Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 97% (12 гласувания)

 

2019 07 Red pig

 

Събуди ме сутрешният глад. Изправих се на крака и разкърших снага. Отърсих сламата, полепнала по четината ми. Заврях зурла в каменното корито и предъвках остатъците от фуража по дъното и ъглите му от предния ден. Да, да, явно това беше причината за мрачното ми настроение.

Бях шопар с известна слава в района. Водех се на държавна служба в Трудово-възпитателното училище в село Враня стена[1]. В него превъзпитаваха момичета на различна възраст с неморално поведение. Независимо от етикета, който им бяха лепнали, те бяха с добри души и аз ги обичах. Храната ми сервираха винаги навреме и топла. Изключенията бяха рядкост. Дори да бе от предния ден, пак я подгряваха. Наричаха ме Червения полковник. Чинът ми ги задължаваше да имат такова отношение към мен не само за храната, но и за някои порядки в училището; издаваше и цвета на партийната ми принадлежност, но моите съпартийци не разрешаваха на местните селяни да ме наричат Червения, за да не се уронва престижа на партията. Направиха го много ефикасно – с тоягата – основния им метод на убеждение. Останах само Полковник. Аз, също така съм единственият нерез в страната, който е прочел „Животинска ферма“ на Оруел. Знам някои глави наизуст. „Седемте заповеди“ от нея все още цитирам без запъване. Добавен към чина ми, този факт от биографията ми оборва безусловно каквито и да е злословия по мой адрес. Сега обаче, след Промяната и от както се появиха слуховете за затваряне на училището, нередностите зачестиха.

От кухнята излезе жената на бай Иван от Ангеловци. Носеше кофата със сутрешната ми закуска, над която се издигаше пара. Ароматът ѝ влезе в ноздрите ми и настроението ми бързо се оправи. Женицата ме глезеше като собствен зет. И с право, защото вече бях оплодил две нейни девици, а това, че ме чешеше зад ухото и под хълбоците ме караше да си мисля, че са ми приготвили трета. Предпочитах сексуалните си задължения у тях пред всички други защото бяха наблизо. Моят роден дом е училището, където е и адресната ми регистрация. Коларски път, широк има-няма пет метра, разделя къщата и имота на бай Иван от двора, в който се бях появил във Вашия свят. Размечтах се за самостоятелната стая с вкусна храна отсреща, постелката от чиста слама и поредната мома на бай Иван, завряла зурла в препълнената хранилка. Обикновено той ме води при нея, тактично ни оставя насаме и знае, че веднага щом свърша с плюскането, ще я подуша под опашката. После няма какво да Ви описвам моите служебни задължения, ако вече е разгонена. Никога не бих казал лоша дума за бай Иван нито при насилие върху мен, нито пък, ако някой се опита да ме подкупи. Той беше моят покровител. Детските ми спомени започват с него. Помня удълженото му конско лице, с тесни птичи очи. Надвесваше се над майка ми и ни наблюдаваше. Помня и устата му, която един ден произнесе думите: „Глей го т’ва! Като изцица едната цицка на майка си, бута другите сукалчета от съседните и така докато се напомпа! С половин кило е по-тежък от останалите за по-малко от месец! Него оставете за разплод! Това е наш’то момче!“ За мене това беше благословия, а думата му тежеше пред ръководството на интерната. Той беше селянин и в кръвта си. Работеше от изгрев до залез. Тук се беше родил. Тук щеше и да умре. Послушаха го и не ми отрязаха топките. Останах единствения мъжкар в свинарника, за чиито обитатели се грижеха възпитаничките от училището. Само това дето ме нарече „наш'то момче“ ме дразни, когато се сетя. Бай Иван, макар и честен, бе невеж. Той не знаеше, а и нямаше кой да му каже, че ние прасетата сме по-висши от хората, които се обиждат, когато ги наричат свине.

Защо ме заливат спомени за моя сладък живот в този ден, когато настроението ми е мрачно?! Очакванията, че топлата храна ще ги разсее, не се оправдаха. Към тях се прибавиха и лоши предчувствия. Обикновено позитивното мислене ми помагаше в такива дни. Вратата към калната ми баня, където исках да се излегна, се оказа залостена. Изкъпаха ме и ме оставиха в гостната с чистата слама разстлана на пода. Знаех, че след обилни угощения винаги ме водеха да оплождам някоя госпожица. За да покажа, че съм достатъчно умен и отгатвам намеренията им, бутнах портичката и хукнах към най-близката ферма, която беше в съседната махала Маневци – само след един завой като тръгнеш по пътя към Земен. Тя е квадратна, покрита с гофрирана ламарина, има дванайсет клетки за майките родилки, които са разположени върху дървени железопътни траверси, а стените са изплетени с върбови клони. Три години ги оплождах и знаех клетките им наизуст. В първата боксониера беше Ани Софиянката – моята слабост, бяла, издължена, гърбът ѝ бе извит като състезателна кобила. Въобще личеше от пръв поглед, че е гражданка. Тя беше първата родилка в тая ферма и понеже стопанинът не бил готов с родилните помещения, родила в къщата, в одаята с камината. Впоследствие се опитвах да я убедя, че стопанинът ѝ нещо не е в ред. Да вземе да се откаже от социалния си живот (инженер-химик по професия) и да стане свинар, а и майка му уйдисвала на акъла. Местните селяни не го разбираха. До Ани беше Божура – с късо тяло, типична селянка. Следваше боксониерата на Василка. И така по посока на часовниковата стрелка, в азбучен ред бяха подредени жилищата на останалите: Гергана, Десислава, Ема, Жана, Зара, Иванка, Йовка, Кира и Лариса Рускинята. Общо 12 на брой. Как знаех имената на госпожиците в боксониерите, че са подредени по азбучен ред?… ми знаех, нали ви казах, че аз съм нерезът, който беше чел „Животинска ферма“. Възпитаничките на училището успяха да ме научат да чета и пиша. Тук му е мястото да разкажа как стана. Бях малко бяло пухкаво сукалче… Да добавя, че тези деца на възраст от 11 до 18 години бяха изпратени за превъзпитание чрез труд и да завършат прогимназиалното си образование, което бяха прекъснали. Не всички бяха кривнали от правия път, но всички бяха с тежки съдби, без изключение Имаше няколко, чийто родители бяха разведени и 2-3 дечица, чийто родители не можеха да ги издържат. Деца, на които липсваше нежност. Две от тях си играеха с мен, милваха ме, хранеха ме допълнително, често ми даваха и бонбони. А кое ги накара да ме научат на четмо и писмо, не разбрах, но се заеха сериозно с моето обучение. Казаха и на другите две момичета от стаята. Обикновено бяха по четири в спалня. Дадоха си дума да не споделят с останалите. Заклеха и мен да не издавам тайната им. Всеки ден ме водеха до баскетболното игрище, до което имаше трап пълен с пясък, в който тренираха дълъг и висок скок. Заглаждаха повърхността му с летва и върху нея изписваха буквите с клечка. Повтаряха ми ги докато ги зазубря. После започнаха да пъхат клечката за писане в отвора на копитото ми и го движеха с ръка, изписвайки буквите от азбуката. В интерес на истината ще кажа, че нито веднъж не проявиха грубост към мен в моментите, когато търпението им се изчерпваше или когато изпитвах трудност в произношението на буква, а по- късно на сричка или дума и нацупено хвърлях клечката в пясъка и хуквах да бягам от час. Не ме наказваха за провинението, а го отминаваха великодушно. Не можаха да опазят тайната за моето образование обаче от покровителя си. Само от него чувстваха закрила в суровия си свят. Споделиха с него, с Психолога на училището, който първо им рече бащински: „Деца, я не ме занасяйте!“, но после се замисли, че като психолог е възпитателно привидно да им покаже, че им вярва и да дойде с тях при мен. Когато му казах „Здрасти, даскале!“, устата му зейна и остана така дълго време. Психологът беше сгазил нещо лука с властите и за да се скрие от погледа им дошъл в селото. Живееше в една стара къща с голям двор под наем, близо до училището. Беше се разбрал със собствениците на къщата да обработва земята около нея. Садеше зеленчуци в градината, а в обора беше настанил едно женско прасе, което беше купил от инженер-химика. За пазач на стопанството си беше взел немска овчарка. Беше я дресирал да не ме закача, но мен винаги си ме беше страх от нея. Психологът видя в мое лице още един компаньон в самотните си дни и вечери. Тогава рече: „Ще те взема у дома да ощастливиш моята госпожица и същевременно ще четем заедно „Животинска ферма“. Като въведение ми разказа някои подробности от биографията на автора ѝ. Взе ме доста по-рано отколкото идваше време сливата на госпожичката му да поруменее. Училищните власти бяха установили практиката, че всеки може да ползва моите услуги, когато не съм необходим на училищната свинеферма, при условие, че ми осигури пансион за минимум една седмица и ме храни с калорична храна с разкладка, съответстваща на миньорската. Изключение правеха махалите Божковци, Колѐвци, Папалѐвци и още няколко други, да не ги изброявам, които бяха горе по баирите. За да отида до там губех няколко килограма от теглото си, а копитата ми се израняваха от камъните и пъновете по пътищата нагоре. Жителите от тези махали докарваха госпожиците си при мен в училището и бяха длъжни да заплатят разходите по време на гостуването им, включително и моите. Училищната управа одобри молбата на Психолога да ме наеме по-рано, нали беше техен служител и дори остана доволна защото едно гърло, моето, се снемаше от бюджета им. Живях там около месец, хранех се с питателна храна, флиртувах с госпожичката му и най-важното – потопих се в литературния свят на Оруел. Понякога Психологът ми отстъпваше да прочета някой и друг параграф, казваше ми, че имам хубава дикция, но четеше главно той. Знаех, че ми прави комплимент, но това гъделичкаше моето самочувствие. Отговарях му с одобрително грухтене. Когато стигнахме до изречението, в което се уточняваше броя на децата на Белия майор[2], психологът отмести поглед от книгата и рече: „Полковник, я да преброим твоите!“ Започнах с инженер – химика. Поддържаше 12 майки. Заплождах ги два пъти годишно[3] в продължение на три поредни години. „По малко от десет не съм правил!“- ударих се в гърдите пред него. Добавихме и една дузина госпожици в продължение на 5 години от стопанството на училището, трите на бай Иван. „Само дотука и ти вече биеш рекорда на Белия майор“ – заключи психологът. „Може би той щеше да ми е достоен съперник, ако беше поживял още“ – отвърнах и попитах даскала „Защо Майорът е умрял от естествена смърт? Какво е искал да каже с това авторът?“ Той помисли малко и каза: „В крайна сметка това е литература, а ти си реален образ от живота. Стоиш пред мен сега, тук в този момент, сътворен от четина, плът и кръв. И както е в този живот, ти ще умреш от нож!“. Сякаш преряза гърлото ми. Разсърдих му се и не му говорих няколко дни. Отказах да чета с него и съвсем показно се пуснах да ухажвам и флиртувам с госпожичката му без да му обръщам внимание. Сръднята ми продължи до момента, в който той извика: „Полковник, ако чуеш това, което ще ти прочета сега, обидата ти ще се стопи веднага!“ Бях приключил с флирта, госпожичката все още не беше готова и затова ушите ми щръкнаха, което не остана незабелязано от него. „Помниш ли седемте заповеди на Фермата, Полковник?“ Как да не ги помнех! Отне ми седмица да ги науча наизуст. Заех позата на политик, който чете реч и започнах да декламирам тържествено. „Сега повтори седмата заповед!“ – помоли ме той. „Всички животни са равни!“- повторих я още по-тържествено. „Слушай сега как твоите събратя от „Фермата“ са я видоизменили в последната глава: Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите!“ Останах безмълвен за десет минути, докато асимилирах промяната на последната заповед, след което изквичах от луд възторг. Избих книгата от ръцете му със зурлата си за да се уверя в казаното от него и изквичах повторно. Така приключи единственото охладняване в отношенията ми с Психолога. Направихме анализ на книгата в последния ден преди да ме върне в училището. „Даскале, това е чиста литература, както ти каза преди няколко дни и макар, че има връзка с живота, нашето време бе сътворено от човека. Друго щеше да бъде, ако както в книгата, го бяхме градили, ние, прасетата. Най-малко аз съм този, който ще говори против него. Не съм гладувал, имаше смески за всички. В училището нямаше прекъсвания в доставките. Имаше в частните ферми, но все намираха начин да се оправят. Знам го от личен опит. Цяла седмица заедно с една от госпожичките на инженер-химика той и майка му ни храниха с хляб „Добруджа“[4]. Чух го да ѝ се оплаква, че в завода за фуражни смески закъсали с плана, но беше намерил решение, а пък, помията от някаква столова, с която заливаха хляба, беше деликатес! От Държавна сигурност също му бяха обещали съдействие, ако доставките почнат да се бавят. Имах и постоянна работа      която обичах. „А-бе, хубаво си беше по Бай-Тошово време!“ – му казах на сбогуване.

Мрачните ми предчувствия се засилиха. Бях забравил, че инженер-химикът се бе запилял някъде из Америка и само споменът ме доведе тук и сега, стоя треперещ пред запустялата му свинеферма. Над нея кафявият цвят на мъртвата борова гора със стърчащите стъбла на лопена наподобяват олтара на рушащата се селска църква, който видях веднъж със собствените си очи попадайки случайно в нея. Зад гърба ми приближиха трима служители на училището. Нито бай Иван нито Психолога бяха между тях. Подкараха ме обратно към училището. Слуховете за закриването на училището можеха и да се окажат верни. Провеждаха се заседания и поддръжниците и противниците на затварянето водеха разгорещени спорове, но не зависеше нито от едните, нито от другите. Тези неща се решаваха отгоре. По тази причина Психолога отсъстваше често. Казваха, че си търсел работа в града. В редките моменти, когато пътищата ни се пресичаха говорехме само за Промяната. Беше ме убедил да я пиша с главна буква. Не приемаше доводите ми, че нищо не се е променило, че качеството ми на живот е същото, но предположението му, че ще остана без работа ме сепна, въпреки че беше прав – ангажиментите ми намаляваха. Някога с колективизацията, казваше той, подложиха това село на бавна смърт. С отварянето на интерната сякаш го сложиха на изкуствено дишане, а със затварянето му щяха да го доумъртвят. „Помниш ли последната си работа, за която ми разказа?“ – ме попита веднъж той и продължи без да чака отговор – Самотната вдовица, в оная махала на баира, дето току-що била прехвърлила седемдесетте. Имала девица за теб. Купила я за разплод. Щяла да подари на трите си деца по две сукалчета и по три ниви, които ѝ върнали след Реституцията, за да си дойдат при нея. Синът бил в чужбина и за него отделила най-плодородната земя, само и само да се върне. И ти рече, че това е бабешка мечта, която може да стане, а може и да не стане. А колко време мина оттогава?! Два, три месеца?! И никой друг не те е викал за работа. То и вече няма кой.“

Наближихме училището. На един от прозорците, сякаш позираше за снимка, стоеше една от четирите ученички, които бяха ме научили да чета и да пиша. Махаше ми с ръка, но някак тъжно, ръката ѝ се движеше бавно, като че се сбогуваше с мен. Стори ми се, че по бузите ѝ се стичаха сълзи. Беше с най-нежната душа от четирите и може би точно това беше причината учителят по литература да ѝ посвети страстни стихове. Тя споделяше с мен всичко, защото знаеше, че няма да я издам. Прочете ми първия куплет от него и ме накара да го науча наизуст. Ето го:

Садиш в овощната градина
лук и зеленчук,
морков от нея ще извадя
и ще ти го подаря,
а когато ми се отдадеш,

в градина от лалета
ще те заведа.

Дали някой беше чул учителя вдъхновено да рецитира стиховете под прозореца ѝ или пък беше видял белите ѝ прасци да се поклащат върху раменете му в най-близкия храсталак?! Така и не се разбра кой ги издаде. Класната ѝ ръководителка я привика и тя набързо си призна. Назначиха тайна комисия да разследва случая. На мъжкия персонал в училището беше забранено да съблазнява ученичките. Учителят, не го обвинявам, беше добър човек, но правилата са си правила – Аз как ги спазвам?! Добре, че имаше симпатизантки и от комисията. Една от тях се промъкна при него вечерта преди деня, в който щяха да го извикат на разпит и го предупреди. На следващия ден не успяха да го намерят. Беше офейкал, а на бюрото на директора намериха молбата му да бъде освободен от заеманата от него длъжност и че лични причини са го принудили да поиска оставка незабавно. Разследването приключи. Затвориха папката.

Запътих се обратно към боксониерата си в училището. Ритник в хълбока ме отпрати обратно по пътя. Един от тримата беше физкултурникът, който явно ме шутира. Щях да му отвърна, но държеше тояга в ръцете си. Беше изчукал няколко ученички и когато една от тях се осмели да го заплаши, че ще се оплаче на директора, той ѝ изкрещя: „Аз колям и беся тук, аз, Партийният секретар!“ Можеше да го наклепам, но нали бяхме съпартийци…говореше се, че нашата партия ще бъде забранена. Остана си обикновен учител. Приех ритника му като лична обида, оголих кучешките си зъби и ги насочих към прасеца на крака, който ме изрита, но тоягата му го спаси. До този момент имах уважение към него. Оттук – нататък нямаше да проявя и капка разбиране за положението в което се беше озовал. Бяха в добри отношения с Психолога. Преди няколко години бяха решили да ме вкарат в книгата на Гинес и покрай мен да се прочуят и те. Говореха за калории, четяха свинска литература и ми носеха допълнителна храна. В нея добавяха витамин А един път дневно. Благодарение на тях в менюто ми бяха включени млечни продукти.

„Полковник, твоята раса е известна с това, че дава най-много семенна течност в животинския свят. Ти си красавец, имаш широки гърди, врат на борец, расов си, като нищо ще биеш всички рекорди. Само изпълнявай предписанията ни и спазвай режима и успеха ни е в кърпа вързан!“

Толкова бяха уверени в успеха си, че заразиха с ентусиазма си и мен. Беше в началото на сезона на секса. „Само ни кажи коя от твоите познати би опънал с най-голямо удоволствие!“- попита ме Психолога насаме, тъй като най-малко от всичко искаше партийният секретар да разбере, че мога да говоря. „Ани! Ани Софиянката от фермата на инженер-химика!“ изгрухтях блажено, без да се замислям. Добавиха към диетата ми магарешки бодил и бабешки зъби. И двете билки растяха в района и се намираха лесно. Правеха отвара от бабешките зъби и я сипваха във водата ми за пиене два пъти дневно, сутрин и вечер. Заведоха на излет ученичките горе на баира между махалите Колевци и Магаревци и там напълнили няколко чувала цветове от магарешки тръни. От тях момичетата извадили семената, които смесваха с храната ми.

Денят дойде. Запътихме се и тримата към фермата на инженер-химика. Подуших онази сластна миризма, която изправяше ушите ми и дърпаше свърдела[5] ми напред. Вратата беше отворена и веднага щом влязох, забелязах Ани. Стоеше бяла, чиста след сутрешния си душ, сякаш бе предизвестена, че ще дойда. Подуших я под опашката за да се уверя, че е готова, от устата ми излезе пяна и я яхнах. Свърших, излегнах се на сламата до нея и едва тогава разбрах трика, с който ме бяха измамили. Ани продължаваше да стои все така вдървено до мене. Бяха направили манекен от дърво и върху него бяха залепили одраната ѝ кожа. Бях завил свърдела в гумен ботуш, завършващ с презерватив. Това бил способа, чрез който събират семето за изкуствено осеменяване, обясни ми след това Психолога, но в интерес на спорта и подобряването на световния рекорд, трябвало да ме финтират. Простих им, още повече, че наистина ставаше въпрос за такъв – бях вкарал в презерватива 555 грама. Попълниха съответните документи и изпратиха едно копие до Съюза за Физкултура и Спорт, а другото – до главната квартира на Гинес Рекордите в Лондон, Англия.

Подкараха ме към кантара, близо до черния път, който водеше към Джаковци. Там мереха добитъка на селото. Лошите ми съмнения се разсеяха – обикновено ни претегляха преди продажба. Добре, че предвидливо взех записките си. Обзе ме тъга, че ще трябва да напусна родния си край.

„Сега ще те наградят с червен гердан, полковник!“- извика ми физкултурникът лукаво, след като ме качиха на очукан камион.

Дали бяха потвърдили от Лондон световният ми рекорд? Трябваше да ликувам, но лошото предчувствие отново се загнезди в главата ми. Спомних си думите на Психолога че ние, прасетата умираме от нож. Ако пък, днес ми предстоеше битка с касапин, съм сигурен, че ще се справя. Аз съм расово животно. Бях срещал един в живота си и знаех, че ножът се намира в канията, която виси на колана му. Камионът спря в края на града пред дълга сива сграда. Сложиха стълба за да сляза от камиона и ме въведоха в чисто просторно помещение. Към мен се насочиха двама мъжаги, обути с ботуши. Ако са касапи, ще забия зъби в топките на този с празните ръце, а онзи, който носи нещо като слушалки в ръцете си, ще халосам мощно с гърди. Огледах ги внимателно. Не носеха кании с ножове. От слушалките излизаха кабели. Физкултурникът щеше да излезе прав – по всичко личеше, че ще ме награждават – сигурно с уокмен. По цял ден щях да си върша работата и да слушам приятна музика. Застанах прилежно пред мъжагата с подаръка в ръце. Замижах щастливо очи и заплувах в мечтите си. Идваха нови времена. Това село не беше само Училището. Щях да остана тук, да вляза в новосъздадения комитет, който се бори да сложи паметна плоча на земеделеца[6], роден в това село. Казваха, че е осъждан неколкократно, измъчван жестоко в затвора и накрая обесен от нашите с желязна тел, усукана за решетките на прозорчето на килията му. Дрън-дрън –нали се доказа, че се е самообесил Трябва да им се попречи. Решението на комитета се бави все още. Сините[7] искат да се напише тяхната истина, а това не е възпитателно за поколенията. Няма значение как и защо е умрял. Нужно е само до им се втълпи, че такива са били времената. Ще извадим и религията от криптата на историята за нуждите на този край. Горе в махалата Село стои заключена стаята, в която се е родил прочутият архимандрит[8]. Може да го видите на керамичната снимка върху чешмата пред училището. И още много други работи. Няма да оставя селото да умре, я! И от Европейския почнаха да капят пари.

Слагам точка на последното изречение и затварям тетрадката. Оставям я встрани пред втрещените погледи на мъжагите не виждали образовано прасе до този момент.

Този с празните ръце ме чеше между ушите. Примижавам от удоволствие. Другият слага слушалки зад ушите ми.

Оооо…Проклятие! Стотици хиляди иглички се забиват в кожата ми. Колко коварни са хората! Треса се, тялото ми се разтриса…пак са измислили някакво ново оръжие…

 

Прасето се строполи върху циментовия под. Краката на червения полковник потрепнаха няколко пъти, след което се опнаха безжизнени.

Отрязаха топките му. Дадоха едната на касапина, какъвто беше обичая тук. Другата, заедно с тетрадката дадоха на бившия Партиен секретар и физкултурник по времето на тези събития, който най-безцеремонно беше предявил иска си. Вечерта той я обърна два-три пъти на скарата, сипа си една ракия, гаврътна я и изяде топката с премлясвания. На сутринта занесе тетрадката на Психолога.

Психологът потвърди твърдението на шопара, че заедно бяха чели „Фермата“, а когато дадоха на инженер-химика да прочете записките му, той се изказа, че точността с която бе описана фермата му и имената на неговите прасета, го кара да допусне, че записките са достоверни.

 

 

[1] ТВУ в с. Враня стена е основано в 1961 г. и закрито през 1996 г.

[2] Белият майор - герой от романа „Животинска ферма“ на Джордж Оруел.

[3] Бременността на свинята-майка трае 3 месеца, 3 седмици 3 дни. Кърмят малките си 22-25 дни, след което ги отбиват.

[4] По време на т.нар. социализъм имаше три вида хляб: черен, „Добруджа“ и бял.

[5] Пенисът на мъжката свиня е като свредел (мест. диал. свърдел) и влиза директно в матката на женската свиня.

[6]Евтим Арсов (1914-1959) - земеделски лидер, зверски убит от комунистите. Върху паметната плоча върху стената на родната му къща в с. Враня стена е написано, че умира в затвора от коварна болест.

[7] Сините – по това време (1996 г.) СДС – Съюз на Демократичните сили

[8] Архимандрит Зинови (1838-1911), роден в с. Враня стена, учител, възрожденец, през 1876 г. хвърлен в Софийския затвор по обвинение в организиране на въстание.

 

Ванцети Василев
Ванцети Василев е роден през 1945 в Радомир. По образование е инженер-химик. Емигрира от България през 1988. От 1989 живее в Ню Йорк. Работил е за Отдела по екологическа защита в Ню Йорк. Автор е на два романа – „Семената на страха“ (1991) и „Влаковете от Рим“ (2006). Книгата му „Да опаковаш вятъра“ (2013) е публикувана на български език в издателство „Изток-Запад“.
Други статии от този автор

Посетители

27
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 17 часа
  • Златко писа Още
    Да, снощи ми се случи... преди 17 часа
  • Лин писа Още
    Златко,
    надявам се до... преди 18 часа
  • марин писа Още
    Силата на Златко Енев... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 3 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 5 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 6 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 1 седмица
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 1 седмица
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 седмица
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 седмица