Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 06 Pamuk no French
Илюстрация от Тамара Шопсин

 

През септември 1959 г. аз и по-големият ми брат, Шефкет, бяхме записани в начално училище по френски език в Швейцария. Баща ни, Гюндуз – турски инженер с талант за математика – беше нает да работи за IBM в Женева, и откак бяхме пристигнали от Истанбул през юни, майка ни, Шекюре, отчаяно се опитваше да ни научи на френски. Френският ѝ беше добър – беше научила езика при монахините в Dame de Sion, католическо училище в Истанбул – но тя не беше педагог. Трудно беше да се наложи каквато и да е дисциплина на две непокорни момчета на седем и девет, а още по-малко пък заедно с това човек да ги научи на нов език.

В града имаше много деца на чужденци като нас, които не говореха френски; виждахме ги на брега на Женевското езеро, в парковете, по улиците. Със сигурност в крайна сметка щяхме да научим езика, дори и ако само говорехме с другите деца в училище? Майка ни беше достатъчно заета, като се опитваше да се справя едновременно с нас и с домашната работа; сигурно нямаше да е толкова важно, че не сме успели да научим езика от нея.

Но след като майка ни ни заведе за първия учебен ден, аз бях овладян от чувство на силен страх. В училищния двор бях отделен от брат ми и подреден в редица с другите второкласници; скоро бяхме в класната стая, която беше чиста и светла. Учителката, която имаше усмивка за всички, вече беше започнала да обяснява нещата. От време на време пишеше по някоя дума на дъската, но не можех да разбера как тази дума би трябвало да звучи. Останалите деца никога не записваха тези думи в тетрадките си, така че не го правех и аз. С ъгъла на окото си наблюдавах какво прави момчето до мен, но никога не го гледах директно. Изглеждаше, че всички в класа имаха по нещо да кажат – учителката задаваше въпроси, а учениците отговаряха.

Обратно вкъщи вечерта, двамата с брат ми отворихме калъфите за моливи, които ни бяха дали в училище (бяха направени от пластмаса, която приличаше на кожа), и показахме един на друг гумата, молива, острилката за моливи и малката линийка, които и двамата бяхме получили.

На следващия ден се чувствах малко по-самотен в класа. От време на време хващах молива, сякаш за да препиша по някоя дума от дъската, но след това отново го оставях. Никоя от думите не ми ставаше разбираема. Изглеждаше, че учителката и останалите деца разговаряха непрекъснато. Не можех да се справя с онова, което се случваше наоколо, и постепенно започнах да ставам все по-неспокоен. Гледах през прозореца и си желаех да бъда вкъщи, където можех да чета футболните страници на вестниците, които пристигаха късно, от Турция.

На следващия ден отново почувствах същата самота. Изглеждаше, че не мога да се докосна до езика, който всички останали използваха толкова небрежно, и това ме караше да се чувствам глупав и неспособен. Чувствах се, сякаш съм уловен в някакъв водовъртеж. Не можех да намеря център, за който да се хвана, нямаше начало, от което да започна. Понякога си мислех, че времето никога няма да мине. Друг път си представях, че съм някой друг, на друго място. От време на време някой ме забелязваше и поглеждаше, и аз се чувствах ужасно засрамен, че са ме уловили, докато съм се потопил дълбоко в бляновете си.

За мен времето от последната изминала година, откак се бях научил да чета и пиша, беше много щастливо. Бях прочел на глас всяка реклама или надпис-графити, които попадаха пред очите ми. Продължавах с това в Женева, като рецитирах всеки набор от букви, на които се натъквах: MARTINI, PICON, ESSO, HELVETIA. Думи като тези, а също и цифри, бяха в основата на френските уроци на майка ми от онова лято. Но имах проблеми с улавянето на някоя от тях сред езиковия поток, който се лееше в класната стая. У дома всяка дума изглеждаше като странна и уникална птица. Но в училище думите сякаш се втурваха по небето като ято, нито една птица не можеше да бъде различена сред цялото.

И докато чувството ми за изолация в класната стая се увеличаваше все повече, аз търсех опора при брат си на двора, по време на междучасията. Понякога се държахме за ръце. Рожденият му ден беше с една седмица по-късно, отколкото беше нужно, за да попадне в четвърти клас – годината, в която щеше да бъде записан, ако бяхме в Истанбул – така че тук беше в трети клас. Той вече знаеше всички цифри и си беше спечелил репутация в класа, като беше броил назад през три.

Два дни по-късно, когато майка ни ни подготвяше за училище, аз изведнъж обявих: „Няма да отида!“ Наведох очи и не отговарях нито на въпросите, нито на увещанията ѝ.

„Аз ще отида“, каза брат ми.

Те забързаха навън. Останал сам вкъщи, аз разбрах, че ако бяхме в Истанбул, майка ми нямаше да бъде толкова търпелива. И въпреки че имах всички основания да не искам да ходя на училище, почувствах горящо разкаяние. (През следващите години многократно бягах от училище и всеки път ме обземаха подобни чувства на самота и вина.)

Три дни по-късно баща ми обяви, че ще е по-добре брат ми и аз да живеем с майка му и да ходим на училище в Турция, така че напуснахме френското училище. Никога не успяхме да научим френски.


Източник