Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2019 12 autismneurons
Вляво: неврон от не-аутистки мозък; вдясно: неврон от аутстки мозък
Някои от последните изследвания във връзка с аутизма дават основание да се смята, че той идва от един вид „излишък“ на невронни връзки, който прави носителите им изключително чувствителни към множество дразнители, които са маловажни или напълно недостъпни, за „невротипичните“ хора. Оттук и евентуалното обяснения на факта, че голяма част от гениалните мислители и хора на изкуството могат да бъдат разглеждани като принадлежащи към спектъра. „Излишъкът“, при определени обстоятелства, води до напълно неочаквани резултати.

 

Историята ми стига до момент, в който, така поне го чувствам, щафетата би трябвало да се поеме от други. Дорейн, а може би и Паул, и Клаус – всички те имат свои собствени разкази, които също могат, и най-вероятно трябва, да бъдат предадени, в някаква версия на наш семеен Рашомон. Не знам кога и как всичко това би могло да стане възможно – поне засега това не е вариант, който ми се струва практически осъществим. Между годината, в която приключвам – някъде в 2011 – и онази, в която Леа започна самостоятелния си живот през 2014, лежат немалки разстояния, без съмнение изпълнени с множество препятствия и трудности, но моето присъствие в тях е по-скоро странично, пък и свидетелствата, с които разполагам – спорадични спомени, подкрепяни от някоя и друга снимка на мило семейно тържество – са всичко друго, но не и най-подходящите за онзи интензивно-интимен разказ и тон, в който беше издържано всичко досега. Ето защо си мисля, че е време да приключвам, но преди това бих искал да споделя последните неща, които ме занимават в тази връзка. Важни неща, така поне си мисля.

Работата е там, че след всичко разказано дотук, след целия порой от болезнени, но и със сигурност поучителни, а на места може би и вдъхновяващи, истории из живота на едно семейство с аутизма, все пак у мнозина от вас може би продължава да чука един въпрос, който най-вероятно би останал неизказан, ако не го задам самия аз:

„Добре, историята ти е вълнуваща, затрогваща, искрена… Но дали заедно с това тя е и необходима? Нужно ли ни е да знаем всичко това? В края на краищата аутизмът е сравнително рядко психическо състояние, на практика той не присъства в животите на повечето от нас. Живеем в свят с толкова много истории, толкова много факти, толкова много информация. Защо би трябвало да отделяме и за твоята история някакви части от тези тъй дефицитни ресурси, времето и вниманието си?“

Моят собствен отговор е, че този тип разбиране за аутизма и неговия спектър, е дълбоко погрешно. Не, той не е чак толкова екзотична, чак толкова далечна от ежедневието на повечето от нас, част от живота. Самият факт, че интересът към него, към цялата тематика на психическата различност в нейните безкрайно многообразни форми, се засилва лавинообразно през последните десетилетия и години, вече говори еднозначно за това, че ние тепърва отваряме очи за нещо, с което сме живели непрестанно, в течение на много години – а всъщност столетия, сигурно и хилядолетия – отказвайки да го видим, да го разпознаем и приемем като неизбежна част от многообразието на собственото ни съществуване. За рязкото отваряне на толкова много дълбоко табуизирани области и сфери от човешкото, с което всички сме конфронтирани през последните, да речем, тридесет или четиридесет години, със сигурност има множество възможни обяснения – събарянето на повечето политически и културни граници, невижданото смешение на народи и култури, техническият и информационен прогрес, you name it… Но може би най-важната и най-решаваща от всички предпоставки е една друга, много по-проста, много по-близка до реалностите на ежедневието и житейския опит на повечето от нас: самият факт на съзряването ни, на достигането на някакъв момент, някакъв жалон от груповото и единичното ни израстване, който прави вече неизбежно осъзнаването на факта, че единствено в прегръщането на идеята за различността и другостта като нещо не само не-заплашително, но и дълбоко необходимо, желано, търсено, се състои и най-важният ни шанс за преодоляване на трудностите и проблемите, пред които сме изправени в сегашния исторически момент.

Изгубих ли ви някъде по пътя, из криволиците на тази, признавам, доста засукана фраза? Добре, нека го сведем до нещо по-просто: ние имаме нужда от аутизма!

Ха! Този път съм кратък, поне това не може да се отрече. И, ако все още не сте се отказали да ме следвате, то прочетете и следващите няколко абзаца, за да разберете какво имам предвид.

Нека започнем с едно подновено разглеждане на въпроса „какво всъщност представлява аутизмът?“ След толкова много изговорени приказки, надявам се да не бъдете прекомерно удивени от формулировката, която ще ви предложа тук: освен всичко друго, аутизмът е и форма на изключителна психическа концентрация, която най-вероятно е непостижима извън границите на неговия спектър. И, ако това ви е прозвучало като компенсаторно изказване, идещо от устата на човек, който възприема самия себе си като принадлежащ към същия този спектър, то моля замислете се над простия факт, че това състояние, тази концентрация, следва по неизбежност от базисния факт на аутисткото съществуване: недостъпността (различно голяма, при различните части и представители на аутисткия спектър), на една значителна част от „невротипичната“ човешка комуникация, свързана със споделянето на сигнали и информации от невербално, интуитивно естество. Съществуването на повечето високофункционални хора от спектъра, така поне изглежда откъм моята собствена аутистка кула то слонова кост, е свързано с една основна, доминираща емоция: скуката. „Невротипичните“ хора влагат невъзможно големи части от времето и енергията си в неща, които за човека от този вид са безумно разхитителни: хората просто си придават взаимен кураж, успокояват се, терапират се, обменят фрази, жестове и емоции, които не обогатяват животите и съзнанията им с нищо друго освен едно: усещането за принадлежност, за битие на малка частица от някаква по-голяма група, чието съществуване е и реалният източник, реалният носител на отделните, единични съществувания. Основният смисъл и мотив на човешката комуникация, разглеждан през очите на аутиста, е колективното преодоляване на страха пред неизвестното – но, бидейки сам човек, който живее със същия този страх, мултиплициран многократно от невъзможността да го споделя със себеподобните си по техния начин, той или тя по неизбежност е принуден/а да се съсредоточава върху неща, с които те се занимават само във времето, свободно от основното им занимание, онова на непрестанното потвърждаване и затвърждаване на собствената принадлежност към групата. Аутистът е единак, който няма друг избор, освен да се концентрира върху „същественото“.

Знам колко спорно, колко неласкателно звучи всичко това, но въпреки това ще продължа с размишлението, тъй като в същността си то ми се струва безкрайно просто и елементарно. Именно „увреждането“ е онова, което в края на краищата прави от принадлежността към аутисткия спектър някакъв вид sine qua non за областите, обикновено свързвани със „специални способности“ и водещи до „специални постижения“ – най-вече в изкуството и науката. Разбира се, ако биха имали друг избор, всички или повечето аутисти с радост биха се присъединили към общността на „невротипичните“, биха участвали с огромен ентусиазъм в различните форми на инак-тъй-безсмислени-времепрекарвания като партита, митинги, танцови забави, посещения на барове и дискотеки, всевъзможни „споделяния“ от видове, които обикновено ги докарват до състояние на тиха полуда и отчаяние. Но не, този избор, тази възможност, не им е дадена: всичко това те са опитвали, многократно и неуспешно, само за да стигат, отново и отново, до единственото място, в което се чувстват добре, при себе си – собственият мисловен, емоционален и сетивен свят, в изследването на който те имат шанса да постигнат, по проста липса на алтернативи, дълбочини или височини, недостъпни за „невротипичните“. Без аутизма, различните форми на човешката култура, изкуство и наука, вероятно биха били далеч по-бедни, по-еднообразни по съдържание и направление. Днес вече се счита за добре утвърден факт, че голяма част от гениалните мислители, с които свързваме основните си асоциации относно развитието и направленията на модерната наука и изкуство, са били хора, очевидно принадлежащи към аутисткия спектър (За да изредим само няколко от най-известните имена: Алберт Айнщайн, сър Айзък Нютон, Бил Гейтс и Барбара Макклинток са все хора с ясно изявени аутистки черти и склонности).

Именно в това твърдение, което по принцип не съдържа нищо ново („гениите са откачени“), се състои живецът на доктрината за „невроразнообразието“, с която започнах разказа си. Аутизмът и аутистите са не просто нещо и хора, които трябва да бъдат толерирани; те са нужни, може би дори неизбежни съставни части, съществени брънки от веригата на човешкото развитие и прогрес, без които то едва ли би било толкова ефективно. Ако всичко това ви звучи несериозно или компенсаторно, то моля замислете се върху някои от развитията, които характеризират съвременното разбиране на цялата тази тематика в западния свят: колкото повече се задълбочава осъзнаването и разбирането на проблема сред научните и по-широките публични среди, толкова повече се утвърждава и схващането, че хората с аутистки черти и трудности в развитието демонстрират изключителни склонности към творческо мислене. Дали това е някаква „вродена черта“ на аутисткия спектър или принудителна компенсация, която хората от този тип са принудени да развиват, за да могат да се ориентират и справят в един принципно „чужд“ свят, е може би не най-важният от всички възможни въпроси. Най-важното, онова, с което трябва да започнем, е осъзнаването на факта, че „откачалките“ са важна и необходима съставна част от тъканта на човешкото съвместно съществуване. Не „идиоти“, не „инвалиди“, нито дори „нещастни хора“. Да, те са други, но именно поради това ние имаме нужда от тях. Без другостта светът едва ли би се движил напред със същото темпо.

Оттук и простичкото мото, с което бих предложил да започнем обществения разговор по тази тема, днес и сега, в България:

Другият – това съм аз!

Именно така! Нищо по-дребно, нищо по-завоалирано, нищо по-малко утвърдително и настоятелно. Идеята за невроразнообразието изисква не само да приемем различността на „другите“, но и да осъзнаем нейната принадлежност към собственото ни съществуване, към собственото ни мислене и преживяване на нещата. В сравнително баналната фраза, с която ще ви пресрещнат много от защитниците на идеята за невроразнообразието: „Всеки интелигентен човек е по някакъв начин вътре в спектъра“, най-вероятно има много повече истина, отколкото сме склонни да приемем в първия момент. И едва когато тя се превърне от опит за защита и компенсация в нещо, което се подразбира от само себе си, ще може и да се разкрие целия потенциал на „другостта“ като неизбежна предпоставка за развитието и прогреса. Промяната на света, както винаги, започва от неговата отправна точка – собственото „аз“.

Прочее, нека поживеем и видим…

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Други статии от този автор

Посетители

19
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 6 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 1 седмица
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 1 седмица
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 1 седмица
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 1 седмица
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 1 седмица
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 1 седмица
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 1 седмица
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 3 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 3 седмици