1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)
Pin It

 

2020 06 Zlatko Lamja

 

Ламята отвори очи и разтърси люспите си, за да ги освободи от нощната роса. Беше кипра ламя, ако и стара колкото земята, и държеше на външния си вид, макар че последните от нейния вид бяха изчезнали от лицето на света преди еони, та не беше виждала себеподобни откак се помнеше. Това не я смущаваше особено. Самотно нещо е ламята, самотно и гордо. Така я е направил майсторът ѝ, пък и така си е редно.

От години вече спеше вън от пещерата си – къде заради приятната прохлада и освежаващия душ на нощта, къде от просто удобство, защото не ѝ се влачеше по корем през длъгнестия тунел, който май-май беше започнал да ѝ отеснява. Пък и хората от народа, който беше си избрала преди много векове, напоследък нещо се бяха изкалпазанили, та почти никой не щъкаше тъдява, из дебрите на Балкана, и нямаше защо да се притеснява от мисълта, че ще изплаши до смърт някоя заблудена душа, дето после до живот ще разправя на себеподобните си разни небивалици. Или, не дай боже, ще иска да остане при нея. И такива неща се бяха случвали.

Сърбежът изпод люспите я застигна както винаги неподготвена, тя за малко не подскокна най-неприлично, потисна с усилие гневното ръмжене, което напъваше да се изсули от гърлото ѝ, после застина, с огромно усилие на волята. Беше прихванала отнякъде гадинки – уж не се събираше с никого, но имала глава да пати, случи се и на нея – та животът ѝ, инак безметежен и дори малко нещо скучен, напоследък се беше превърнал в сърбящ ад, ако и да беше прежулила от търкане де що беше останало читаво дърво из Балкана. Дребосъците отдолу си кротуваха, недосегаеми под защитния саркофаг на люспите ѝ, направени тъй, че да не могат да бъдат пробити от нищо – а после, колчем беше си дала малко почивка, току я подхващаха така, че понякога ѝ идеше да се издигне във висините както не беше го правила от няколко вечности насам, да разтвори паст и облее целия болен свят с бушуващия огън на гнева си, пък ако ще след това и да страда докато е жива. Тя не обичаше нито да си говори, нито дори да мисли за това, но всъщност тайно си ги харесваше, ония там долу гадинки – не тия под люспите, разбира се, а другите, двукраките, дето току се бяха напънали, ако има мегдан и целия свят да съсипят. Обичаше ги така, както го правеха и самите те – винаги вторачени точно в най-големите си болки, винаги обсебени от мисълта за това какво им липсва или недостига, вместо да отпуснат души и да се порадват поне малко на миговете, които са им отредени на тоя свят. Мушици пърхащи, еднодневки, какво да ги правиш?

– Ахем – изкашля се някой деликатно, току под носа ѝ, та ламята за малко не подскокна, вече за втори път в тая нощ, дето се заформяше някак съвсем неприлично. – Здравей, ти коя си?

Ламята насочи фаровете на очите си натам, където никой не гледа – точно под носа си – и сърцето ѝ, далеч по-древно от пирамидите, направи няколко странни движения. Нищо на тоя свят не е имунизирано срещу изненадата, пък било то и толкова древно колкото една ламя.

Директно пред нея – всъщност почти под нея, някъде между предните ѝ лапи, кажи-речи в непосредствен досег с ноктите-ятагани, беше приседнало някакво хлапе. Човешко хлапе, естествено, та кое ли друго би могло да говори? При това женско и някак особено хубавичко, изваяно като на картинка, с чупливи кестеняви коси, грамадни детски очи, пълни догоре с необятната дълбочина на любопитството и личице, което сякаш никога не е било докосвано от неласкавата ръка на страхове, грижи или тревоги. Щастливо лице, детско.

Ламята попремести малко лапи, да не би да стори на малкото нещо непростимо, преди да се е усетила, после отговори, малко неочаквано и за самата себе си, пък и по-троснато, отколкото ѝ се искаше.

– Аз ли коя съм? И да ти кажа, няма да разбереш. А ти пък отде се пръкна тука, самò-саменичко, че и посред нощ? Ти майка и баща нямаш ли, да се погрижат за теб?

– А, имам, защо да си нямам? – отвърна малкото толкова спокойно, че за миг ламята изпита нещо като удивление. – Ама те спят вече трети сън. Аз пък използвам това, за да се поразходя малко. Те са ми свикнали, мислят, че го правя насън, пък и аз не им казвам нищо, за да не ги тревожа. Те и без това нещо друго кажи-речи не правят. Само се тревожат и блъскат насам натам, като слепи.

– Така е при вас, хората – отбеляза ламята с подчертано равнодушие – Така сте устроени, да се тревожите. Такава ви е маята?

– Какво е мая? – забоде в нея малкото любопитни очи, все едно пак я подхванаха ония отдолу, изпод люспите.

– А, това е… малко сложно – проточи ламята в опит да обмисли по-добре отговора си – Има такива изрази във вашия език, дето уж казват едно, пък означават друго, идиоми се казват. Това тук ще рече, че ви е такава направата.

Малкото прихна.

– Ти пък защо се хилиш? – попита ламята почти нервно, малко докачена от детинската глупост и директност.

– Ами смешно е – отвърна онова отдолу. – Звучи почти като „идиоти“.

– Детинска ти работа – промърмори ламята. – Смей си се тогава, щом ти е смешно.

Онова изведнъж сбърчи личице, та ламята почувства прилив на топло, притеснително неудобство. Уффф, деца…

– А всъщност изобщо не е смешно, направо си е мъчително – додаде малкото по някое време. – И сама не знам защо се разсмях, при една толкова грозна, толкова… хапеща дума.

– Дума като дума, какво ѝ е толкова хапещото? – каза ламята помирително. – Дупка не може да ти направи, нали така?

– Аха, не може! – Онова скокна на крака, най-неочаквано, та ламята за пореден път настръхна, за кой ли път в тази пре-странна нощ. – Може, и още как. Ха да те видя теб, някой да те нарече „идиотче“, пък после да видим дали нямало да ти направи дупка!

– Ееее, това май няма как да стане – опита да се позасмее ламята, като внимаваше горещият ѝ дъх да не отива накъм малкото. – Май съм прекалено едричка за подобно название. Като минимум би трябвало да е „идиотка“.

– Ти какво, наистина ли не разбираш или само се преструваш така? – стрелна я малкото с поглед-змийче. – Идиотка с идиотка такава!

Ламята за малко не го цапардоса, та да го размаже като муха, после се усети и се разсмя добродушно. Или поне се престори, че е добродушно. Инак жилото на отровната дума продължи да я боде отвътре, но тя бързо превъзмогна неприятното чувство и добави с неестествено-игрив тон:

– Еее, хвана ме ти, признавам. Да, лоша дума е тая, имаш право.

Онова подсмъркна шумно, после изтри носле в ръкава на фланелката си, без да го е еня за неща като добри маниери. Ламята хем се намуси отвътре, хем го изгледа отново, този път с тежък, преценяващ поглед. Имаше нещо в това хлапе, което я подсичаше отвътре, с някакво странно, почти злокобно усещане. Тя се поразмърда внимателно, после пак застина. Тия неща от приказки не се научават, единствено добрият пример може да научи някого на маниери.

– Не просто е лоша, а си е направо… бръснач – отсече момиченцето. Прерязва те нáпреко и оставя ей такъв белег. – То посочи лакътя си. – До живот. Не можеш да си представиш какво е хората непрекъснато да повтарят „Такова хубаво дете, а такова нещастие. Ама им е хак на Карталовците! Точно на тях да им се роди идиотче! Има справедливост на тоя свят.“ И го правят пред теб, защото си мислят, че не ги разбираш!

– Чакай, чакай! – сепна се изведнъж ламята. – Ти как се казваш, всъщност?

– Леа. От рода Карталови. Това ще рече „Орлови“, ама ти сигурно и без това го знаеш.

Ламята мълчеше, пронизана от предусещането за съдбовност и предопределеност, някъде чак до най-затулените дебри на древната ѝ душа. Мигът се проточи вискозно и някак потискащо, чак докато малкото не издържа и първо наруши мълчанието.

– Ти какво, защо се умълча такава? Нещо… неправилно ли казах?

– Не, не – сепна се ламята. – Нищо неправилно, не и ти. Инак с вашите… там работата е… малко по-различна.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами, тя е дълга, много дълга, тая ваша история. Започва още с оня ти пра-прадядо, дето застреля невинната птица, та сложи началото на всичко…

– Ама ти и това ли знаеш? – оживи се Леа – Легендата за Стоил, дето водел керваните през Върбишкия проход, и свалил от небето орела, който не можел да улучи никой друг от свитата на бея. И как после беят го наградил богато, и го нарекъл „Картал-гиби“, ще рече „Орлов“…

– Знам, всичко знам – прекъсна я ламята, леко досадèна. – Всичките ви истории знам, те не са една или две. – После изведнъж се сепна и добави, някак против волята си – И друго знам, но…

– Какво, какво друго знаеш? – натърти малкото, очите му кажи-речи светещи в тъмното. – Кажи де, какво се умълча такава?

– Не! – отсече ламята. – Това не мога да ти кажа. Не е редно за човека да знае собствената си съдба, инак няма да може да я изпълни.

И отново се сепна.

– Впрочем, чакай, ти нали не би трябвало да говориш, всъщност? Такава е… повелята. Последният да мълчи, завинаги.

– Аааааа, и ти ли за това? – проточи малкото, съвсем посърнало. – Ами то аз всъщност си мълча, поне през останалото време. – То помълча малко, после добави, почти дяволито. – Изпълнявам повелята, не се… глезотя.

В гласчето му прозвуча неописуемо болезнена тъга, всъщност истинска мъка, толкова неподходяща за крехката му възраст и телце, че ламята неволно изтръпна.

– Аз… имам… аааа, увреждане. Ония там долу му викат болест, но това не е вярно. Всъщност то е, уффф, все не мога да я произнеса тая думичка, много е заплетена. Ау… ау…

– Аутизъм – допълни ламята. – Идва от един много стар език, ще рече „който е сам със себе си“. Всъщност… ти си същата като мен. И аз съм така, все сама със себе си, откак се помня.

– Вярно ли? – оживи се малкото и започна да се пляска радостно по коленете. – И аз ли съм като тебе, един вид ламя? Леле, колко е хубаво!

– Да, хубаво е – съгласи се ламята. – Ние всичките сме така, единствени по рода си. И последни.

– Знам, знам – отвърна малкото – Ония всичките все това ми разправят, колко голяма отговорност съм носела, как от мен зависело всичко, колко важно било да си нося ори… ори…

– Орисията – додаде услужливо ламята.

– Да, орисията, без да мрънкам и да се оплаквам. Как от мен зависела съдбата на целия род, краят на проклятието…

– Хей, хей, хей, я по-полека! Кой ти ги приказва тия глупости, кой пълни главата ти с подобни идиотщини?

– Това не са идиотщини! – поправи я малкото уж меко, но някак непоносимо твърдо. – Не ме заглавиквай, моля те, аз знам всичко. Нали сме същите една като друга?

– Какво, какво знаеш? – запита я ламята невярващо. – За каква орисия, за какво проклятие говориш?

– За онова, дето ти не искаш да ми го кажеш, щото инак нямало да изпълня съдбата си – отвърна малкото наежено. – Сега вече вярваш ли, че знам и аз?

– Не може да бъде! Това, това не е човешка работа, не е за вашите усти лъжица. Няма как да знаеш подобни неща, няма как!

– Няма, ама има! Ето виждаш ли, ти също не знаеш всичко.

Тук вече ламята направо зяпна. Това плюнка-човече започваше да я обърква не на шега. Никога, през всичките безброй хилядолетия на съществуването си, не беше преживявала нещо подобно.

– И как ги научи, всички тия неща?

– Ами те по цял ден само за това бърборят, И се карат, направо ще се избият, ако ме няма мен.

– Кои, кои се карат?

– Как кои? Ами моите си хора, Карталовците. Като се започне с дядо Стоил и баба Жела, и се свърши с Никола, дето го глътнаха пламъците в Кьопеник. Хайде, моля те, нали ни познаваш всички?

– Мооооля? Какви ги бърбориш, детенце? Как така се карат, къде точно се карат? Та всички те са… мъртви. Отдавна, отдавна мъртви. Прах и кости, това са всичките ти Карталовци!

– Ами, мъртви! – отсече малкото и сложи предизвикателно ръце на хълбоци. – Живи-живенички са, всичките, и ако ме няма мен да ги сдобрявам и укротявам, като нищо ще си издерат едни други очите, по три пъти на ден. Ужасно уморително е, по цял ден да тичам подире им. Аз затова и не говоря, поне през деня. Чак когато кротнат и полегнат да почиват, нощно време, ми остава малко време за самата себе си…

– Ама къде, къде са те? Нищо не разбирам.

– Ето тук, вътре – почука малкото с пръст по челцето си. – В главата ми, къде другаде да бъдат? Всичките, от първия до последния.

– Глупости на търкалета! Измисляш си детински истории, че и мен тук като детенце заглавикваш.

– Тъй ли? Чакай тогава да те питам нещо, дето само ти го знаеш. Когато потерята беше заобиколила Стоил от всички страни, с цялата му чета, искам да кажа, далеч след орела, когато беше станал горски разбойник…

– Хайдутин! – поправи я гневно ламята.

– Добре де, хайдутин, все тая. – Та, когато бяха го заобиколили от всички страни и всички останали раз… хайдути де, бяха свършили, кой го измъкна оттам, на гърба си? Не беше ли баш ти, а?

Ламята помълча гузно.

– Нямаше друг начин. Инак… нямаше как да се изпълни повелята. Тия неща… не ги решавам аз. Такова е предначертанието.

– Предначертания, повели, дрън-дрън. Татко казва, че всичко на тоя свят е генетика и толкоз. Предаваме едни на други каквото имаме да предаваме, друго нищо няма.

– Татко ти има още много да учи.

– Аааа, това вече съм го чувала. Кажи ми нещо, дето не го знам.

Възцари се поредно дълго мълчание, тук-там проскърцващо от взаимно неудобство и напрежение.

– И какво друго знаеш… за съдбата си? – Попита най-накрая ламята, вече попреситена от толкова много изненади.

– Ами… всичко – отвърна малката нехайно. – Искам да кажа, то какво толкова има да се знае. Че съм последна от рода и че на мен е писано да изкупя… прегрешенията на всички.

– Престъпленията! – поправи я ламята, отново някак против волята си.

– Добре де, престъпленията! И то не само от нашата страна. Също и ония на маминия род, от германската страна.

Ламята почти изпъшка. Боже, какво ли още знае това дребосъче?

– За тях пък какво знаеш? И те също ли са вътре в главата ти?

– Klar doch! Wo sollen sie noch sein?... Упс, извинявай, неволно превключвам на немски, когато стане дума за тях. Да, разбира се, те също са тук вътре. Само че за разлика от нашите, не си крещят едни на други. Те са като мен – само мълчат. И се убиват взаимно с погледи, по няколко пъти на ден. Такава им е маята.

И се захили доволно.

– Хм, виждам, че бързо се учиш – каза ламята, без да признава, че има трудности с немския, все пак си беше коренячка-ламя, българска. – Вярно такава им е маята. Ма и белите им са други, къде ще ги сравняваш с българските. За тях опрощение не знам дали има. Впрочем, това не е моя работа.

– Ами тя и моя не е – добави малкото нехайно. – Достатъчно ми е, че поне тях не ми се налага да умирявам и укротявам по нам колко пъти на ден. Те са си вече укротени, предварително.

– Ба, укротени! – изсумтя ламята презрително. – Видяхме ги колко са укротени, хубавичко видяхме.

– Добре де, няма сега да спорим за дреболии. Поне тия тук, в главата ми, са си укротени. За останалите отговорност не поемам.

– Уфффф – изсумтя ламята. – Отговорност. На баба милото.

– Ами както искаш – наежи се отново малкото. – Казах ти, не ми се спори.

– Исках само да добавя – каза то след поредната планина мълчание – че много се радвам, дето най-после се срещнахме. Толкова отдавна ми се искаше. Толкова много съм слушала за тебе.

Ламята мълчеше, леко притеснено.

– Всъщност, ако името ни не си беше вече толкова хубаво, бих искала да се казвахме другояче, примерно „Ламьови“.

Ламята прихна, та за малко не опърли детенцето.

– Добре де, знам че звучи смешно – натърти то инатливо. – Нека да бъде „Змейови“ тогава.

– Глупости, щуротии чуждоземни! – не успя да се сдържи ламята. – Между „змей“ и „ламя“ има разлика от небето до земята. Все едно да казваш, че майка ти и баща ти са едно и също. Ония там знаят само змейове, щото по техните земи друго не расте. Ние ламите сме си тукашна стока, не се смесваме лесно с чужди сортове. Пък и не се натискаме чак толкова много да ни показват по разни комикси и не знам кво друго. Финтифлюшки са това за деца… И възрастни, дето цял живот деца си остават. Не са за нас работа.

– Може и така да е – съгласи се малкото предпазливо. – Макар че аз си обичам комиксите.

– Но в тях змейове няма – побърза да добави то, видяло как зениците на ламята се заприсвиваха гневно. – Всичко друго, само не и змейове.

– Ами хубаво – отвърна ламята. – Слушай, аз нещо взех да се уморявам от толкова много приказки, пък и изгревът не е чак толкова далеч. Време е да се прибираш, ще изкараш акъла на вашите.

– А, не е чак толкова страшно – отвърна то бодро. – Искам да кажа, страшно е, но само за тях, за татко и мама, щото те не разбират нищо, или поне не искат да разберат. За мен си е все тая, къде точно ще ме намерят. Нали ти казвам, те малко по малко започват да привикват

– Впрочем, хей, я почакай – изведнъж подскокна то. – Хрумна ми нещо интересно. Какво ще кажеш да им изиграем един хубав номер? Страхотно ще стане, уверявам те!

– Какво измисли пък сега – изгледа я ламята подозрително. – Имай предвид, че аз не си падам много по детски щуротии, минало ми е времето за такива неща.

– Хм, както искаш. – Малкото я изгледа дяволито и замълча притворно, като си играеше с кичурите на косата си.

Ламята почака, почака, пък на края не издържа.

– Добре де, казвай тогава, каква е тази толкова интересна щуротия, дето ти е хрумнала.

***

Иззвъня червения телефон, специалния. Дежурният пожарникар скокна и грабна слушалката, помещението изпълнено с неясни предусещания за тревога и беда.

– Пожарна команда Преспан, дежурният Иванов на телефона!

Останалите го гледаха мълчаливо и напрегнато, чак докато лицата им се заотпускаха, в унисон с раздразнението, с което се изпълни гласът му след минута или две.

– Абе вие друга работа нямате ли си бе, хора, толкова ли нямате уважение към труда, към професията ни! Аман, аман от такива като вас!

Той тресна слушалката и обясни на останалите, с все още троснат тон.

– Трябвало да смъкваме някакво малко момиче от камбанарията на църквата. Да се чуди човек откъде им идват на ума подобни глупости, аман!

– Е, поне не се опитват да ни пратят някъде за зелен хайвер – обади се някой от командата. – Можеше да бъде къде по-зле, колко пъти вече ни въртят подобни номера.

Останалите закимаха в съгласие. Посинелите им от бръснене лица постепенно губеха тревожния, напрегнат вид, с който беше свързано всяко иззвъняване на този телефон.

И, сякаш напук, телефонът отново зазвъня, напрегнато, настойчиво, тревожно…

 

Pin It
Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

95

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Практиката в това... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... преди 2 дни
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... преди 2 дни
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... преди 2 дни
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 5 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 6 дни
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 1 седмица
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 2 седмици
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 2 седмици
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 3 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... Понеделник, 21 Септември 2020
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020