мома от Панагюрище. Ходел всяка неделя да се видят отдалече на площада. Дали са си разменили някоя приказка, не знам. И един ден бащата на баба ми Стойка Браткова казал на майка ѝ да се приготвят тази вечер, че ще дойдат годежари за Стойка. И майката го казала на дъщеря си. Ама Стойка си харесала Раде и само казала: „Който иска да се годява, да си се годява. Аз отивам при кака.“ И отишла при по-голямата си сестра, която вече била венчана и живеела в друга къща. И прапрабаба ми се хванала за главата. И какво да прави – отишла при баща си поп Цвятко Попгеоргиев[3] в църква. Той бил архиерейски наместник, т.е. най-старшият свещеник в града, и му казала каква е станала. Той ѝ се накарал:

– Все ги вършите такива, които след това отиват на моята глава! Ха, върви си, пък аз ще свърша каквото трябва!

След службата в църквата „Св. Георги“ (горната църква) отишъл при кандидат-годежарите.

– Те тия работи насила не стават. Тази вечер няма да ходите у Браткови.

С това въпросът приключил най-дипломатично – нито някой е ходил да иска, нито някой е питал защо не дойдохте.

И Рад и Стойка се венчали на 3 ноември 1901 г. Като си помисля, дядо ми е имал авторитет – да му дадат внучката на поп Цвятко да я води в Пловдив за съпруга!

 

Срещу къщата, в която живеели, от другата страна на ул. „Ветрен“, живеел под наем с цялото си семейство от 1922 до 1927 г. видният художник, естет и литератор Николай Райнов[4]. Като на едни години баба ми, вече вдовица, и г-жа Диана Минчева – Райнова били в приятелски отношения.

Баба ми Стойка не е готвела, защото храната се носела от гостилницата. Тя се грижела за трите сестри на баща ми, а той след училище бил при баща си в „Средна гора“.

Един ден дядо ми, като излязъл пред гостилницата, за да разчисти листата от чистеното зеле, се спънал в нещо. Навел се и измъкнал между листата един кемер.[5] Прибрал го при другите пари в чекмеджето. След малко минал един от панагюрците – каруцари.

– Бай Рад, ще се връщам, че тази нощ като съм ходил по нужда, ми е паднал кемерът с търговските пари. Знам къде е мястото, но ще бия бая път дотам и обратно.

– Чакай бе човек, те са ти тука. Отворил чекмеджето и хвърлил пояса с парите на масата.

– Ами той?- пита баща ми.

– Е, какво той? Те са си негови и толкоз.

А кемерът бил пълен със златни наполеони.

– До войните наполеоните бяха във всекидневна употреба. Кайметата, т. е. книжните пари, се ценяха повече, защото по-лесно се носеха и заемаха по-малко място. Като ти падне кайме и го прибираш. – ми разказваше баща ми.

Зданието, в което била „Средна гора“, било доста старо и паянтово. Един ден дядо ми усетил, че нещо ще става и казал на хранещите се:

– Излезте отвън, че има нещо да ви казвам. Яденето после.

– Какво има бе, бай Рад?- запитали някои.

– Излезте, излезте. Ще разберете. – спокойно им казал гостилничарят.

Излезли хората, а той последен. И гостилницата рухнала. Табелата с името ѝ го ударила по рамото.

Гостилницата останала на същата улица, по-навътре, отдясно, където сега има голяма сграда с офиси под № 4.

По време на Балканската война го мобилизирали да готви в 9-ти пехотен полк. Спял си в къщи и сутрин, като дойдел файтонът да вземе полковник Гарабед Вартаземян[6], който живеел срещу нас и били приятели, го вземали и него. Така в полка пристигали заедно – командирът и готвачът.

Дядо ми Рад починал внезапно на 45 години. Починал от сърце, защото бил с наранено такова. Щял да купува една къща, дал капаро, но продавачът решил да развали продажбата без да връща капарото. Издебнал го на „Четвъртък пазара“ (днешния площад „Съединение“), когато бъркал в кесията, за да плати зеленчука за гостилницата, и го ударил отзад с нож. Дядо ми се отказал и изгубил капарото.. „Аз в окървавена къща не влизам“ били думите му. Не защото се уплашил – не бил страхлив. Една вечер, когато затварял гостилницата и бил вече сам в нея, влязъл хайдук и насочил пистолет към него – „Давай парите!!!“

Дядо ми отворил чекмеджето, взел шепа галагани и ги хвърлил в тлеещата жар на оджака.

– Вземи ги! Аз оттам ги вадя.- казал панагюрецът и сграбчил сатъра. Онзи се изнизал като сянка.

След раняването му живял около десет години, въпреки че доктор Фесликян, кварталният лекар, който лекувал цялото му семейство, казал 1 до 2 години.

Баща ми на 16, като най-голям, останал да се грижи за майка си и три по-малки сестри. Били години, когато спестените парите изгубили стойността си. Собственикът на сградата, където се помещавала „Средна гора“, прекратил договора за наем. Изгубили делото в съда и гостилницата затворила вратите си. От нея останали до днес само един стенен часовник с махало и едно пиринчено хаванче с гравиран надпис с името му и дата 5.8.1914 г.

Това е историята на Рад Панагюреца, за когото Константин Гълъбов е написал в „Гологаниада“:

„…един стопроцентов гостилничар, т.е. с огромен корем и пръсти като кебапчета,..“

И като си помислиш: едно обикновено осиротяло момче, без кой знае какво образование – 3-4 години в Панагюрското школо, тръгнало от нищо в непознатия град с едни цървулки и едни дрехи на гърба. След години вече е известен и уважаван занаятчия-гостилничар, с материално стабилно положение, със семейство с четири деца и син във втори гимназиален клас с намерение да го изучи и направи инженер.

На такива обикновени хора, като върху здравите камъни в основите на новите модерни сгради, се е изграждал животът в България на цар Фердинанд. Така са останали неизвестни и без лично значение – като дялани камъни, които пасват на всяко място и за всичко.

 

гр. Пловдив, март 2021 г. Радомир Георг. Парпулов

 

[1] Македонската кръв не им позволявала да я проливат без ожесточена съпротива и не изоставили къщите си.

[2] Като се омъжели, жените „губели“ името си и приемали това на мъжете си.

[3] И той не е бил случаен човек. След април 1876 г. го затворили в Пловдив, където била и Райна поп Георгиева Футекова – княгинята на панагюрци. Отървали ги от въжето чуждите консули.

[4] Николай Райнов е единственият българин писател, отлъчен от църквата по време на III-тото Българско царство. Това станало, защото е описал Христос в романа си „Между пустинята и живота“. Съгласно канона е недопустимо. След години, когато изказал дълбоко разкаяние за стореното, БПЦ го опростила и двамата му сина, Боян и Богомил, получили Светото кръщение. Били вече големи деца, защото баща ми казваше, че сами си носили запалени свещи, когато отвали за това във „Св. СВ. Кирил и Методий“.

[5] кемер или кимер (т.) – кожен пояс с прегради за носене на пари, който се запасва около кръста.

[6] Гарабет Мъгърдич Вартазармян род. 11 юли 1865 г. Пловдив, подпоручик 18 май 1889 г.; поручик 2 август 1892 г.; капитан 1 януари 1900 г.; служил в 9-ти пех. полк; 5-ти резервен полк. – том I-II, стр.119 от „Офицерски корпус в България 1878-1944 г.“ Руменин. Р. София, 1996 г.
Баща му Магърдич е бил настоятел на църквата 23.05.1890 – 05.12-1890 г. Дъщеря му Акаби беше учителка в Арменското училище. Поетът Киркор Папазян е негов внук.

 

Pin It
Радомир Парпулов

По професия инженер, Радомир Парпулов определя себе си като „по-скоро читател, отколкото пишещ човек“, макар и да е публикувал няколко книги в професионалната си област. Тази семейна история, дълбока и вълнуваща, е прекрасно допълнение към вече не малката колекция от български разкази, публикувани тук в списанието. 

Посетители

64

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 12 часа
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 1 ден
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 2 дни
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 2 дни
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 3 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 3 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 1 седмица
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 1 седмица
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 1 седмица
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 2 седмици
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици