1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)
Pin It

 

2021 02  A Stojchev

 

Когато баща му почина, Нико не се разстрои особено. Той беше уредил всички подробности с погребалната агенция, която щеше да транспортира тялото до селото, където беше живял баща му. Погребението беше насрочено за три часа следобед.

Нико никога не си губеше времето. Днес до обяд той мислеше да свърши нещо много важно. Една от сервитьорките в кръчмата, която държеше Нико, беше бременна от него. Павлина, високо и слабо момиче, му беше съобщила това, когато вече беше във втория месец.

– Абе, вие младите, не знаете ли да се пазите? – викна, когато научи.

Без да трепне, Павлина го погледна право в очите и Нико беше принуден да наведе глава. Истината беше, че Нико не пазеше жените, с които си лягаше. Те трябваше да се грижат за себе си, не той.

Никой не обича неприятностите, разликата беше, че Нико умееше да се справя с тях. Беше на път да се справи и с тази.

Павлина беше отгледана от баба си, родителите ѝ се бяха запилели на различни страни и бяха забравили за нея. Все пак беше завършила художествена гимназия и, според Нико, рисуваше хубаво. Само че това в момента не ѝ вършеше работа и затова беше принудена да си изкарва хляба като сервитьорка. В свободното си време рисуваше портрети срещу скромно заплащане. Много обичаше да ходи до една висока скала на брега морето на 3-4 километра от кръчмата. Оттам наблюдаваше морето и рисуваше своите морски пейзажи. В къщата си Нико имаше голям портрет, нарисуван от Павлина. Нико не криеше, че не харесва портрета. Не че не си приличаше, но изглеждаше твърде добър и благ, докато оглеждаше клиентите от бара.

– Бих искал – сподели той с Павлина, – да изглеждам по-страшен и да всявам респект у клиентите.

– Е, как да изглеждаш страшен, след като не си.

Първата жена, която му казваше, че не е страшен, се наричаше Павлина. Нико беше четиридесетгодишен, едър, малко непохватен приведен мъж и смяташе, че всички се плашат от него. Неслучайно си бръснеше главата, за да предизвиква респект и уважение у посетителите в кръчмата.

Друга особеност на Нико беше, че той не се задържаше дълго при една жена. Наемаше млади сервитьорки и на всяка от тях, още при назначаването, поясняваше, че трябва да мине през леглото му.

С Павлина не се случи точно така. Нико не само сe задържа при нея, но я допусна в просторната си градска къща. Нещо, което не правеше с другите момичета. Тя разкраси самотния му ергенски дом със свои картини. Предложи му да смени осветлението, цветовете на стените и плочките в банята и тоалетната. Къщата грейна и по някое време Нико осъзна, че му е приятно да се прибира вкъщи. Това също не беше случвало преди. При това бабата на Павлина я беше научила да готви прекрасно. Когато тя сготвеше нещо, Нико зарязваше кръчмарските гозби.

И ето ти сега бъркотия. Нико беше печен мъж, много каши бе забърквал, но винаги се е оправял.

На имения си ден, Никулден, Нико направи голям празник. Покани приятели, черпеше всеки случаен клиент. Но на голямата дълга маса имаше един човек, когото Нико не харесваше. Венко беше дребен и свит млад човек, който постоянно се озърташе, сякаш някой го гонеше. Изкарваше си хляба като часовникар. Ателието му беше в центъра на града, за което Нико беше помогнал. Нико обичаше да помага, така демонстрираше своята мощ и връзките си на всяко градско ниво. Но наистина не харесваше Венко. Не че имаше нещо против него, той просто не харесваше дребните, свити и неуспешни хора. А Венко си беше живо олицетворение на неуспешния човек. Изкарваше пари, колкото да не умре от глад, една ракия не можеше да пие, ако някой не го почерпи. При това никакви успехи при жените, Нико дори подозираше, че е девствен.

Но за намисленото от Нико, Венко беше идеален.

Още същия ден, като научи, че е бременна, Нико каза на Павлина, че ще ѝ намери мъж и след раждането тя ще убеди мъжа, че е нормално детето да се появи след седем месеца. Цяла седмица сълзите на Павлина не секваха, работеше и хълцаше. Когато Нико я заплаши, че ще я уволни и ще я изхвърли на улицата, ако не му се подчини, тя ревна с пълен глас. Щом научи кой е мъжът, тя каза, че е по-добре да умре, отколкото да се ожени за този мухльо. Макар че тя е била на улицата, събирала е хартия, за да купува хляб и кисело мляко, за да се изхранват с баба си.

Нико не се отказваше лесно и беше сигурен, че тя накрая ще се съгласи.

Празникът беше в разгара си и, колкото и да беше чудно, сякаш най- много се забавляваше Венко.

– Хубаво, много хубаво… – провикваше се от време на време.

Малко преди полунощ, Нико принуди Павлина да изпие две водки.

– Не можеш да ми откажеш, празник е… – убеждаваше я той.

Павлина не пиеше и скоро алкохолът я хвана. Нико я хвана под мишница и я заведе до едно от бунгалата зад кръчмата. След около час изпрати там и Венко. Той разбра, че всичко е наред, когато се приближи до бунгалото и дочу:

– Хубаво, много хубаво…

Някаква гореща вълна се надигна в Нико, беше на път да избие в очите му, но той стисна зъби и успя да я разбие някъде в гърлото си.

На другия ден надвечер, когато кръчмата започна да се пълни, Нико изведнъж разбра, че Павлина я няма. Попита тоя-оня, но никой не знаеше къде е изчезнала. Венко също повдигна рамене, макар че тази вечер беше дошъл по-рано от обикновено.

– Мухльо! – стрелна го с поглед Нико. – Една жена не можеш да опазиш.

– Скалата! – изрева след минута.

„По-добре да умра“ беше отвърнала Павлина, когато ѝ каза, че трябва да се ожени за Венко.

Метна се на пикапа, с който снабдяваше кръчмата, и го подкара бясно по черния път към скалата.

Павлина вече беше разперила ръце, когато Нико я хвана през кръста. Върна я в кръчмата и ѝ нареди веднага да започне да сервира на клиентите. Не ѝ даде време да се съвзема от шока, не признаваше такива глезотии.

– Зарязваш мизерната си работа и те искам всеки ден в кръчмата – обърна се към Венко. – Ще ѝ бъдеш като сянка… А всяка вечер ще имаш по две ракии за моя сметка.

Днес, в деня на погребението на баща си, беше дошъл да уреди брака между Павлина и Венко. От Павлина вече беше изтръгнал съгласие.

Когато Нико влезе в кръчмата, Венко скочи на крака.

– Сядай! – натисна го Нико по рамото.

Както и очакваше, Венко не се съпротивлява кой знае колко. Макар че в началото извади някакъв остатък от мъжко самочувствие и каза, че не може Нико да му натрапва жената на неговия живот. Нико му припомни, че той му е уредил ателие в центъра на града и както го е уредил, така и ще му го отнеме. Попита го дали има касов апарат (а много добре знаеше, че няма), защото, ако случайно няма, ще влезе в затвора. При тази новина Венко се наведе над масата, още малко щеше да се слее с нея. Нико му подаде ръка и той я пое.

Така! И това беше уредено, оставаше погребението. В този момент по телефона се обади Райна Дерманска.

– Ще пътуваме ли довечера? – попита.

– Защо да не пътуваме?

– Все пак е починал баща ти.

– Какво като е починал баща ми?!

– Значи пътуваме.

– Пътуваме.

Райна Дерманска беше млада видна журналистка в града, но преди време бяха закрили вестника, в който работеше, и тя беше останала без работа. Когато три месеца не можа да си намери работа, тя започна да мизерства и да се изнервя.

Една вечер в кръчмата тя подметна на шега:

– Нико, ще ме вземеш ли в кръчмата?

– Защо не! – реагира Нико светкавично.

Не му даде сърце да я назначи като сервитьорка и я нае като салонен управител. Ценеше у нея страхопочитанието, с което я гледаха дори най-заклетите пияници и възможността ѝ да привлича клиенти от своите среди.

Райна беше смугла снажна дама, за която приятелите на Нико казваха, че да си легнеш с нея е все едно да се бориш с карпатска мечка. Нико никога не разбра защо точно с „карпатска“, при това си знаеше мястото и не мислеше, че е достоен за жена като Райна. Но с времето тя му даваше достатъчно знаци, че е склонна да бъде негова. Нико беше сигурен, че за такава жена трябва да се направи нещо извънредно. Беше чувал, че богатите мъже предлагат на подобни жени екскурзии до Европа, дори до Далечния изток. Нико беше решил да ощастливи Райна с пътуване до красив зимен курорт. Оказа се, че и двамата карат ски, така че всичко беше наред. Там, сред снежните върхове, Нико беше решил за пръв път да обладае Райна. В нощния влак беше ангажирал самостоятелно купе за двама.

Но първо погребението.

Баща му почина на осемдесет и пет години и според Нико беше живял достатъчно. Ако трябваше да бъде честен, налагаше се да признае, че много дължи на дядо си и на баща си.

Дядо му е бил началник на възлова гара в страната. Идеята, дядо му да изпрати в града цял вагон с метли, била на баща му. Той продал метлите изгодно и спечелил доста.

– Валят пари – обадил се на дядо ми, – оставяй гарата и идвай при мене.

Дядо му го послушал и после двамата направили чудеса със спечелените пари. Закупили най-известния крайградски хан, който разширили и построили просторна кръчма. С малки подобрения Нико ползваше сега същата кръчма. След като разработили хана и кръчмата, двамата мъже построили голяма градска къща на два етажа в центъра. В тази къща живееше Нико сега. Разбира се, за да остане сам и да не му се моткат стари хора из краката, трябваше да се поработи. Баща му се беше оженил доста късно за млада жена, но все пак успял да се сдобие с две деца. Когато Нико реши да замени баща си в кръчмата, той вече беше старец, а дядо му беше починал. Нико купи изгодно къща на село и изпрати там родителите и сестра си, която страдаше от епилепсия. Така той осигуряваше свободата си и намираше начин кой да се грижи за болната му сестра. Нико знаеше, че един ден и майка му ще остарее и няма да може да се грижи за сестра му. Но той и това беше предвидил. Беше решил да продаде къщата на село и да даде двете жени в приют.

Веднъж сестра му нарече неговите действия „малки престъпления“ и Нико не отрече, че живее, заобиколен от своите дребни престъпления. Дори ѝ каза, че се гордее с тях.

– Всичко дължиш на баща ни – нареждаше сестра му. – Вместо да го оставиш в голямата къща в града и всеки ден да му благодариш по три пъти за това, което е направил за теб, ти го захвърли в забутано село с една вмирисана кръчма, а знаеш, че той обичаше хубавите кръчми и кафенета, обичаше да се разхожда из градския парк и да се припича на слънцето с приятели. А ти го откъсна от всичко, което обичаше, откъсна и мен, и майка ни, набута ни в тази грозна селска къща… Впрочем, да ти кажа, няма големи и малки престъпления, има просто престъпления!

Нико мълчеше. Нямаше какво да каже в своя защита. Сестра му не знаеше за другите малки престъпления, които бе извършил. Не бяха ли живи малки престъпления – това, което направи с Павлина, това, което щеше да направи с Райна, разрешителните за кръчмата, които вземаше с подкупи, запоите, които правеше с контролните органи, за да не му се бъркат. Нико знаеше със сигурност едно – в този живот нямаше да се промени. Много неща беше наследил от баща си, който даваше същите подкупи и организираше запои. Може би синът (кой знае защо, беше решил, че ще е момче), който щеше да му роди Павлина, щеше да бъде друг. Но и там той изпорти всичко.

Нико вече беше в селото, когато от погребалната агенция се обадиха, че колата с тялото на баща му е спукала гума, а резервната също не била наред.

– Мърльовци! – процеди Нико – Един труп не могат да докарат.

Запали пикапа и след час покойникът беше пред къщата. Майка му държеше тялото да бъде внесено в къщата, за да се сбогуват всички близки, както си му е редът. Но Нико не разреши, той бързаше, влакът, с който щяха да пътуват с Райна, беше в деветнайсет часа.

– Поне процесия няма ли да има? – проплака майка му.

– Не, мамо, няма да има процесия!

Само като си представи, че гробищата са на другия край на селото и как всички близки ще се проточат бавно след колата, призля му. Това значеше да изпусне влака.

На гробищата нареди на служебното лице да съкрати словото си. Гробарите още не бяха заринали докрай гроба, когато Нико врътна ключа на пикапа и запраши към града.

Всичко беше наред. Вече бяха с Райна в купето, когато влакът потегли.

Не можеше да се отрече, че Нико имаше тежък ден. Беше нервен и превъзбуден. Затова реши да не чака снежните върхове, за да обладае Райна. Тя наистина беше жена, която не знаеше умора в леглото, но не знаеше с кого си има работа. Накрая тя беше тази, която заспа първа.

Нико и досега нямаше обяснение какво го накара да слезе на първата възможна гара и да вземе обратния влак.

Когато влезе в кръчмата, няколко души станаха да го поздравят и най-вече да го попитат защо се е върнал. Нико не им обърна внимание.

Застана пред Павлина, която го гледаше учудена и малко уплашена.

– Сигурна ли си, че детето е мое? – попита.

– Да! – отвърна Павлина.

– Мое да е! – отсече Нико.

Павлина понечи да го прегърне, но Нико ѝ обърна гръб. Не обичаше лигавщини в кръчмата.

 

Pin It
Атанас Стойчев

Атанас Стойчев живее във Варна.

Първата му книга с разкази – „Нон стоп“, излиза през 1988 г. в Профиздат. Още като ръкопис е наградена в Националния конкурс за произведения на морска тема. Следват „Пясък от дъното“ (Факел, 1993), „Не ми вярвай, скъпа“ (Факел, Свободно поетическо общество, 1995), „Слаби ангели“ (Факел, 1999), „Тъмната страна на жената“ (Славена, 2003), „Тъмната страна на мъжа“ (Славена, 2008).

Автор е на пиесата „Скандал в рая“, която през 1994 г. получава Голямата награда в Националния конкурс за произведения на морска тема, а през 1996 г. е поставена на сцената на Фестивалния и конгресен център – Варна. На същата сцена през 1999 г. се играе и втората му пиеса „Задник, змия и бич“. Пиесите му „Плебеи и аристократи“, „Морски шах“ и драматизациите по Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали“ и по Йордан Йовков „Шибил“ са излъчени в ефира на радио Варна през 2011 и 2012 г.

През 2002 г. негови разкази влизат в престижните антологии „Българска маринистика“ и издадената в САЩ „Гласове от линията на разлома. Балканска антология“.

През 2005 г. за разказа си „Един мъртвец за изхвърляне“ получава втора награда в The Dream Quest One Poetry & Writing Contest в Чикаго.

Книгата му „Човек зад борда“, сборник разкази, е преведена на английски и издадена в САЩ през 2010 г.

Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.

Други статии от този автор

Посетители

61

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    А ето и окончателният... преди 11 часа
  • Valpet писа Още
    Според Евангелието -... преди 1 ден
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много важен  текст.... преди 2 дни
  • Pendo писа Още
    Трудно е да си... преди 2 дни
  • Пако писа Още
    Защо няма коментари... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Най-вероятният... преди 3 дни
  • Васил Колев писа Още
    Защо ако Османската... преди 3 дни
  • Светлана Христова писа Още
    Това е много красив... преди 4 дни
  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 6 дни
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 1 седмица
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 1 седмица
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 1 седмица
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 1 седмица
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 1 седмица
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 2 седмици
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 3 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 4 седмици