От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 02 Vivi Shabat korica

 

„Либерален преглед“ представя откъси от книгата „Моят шабат“ на Вивиана Асса-Леонидова.

 

Подготвям в главата си менюто за предстоящия шабат. Трябва всички да бъдат доволни, а те са много. Милост и надежда е моята мисия. Прекрасната ми снаха Анастасия, дошла в семейството ни от недрата на Сибир. Обичам я. Каквото и да се случи между нея и моя любим син, тя ще си остане завинаги майката на моя внук. Нир, съпругът на дъщеря ми, работещ като булдозер, раздал с щедрост лазура в очите на моите внучки Лирика, Ника, Елия. Той също ще остане завинаги в сърцето ми, както и неговото семейство, с което общуваме като глухонемите, но някак си се разбираме с помощта на синкопите в сърцата ни. Така разговарям и с птичките, скрити в клоните на това дърво. Един шарен дребосък се приближи нахално към мен и ми се скара. Бях посегнала към поредната непозволеност. „Само още една цигарка, помолих му се – прибирай се в клоните, ще събудиш целия квартал…“ Загърнах се с шала, а той пак се нахвърли: чирик! чирик! „Добре, добре, няма повече, успокой се, шабат е… Отивам при сенките от миналото…“

Моят Бургас

Пристанището, гарата, Морската градина, театърът, „Тройката“, площадът, часовникът… Това са явките, където бургазлии се срещат и… разделят, където поумняват и… оглупяват, където се обикват и… намразват. Но най-голямото събитие в живота им, както казваше поетът Христо Фотев, е морето. То ги прави свободни. Ако те притеснят панелите, ти се надигаш и виждаш безкрая, ако множеството по улицата те задъха, можеш да се спуснеш по улея и да скочиш в хоризонта. Защото всички улици тук водят до морето. То е нещо като четвъртата стена в театъра – сцената. Затова краят на главната улица „Богориди“ завършва с перила. И хората в Бургас по негласен сценарий завършват разходката си тук, почти ритуално облягат лакти и поглъщат най-красивия спектакъл – играта на морето. Това е свободата, но с нея също трябва да се внимава, защото тя е като наркотик. Свръхдозата може да те убие. Мисля, че чарът у бургазлии е точно в тази алхимия, те владеят дозата в рецептата мечти + рацио + малко цинизъм. Но по колко от всичко – не знам. То е като с плуването. Тук никой не помни кога се е научил, а като се гмурнеш, плуваш сякаш наизуст.

Училището

Навремето дядо ми Михаел казваше: „Много е важно, моето момиче, да имаш „аркан кавидер“. Думичките са на турски и означават „здрав гръб“. Моят читав гръб е Бургас, морето, родът ми, приятелите, детството… Те са моята патерица в живота, която ме е подпирала в кризите, те са шамандурата, която ме е спасявала от разочарованията, вълноломът, който ме е пръскал с оптимистични сълзи в мигове на отчаяние. Защото „сълзите смазват душата“, ме учеше по-възрастният ми приятел, адвокатът чичо Карекин Мануелян, също стар бургазлия. И той се засели в света на сенките. Беше баща на моя съученик Лорис. Там, в Бургас, край брега на морето, открих, че животът е вечно състезание и че сантиментът не е чувство, от което трябва да се срамуваш. Че успехът не е самоцел, че когато се изкачваш, е здравословно да спреш, да погледнеш надолу и ако си слънчасал от успеха, да се откажеш от състезанието. Защото загубата е също част от твоя живот. Загубата не е позор. Толкоз за училището – Бургас.

Морето

Когато бях малка, не можех да проумея, че има градове без море. И когато лятото изсипеше летовниците в града ни, аз разпитвах дълго новите си приятелчета защо събират така старателно мидички, та те нямат ли си там, откъдето идват, плаж. Къщата ни беше в центъра на града, до музея. Децата от махалата – един шумен рояк, скачаха от двор в двор, пропъждани и от най-търпеливия възрастен. Най-тихо беше сутрин, когато отивахме групово на плаж. И бяхме най-щастливи, когато знамето беше черно. Няма по-вълнуваща игра от бурното море. Хващахме се за ръце и с писъци скачахме в пяната. Вълните се тръшваха в брега и ни разпиляваха. Един следобед научихме, че Емо не се е прибрал. Морето го глътна. Емо говореше лошо и малко несвързано, защото като малък бе преболедувал от менингит. Но ние го обичахме такъв, какъвто е, и когато от съседната махала му се подиграваха, го бранехме. Това бяха първите ни уроци по солидарност.


Small Ad GF 1

Меланхолията

Не познавам друг град като този, който да е влюбен в меланхолията. Да изпитва удоволствие от тъгата. Лятото и пролетта е град на забавлението и атракциите. А есента и зимата – на съзерцанието. Май наистина има нещо болезнено и депресивно в това противоречие. През зимата Бургас е като антикварен магазин, наблъскан с непотребни неща с отминала хубост, спомени от някакъв лакиран, но прашасал, бивш живот. Неслучайно е град, предпочитан от поетите и самоубийците. Помня, че от време на време се разнасяха слухове, че някой от Стара Загора или от Пловдив взел влака и дошъл дотук, за да сложи край на живота си. Какво ли са си мислели, докато пътуват. Каква е тази тежест, която са мъкнели в душата си? И я дотътрят чак дотук, за да я хвърлят заедно със себе си в мастилената бездна.

А зимата морето е много красиво. Вълнуващо, но тягостно. Огъва се като тенекия, с металически оттенък и грохот. А под повърхността му бушува много опасна енергия. Нещо като затишие пред буря. Зловещо затишие, когато вълната набира сили, преди да се тръшне върху брега.

Четяхме много. Връзката ни със света бяха книгите, филмите и театърът. Но кината ни бяха само четири и в седмицата идваха един или най-много два нови филма. А в единствения ни театър имаше три-четири премиери на сезон. Но спектаклите ги гледахме по няколко пъти. Може би затова, като чуех подобен тягостен слух, по „Богориди“ отивах до мостика, вървях, а отстрани бушуващата вода ми разказваше някаква любовна авантюра или тежка изневяра… или друга някаква житейска драма. А аз се взирах в перилата, за да видя закачено шалчето на Дама Пика или воалетката на Анна Каренина, или порцеланово бурканче със стрихнина на Мадам Бовари… за да си пофантазирам… Или си рецитирах стихотворението на Христо Фотев. „Морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега… Ах, момичето, което морето не изхвърли на брега“. В едно интервю с поета го попитах как е написал това стихотворение, имал ли е нещо предвид. Разказа ми, че е бил в Морското казино с приятели, когато от горе е видял струпване от хора по брега. Така беше, когато морето изхвърли някой удавник, разбирахме по навалицата разтревожени лица на плажа. Момичето, което се е самоубило, било далечна позната на Христо. И разбира се, любовна драма е била в основата, за да посегне на най-скъпото си. Поетът много се развълнувал от тази история и написал стихотворението.

Целият град бе съсипан и най-много Христо, когато се

самоуби Петя Дубарова. Беше изпратена под тежкия съпровод на призрачния вой на шамандурите в морето. Чудя се, ако в Бургас го нямаше Христо Фотев, какво ли би останало от нашия прекрасен и много меланхоличен град…

Криеница

Когато станеше тъмно и топката вече не се виждаше, започвахме да играем на криеница. И тъй като тъмните ъгли на улицата ни бяха безинтересни, започвахме да се крием по мазетата. Най-страшната изба беше в къщата на Юлето и Емо. Дядо им беше бивш фабрикант и цялото им жилище заедно с тавана беше заселено с квартиранти. Затова мазето им беше претъпкано с бюфети, кошници, бохчи, чували, дърва и въглища. Стълбите бяха дървени и скърцаха призрачно, можехме да пропаднем и пропадахме. Но това беше част от чара на тази страшна игра, защото вечерта завършваше с вампирски истории, които си измисляхме. Най-талантливите разказвачи ни караха да пищим от ужас. А после, докато се приберем по къщите, търчахме подивели от страх от собствените си измишльотини и в тишината току се чуе сблъсък я в казан или в забравена кофа, като заблудени прилепи в нощта. А вкъщи вечерта завършваше с конско или порция шамари заради необузданото ни детство.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Оракуле, оракуле, какъв ще стана аз?

От една екскурзия – награда в Съветския съюз, татко ми купи възможно най-голямата цигулка, виолончело. Беше лишил цялата фамилия от подаръци. Няколко посивели глави – музикални корифеи в града, посъветваха родителите ми да се трудя над нотите. По това време в града ни бяха вкарали боклукчийски коли, които по автоматичен начин прибираха казаните и изсипваха отпадъците в търбуха на камиона. Всички деца бяхме влюбени в тези боклукчийски коли. Търчахме след тях, помагахме на циганите, като връщахме празните казани пред портите. Когато вкъщи идваха гости, пред които трябваше да изсвиря нещо, те ме питаха каква ще стана, като порасна. Аз им отговарях, естествено, това, което искаха да чуят – челистка. Но тайно си знаех, че ще стана боклукчия.

Халите

Отдавна вече ги няма. Намираха се съвсем близо до хлебозавода, до птичия пазар и Грозевата болница и родилното отделение. Май там съм изплакала и аз. Бях в аптеката срещу часовника, когато се разнесе вестта, че е починал синът на д-р Грозев, също хирург. Несполучлива операция от апандисит. Видях и съсипания му баща, който навремето е спасил баща ми със същата диагноза, а по-късно и сестра ми бе оперирана в същата болница. Тогава за първи път чух да коментират, че лекарските фамилии първи ги застигат лекарските грешки. Имах четирима чичовци доктори. Братовчедите ми също наследиха тяхната професия. Един от тях си отиде толкова нелепо, като по време на операцията му преляха кръв, различна от неговата група.

А халите, халите бяха една голяма и страшна за децата атракция. Триъгълна сграда. През детските ми очи изглеждаше направо гигантска. Вътре във формата на елипса бяха разположени каменните тезгяхи, където бяха проснати рибите и разфасованите меса. А труповете на животните висяха окачени на ченгели и се поклащаха като манекени от филм на ужасите. От тях се стичаше вода с лед и кръв.

Воня и акустичен пронизителен шум. От тавана се спускаше на снопове слаба светлина през малките кръгли прозорчета в типичен ориенталски стил. Мразех да ходя там, защото няколко пъти се губех. Мама и гранмама обикаляха сергиите, сравняваха цените и се пазаряха, а аз се заглеждах по животинките и ги губех от погледа си. Ако някоя риба се размърда или заподскача, продавачът с един дървен чук я млатваше по главата и всичко застиваше. Веднъж от пръските върху лицето ми се залепи парче от люспа. И мама се развика на продавача. Ставаха и кавги. А акустиката утрояваше децибелите на крясъците. И тогава и аз реввах. Мама ме извеждаше навън и ме оставяше при някоя селянка, която продаваше на стълбите лапад или магданоз, или марулки. Приказвахме си така, седнали върху камъка, докато мама излезеше отрупана с пълни мрежи.

А първият политически виц, който чух, беше също за халите. Бях още дете, когато ги събориха по някаква архитектурна недомислица. Вкъщи дойде чичо Нико, който беше голям зевзек, и каза: „Знаете ли, че в мазетата на халите са открили купища часовници“. Мама отвори едни големи очи и се тюхна: „А стига бе! Какво, какво са открили?“ – „Ами години наред всеки, който е влизал вътре, е цъкал с уста – цък! цък! цък! Ех – пак няма месо! Цък! Цък! цък! Пак няма нищо…“. И така… ха-ха-ха! Вече хали няма, за радост на децата, но пък има един безсмислен подлез, през който никой не минава.

Музиката

До площадчето „Баба Ганка“ се намираше Концертната зала. Там се случиха моите първи уроци по звуци. Понеделник бяха клавирните концерти, в четвъртък – симфоничните. Пак там видях на живо легендарната Катя Попова. Много талантлива и красива оперна певица, която загина при самолетна катастрофа. Бях сигурна, че един ден ще се оженя за музиката, но когато започнах да свиря, мама не беше разбрала, че трябва да ходя и на солфеж. Така загубих почти цяла година. И не можах да наваксам. Трудно ми беше. Не можех да си представя тези ладове, диези и бемоли… Геометрията ми беше интересна, но като цяло математиката не я понасях. Сега съм убедена, че музиката и математиката са много свързани. В логиката на цифрите има много фантазия и поезия, и хармония, но някой трябва да те въведе в тайнството. А аз бях калпазанка. Не обичах да си давам много зор. Така замених нотите с думите и сбърках.

 

Защото всяка дума се явява като детайл от някаква картина, които се свързват помежду си с чувства, красота и вкус. Любов, радост, омраза, ревност, равнодушие, нежност… Така се носят във въздуха, като криле на пеперуда. Протягам ръце към облаците, където се гонят сенките от моите сънища. „Пеперуди, пеперуди с тънки сребърни крила.“А там горе пухкави Лилии красят небето. Трябва да бъда внимателна. Докосна ли ги с ръце, ще станат на прах.

Банята

Турската баня ми беше любима. Гранпапа Михаел ми казваше, че още дядо му Михаел, на когото е кръстен, е живеел до турската баня. Бил е дребничък мъж и е ходел с дълъг пояс, увит около кръста, и вътре си държал около 30 – 40 твърдо сварени яйца, по еврейски. И това му е била храната. Обикалял е стария Бургас, въртял е своя дребен алъш-вериш и се е ослушвал около банята и около пристанището, защото навремето тук са били местата, където са се разнасяли новините. Като на мегдана. В центъра на града имаше две бани – турската и арменската. Малко по към Коджакафалията беше и Дорината. Имахме и Лъджи. Близо до село Житарово, на десетина километра от Бургас, в местността Лъджите имаше Минерални бани със санаториум и голяма пералня. Веднъж месечно се ходеше там на излет. Правехме си пикник в Маймундере, майките ни си носеха прането и всичко се изпираше и простираше на слънцето. После се изкъпвахме в банята, където имаше и минерален басейн. Жените се бутаха да се настанят под чучура, там водата била най-лековита, и подлагаха под струята болното си място. И застиваха в някаква поза на преклонение и блаженство, с надеждата да се случи чудо и водата да отмие болката. В края на деня се прибирахме, нарамили и бохчите с полуизсъхналото пране. Веднъж бях дошла с леля Клара, приятелка на майка ми. Докато тя переше, аз си играех пред пералното помещение. Жените така обезумяваха от изобилието от топлата минерална вода, че перяха всичко пред погледа си. Като си тръгнахме привечер, леля Клара ми прошепна, че е без гащи, изпрала ги е. Само басмената рокличка си е оставила на мира.

Когато бях малка, дори и да имаше някой в дома си душ, задължително веднъж седмично, обикновено събота, се посещаваше градската баня. И когато се прибереш вкъщи, ти честитяха удоволствието – къпане.

Баба ми Виктория си плащаше за кушетка и след като телякинята Кина я изтъркаше хубаво, тя си почиваше, покрита с хавлията. И не мога да проумея защо всички се хвалеха каква дебела кир е изкарала телякинята от тях. Кина беше дребничка циганка, но много жилава и добра жена. Аз винаги я молех да не закача бенките ми, за да не ги разрани, и тя все ми кимаше: знам, знам, и после забравяше. Натискаше се да ми изтърка и лицето, но аз се гнусях и не и позволявах. „Другия път“ – и казвах, защото не исках да я обидя. В края на това упражнение тя разтваряше черното кесе и ми смигваше, за да и пусна бакшиша дискретно. Защото ченгета имаше навсякъде, и в женските бани, по безгащи, но пагоните лъщяха в мозъците им като баняджийски тас. Ако беше днес, Кина щеше да си отърка хубаво бакшиша в мургавата брадичка… но други бяха времената!

Имаше нещо много призрачно в тази баня. Вътрешното помещение беше подгизнало от пара, която се стелеше през всички отвори, като фина паяжина, изплетена от някой неспокоен Дух. А в средата беше изграден голям каменен постамент с размерите на басейн. Там сядаха жените, за да им изтъркат кирта, която се сипеше се като фиде. Кина викаше: „Ухаааа, машалла!“. Аз никак не обичах да влизам там, защото беше много задушно, от парата се виждаха само силуети и беше тягостно. Плашех се. Веднъж две телякини изнесоха през мъглата една припаднала жена. Беше посиняла и изглеждаше като мъртвец, а те я проснаха отвън върху една пейка и я поливаха с тасове студена вода, докато се свести. Приличаше ми на сюжет от картините на Йероним Бош. Сякаш я изнасяха от преизподнята. Голи жени, обути в дървени налъми, се движеха напред-назад. Само тасовете блестяха в мъглата. Понякога имаше и кавги. Телякините се караха на цигански за някоя клиентка. А веднъж, когато нямаха работа, друснаха един кючек, качени върху постамента, като пляскаха с ръце по месинговите тасове. Пееха и танцуваха с едрите си кълки. Беше наистина смешно, но ми стана и мило. Бяха отрудени и сърцати жени, гъбясали от водата, с по много деца и доста тормозени от мъжете си. Едната, по-хубавичка, беше с избити предни зъби. И въпреки това имаха настроение да се веселят. И да създават настроение, за да си заслужим поздрава „Честита баня!“.

Вкъщи

По времето на сталинизма години наред четири семейства обитавахме един етаж с обща тоалетна. Мама, татко, сестра ми и аз се „ширехме“ в стая и кухня. Но пък беше весело. Тъй като живеехме в самото сърце на града, къщата ни беше притегателен център за всички приятелски семейства на родителите ми. Не минаваше и вечер без гости. Затова „Константин Фотинов“ №26 съвсем заслужено си беше спечелил прозвището „еврейското клубче“. И сега се чудя как се побираха толкова много хора в тези няколко квадрата. Колко смях и песни, вицове и политически спорове са просмукали стените на тази кухничка. Не им беше нужен нито алкохол, нито грамофон, а сладкогласите песни се лееха от устите им „като елмази и едър маргарет“, както пишеше в приказките. Най-забавен за мен беше чичо Нико (Нисим Варсанов), мир на праха му. Той идваше често вкъщи, говореше с баща ми за политика и ухажваше майка ми. Беше метранпаж по професия и разказваше страшно увлекателно най-различни истории. Чичо Нико обичаше децата и умееше да говори с тях. Беше запален левскар, имаше лодка, с която пореше вълните и ловеше риба. Като пострадал фронтовак от войната едното му око беше стъклено. Освен това беше един от малкото спасили се евреи по време на корабокрушението на гемията „Салвадор“ в Мраморно море благодарение на това, че беше бургаски плувец. Ето накратко предисторията на този случай.

На 3 декември 1940 г. корабът „Салвадор“, което на ладино означава „Спасител“, отплава от Варна за Палестина с повече от 300 евреи, от тях 197 български поданици. Стигат до Турция, но британското посолство отказва да им издаде визи за Палестина. Корабът е задържан в Истанбул. На 12 декември се разразява адска буря, корабът се удря в подводните скали, разцепва се и потъва. От удавяне или измръзване умират около 200 души, от които 70 деца. Оцеляват 123, от тях половината са български евреи, които биват върнати в България. Един от младежите, спасили се с плуване от ледените води, е бил и Нисим Варсанов.

Тази героика в образа му внасяше допълнителна романтичност, която не се забравя. С чичо Нико станахме приятели и често си говорехме разни неща, които бяха скучни за света на възрастните. Жена му беше гъркиня и в техния дом по Нова година имаше винаги пищна елха, а по Великден козунаци с бадеми. Това обстоятелство правеше къщата им още по-привлекателна за мен, тъй като в нашата тези езически красоти бяха забранени.

По време на поредното издание на „Златният Орфей“ се разчу, че ще идва и актрисата Даниел Дарийо. Поколението на родителите ми я обожаваше. Чичо Нико имаше малка моторетка, едно раздрънкано „Балканче“ и ми предложи да се разходим до „Слънчев бряг“, за да разгледаме елитния свят. Яхнахме стария мотор и макар че задниците ни се сплескаха от тази уморителна авантюра, все пак се добрахме до изискания ни курорт. Там изядохме по един млечен сладолед и бързо си тръгнахме обратно, за да не ни застигне нощта по пътя. Когато се прибрахме, чичо Нико заразказва надълго и нашироко на възрастните колко хубаво сме прекарали, как сме видели знаменитата актриса и той дори и е целунал ръка. Аз кимах съучастнически, защото този ден бяхме глътнали малко въздух от парфюмирания свят на Запада. Ден, различаващ се от останалите като лъскаво парченце в провинциално сивия пъзел на живота ни.

 

 

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в Агенция „София прес“, във в. „Ние, жените“ като редактор и зам. главен редактор. Има публикации в списанията „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“в сайта Факел.бг. и във вестниците „Поглед“, „Стандарт“, „Труд“, „Дневник“,“Животът днес“ и др. Разказът ѝ „Хотел „Европейски“ е награден в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието със седалище в Марсилия. Автор е на книгата „Любовни убийства“, която претърпя две издания.


Pin It

Прочетете още...

Лебедово езеро

Кристин Димитрова 15 Мар, 2012 Hits: 14925
За разлика от всички останали шефове от…

Хлябът на обед

Здравка Евтимова 01 Юни, 2010 Hits: 10314
Щастието е просто нещо, казваше ми ти.…

Балада за GH

Красимир Дамянов 22 Апр, 2011 Hits: 15388
Мразех ги, мразех тези, които бяха довели…