Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 84% (5 гласувания)

 

2018 07 Viva

 

В дървото над мен са се сгушили толкова много птички, малки, по-големи, игриви, замислени, кресливи, шарени, като рибките в Червено море и точно толкова волни. Но сега са се стаили в клоните мируват. Шабат е. На долния етаж внучките ми крещят, играят си със своя аба (татко), това е тяхното време и той им го дава с щедростта на класически еврейски баща. Дъщеря ми шета около масата, вечерята почти е приключила и аз се оттеглям горе на терасата, любимото ми място, почти в клоните на дървото. Приятна прохлада, спокойствие, различно от новините в телевизията. Ерушалайм е далече, но в сърцата на всички евреи по света. Небето тук е почти винаги звездно, а и доста светлинки го пресичат с устрем… към други светове. Обичам тези вечери, изтегната на креслото с няколко непозволености: чаша вино, скрита цигарка и нафталинени мисли, които през деня скривам пак в клоните на това умислено дърво при свадливия крясък на птичките.

Думичката шабат чух за първи път от грандмама Виктория. Сестричето ми, Жаче, се беше разболяло от тежка болест и мама беше плътно с нея по болници и санаториуми. Аз живеех в най-отдалечената част на града Коджакафалията. Навремето там е бил Джендемът (гробището). Това са места, подарени от един голям благодетел Александър Георгиев-Коджакафалията. Така прадядо ми Аврам, след като преживява големи житейски трусове, се възползва от щедростта на този богат българин. Така съм се озовала и аз тук. Родителите на мама живееха в малка къщичка, но за сметка на това дворът, както и сърцата им, бяха огромни. Тяхната непосредственост и доброта напълни детството ми с много мъдрост и човещина. В най-отдалеченото място на двора имаше яхър, където бяха конете на дядо ми. Той беше файтонджия, винаги е имал поне един кон, бил е кавалерист в армията и се пенсионира като каруцар в кооперация Сладкар. Грандпапа Михаел беше най-забележителната личност в моето ранно детство. Разказваше своите истории сладкодумно като Бог, а и те бяха невероятни. Жена му Виктория гледаше света с най-искрящите сини очи, които съм виждала, мисля, че заради тях дядо ми се е оженил за нея. Била е бедно сираче, без зестра. Но пък беше дълбоко религиозна и добра жена. Помня как сновеше между печката и мивката и често въздишаше така дълбоко, сякаш мяташе сърцето си върху мушамата на масата като парено тесто, да се поохлади от непрестанните мисли в главата ѝ. Не знаех точно по каква причина, но в нейната душа винаги имаше някаква тежест, която от време на време се спускаше като дълбока дупка в прекрасните ѝ сини очи. Лопатките на резците ѝ бяха раздалечени, което внасяше допълнителен чар в усмивката ѝ.

Небесносините очи бяха отличителен белег на фамилия Лиджи от Ямбол. Заселили са се край бреговете на Тунджа след големия, унищожителен пожар в Одрин. Наричали са ги Чакърите, чакър, на турски означава синьо. Представяте ли си какъв лазур е блестял в очите на всички Лиджи, та да си заслужат този прякор. Но в края на живота си и майката, и бащата на баба ми ослепяват. Красивото синьо в ириса им се оказва доста чупливо във времето… Дядо Бохор, бащата на грандмама, е изхранвал семейството си, като е правил сладолед (дондурма), салеп, боза, балсуджук, локум, халва… Продавал е тези сладинки за душата, изложени върху дървена табла, по улиците на Одрин и Ямбол. Леденоооо, леденооооо, леденооооо продавам… Сякаш и днес го чувам да се провиква и да върви с таблата, украсена с неговите усмихнати очи, блеснали като стъклени мъниста под перчема му… Тази година за първи път бях в Одрин, обикалях уличките близо до Синагогата, взирах се в изоставените къщи наблизо, галех дърветата и чувах някой да ми вика в ушите: Леденооооо!!! И точно това ледено разхлаждаше мислите ми в горещия одрински следобед и подреждаше пъзела на моето родословие. След смъртта на жена му Луна Бохор се жени повторно за една доста свадлива и лоша еврейка. Сляп и безпомощен, той е кротувал и е гледал да се движи незабележимо из двора на ямболската си къща, докато го застигне краят на дните му. Баба ми я наричаше ла мадраста (мащехата). Съседите твърдят, че жена му постоянно е хокала и дори биела безпомощния си мъж. И разказват, че когато се е нахвърляла да го налага, дядо Бохор започвал силно да се смее, за пред хората в махалата, за да замаскира унижението на злощастната си старост. Смей се, палячи! пее и шутът на Верди… После смехът му е преминавал в горчиви ридания. Така се изнизват дните на моя прадядо Бохор Лиджи. Столетие по-късно се случи така, че аз помогнах много на правнука на нашата мадраста, подкрепих го в много тежък за него момент. Душата му беше се заклещила в една житейска пукнатина, напоена от безчувственост и безнадеждност. Беше загубил в катастрофа най-близките си… Беше страшно. И тогава аз се потопих в този страх. Животът често ни дава такива уроци, за да ни накара да осъзнаем в движение, че щастието няма как да просъществува, ако в него няма и лъжичка скръб. Може би затова чувах често грандмама да въздиша шумно. А когато се смееше, едрата ѝ гръд се тресеше, особено когато слушаше хумористичното предаване по радиото Миладин и Костадин. Грандмама много го обичаше, прихваше гърлено на смешките им. Едно от малкото удоволствия в живота ѝ. Намирах ги за скучни, но ѝ правех компания и сядах до нея, за да гледам оскъдното щастие в очите ѝ, което изригваше на моменти в заразителен смях. Понякога ме награбваше с любов и ме целуваше с влажна уста, на което аз много се ядосвах и тутакси си бършех гнусливо бузата. Бях нейното номбре (име на ладино). Буквичката, на която съм кръстена, и тя много гордо го заявяваше пред всички. Наричаше ме Вивика и пак въздъхваше дълбоко. Ай-ай-ай… Вивика… се провикваше. Чудех се за какво толкова се терзае, дали е за болната ми сестричка, или заради сестра си Дуда, която е изчезнала с ешелоните на смъртта заедно с петте си деца в Треблинка. Бях малка и не можех да го проумея. Как така са ги убили, какво са извършили? А и тя много истерично изразяваше мъката си и не можеше да ми обясни. Тъкмо съм се заиграла, докато пере нещо в кухнята, и я чувам да се вайка, държейки сапуна високо над главата си. Направиха ги на сапун, угурсузес, дезмазаладос (мръсници, нещастници)! В такива мигове аз се спотаявах уплашена и мирувах, докато отмине кризата. Грандма спазваше всички празници и особено шабат. Не беше комунистка, но на стената ѝ висеше портретчето на Сталин. Беше убедена, че той ги е спасил от лагерите на смъртта. Подготовката за шабат започваше от четвъртък. Готвеше няколко манджи, задължително агристада и още нещо. Изчистваше къщата, металните съдове търкаше с пепел, а когато се стъмнеше, караше или Никита, или Яшката (белогвардейци, донски казаци, които работеха при дядо ми), или в краен случай съседката Тарсито, гъркиня, да ѝ запалят камфорката, за да си стопли манджите. Застилаше масата и чакахме падрето да си дойде. А той пък никак не бързаше. Беше израснал също като нея без майка, но не се вълнуваше много от еврейските традиции. Спазваше ги, но когато може, се скатаваше. Понякога грандмама ме пращаше в яхъра да го извикам и често го заварвах да стои загледан в коня си, зареял поглед отвъд стените на миришещия на сено, ярма и конски изпражнения обор. Аз също обичах да стоя вътре, но не знам защо, ме пъдеха. Бяха ми отредили музикално поприще. Виолончело. А аз обичах да гледам как дъвчат животните. Големите очи на коня, който уж се храни, но те пронизва странично с умния си поглед. Конете имат буен нрав и грандпапа не ми разрешаваше да се доближавам до тях. Казвал ми е, че пред него е умрял един човек, ритнат от жребец. Бях сигурна, че мен няма да ме закачи, и галех по корема животните. И никой не ме ритна, но понякога ме плашеха с резките си движения. Разтъпкваха се шумно и се плясваха с опашката по хълбоците. Веднъж една кобила роди пред мен. Беше невероятна гледка. Грандпапа ме пъдеше да изляза, но нямаше как да ме избута от обора, защото влязох точно когато израждаше животното. И аз се заковах и не можех да откъсна очи от великото и страшно тайнство, прекрачването в живота, почти на косъм от другото изключително тайнство – смъртта. После го чух да казва на баба ми, че не искал да се изплаша, все пак съм момиче. Говориха си на ладино, но аз ги разбрах. Всъщност кобилата не ме изплаши. Няма да забравя изцъклените ѝ очи с умоляващ, а на моменти зъл поглед. Допусна до себе си дядо ми, имаше му доверие и той наистина ѝ помогна. Извади жребчето. После му отърка телцето със слама. Бях шашната, а то веднага се изправи на крачетата си. Малко залиташе, но кобилката го подкрепяше с муцунката си да не падне. После ми даваха да си играя с кончето. Веднъж дори реших да го яхна и добре че баба ми ме видя от прозореца и се развика ще му счупиш гръбнака. Грандпапа каза на съседката Иринка: то ми е дамазлък. По-късно разбрах какво означава тази дума, нещо като подарък от съдбата. А кончето след няколко дни стана игриво и много забавно. Бях влюбена в него, тичахме по двора, прегръщах го през шията и го целувах по муцунката… То ме гледаше с умните си очички и пръхваше в лицето ми. Никога няма да забравя миризмата в ноздричките му, една приятна смесица между ярма, мляко и сено… Ей сега идвам, ми казваше грандпапа и ме отпращаше прибирай се, че е студено! И отново заравяше поглед в сламата отвъд стената на яхъра. Загледан в нищото. Животът му бе пълен с приключения, които често са го делели на косъм от смъртта. Дядо ми имаше много приятели турци. Той говореше свободно езика им, както гръцки, испански и малко румънски. Та, веднъж един турчин отишъл при него, бил много разстроен, защото преди няколко часа се споминал баща му. Били от някакво айтоско село и тъй като там нямало лекари, момчето довело в града баща си на лечение. Но таткото явно е бил вече много болен и на втория ден починал в болницата. Молбата на момчето била да натоварят трупа и да го закарат на село, за да си го погребат там според техните си традиции. Дядо ми мислил, мислил и не могъл да му откаже. По това време имал само един кон, много силен, но сляп. Така тръгнали те през нощта към селото. Не можеш да си представиш, Мойта Майка (така ме наричаше), какво се случи. На два пъти трупът се изхлузваше от каруцата и се връщахме да го търсим по пътя. Добре че имаше ярка месечина и тя ни осветяваше всеки камък и дънер, та го намирахме и пак го натоварвахме върху платформата. Аз и турчето бяхме седнали върху капрата, той хлипаше в шепите си, тъгуваше. А аз съм заспал. Конят си върви по пътя и на едно място се заковава и почва да пръхти. Не ще да върви. А аз, нали съм сънен, го шибвам леко по опашката и му казвам: Диий, не спирай, айдееее! А конят се вдига на задните крака и пак пръхти… В това време чувам: Дур!(стой), и момчето изплашено ме раздрусва, скочих от капрата и какво да видя пред мен беше зейнала огромна пропаст… Прегърнах сляпото си конче, което ни спаси. И до ден днешен не мога да си обясня как е възможно едно сляпо животно да усети, че пред него се стеле опасност… На връщане към Бургас пък го наобиколили седем вълка. Отново месечината осветявала със зловеща услужливост пътя. Отново кончето спряло да върви с наострени уши. Косата му се е изправила от ужас. Преброил ги, 7 парчета! Грандпапа е започнал кротичко да говори на кончето и бавничко са се измъкнали към града. Не са били гладни, беше сигурен дядо инак нищо не можеше да ги спре. Щяха да ни разкъсат, вълци са това. След този разказ грандмама отново въздъхна дълбоко, нищо че беше шабат, инак по празници тя се въздържаше да намеква на своя Ел Дьо (Г-д), че животът понякога ѝ тежи. А вечерта завършваше обикновено с разходки върху гърбовете им. И двамата се просваха, единият на миндера, другият върху кревата, а аз ги разтъпквах с крака. И тъй като ми писваше понякога, изигравах цяло хоро върху телата им или пародия на някакъв балет, нещо като Умиращият лебед от Сен Санс, като, разбира се, накрая се срутвах и лежах така изнемощяла най-често върху тлъстичкия гръб на баба ми. И оживление в отсрещната къща. Раздигат масата, смеят се… Разказали са си нещо иронично, но доброжелателно, след тежката седмица. Обикновено по тези места на почит е сарказмът. Все още смехът е на масата, сред трохите и остатъците от храна. Шабатът успокоява страстите след тежката работа и зарежда батериите за следващата седмица. Всички участват в раздигането на масата. Сякаш това е част от ритуала. Мъжете все още си говорят оживено с някакъв предмет в ръка, купа или забравена чиния… За какво ли? Политика? Или бизнес? Или нещо лично? Ерушалайм е наш! Единни са. Наблюдавам ги през дантелата от листа. Втора цигарка и още една непозволеност, чаша вино… и воайорство през моята опора клоните на дървото. И никой не мрънка, че работи много. Тука има принцип: работа не се отказва. Не съм чула някой да казва залудо работи, залудо не стой. Може да спечелиш един шекел, но това е труд, или казано по друг начин: свещенодействие… Като другото свещенодействие шабат, почивката и задължителните разговори със семейството. Защото от много работа също можеш да обезумееш. Как постигат това равновесие? И постигат ли го? Нямам отговор, но от висотата на короната на дървото ми изглежда дори скучно перфектно. Сигурно защото е шабат. Мама и татко отидоха на дълга екскурзия с кораб в Обетованата земя. Вече бях ученичка и за уикендите (шабатите) бях при родителите на татко. Грандмама Естер беше учителка, а и грандпапа Жак беше високо образован за времето си. И двамата знаеха френски и иврит, а испанският им беше много по-богат. Не бях очарована, че ще ходя в тяхната къща, защото ми правеха много забележки. Грандма ме изпитваше и беше все недоволна, че не чета хубаво. Трябва да се упражняваш! Всеки ден! казваше строго тя и си говореха нещо на ладино с дядо ми, но аз разбирах, че е по адрес на майка ми. Инак тя е свирила на цигулка и беше доволна, че ме приеха от раз, май втора, от всички деца в школата към Музикалното училище. Къщата им винаги миришеше на чисто и всяка вещ се слагаше на място. Не ми разрешаваха да се качвам по столовете, защото ще ги издъня, бяха плетени от фина слама. Покъщнината се пазеше грижливо и нямаше излишества и разхищения. Най-омразното нещо за мен обаче беше яденето. Докато не ми натикат цялата храна в гърлото до троха, не ме пускаха да стана от масата. Понякога ми се е случвало да стоя от закуска до обяд на стола с млякото и отвратителния каймак вътре, който се люлееше като сопол. Но аз се научих от братовчедите ми да си крия хляба под масата. Там имаше едни летви за разпъването на масата за шабат и беше чудесно скривалище за злояди деца. Но бяхме разкрити. Веднъж грандмама се мушна отдолу да изчисти по-хубаво килима и беше обсипана от порой огризки. Беше много смешно. Когато ми призлееше от тази стерилност в къщата, да пазя всичко и да не разхвърлям, грандмама вадеше една голяма бакелитена кутия, пълна с копчета, и я изсипваше върху миндера със заръката да ги сортирам по цвят и големина. Сякаш вътре се пазеха съкровищата на къщата. Невероятна пъстрота. Сред калейдоскопа от мъниста се различаваха и няколко жълти значки. Аз се глезех, търкалях се и се кичех с тях. Но грандмама се изправяше заплашително над мен и с цялата тъга, която имаше в иначе строгия си поглед, ми каза: Не е смешно. Бяхме жигосани с тези копчета. Пришивах ги върху всяка дреха. За да не ни арестуват. По-късно разбрах защо беше най-безрадостният човек, когото съм срещала някога. Само обиците ѝ с по един висящ смарагд, сякаш закачен върху люлка, се полюшваха закачливо под аскетичните ѝ очила. Взирам се в младежките ѝ снимки и се мъча да отгатна девически порив, мечтателен поглед, някаква любовна авантюра, вкуса на нещо пикантно в живота на тази привлекателна, но твърде правилна жена. Обичаше изкуството, цветята, рисуваше прекрасно, беше сръчна и с дядо ми не пропускаха филм или спектакъл в нашия малък Бургас. Но всичко по-палаво в живота ѝ бе покрито с воала на приличието. Дългият ѝ и смислен живот, както и къщата ѝ на ул. Славянска, беше просмукан с аромати като белина, камфор, валериан, лавандула и нафталин. Душата ѝ бе недосегаема. Веднъж ми каза: Най-скъпото и най-качествената дреха трябва да е бельото. То е най-близо до тялото ти. А вие давате луди пари за всякакви джунджурии, които окачвате по себе си, и ми показа един свой корсет, ушит от нейната по-голяма сестра Роза. Беше наистина като произведение на изкуството. Грандпапа Жак е бил проспериращ производител и търговец на млечни продукти, които е пласирал успешно и зад граница. Та повече от 30 села в околията са зареждали с мляко най-голямата мандра в града. Имал е и първия камион с хладилник, за да превозва продукцията си, а фабриката, която построява, е със седемметрова изба на две нива, с хладилна инсталация, също за съхраняване на капризния продукт. По тази причина след 9 септември сградата му я използваха за склад на едро. А в зимните месеци е търгувал с жито и кожи. Но фалирал. Татко ми твърди, че е заради световната икономическа криза, която го застига с непосилни за него кредити. Но баба ми беше убедена, че е заради инатливия му Асашки характер. Истината е, че когато някой греши, никога не знае как е станало това, просто избираш грешната карта и на другата сутрин се събуждаш с дългове до козирката. Иначе главата му беше компютър, казваше в негова защита баба ми. И действително помня, че в края на живота си, когато изпадна в старческа апатия, губеше се по улиците и вече не ни и познаваше, му давахме да решава задачи с трилиони и той бързо-бързо ги смяташе. А ние използвахме елка, за да проверим резултата. Никой от нас не можеше да изчислява като него, дори баща ми, който е завършил същата Търговска гимназия и университет. Много пъти и с елката не можехме да се справим и бъркахме, толкова много числа, и тогава крещяхме подигравателно вкупом: Сбъркаааа! А той ни поглеждаше с избелелите си очи, някак апатично, с презрение, и казваше тихичко на ладино: Пишонес! (пикльовци). И наистина при повторната проверка се оказваше, че сме пикльовци. След удара от икономическата депресия дядо ми се е посъвзел, но пък го довършва Законът за защита на нацията. Баба ми твърди, че няколко пъти са ги изхвърляли от къщата им. Първият път е, защото евреи нямат право да живеят близо до склад с хранителни продукти. Нищо че продуктите са произведени от евреи и складът е също на евреи на ул. Мария-Луиза близо до моста. После, като отишли да живеят под наем, някакъв съсед се оплакал, че не желае да съжителства с евреи… и така, пак нарамили бохчите, този път при роднини. Въпреки всички стресове грандмама Естер доживя до 98-годишна възраст, почти до края с акъла си и изправена, с всичкото достойнство и цялата подреденост на аскетичното си възпитание. Висок, черноок, с образовки…А грандпапа Жак обичаше много да разказва за подвизите си в армията. Той е участвал във всички войни, седем години е аскерувал. А аз обичах да слушам. Ето каква история ми разказа, излегнат като античен герой върху миндера. Беше вече грохнал, плешив, с бръсната глава, и склерозата лъщеше над темето му, като тъжен Арлекин. А като млад е бил атлетичен и буен младеж. Завършил е с отличие втория випуск на Търговската гимназия в града. По това време неговата част е отседнала в Ямбол, а там е имало много красиви девойки. И група младежи решават да избягат надвечер и да се приберат в казармите среднощ. Често са го правили. Но за нещастие този път, когато са прескачали оградата, офицерът ги видял. Дядо ми се измъкнал, но онзи изправил целия батальон за проверка и започнал да обикаля, като оглеждал фронтоваците един по един и си мърморел: Висок, черноок, с образовки! Висок, черноок, с образовки… Спрял се пред дядо ми, погледнал го, но грандпапа бил с буйна черна коса и с големи, но зелени очи, и офицерът го отминал. Предполагам, че тази история той ни я разказваше, за да запомним, че е бил висок и напет красавец. В края на живота си беше се смалил. А историята с комина е почти като екшън. В Ямбол и до днес близо до гарата има един много стар комин. Навремето там е била тухлената фабрика. В един протяжен и скучен следобед, когато войниците са се шляели, някакъв бабаит обидил дядо ми, като се изсмял в лицето му, че еврейчетата са страхливи мъже. Тогава грандпапа, за да защити достойнството на всички евреи в тяхната част, които не били никак малко, се обзаложил с въпросния зевзек, че ще изкачи този комин от вътрешната страна и ще си хвърли кепето като доказателство, че е стигнал до върха. Катерил се по едни метални стъпенки, които са били поставени на доста голямо разстояние една от друга. Но което е най-вълнуващо, към края на комина липсвал един от ченгелите. Дядо ми Жак обаче успява да се повдигне на пръсти и да се хване, след което се набира на мускули и преминава нагоре. Стига до върха, хвърля си кепето, чува бурния възглас на аскерите отвън и започва слизането, което било много по-трудно. А и той вече е бил доста уморен. Когато доближил въпросната кука, се оказало, че е невъзможно да стигне с целия си ръст до нея. И зачакал. Чудел се какво да направи. Отвън момчетата започнали да плачат, не знаели как да му помогнат. Изплаших се призна ми той. Висял е почти час вътре в комина, тялото му се е полюшвало, със заплахата да се размаже всеки момент върху опушената земя. Пускай се!, съветвали го приятелите му, ние ще стоим отдолу и ще те хванем. Но грандпапа ги помолил да намерят повече дюшеци, които да натрупат под отвора. Какво си е мислил, когато се е решил накрая да се пусне от стъпенката, само той си знае. Целият му живот се завърта в калейдоскопа на тази опушена тръба. Оттласква се и успява като акробат да се улови за следващата кука. Е, после слязъл като победител. Цялата част, барабар с офицерите, са го чакали долу. Радостни възгласи, прегръдки, хвърчащи във въздуха войнишки кепетата… радост. Ознаменували щастливото избавление, като събрали пари и си оформили почерпка. От участието си във всички битки дядо ми се завръща с ордени за храброст. Младостта не знае какво е страх, но пак в тези военни години той осъзнава, че в живота страхът и копнежът за свобода вървели винаги заедно, крачели по села и паланки, набивали крак, обиколили земята заедно със световните войни, вкопчени един до друг като влюбена двойка. И ако едно от тези усещания пострада, другото било готово да умре тутакси за него. Май на това му казват саможертва.

Ходили ли сте някога на панаир? В Бургас имаше две неща, които много ме привличаха, въпреки че мама казваше, че са селски. Едното беше панаирът, другото циркът. Веднъж в годината там, където се намира пазарът днес, се правеха големи панаири. Търговци от цялата страна разпъваха своите палатки и подреждаха стоката си. Навесите, под които бяха изложени всякакви джунджурии, от ковьорчета за окачване над печката и плетени кувертюри до пистолетчета, керамични стомнички, които чуруликаха като птичета, калейдоскопи, атлазени сутиени на баклави, кюлоти, забрадки, чембери и т. н. Пъстрота, която може да ти отнесе очите, сякаш те е връхлетял най-разрушителният ураган… който обаче отнасяше предимно левчетата от портмонетата. Сергиите бяха изтипосани от двете страни на улицата в шпалир, като се започнеше почти от халите, та до пазара. На върха бяха разположени най-привлекателните неща захарният памук, вафличките, въртележките с кончета, стрелбищата, зад които стояха червенокоси хубавици с големи деколтета и цигара в уста. Но аз обичах да гледам циганските въртележки. Едни големи люлки, захванати за дълги синджири, които завъртаха с бясна скорост хората и те пищяха, сякаш виковете им изригваха някъде от преизподнята. На тези въртележки се качваха влюбени двойки и често ги виждах как се оплитаха по двама със синджирите и се целуваха. Беше невероятна гледка. Хората, предимно младежи, се въртяха във вихъра на лудостта, сякаш телата им бяха окачени на ченгели, и крещяха от страх или от щастие, сякаш всички дяволи танцуваха в очите им. Но баба ми, файтонджийската съпруга, плюеше гнусливо и ме дърпаше да не гледам, като казваше през зъби зинганос (цигани) и задължително се прибираше вкъщи с някое ковьорче или гобленче, което купуваше след дълъг пазарлък. А грандмама, учителката, отделяше за всеки внук по два лева за една въртележка и един пестил. Аз исках захарен памук, но това ни се забраняваше, защото пестилът е полезен за червата. Грандмама Естер разглеждаше панаира със сдържано високомерие, сякаш отиваше да свърши някаква много важна работа, след което се прибираше със същата пренебрежителна физиономия, с която беше излязла. Някак си го разбирам татко ми защо се е влюбил в мама. Тя не гледаше на храната като на вкусно удоволствие, а на необходим за тялото полезен продукт. Грандмама готвеше вкусно, но винаги се брояха витамините, протеините и другите елементи. От цялата тази полезност и разнообразност ти се отщяваше да ядеш. А мама се радваше на храната и я поглъщаше със сладострастно удоволствие. Така ни хранеше и нас. Правеше ни попарки от боза или с кафенце и вътре натикваше и маслото, и сиренето, и млякото, и беше много вкусно. И най-злоядото дете не може да устои на мазните ѝ пръстчета, с които мачкаше сладко-солените бокадикос (хапки) и ни ги поднасяше с плавна ленивост на изящната си ръка към устите ни, а после си облизваше пръстите. У мама имаше един вроден артистизъм, в който се оглеждаше цялата привлекателност и лукавост на понятието. Беше едрогърдеста кокетка, с гъста тъмна коса и сключени вежди. Няма никога да забравя думите на Христо Фотев, който навремето е учил в Техническото училище, което се е намирало също в Коджакафалията. Веднъж той ми каза: Когато минаваше майка ти покрай оградата, дъхът ми спираше. Сякаш стъпваше расата… и после добави няколко думи за мен, които ще премълча от скромност. А в тези дни, когато гостуваше панаирът, градът се радваше на лудостта и забавлението, доста по-различни от интимните спектакли, на морето, което полюшваше вълни в срещуположния край на града. Подготвям в главата си менюто за предстоящия шабат. Трябва всички да бъдат доволни, а те са много. Милост и надежда е моята мисия. Прекрасната ми снаха Анастасия, дошла в семейството ни от недрата на Сибир. Обичам я. Каквото и да се случи между нея и моя любим син, тя ще си остане завинаги майката на моя внук. Нир, съпругът на дъщеря ми, работещ като булдозер, раздал с щедрост лазура в очите на моите внучки Лирика, Ника, Елия. Той също ще остане завинаги в сърцето ми, както и неговото прекрасно семейство, с което общуваме като глухонемите, но някак си се разбираме с помощта на синкопите в сърцата ни. Така разговарям и с птичките, скрити в клоните на това дърво. Един шарен дребосък се приближи нахално към мен и ми се скара. Бях посегнала към поредната непозволеност. Само още една цигарка, помолих му се прибирай се в клоните, ще събудиш целия квартал… Загърнах се с шала, а той пак се нахвърли: чирик! чирик! Добре, добре, няма повече, успокой се, шабат е… Отивам при сенките от миналото…Родих сина си сравнително късно, на 36 години. За Руменка, дъщеря ми, цял живот съм се страхувала, и до днес. А на Сашко се радвах. Той ме върна към шабатите. Още като се роди, ме погледна едно наперено мъжленце. Увито в лекьосаните пеленки от Майчин дом. С щръкнала косичка, като еж. Малко намусен, не се издаваше, че е уплашен от света, в който се е заселил току-що. Беше много сладко момченце. Гушна се в мен, като потреперваше, успокои се и заспа. От този ден нататък с никой мъж не съм се чувствала по-сигурна. Вилнееше Лукановата зима. Хладилникът кънтеше от глад. Навън сивееше бетонената пустиня на квартал Обеля-2. Блокове, блокове, блокове… и ни едно дръвче. Толкова бях объркана, че като се роди Сашко, го изписахме в розовото одеялце на сестра му. Че и цветни снимки му направихме. И до днес синът ми не може да ни прости тази глупост. Другата глупост, която пък аз не мога да си простя, е, че месец-два след като се роди момченцето ми, изпратих девет години по-голямата му сестричка на първата ѝ задгранична екскурзия от училище, във Виена. Дълбоко омерзена, ѝ давам пъпчето на ревящото ѝ братче със заръката да намери едно хубаво място и да го хвърли там. И разбира се, малката ми принцеска не намира по-хубаво място от двореца Белведер. Разказвам тази случка, за да напомня отново на себе си, че никога не бива да изричам заклинания. Деветнадесет години по-късно той беше приет в един университет във Виена. И до днес е там. Детето Александър растеше, ръсеше своите остроумия и глупости, а аз в стремежа си да създам на децата си по-голяма финансова сигурност ги правех все по-безпомощни с отсъствието си от дома. Времената бяха такива, убивахме ни предупреди гениалният Коста Павлов.

Беше буйно момченце, доста често ме викаха в училище, за да ми се оплакват. А той, като героя Чудик от разказите на Шукшин, все се оправдаваше и ме уверяваше, че всичко това е извършил за мое добро. И като вникнех в пакостите му, беше точно така. И до днес връзката ни е много вълнуваща. За да го озаптявам, аз използвах доста инквизиторски похвати, заплашвах го, че ще му се разсърдя, и това много го разстройваше. Бях вече забравила какво непозволено е извършил, а той през пет минути идваше да ме пита, за да се увери дали му се сърдя. Някой път и в съня си ме питаше. Грешка! – няма училище за родители. Разбира се, накрая се вкопчвахме в прегръдка и никой не можеше да ни раздели. Мама много се дразнеше и ми викаше: кага ло, кага ло, /нааквай го/ ще има да патиш от това дете, много го глезиш… Но тези прегръдки бяха толкова важни за мен и въобще не споделях възгледите на баба ми (учителката), че детето трябва да се целува нощем, докато спи. Тези думи така се бяха врязали в съзнанието на манипулатора Сашко, че като свърши някоя беля, той сам идваше при мен да ми се скара колко много съм го разглезила и той какво да прави, налага се да прави глупости. Ти си виновна! викаше ми той. Много ме глезиш, нищо не можеш да отказваш на децата си! и сълзичките му капеха от разгневените му очи. В края на нашия изтощителен педагогически урок той се тръшваше театрално на земята и ми заявяваше, че не заслужава да живее и трябва да се самоубие, толкова е лош… Ние с баща му прихвахме и се нахвърляхме да го мачкаме, беше толкова сладък. А той ни буташе с разстроен поглед и ни казваше: Вие само ме използвате, аз ви служа, за да си доставяте удоволствие, не ви давам повече да ме целувате! Веднъж, изморена след работа, май бях дежурна по брой, взех децата и ги заведох в близката до нас пица. Вкъщи нямаше нищо за ядене. Сашко пак се беше разлигавил и ние със сестра му започнахме да го възпитаваме. А той тутакси развя своята мантра, разсърди се, завря се под масата и заяви, че не заслужава да живее. Но в този момент дойде сервитьорката и започнахме да поръчваме. Самоубиецът под масата повдигна покривката и каза: И за мен една пица, ама голяма!

Беше май втори или трети клас в Еврейското училище. Един приятел от Пловдив беше оставил вкъщи няколко кашона със знамена и фланелки с ликовете на наши култови футболисти. Нали живеем близо до пазара. Тези кашони се подмятаха месеци наред и общо взето ни пречеха, но… какво се случи? Ненадейно ми се обажда в редакцията директорката на училището. Искала да разговаря по някакъв въпрос с мен. Прибирам се вкъщи, малкият седнал пред телевизора с вдигнати крака върху масичката, като някакъв бос гледа детското. Питам го дали знае защо ме вика директорката и той тутакси скочи, затвори вратата, за да не чуе баща му, и ми казва: Шшшт, тихо! Сега ще ти обясня! И разбирам аз, че наш Сандо продавал на децата от училището знамена и фланелки по 50 стотинки, някъде левче, кой колкото има. Та чак се е стигнало до директорката. С парите си купувал сладки неща. Ние го ограничавахме, беше лаком и малко по-пълничък от нормата. Та той, разбирате ли, да си навакса. Втрещих се. Размахах му пръст и отидох в другата стая да се посъветвам с баща му как е най-педагогично да постъпим. Мъжът ми пък взе че изпадна в еуфория: Не разваляйте детето! Да продадеш български знамена в еврейското училище, е все едно да продаваш позиви в нелегалност! И докато се разправяме, пристигат мама Стерче и папа Жожо като Радецки с гръм. Мама се включи в разправията с цялата си мощ да ме обвинява и накрая ме предупреди: Да знаеш, един ден този глезльо може и в затвора да ви откара! Папа Жожо, за да успокои страстите, прегърна Сашко с цялата си благост и му каза:; Ела сега да ти разкажа за Жан Валжан от Клетниците, който от престъпник е станал много честен и добър човек. Той разказваше на всички внуци приказки, преди да заспят. А моят любим син, вече понаерчил гребен след разправията, му отговаря: Не искам да ми разказваш за Жан Валжан, искам да ми разкажеш за Жан-Клод ван Дам… Но се случи точно обратното. В годините след пубертета Сашко стана прекалено правилен човек. Сякаш дяволът суфлираше живота ни. Страхувах се да не тръгне по лош път, да не се захване с неподходящи приятели, с наркотици… А стана точно обратното. Татко ме успокояваше не се тревожи, буйното дете ще смачка главата на змията… Но като журналистка съм се сблъсквала с какви ли не съдби и треперех за децата си. И само животът може да ти погоди подобна метаморфоза. Бях прекалено заета с вестника, в който работех. Имах и други проблеми. И най-неочаквано за мен синът ми стана религиозен. Малко по малко, чувствах как поповете отмъкват детето ми в бездната от мрак. Пуснах в ход мегафона на самосъжалението и се чудех как да постъпя. Вече нямах никаква власт, нито аргументи. Какви аргументи можеш да имаш, когато някой ти каже: Ами Г-д така е решил? Баща му, който винаги е бил по-склонен към мистицизъм, ме успокояваше, но аз бях непримирима. Веднъж Сашко ми призна колко му харесва семейството да се събира около масата на шабат, да си говорим и да споделяме радостите и трудностите през изминалата седмица. Сподели ми, че това му е липсвало много в нашето семейство. Чувствал се е самотен. А в казана със самота обикновено врят два мозъка, единият може да те съсипе, другият да те извиси. Разбрах как да си върна детето. Шабатната вечер се превърна в религия за мен. И както децата се учат от родителите си, се случи обратното. Започнах да опознавам детето си и да се уча от него. Обикнах чистотата в душата му. Мъдростта и поезията в притчите, които ми разказваше. Понякога дори се срамувам от сметкаджийските съвети, които му давам. Но какво да се прави, с годините заприличваме все повече на Гоголеви герои. Смалени и пресметливи! Днес Сашко подрежда живота си по мъжки. Синът ми учи своя син да става мъж. Освободил се е от фалша на някои църковни ритуали. Става все по-божествен и по-малко религиозен. И гледа Г-д, както и истината, право в очите. Благодарна съм Му! Чирик, чирик! – и свада в клоните с кратка борба. Няколко перушинки паднаха с плавни пируети върху тревата на терасата. Шшшшт!, тихо!, смъмрих ги. – Всички спят. Умълчаха се. Само няколко листенца се полюшваха, като издаваха скривалището на битката. Връщам се при уроците от моя шабат. Нещо не толкова лицеприятно, но поучително и човешко, твърде човешко, както бе казал един философ. Наш приятел се оттегли от света на живите. Направи го по мъжки с достойнство и болка. Беше мъчително за всички! Жалехме! Съпругата му, дребничка жена, беше съсипана. Не бяхме приятелки, но чувствах, че трябва да помогна. Беше в депресия, пиеше хапчета. А нямаше други приятели, тъй като близо десет години отсъстваха от България. Имах някакви угризения към това момче и си казах ето това е начинът да утеша душата му. Канех я често в дома си. Веднъж тя ми сподели с болка, че петъците са най-ужасните ѝ дни, тъй като през седмицата е на работа. Погледнах с благодарност към небето и от този момент всеки шабат тя беше у дома. Румен също беше въвлечен в паролата. Постепенно тя стана част от нашето малко семейство, споделяхме ѝ проблемите си, доверих ѝ приятелите си, присъстваше неизменно на всички семейни празници. Стана някак естествено. Малко по малко тя се съвзе, махна антидепресантите. Траурът пак си остана в душата ѝ, но по-встрани, както е редно. И постепенно започна да крачи, все по-уверено, в съзвучие с живота. Радвах се на тази промяна като на лично постижение. От време на време забелязвах в очите ѝ стъкълце, което пречупваше искреността на чувствата ѝ, и оттам лъхваше хлад, като в приказката на Андерсен. И веднага се скастрях мислено за моята мнителност. Така изминаха няколко години, може би пет, докато постепенно първо се разредиха шабатите, беше все по-заета, после изключи и празниците, докато накрая изчезна съвсем. Няма да си кривя душата, в известен смисъл се чувствах и облекчена, все пак ми беше ангажимент. Но се изживявах малко като спасителка и чувството за несправедливост отвори рана в ума ми. Май бях вложила повече чувства в упражнението Шабат. Това, което научих отново с благодарност към Небето, е, че никой не трябва да се изживява като последния пример! Огледах се от всички страни… и се харесах. Шабат Шалом! Небето над мен е като огромна градина с цветчета, целите във фосфор. Като саморасълчета, сякаш Г-д е пръснал семенца в неоплевено поле. Но като се загледаш каква хармония от светлинки, какъв порядък, финес и красота… Само трябва да имаш мечти и настроение, за да надигнеш поглед. Защото напоследък гледаме само в краката си. Да не сбъркаме стъпките и сметките. И дървото ми не се сдържа, и то помаха с клони към високото. После се чу слаб шум, май въздъхна… Дали пък грандмама не се е преродила в него! Трябва да внимавам. Бях на 36 години, с огромен корем, пълен с бебето Сашко. По телевизията даваха как рушат Берлинската стена, после се сгромоляса и Желязната завеса. И пак пред екраните разстреляха семейство Чаушеску. Втурнахме се в демокрацията като разгърдени бурлаци с щурм. Вече имахме цялата свобода на света, но се оказа, че нямаме никакво понятие нито за света, нито за свободата. Братовчедите ми се запътиха един по един към летище София с еднопосочен билет за Израел. Изпратих ги всичките, защото единствено аз живеех в столицата. Никога няма да забравя очите им, преди да прекрачат границата, или така нареченото КПП. Беше някаква странна смесица между страх от неизвестното, носталгия и самосъжаление и неволно изпусната сълза. Но беше много искрено и тъжно. Днес всички вече са успели израелци. Година по-късно отидох и аз на първата си екскурзия до Обетованата земя. В самолета през цялото време си мислех за баба ми Виктория, която крееше да види Палестина, а грандмама Естер пък беше заклета ционистка… но и двете си оставиха костите в България. Такива бяха обстоятелствата. Времето понякога е крадец на съдби, а друг път разхищава. Първи ме посрещнаха палмите. И синьото небе. После се развикаха и роднините ми, посрещачи. Това, което остана в съзнанието ми като първо впечатление за Израел, е култът към цветята и децата. Култ към живота и неговото бъдеще. Беше много вълнуващо пътуване. За един месец кръстосах почти цялата страна. А тя е малка, стои като запетайка върху картата на света, но и точно толкова значима като място и акцент в изречението на планетата. Защото в световния хор всичко би могло да бъде, ама Запетайка. Но това не е моя тема. Запознах се с роднините си, които от 35 години са там и не ги бях виждала никога, някои дори не бях ги чувала. Запознах се и с камъните от древността, които от хилядолетия стоят и чакат да бъдат опознати и вярно изтълкувани. И братовчедите, с които съм израснала и които от две-три години прохождаха в началото плахо, после все по-сигурно в тази древна земя и съвсем млада държава. Трудно е да се обясни какво точно видя душата ми, инак очите ми видяха красота, просперитет, безупречен ред, работещи хора и… хиляди антики. Бях там около Великден и пред очите ми се случиха практиките на религиите в свещения за почти всички Ерусалим. И аз се потопих в тази святост и тържественост на ритуала. В един от шабатите мой братовчед, най-успелият до този момент, пожела да ме вземе в общежитието, в Рамат Авив, където бяха настанени почти всички новодошли. Но се замотахме малко по магазините, пихме кафе и закъсняхме. Беше вече сумрак. В Израел всички прозорци са с щори, за да пазят от палещото слънце. Изправихме се пред една огромна сграда и братовчедът ми показва къде точно е тяхното апартаментче. И пред мен се откри една гледка, която никога в живота си няма да забравя. На няколко места в прозорците стояха застинали силуети на хора, които се взираха през щорите. Съзерцаваха май това красиво небе, което обаче все още не беше съвсем тяхно. Не бяха го опитомили. Искаше се време, време на странстване. Стояха и ме чакаха, и чакаха, и чакаха. Сигурно повече от час, изправени като римски центуриони. Искаха да ме видят и заедно с мен да вдъхнат нещо българско, да поговорят с мен на родния език, на който са изрекли първите си думички, езика, на който са се обяснявали в любов, на който са си защитавали дипломите и успехите… Език, на който са рецитирали Аз съм българче! И после високи сини планини и небето синьо кат’коприна, това е моята родина! И…! Толкоз за този шабат. Еврейска му работа. 25 години по-късно отново бяхме заедно на шабат. Отново в Рамат Авив, но в просторен и луксозен апартамент. Същата компания, но чичковци с шкембета и хапчета в джобовете. Май и перчемите им липсваха. Вицовете ги разказваха на български, но ги завършваха на иврит. Беше прекрасна вечер. Малко говорихме, но си казахме всичко. С поглед. И гърлата ни бяха чисти. Нямаше буци. Нямаше и устрем. Бяхме се смирили. Времето и крилата падат безшумно. Две жълти перушинки се приземиха върху терасата. Не чух глъчка в клоните. Погледнах нагоре, всичко беше спокойно. Дали не са от крилото на някой ангел? Те воюват ли за нещо? Нямат ли претенции за някой облак в небето? Хи-хи, раздвижване в клоните. И отново тишина. Май някой иска да ме изплаши. Така е когато се пъхаш в шубраците със сенки. С дървото сме приятели, а на долния етаж моите малки ангелчета бълнуват своето щастие. Сънуват живота си, а там са спомените на тяхната любима сафта (баба) Хана? Моята шабатна принцеса Румена се яви като крехко екзотично растение, което отглеждах с много любов и страх. Взаимно се учихме, аз да ѝ бъда добра майка, тя да бъде правилно дете. Наблюдавах как укрепва нежното ѝ стебълце, как се пропуква към слънцето цветчето на прекрасното ѝ личице, оправях листенцата на душата ѝ и се опитвах да вникна в характера ѝ. Тя също ме изучаваше и във времето се оказа по-добър аналитик от мен. Беше свенлива и сериозна като възрастен човек. Послушна, изпълнителна и отговорна. Наблюдавах как укрепва нежното ѝ стебълце, как се пропуква към слънцето цветчето на прекрасното ѝ личице, оправях листенцата на душата ѝ и се опитвах да вникна в характера ѝ. А в юдаизма петък вечер е най-големият празник шабат. Въпреки моите досадни препоръки и грижи нашата шабатна принцеса успя да направи от себе си това, което искаше. Направи го повече от успешно. При това, без да ми се противопоставя. Бях ѝ отредила научно поприще, не знам защо, реших, че там е нейната сила. Може би защото е последователна и вглъбена. И тя не ми възрази, но в сърцето си е имала други планове. Завърши с отличие Гимназията за древни езици и култури и влезе с отличие в Софийския университет, специалност Социология. Учеше като звяр и шестиците валяха, въпреки че според нея нивото на университета беше далеч по-ниско от това в училището ѝ. И до днес има дарбата да пише вълнуващо, като баща си. На 21-годишна възраст се престраши да ми признае, че иска да се занимава с танци, да развива тялото си. Помислих си, че е временно момичешко увлечение. Но при Румена няма нищо временно. Когато захапе нещо, тя го изтърбушва докрай. Запознах я с една моя приятелка акробатка, която е завършила хореографското училище. Така, в началото тя тръгна плахо към своята професионална метаморфоза. По цели дни и нощи (за ужас на съседите) тренираше. А когато за първи път я видях на представление, нито аз, нито баща ѝ я познахме. Това дете беше родено за сцената, а аз, нейната майка, съм проспала дарбата ѝ. Още не беше завършила университета, когато започна да ходи по турнета, влезе в съвсем други среди, заживя друг живот. Веднъж след едно пътуване в Южна Корея ми разказа нещо, което ме разтърси. В един от почивните си дни тя решава да посети най-светия будистки храм, който се намирал доста далеч от курорта, в който беше ангажирана трупата ѝ. Както е известно, тези духовни средища са нависоко. Руменка се придвижва донякъде с автобус и после започва да се изкачва пеша. Денят е бил делничен, не е имало никакви хора. И тя върви, върви, върви по пътеката нагоре към храма, и няма край. В един момент се е притеснила и поизплашила. Но в машинката на дъщеря ми няма инсталиран заден ход. Ето какво ми сподели: Заповядах си да не гледам нагоре към върха. Слънцето може да те ослепи с красотата си и да слънчасаш в стремежа си да покориш върха. Казах си гледай си в краката, стъпка по стъпка, с повече търпение и разум. Стига до това уникално място. Потапя се в тишината и чистотата на тази изтънчена религия и се разплаква. Сълзите се стичат по бузите ѝ като емоционален душ. Тръгва си умиротворена и пречистена оттам. Малко по-късно решава да изпробва уменията си в Израел.

Изпратихме я с един куфар дрехи и още цяла дузина страхове и надежди. Взе си и дипломата, ако случайно не потръгнат нещата, да запише магистратура. Не ми е разказала за трудностите, които е преживяла. Неотдавна научих, че по време на репетиции пада от 5-метрова височина, малко под купола на цирка, в който работеше. За нейно и наше щастие се разминава само с уплах. Днес заедно със съпруга си управляват свой цирк. Режисира спектакли, участва в сценариите, организира и училище към цирка, и още много неща в сферата на шоуто. Животът на моята шабатна принцеса вече не е при мен. В Обетованата земя Руменка срещна своя принц и ме дари с три внучки. Така се запознах с Хана, нейната свекърва. Родителите на моя зет са полски евреи. Преживели са ужасите на Холокоста, но оцеляват. В Израел поляците са доста издигнати в йерархията на държавата и може би по тази причина доста недолюбвани от сънародниците си. Спомням си думите на един мой братовчед, който ми беше казал, че е антисемит по отношение на полските евреи. Семейството на Хана оцелява, защото още преди окупацията на Полша заминават за Беларус, после ги изселват в Сибир, оттам ги пращат в Казахстан, а след края на войната в Берлин… Когато се установяват в Германия, майка ѝ Мириям решава да отиде в Полша, за да потърси семейството на родителите си, от които дълго време не е имала никаква вест. Връща се съкрушена. Млъква. Просва се в леглото и лежи, без да мръдне повече, от десет дена. Не е имала сили да живее. Цялото ѝ семейство: родители, сестри, братя, племенници… е било избито. Въпреки всички стресове, които преминават като тревожна сирена през измъчения ХХ век, Мириям доживява до 99 години, запознава се и с Румена, която в Израел наричат Романа. Хана ми разказваше живота си увлекателно като приказка от 1001 нощ. При всяка среща открехваше по още едно плисе от завесата на нейната драма. Показваше ми красотите на Израел със сдържана гордост на шляхтич. Радваше се на водата в шадраваните, възхищаваше се на цветята в градините. Заведе ме в старото пристанище на Тел Авив, откъдето слизат първите заселници на новата държава, Стария Яфо, който от полуразрушени къщи се превръща в привлекателна атракция за почитателите на културата и алтернативното изкуство… Тук са и сградите, строени от тамплиерите и поклонниците, които са идвали на Божи гроб преди стотици години. Приличат ми малко на общежития, но те също са памет, а тя не се руши. Измислят се невероятни начини, за да се префасонират, хем да запазят духа на старата сграда, но и да я включат в съвременното живеене. Интелигентна жена е Хана, прекрасна комбинация между практичен ум и нежна душа. Майка е на пет деца и 14 внуци. И всички я боготворят. С големите внуци ходи на джаз концерти и театър, по-малките ги води по музеи, а бебешоците на детски опери и куклени представления. И аз понаучих от нея доста полезни неща за всекидневието. Идвала е в България и веднъж дори я заведох в Шалом на нашия Лимуд (семинар). Беше очарована. Присъства на всички лекции, които бяха на английски, и дори си водеше записки. Може би година по-късно пак бяхме някъде заедно, тя извади, без да иска, от чантата си брошурката, която бяха ни раздали на семинара. Попитах я, за какво я пази? А тя ми отвърна: Как за какво, та аз навсякъде разказвам за България. На нашите пенсионерски сбирки тук им показвам да видят каква организирана еврейска общност има при вас, колко са способни хората в тази малка балканска страна! Кимнах и отминах думите ѝ…

Неотдавна ме заведе да разгледам театъра и филхармонията. Беше сигурна, че съм идвала и друг път на това място. Но не бях. Сградите са разположени във форма на буквата Г. А пред тях се открива площад с голям шадраван. Между двете постройки са се стрелнали към небето три гигантски дървета, клоните на някои от тях преминават през сградите по един много артистичен начин. Пак около тях е оформен малък парк с пейчици на три нива и отново пътечките минават през фоайетата на тези култови здания, сякаш се спускаш в лабиринта на някаква увлекателна легенда. Бях очарована и казах: Прекрасно решение! Не само, ми отвърна тя и продължи: – В началото на миналия век, когато нашата държава е била само една красива идея, тук са се събирали първите заселници-ентусиасти. По цяла седмица са работили неуморно и на шабат са сядали под дърветата да изплачат мъката си и да споделят надеждите си. Пеели са песни с благодарности към Г-д и с молба да им даде повече сили и търпение, за да успеят да си върнат земята. Тук до дънерите са намирали спокойствие и утеха, и кураж. Тези стволове не са случайни, те са Нашето Всичко. Говореше тихо, а очите ѝ станаха още по-големи и сини. Сякаш някаква невидима везна, забита в ствола на дървото, отмерваше бъдещето срещу миналото. Както в съседната сграда, в театъра, се редуваха маските на драмата и комедията, радостта и сълзите. Тази изповед си заслужи още една непозволеност цигарка с глътка. Заревото над мен ме подсети, че предстои да изгрее шабатът, с цялата си прелест на деня. А аз продължавах да си мисля за думите на Хана. Колко символично е да посадиш паметта на нацията си между музиката и театъра. Не спирах да се изненадвам от тази държава. В основите ѝ са вплетени любов и прагматичност, ум и душа… Дървото над мен наведе клони, погали ме. И пърхащите същества в шубраците се размърдаха, сякаш се прозяваха със сладките си човчици… Идваше денят и аз се бях замислила за предстоящия ми полет. Пристигах тук при нещо мое, но си тръгвах у нас. При моите планини и моето море, и всичките ми думи! Погледнах нагоре, листата се размърдаха. Усмихнах му се. Пак ще дойда! му казах. Не се безпокой, няма да те изоставя, не ревнувай! Дърветата на Хана са пленяващи, но не са мои. Предстоят ни още много нощни бдения. Аз ще бъда твоята заселница… Ще ти разказвам още и още, и още… Един ден може би ще легна в клоните ти, ще те прегърна и когато стана на хумус, ще те храня, за да си още по-красиво. Но ти ще ми обещаеш, че ще подкрепяш внуците ми и ще им разкажеш всичко, с думи нежни и вълнуващи, като Шехерезада.

 

Вивиана Асса-Леонидова

Вивиана Асса е родена в Бургас. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работила е в Агенция „София прес“, във в. „Ние, жените“ като редактор и зам. главен редактор. Има публикации в списанията „Септември“, „Български месечник“, „Море“, „Съвременник“в сайта Факел.бг. и във вестниците „Поглед“, „Стандарт“, „Труд“, „Дневник“,“Животът днес“ и др. Разказът ѝ „Хотел „Европейски“ е награден в литературния конкурс, организиран от Форума на жените от Средиземноморието със седалище в Марсилия. Автор е на книгата „Любовни убийства“, която претърпя две издания.

Посетители: 88

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 13 часа
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... преди 6 дни
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... преди 1 седмица
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... преди 2 седмици
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Наистина... преди 3 седмици
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... преди 3 седмици
  • Броди писа Още
                             ... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... преди 4 седмици
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... преди 4 седмици
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018
  • Владо писа Още
    Тук, в тази... Понеделник, 20 Август 2018
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... Събота, 18 Август 2018
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... Четвъртък, 16 Август 2018
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... Вторник, 14 Август 2018
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... Понеделник, 13 Август 2018
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... Понеделник, 13 Август 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря за... Понеделник, 13 Август 2018
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... Понеделник, 13 Август 2018