Не обичаше да го назовават по име.
Обърнеше ли се някой към него с „Петер!“, изстрелваше стереотипно: „ Аз съм
Орле, родено в корема на кит! Прераждам се на всеки два билиона години, коля се
и се прераждам, коля се и се прераждам! Прелитам над океаните от Аляска до Бяло
море, коля се и се прераждам – орле в корема на кит!...“
Живееше уединено в старата къща на
родителите си, които бяха отдавна починали. Имаше в двора си една стара ела, от
която, щом дойдеше пролет, чупеше клонки, виеше венчета и ги окачваше там,
където прекарваше деня си.
В къщата му всичко бе вдигнато на въжета
на 20 сантиметра от пода – леглото, столовете, масата, малките шкафчета, където
държеше дрехите си, поставката, върху която стоеше котлончето. От тавана висяха
също на въжета спуснати тенекиени кутии, пълни с вода. Водата имаше за него
сякаш особено значение.
В градчето се говореше, че когато бил
млад, Орлето обичал много една жена на име Паулина. Били толкова прекрасна
двойка, че когато в неделя излизали заедно на разходка, всички по главната
улица се спирали и им се възхищавали. Цялото градче се радвало на любовта им, а
когато се зашушукало, че скоро ще има сватба, всички я зачакали с нетърпение.
Петер и Паулина не дочакали сватба. Един
ден рано на пролет отишли на разходка край езерото. Петер седял на брега и
запленен от красотата й, гледал как любимата му тичала по дървеното мостче да
хвърли храна на лебедите и дивите патици. Внезапно се строшили няколко дъски
под краката й и Паулина паднала в ледените води. Докато пристигне Петер,
дебелите й дрехи я повлекли към дъното и се удавила...
Оттогава Петър изведнъж се променил. Не
позволявал да го наричат повече по име, мълчал и заживял сякаш в друг свят.
Един ден, докато пиел лимонада през обедната почивка пред супермаркета със свой
колега, неочаквано вцепенил поглед в облаците, вдигнал ръка, щракнал с пръсти и
изрекъл: „Старата отива към небето...“. В този миг наистина била починала и
майка му. След смъртта й се затворил напълно...
Сутрин тръгваше рано за работа и когато
минаваше през все още сънливите улици на градчето, се провикваше: „Добро утро
на всички добри хора!“. След това млъкваше, работеше усърдно, а като се
прибереше след работа, се занимаваше с дворчето си. В градчето гледаха на него
със страхопочитание и уважение.
Тази неделя в планинското градче имаше
панаир. Беше слънчево лято и хората бяха наизлезли около шарените сергии и
люлките, разположени край езерото. Чуваше се музика, миришеше на захарен памук,
някакъв фокусник гълташе огън на площадчето и децата се заливаха от смях.
Орлето, облякъл бяла риза и скръстил ръце
зад гърба си, се разхождаше кротко по една странична, по-обезлюдена алея,
досами водата. Наоколо притичваха само деца, чиито родители се бяха спрели
някъде на сладка приказка с познати. Децата се гонеха, слизаха надолу по брега,
плискаха се с вода и крещяха. Орлето ги наблюдаваше полуусмихнат и очите му ги
милваха като отломъци от лятното небе.
– Хайде да играем на приказката „Дивите
лебеди“ – викна момиченце. – Аз ще съм лошата царица,
а ти Диана, ще си Елиза, искаш ли?
– Искам! – откликна другото момиченце.
– Тогава иди и се покатери на ей онзи
камък там, дето е вътре в езерото, и чакай, докато се съберат лебедите! Давид,
ти ще си царят и ще стоиш със свитата си тук. Когато дойдат лебедите, ти
Елиза-Диана, трябва да им хвърлиш изплетените от коприва ризи. Ето, наскубах ти
малко трева, уж, че това са ризите. Отивай!
– Добре! – каза момиченцето, което поиска
да играе Елиза, и се запъти към големия камък, който стърчеше на петдесетина
метра до брега от водата.
Орлето сбърчи чело. Тревога се изписа по
лицето му. Очите му придобиха сивкав оттенък, сякаш изведнъж неканен облак бе
пропълзял по ясното небе. Затрепера. Детето държеше в едната си ръчичка
наскубаната трева, а с другата се мъчеше да пази равновесие, докато се препъваше
по камъните към най-големия от тях.
– Върни се! Върни се! Чуваш ли?! – изкрещя изведнъж
Орлето.
Момиченцето се уплаши и вместо да се
върне, напротив – опита се още по-бързо да достигне големия камък.
Орлето ръкомахаше възбудено и продължаваше
да крещи „Върни се! Чуваш ли?!“
Детето се уплаши още повече, подхлъзна се
и падна във водата. Макар и близо до брега, езерото беше дълбоко, а момиченцето
явно не можеше да плува. Децата се разпищяха и хукнаха да търсят родителите си.
– Паулина! Паулина!- изрева Орлето, на
няколко скока стигна големия камък и се хвърли в езерото.
Малката махаше безпомощно с ръце, водата
заливаше лицето й, тя гълташе вода, задавяше се, мъчеше се да кашля, но опиташе
ли се да поеме дъх, нагълтваше още повече вода. Орлето я достигна, сграбчи я
под мишница и започна бавно да се придвижва към брега, като с мъка я задържаше
над водата. Събраха се хора. Майката на Диана стоеше като вцепенена. Когато от
езерото, олюлявайки се, излезе Орлето на ръце с малката й дъщеря, която махаше
с ръце и прегракнало плачеше, майката се спусна към него:
– Орльо... благодаря ти! Бог те е
пратил...!
– Казвам се Петер! – извика Орлето и всички онемяха.
Оттогава, когато рано сутрин гласът му
като камбанен звън разбуждаше сънливото градче с познатото „Добро утро на
всички добри хора!“, хората се усмихваха с умиление от топлите си постели и
имаха чувството, че ги буди сам Бог...
