1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)
Pin It

 

2019 11 boy sad

 

Защо умираме? – обади се момчето от задната седалка.

Бяха пътували в мълчание повече от час.

– Смъртта е част от живота – отвърна баща му, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

– Не е вярно. Смъртта си е смърт, животът е живот.

– Смъртта е част от живота – повтори търпеливо бащата и добави: – Неизменна част.

Момчето замълча недоволно, отново се зазяпа навън.

Прибираха се от село, трябваше да минат и през поликлиниката, за да вземе баща му някакви изследвания.

Тази сутрин, веднага щом се събуди, момчето беше изтичало да нагледа кученцата на двора и откри едното мъртво. Изглеждаше като заспало – очичките му бяха затворени – и в първия момент момчето се заблуди. Но много скоро разбра, че кученцето не спи.

Майката я нямаше, сигурно се скиташе, както обикновено, някъде из селото. Откакто спря да ги кърми, почти не се връщаше при тях. Другото кученце, братчето на умрялото, не изглеждаше добре – лежеше на една страна и издаваше хрипове. Сигурно и то щеше да умре, помисли си момчето неволно.

В онзи момент, по тънката пижама на крокодили и маратонки на бос крак, още сънено и стъписано от смъртта пред себе си, то твърдо реши, че ще се държи като мъж. Няма да се разстройва, няма да плаче. Ако се наложи, ще се стиска и толкоз. Едва ли е толкова трудно. Ето баща му – нямаше спомен някога да го е виждало разплакан.

Веднъж взело това решение, на момчето сякаш му олекна. Намери баща си на двора – мъжът цепеше дърва, гол до кръста и вече плувнал в пот.

– Кучето, дето беше болно, умря – каза набързо, стегнато.

Баща му пусна брадвата на земята и с опакото на дланта си избърса потта от челото. Клекна срещу сина си и го погледна сериозно в очите.

– Съжалявам, момчето ми. Явно е било много болно.

– Нищо. И без това не го бяхме кръстили – отвърна момчето, като избягваше погледа на баща си, но със сухи очи, това беше важното.

Малко преди да тръгнат за града, и другото кученце умря. Майката така и не се появи. Погребаха ги заедно в долния край на двора – там, където свършваше плевнята и започваха буренаците. После си събраха малкото багаж и потеглиха.

Влязоха в града и след няколко минути спряха пред поликлиниката. Бащата паркира колата срещу входа и се обърна назад към момчето.

– Трябва да свърша една работа тук, а ти ще ме чакаш на площадката – и мъжът махна с ръка към детската площадка през улицата, която се намираше точно срещу поликлиниката. – Предполагам, че ще приключа бързо, а и не искам да те вкарвам сред болните. Ще си поиграеш с децата и времето бързо ще мине.

Момчето кимна отсечено, без да задава въпроси и без да мрънка – с две думи по мъжки. Слязоха от колата, пресякоха улицата и след малко то стоеше самό на площадката, гледайки към отдалечаващия се гръб на баща си, докато накрая се скри в мръснобялата сграда.

После се заозърта наоколо – няколко деца се люлееха, други се пързаляха или висяха по катерушките. Майките им бяха насядали по пейките и докато си говореха помежду си, зорко следяха децата. Бащи не се виждаха.

Момчето постоя нерешително на едно място. Не знаеше какво му се прави. В крайна сметка реши, че не му се играе с непознатите деца, и се запъти към единствената свободна пейка. До пейката на земята си намери дървена пръчка. Беше чудесна – дълга, колкото ръката му, два-три пръста дебела и съвършено гладка.

Седна на пейката, здраво стиснало находката си и се загледа в гонещите се наоколо деца. Краката му едва достигаха земята. Момчето ги заклати напред-назад, затананика си някаква мелодия. Тананикаше си навсякъде – вкъщи, в училище, на улицата. Навсякъде и по всяко време. Особено, когато се страхуваше.

Неусетно взе да мръква. Дните ставаха все по-къси с напредването на есента, стъмваше се все по-рано. Отнякъде се появи лек ветрец и момчето потръпна от хлад. Нямаше връхна дреха. Нямаше и часовник, и съвсем загуби представа колко е часът.

Беше се отнесло, докато наблюдаваше децата. Често му се случваше да се отнесе нанякъде в мислите си или кой знае къде.

Стресна се, защото установи, че е започнало да мръква, както и че почти всички деца и майките им си бяха отишли. Само едно момченце, малко по-малко от него се люлееше на люлката, а майка му го увещаваше да си тръгват.

По някое време жената вдигна глава и забеляза момчето на пейката. Приближи се колебливо към него.

– Самичък ли си тук? – попита го след кратко мълчание, докосвайки го по ръката.

Момчето разбра, че няма и помен от лекотата, която беше изпитало на село тази сутрин. Трескаво зарови с пръчката по земята.

– Да. Не – бързо се поправи. – Чакам татко.

– Татко? – жената се огледа объркана наоколо.

– Да. Той ще дойде да ме вземе.

В този момент някакво куче се появи на площадката, прекоси я бързо, сякаш подплашено от нещо и се закова до кошчето за боклук. Момчето се втренчи в кучето – то беше застанало точно под уличната лампа, а всичко наоколо тънеше в мрак.

Кучето седна на задните си крака и повече не помръдна. Замръзна неподвижно, сякаш гледаше към момчето на свой ред, но нямаше как да се знае със сигурност.

Тялото на момчето внезапно се сви, гръбчето се изви, главата клюмна надолу като посечена. Раменете му потрепераха и след малко се чуха тихички хлипания.

Момчето, което отчаяно искаше да се държи като мъж, заплака с глас, както стискаше пръчката в ръка, а краката му се люлееха напред-назад, едва докосвайки земята.

 

Pin It
Дияна Тончева
Дияна Тончева е родена във Велико Търново. Икономист по образование. Живее в София. Авторка е на романа „Ти си всичко“, изд. „Весела Люцканова“. Нейни разкази са публикувани в„Литературен вестник“ и списанията „Море“, „Простори“, „Съвременник“, „Страница“, „Артизанин“ и др.
Други статии от този автор

Посетители

80

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    И, за да стане малко... преди 19 часа
  • Златко писа Още
    Преди време беше ми... преди 21 часа
  • Valpet писа Още
    Златко, обърни... преди 22 часа
  • Златко писа Още
    Между другото... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    И като са го... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Вальо, умната, малко... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    На 1.12.2020, известният... преди 2 дни
  • Златко писа Още
     Две различни... преди 4 дни
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 4 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 5 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 5 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 4 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици