Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 60% (2 гласувания)

В тъмнината може да чуеш плача на жените, крясъка на децата, проклятията на мъжете. Някои молеха за помощ с ръце, извисени към небесата, други желаеха смъртта си… Но повечето мислеха, че са изоставени от боговете. И че това е последната нощ на света, а вселената се е потопила във вечен мрак…

Плиний Млади, Второ писмо до Тацит 79 г. от н.е.

Всяка стъпка, камък, фреска и стена тук са предчувствие за края. Всичко тук напомня за огнения кошмар в разигралата се драма на огъня преди повече от две хиляди години. Включително и сега, в миговете, когато юнското слънце щедро сипе жар върху главите на горките туристи. Елате тук в някоя късна, дъжделива ноемврийска сутрин. Но, не… тогава пък възприятията ви ще бъдат потиснати от липсата на слънчева светлина. Все пак Помпей трябва да се преживее в неговата автентична огнена жар. Ако издържите, обиколете го целия…

Това е град-приказка, който разказва легенди – цялата антична митология ще прочетете по стените му, истории известни и не чак толкова, стенно обилие от багри, форми и нюанси, организирано в сложни хуманни, флорални и животински композиции, в полутонове, в активна динамика и перспектива. Да, скъпи ми Паоло Учело, точно така, и в перспектива. А времената са малко преди и малко след Христа. Предупреждавам – това е огромно пространство, пригответе се за дълго пешеходно пътешествие. Помпей е голям. Представях си го почти като развалините на Плиска или Преслав, най-много Търново? Но не. Имайте предвид, че за осем-десет часа само ще го пробягате. При това не целият. Няма да го разгледате. Засега е разкопана малко повече от една трета от него. Колко ли още чудеса и легенди крие земята тук?

Помпей бил основан от някой си Луциус Корнелиус Сила и наречен с претенциозното име Колония Корнелия Венереа Помпеанорум или още Градът на Богинята Венера през 89 година пр. Христа. Било избрано райско кътче в централния Неаполски залив, непосредствено до устието на река Сарно, след плодородна долина и близо до стратегически ключово за полуострова пристанище. Първите му обитатели били етруските и осканите (около 7 век пр. Христа), които завещали на следващите поколения заселници майсторството си в отглеждането на плодове и зеленчуци и декорирането на прекрасни орнаментирани градини. Тези ранни жители, а и по-късните им наследници, живеели в непосредствено съседство с гръцките племена, населяващи съседната земя в морето, остров Иския, още от 770 година преди Христа. Всъщност, гърците винаги са били тук, оказва се.

По-късно, планинските племена самнити, без ни най-малко да се съмняват в успеха си, решително навлезли в долината и я завзели, налагайки своя контрол над цялата област Кампания. Градът процъфтявал, жителите му забогатявали от производството и износа на вино и маслиново масло, тук сечели монети от чисто злато с лика на Август. Хората тук почитали великия бог Аполон, чието светилище – големият Храм на Аполон, наследили от етруските, а после издигнали свой самнитски Храм на Юпитер. Селището се превърнало в център на политиката, религиозния, търговски, културен и административен живот.

Много превратности преживял Помпей – бунтове, реорганизации, завладяването на Еркулан, отхвърлянето на Римското попечителство и утвърждаването на местното държавно управление. И така, чак до времената на Империята, когато преклонението пред божествата станало равностойно на преклонението пред императора. Дори Храма на майката Венера бил затъмнен от славата на Храма на Веспасиан. Фортуна Аугуста и Арката на Нерон станали важните култови точки на града, а геният на Авустите и техните конни статуи затъмнил божествената слава.

Пет главни улици разделяли града на части и водели до петте порти на никак немалкия римски град. И така, тръгваме по една от тях. Преди да поемем по Виа Стабиана, ще влезем като начало в стоящите непосредствено отвъд крепостните стени на града – до Порта Марина, скромни като площ и помещения и явно предназначени за странници, идещи отвън. Това са Баните Субурбан. Уникалното на тяхната постройка са осемте еротични фрески, които първоначално водят анализаторите към фалшивото заключение, че това е поредният публичен дом на Помпей (забележка – т.нар. лупанаруми или бардаци не са били никак много, противно на клеветите спрямо града, както ще се убедим впоследствие). Друга хипотеза е, че това са помещения за сексуални наслади, присъединени към баните. Всъщност тези еротични рисунки са били хумористичен пътеводител на клиента, напомнящи му къде е оставил своята дреха и отбелязващи номера на камерата на събличането му. Все пак в банята се влиза съвсем гол. Гол, но не и сам. Помпейците са се забавлявали с това целесъобразно декориране на каменните боксове-съблекални, изрисувайки ги с голи човечества в неприлични пози. Ама много неприлични. Разбира се, вероятно са допускани и по-волни пиршества на плътта тук, освен самото къпане, като се има предвид, че боксовете не са били индивидуални, а са включвали няколко клиенти едновременно. Предполагаме, че огромният брой посетители на тази баня са били благодарни на тази своеобразна реклама за практикуването на сексуално изкуство. Сексът е бил привлекателен начин да се печелят клиенти и да се спекулира с чувството им за хумор. Например, показателни в този смисъл са две от рисунките, които пародират книжовници (поети, членове на социалния елит), пишещи (писма или може би поезия?) върху пергамент или четящи книга, докато част от тялото им е подложена на групови или самотни сексуални атаки. А екстравагантното чувство за хумор на помпееца се простирало върху теми като орален или групов секс, генитални малформации, лесбийска любов – теми-табу и тогава, и сега. Които обаче подканвали към… къпане и радост. Древните са възприемали секса очевидно доста по-спокойно и хладнокръвно от нас, а именно като естествен компонент от ежедневието, като самия живот. Без предразсъдъци и джендър компекси. А и той не е представлявал смъртна заплаха за човечеството тогава. Е, обяснимо е, до средата на 80-те години на ХХ век, си беше така, нали?

Баните са построени на две нива, като горният праг представлява под на горния етаж, където имало разположени три апартамента, предлагащи прелестна гледка към морския бряг. А всяка от еротичните рисунки водела към отделни боксове-съблекални, като запомнянето на изобразената сексуалната поза било сигурна гаранция, че човек след това ще се върне успешно след това именно при своята дреха и при правилния съсед по събличане. Все пак приоритет е къпането. Но собственикът на банята (не случайно, изградена отвъд крепостната стена) е експериментирал с чувството за хумор на свободолюбивия помпеец, както и с моралните му порядки и обсебеността му от рекламната магия.

А иначе самата Порта Марина не представлявала нищо особено, освен, че поставяла началото на възлова артерия на града, предлагала и коларски път, но и пешеходна стълба за влизане, а пътят от нея навътре водел право към Храмовете на Венера, Аполон и Базиликата. Храмът на Венера предлагал най-добрата гледка към морето и стратегически най-точния поглед към корабите. Той бил издигнат целият от мрамор и в разкош. Днес малка част от храма е съхранена, но е в руини. В близост е древната Императорска вила, където са открити рисунки, разказващи легендата за Тезей, изоставената Ариадна и Минотавъра, полетът на Дедал и падането на Икар.

Другият важен Храм е на Аполон, построен още при основаването на града. Той е опасан от коринтски колони, има голям каменен олтар, декориран със соларни символи (изгряващо слънце, падащи опашати звезди), огромна статуя на Аполон и бюст на богинята Диана. Величествената сграда на Базиликата, датираща от 2 век сл. Христа и, намирайки се в непосредствена близост до Форума, е сред най-посещаваните. 28 големи колони в цвят брик (английско червено), всяка по 11 метра висока, опасват централното пространство. В центъра се издига каменен съдийски подиум.

 

02
Базиликата

 

Форумът е сърцето на града. Там се намирали важни обществени сгради и кипял религиозният, социалният и търговският живот. Опасан с дорийски колони, той предлага пълна гледка към Храма на Юпитер. Тук се издига конна статуя на императора, видна отвсякъде, а гражданите се събирали на този гигантски, напечен от слънцето площад, за да разговарят, да дебатират, да протестират. Истинско гражданско общество в античността. Събирали се тук редовно и за да гласуват. А изборни кампании в Помпей – дал господ. Дали боговете. Всеки месец март електоратът се готвел да сбори знатните си избраници в честни избори. През април Помпей имал вече двама дуумврии, юре дикундо и двама аедили. Те заемали своята позиция в Комисиума (Градския съвет), който се намирал на ъгъла между Форума и Виа дел Абонданза. Претендентите заемали мястото си в деня на изборите в изборната секция, а на електората, съставен само от мъже, били раздавани восъчни табелки, върху които те собственоръчно на изпишат в долния край името на избраниците си, след което да пуснат вота си в избирателната кутия. Печелели тези, които събирали относително мажоритарно мнозинство и влизали в градския съвет. Виждаме, че той е бил в доста ограничен състав. И още нещо, твърде поучително за днешните либерални времена – гласуват само онези, които могат да пишат. Следователно няма как вотът да е манипулиран. Древните са го измислили. При все, че били достатъчно подвластни на политическата пропаганда и реклама. По протежение на Виа дел Абонданза вървим в шпалир от политически рекламни слогани, изписани от специални скриптори, в отговор на нуждата на кандидатите от застъпничество пред електората: обикновените граждани и корпорациите на местните религиозни организации, които били достойни да държат свои публични офиси. Три общински знакови сгради можем да видим в този ареал: офисът на двамата дуумврии, които били висшият авторитет за града, офисът на двамата аедилис, отговарящи за обществените работи (разбирай поръчки) и поддръжката на публичните сгради. И накрая – офисът на консилиума на декурионите, които отговаряли за общинския архив.

 

01
Форумът

 

Минаваме покрай Сградата на Еумахия – корпорацията на производителите на вълна и дрехи в града. Впечатляваща, елегантна постройка, на кръстовището между Форума и Виа дел Абонданза, опасана с мраморни фризове и две инкрустирани мраморни колони. Това било притежание, добито от наследство от съпруга на жрицата на Венера Еумахия. Ако и да е жрица, посветена на духовните ритуали, тя била щастлива собственичка на процъфтяващ бизнес – писоар с контейнер за събиране на урина, а с нея се избелвали материите. Сградата е била двуетажна, имало е и два магазина, и елегантни колони, а и статуи – на Конкордия Аугуста и на самата Еумахия. Тук е открита и фигурата на отчаянието – човешко тяло, приседнало със свити крака, в ембрионална поза, с подпряно в отчаяние с две ръце лице. Така това разумно същество е приело финалната си участ, посрещайки гнева на вулкана.

 

03
Еумахия

 

В съседство се намира Храмът на Веспасиан – изцяло възстановен след разрушителното земетресение от 62 година сл. Христа, само 15 години преди катастрофата. Следва Храмът на публичните Лари – божествата-настойници на града, който така и не бил завършен до момента на изригването. И Храмът на Юпитер (от периода на самнитите), събрал на Капитолиума триадата Юпитер, Юнона и Минерва, върховните олимпийски божества според официалния римски ред – и тъй като се намирал на видно място и бил много величествен, той поел с лицето си задалата се зловеща вълна на лавата и се превърнал в емблематичен образ на разрушения Помпей. Другият Храм е на Фортуна Аугуста, на ъгъла между Виа дел Форо и Виа дел Фортуна – построен със средствата на Маркус Тулиус, роднина на самия Цицерон, виден гражданин и благодетел на Помпей, заемащ поста втори Дуумврий и издигнал се твърде нагоре в политическата йерархия. Тук се намира и Мацелум – покритият пазар, откъдето гражданите си купували храната, от която се нуждаели. Както и централната баня в Помпей – до деня на избухването на вулкана – Баня Форума. Тя пострадала доста зле при предходното земетресение и не била съвсем възстановена, но е съхранена кръглата апсида и люнет на тавана, който пропуска насочена небесна слънчева светлина, кръгли ниши и жълта декорация с няколко запазени стенописа. Тази баня твърде много напомня на ориенталските хамами по своите кръгли обеми и идеално овладени практически и естетически пространства, по меката насочена светлина, по мистичното усещане, че като че ли попадаш не в баня, а в храм. За древните това е било подобно усещане и май са били на прав път.

Свиваме по Виа ди Меркурио, за да се натъкнем на една от най-странните вили, наречена Дом на Трагическия поет.

 

04
Дом на трагическия поет

 

Мозайката в антрето ѝ изобразява черно ръмжащо куче с издадени напред лапи, предизвикателно показало нокти и зъби, а отдолу добре познатият предупредителен надпис на латински: внимавайте с кучето! Къщата е средна по размери, нито много разкошна, нито безлична, в добре познатия империален стил и в непосредствена близост до Баните на Форума. Тоскански атриум (широк вестибюл антре в дома, с плитък шадраван, понякога с фонтан) и перистилум (колонадна веранда, опасваща вътрешния двор-градина с обилна зеленина и аркади, водещи до отделните стаи на дома) с ларариум (малък параклис в дома, посветен на домашните божества) са разположени класически в задната страна на дома. Атриумът отвежда към кубикулумите (спалните), а в таблинума (античния кабинет, бизнес-стаята, делово помещение за документи и сериозни разговори) са открити прекрасни театрални сцени, възпроизвеждащи моменти от „Илиада“. Именно те дават названието на този странен дом. Реконструкцията му предлага най-пъстрата и слънчева интериорна представа за помпейския дом: съчетание от златни фризове, небесносини и малиновочервени фонови квадрати, които дават контраст на фигурите, богата флорална орнаментика, съчетания от лимоновожълто, ярко оранжево и розова теракота, снежнобял мрамор. Така е било, ни казва тази смела дефиниция за стила на помпейското изкуство. Защото помпейската култура е сложна смес от религии, тенденции, стилове, философии и естетически преживявания. Един от откритите мозаечни панели тук изобразява играчи на зарове, фанатично погълнати от опасното преживяване – изображението е обърнато точно към фонтана на Меркурий. А в непосредствена близост се издига Кулата на Меркурий – най-високата точка на Помпей, както и самата Къща на Малкия фонтан – с просторни стени, които още пазят просторни пейзажи на крайморски вили, а водата на фонтана блика от мраморната маска на Силениус.

Следва Домът на Фавна – една оригинална резиденция от времето на самнитите, построена по-рано от 2 век пр. Христа. Името ѝ дава малка бронзова статуя на Танцуващ фавн, която украсява имплувиума на тосканския атриум. Не е известно абсолютно нищо за собствениците на този дом. Това е една от най-огромните (на площ 3 хиляди кв. метра) и разкошни вили на Помпей. От архитектурна гледна точка къщата е уникална не само със забележителните си размери, но и с решението да има два атриума, два перистилума, четири триклиниума и малък къпален комплекс. Разбира се, разкошният атриум на първия етаж е покрит с мозайка, а таблинумът на втория етаж е изрисуван изцяло в перспектива. Скелет на жена, пищно отрупан с бижута, открит в ъгъла на едно от помещенията, предполага, че собственикът на дома е бил изключително богат. Домът е имал два зимни триклиниума (трапезарии), а единият перистилум бил с цели 27 колони. Коридорът водел към летния триклиниум, около който пък се извисявали цели 48 дорийски колони. Допълнително разкрити са щедри пространства, отделени за ползване от слугите на дома. Тук са открити емблематични стенописи и мозайки, на които може да завиди всеки ренесансов италиански или фламандски майстор: шарена котка, лов на птици, риби и морски дарове, борбата на Сатира и нимфата, сражението на Цар Дарий и персите с воините на Александър Велики. Днес всички те са изложени в Неаполския археологически музей. Да не забравяме и удивителните Три Грации от Помпей – хвърлена ръкавица срещу Ботичели. И, може би най-удивителната картина: Портрета на Пакуило Прокуло и неговата жена – писателката-книжовничка, разтворила пергамент и замислено захапала писалка. Една далечна колега, сподвижница, вгледана загадъчно в бъдещето. Огнено-пожарно бъдеще, което предстои. И прическата, и овалът, и чертите на лицето, особено очите – всичко подсказва онази наша антропологична средиземноморска близост с типажа: тъмните очи и коси, къдриците, гръцкия нос, извитите на дъги вежди, заоблените скули, дългата шия, смуглата кожа. Разбирам, че сме от една порода, еднакъв ни е темпераментът, интелектът, вярата (повече езическа – хедонистична-вакханална) и онова фаталистично усещане на края на историята, което носим всички ние, родени по тези земи и около това средищно земно море. Каквито и османски, мавърски, хунски, варяжки, готски и други експанзии да сме преживявали…

А сега заповядайте в Дома на Ветий, една от най-впечатляващите постройки на Помпей. Той съвсем не е в началото на градоустройствената схема на разкопките на този полис, протегнат лениво-сладострастно в щедрата равнина на Неаполския залив – достатъчно близо до морето и сравнително далеч от коварния Везувий. Само, че мерките за близо и далеч се променят във вековете. Така се случва и, когато Той, върхът, се събужда в една ужасна обедна мараня и сякаш тръгва устремно към града, доближава и го връхлита като митично чудовище. А морето, бягайки от катастрофата, като че се отдалечава от града. Така, днес с почуда ще установим колко далеч от брега всъщност се е отдръпнал някогашният Помпей. Сякаш Везувий страстно го е притеглил към себе си. Тогава, през 79 година сл. Христа, най-отчаяните хукват към брега. Напразно. Твърде далеч се оказва То, морето. Градът, Помпей, остава в обятията на планината. Градовете в тази, целуната от боговете земя на Апенините, носят женска идентичност. И Помпей е бил жена – красива, гиздава, неприлично богата, лекомислена и прекрасна. Помпея – също като Попея, красивата съпруга на Нерон, която също е имала вила тук, по крайбрежието.

Но да не се отклоняваме – в Дома на братята Ветий сме вече. Аулус Ветиус Реститутус и Конвива били братя, знатни търговци, чиято луксозна резиденция, заради великолепието и пищните си фрески, дело на водещи за времето си художници, се превърнала в символ на държавността. При разкопките са съхранени (въпреки предхождащото небесния огън разрушително земетресение от 62 година сл. Христа, от което Помпей така и не се възстановява) почти всички стаи с фигури от четирите стила на Помпей. Домът е разделен на две пространства: местата, обитавани от фамилията – атриум и обширен перистилум с разкошна градина, плюс таблинум с два срещуположни входа, просторен хол с отделен малък атриум и ларариум, опасан с колони и статуи, удивително запазени. Стената срещу входа представя една от най-скандалните фрески, рисувани някога: Приап претегля гигантския си фалос на везни, а в противотежест е поставен овен, окичен с атрибутите на Меркурий, бога на финансовите дела, който предпазва дома на търговците от лош късмет и осигурява благосъстояние. Атриумът е декориран с фигури на свещени същества, ловци и купидони, а обилието на стените кореспондира с блясъка на пода – всички елементи в сложната алегория на властта, силата, богатството и насладите подчертава тяхната екзистенциална важност за античния човек.

По стените на помпейските домове човек спокойно може да си припомни или да понаучи, ако не ги знае, историите от цялата антична митология. Ето, влизаме в първата стая на фамилията и веднага вдясно съзираме на стената картина, изобразяваща драматичната любов на Леандър, плуващ към любимата си Херо; срещу тях е Ариадна, изоставена от Тезей на Наксос. Преминаваме в следващата камера и виждаме битката между Купидон и Пан; после Кипарисос, превръщащ се в дърво кипарис, след убийството на свещения елен и накрая – лика на Юпитер, най-горе на стената, властващ в общата картина на света. А тя е осветена в ярко жълто, такова, слънчево-блестящо е фоновото решение на този знатен дом. Тук откриваме и прочутото изображение на бойния петел, както и двата медалиона с портретите на Медуза и Силениус, които днес са изнесени в неаполския музей. Перистилумът е декориран в черни панели, предлагащи натюрморти и фигури отново на купидони. Разглеждаме сюжетите с Херкулес в борба със змията; страданията на Пентеус; наказанието на Дирс, привързан към рога на разярения бик. И още: Афион и Зетус; Дедалус предлага дървената крава на Пасифая за любовно ложе на плътската ѝ страст по божествения бик, от чиято връзка ще се роди Минотавъра; Бакхус наблюдава влюбено Ариадна, заспала върху тигърска кожа; Одисей разпознава Ахил по белега; и Егей, изненадан от пияния Херкулес.

От триклиниума излизаме по най-прекия път към градината, обраснала с ароматни треви и попадаме в помещения, декорирани с миниатюри на златни купидончета и техните женски еквиваленти, впрегнати в усилена деятелност да майсторят. Сред тях има ковачи, писатели, парфюмеристи, златари, пекари; на главите са с разкошни венци, около тях препускат впрегнати колесници с бели кози и антилопи. Над всички бди свещената закрила – това е богинята-покровителка на римския дом Веста. Виждаме и триумфални винени процесии в чест на Бакхус, теглен от впряг с бели кози и съпровождан от виночерпци. Вдясно са изобразени прочути митологични двойки: Персей и Андромеда, Дионисий и Ариадна, Аполон и Дафне, Нептун и Амимоне, и накрая, до самия вход е застанал Силениус, изумен пред красотата на спящия Хермафродит. Има нещо безкрайно упоително в този мит, към който само безпросветното съзнание изпитва отвращение. Действително, ако човек разчита само на книгите, които е чел, и единствено на безсилното си въображение, потиснато от предразсъдъците на съвремието (училището и университета), той не би проникнал и в една хилядна от мъдростта и философичността на мита за Андрогините и Златния век. Хермафродит ли? Та той е прекрасен. Той е самото предизвикателство на човешкия род към боговете. Хвърлената ръкавица към мирозданието. Усъмняването в божествената вездесъщост. Това е еманацията на хуманизма. Божественият момък-девойка заспива невъзмутим в своето абсолютно съвършенство и красота, той ги съзнава напълно, той е сам, красив и силен и затова – самодостатъчен. Именно това е уловила великолепната мраморна статуя на Бернини, изложена днес във Вила Боргезе в Рим. Затаяваш дъх и не помръдваш, за да не събудиш спящия камък. Но тази помпейска фреска би трябвало да допълни и затвърди представата ни за тази история. Хермафродит е различният, отхвърленият, непризнатият от хората и боговете – би трябвало да е трагически неразбран, но всъщност той не страда. А е потънал в божествен сън. И, като че единствено огромната почуда, примесена с възхищението на Силениус можем да разберем като най-резонната човешка реакция. В малкия атриум ще открием ларариум с малък олтар, посветен на домашните божества, където ще разгледаме танца на Джениус и двете Лари край змията, символ на регенеративните сили. Изненадващото е, че в съседните стаи, в близост до кухнята и огъня, съзираме декорации на еротични рисунки и мраморна статуя отново на Приап и прословутия му нечовешки член, но вече, предназначен за фонтана в градината. Оттам пръска благодат.

Тръгвайки към Порта Везувий се натъкваме на няколко гробници, сред които специално внимание заслужава обителта на Гай Весториус Прискус, един от градските певци-аеди, предал на боговете дух само на 22 години. Гробницата съдържа надпис, от който става ясно, че аедът е бил знатна фигура в помпейското общество. Музикант къща не храни… Но май само на Балканите. Тук обаче не е така. Дарението за гробницата му е в размер на цели две хиляди златни сестерции. Не по-малко удивителна информация съдържа разкритата в близост хидропреносна инженерна конструкция, която захранва с вода целия град. Наречена е Кастелум акуае. Тя е клон от големия комплекс Аугустиан акведукт от Серино, който в три разклонения, подобни на лули, доставя вода до различните части на града Помпей.

Плавно преминаваме в помещение, наречено Дома на златните купидони, който е непосредствено срещу Дома на Ветий, по Виа Везувий. Този дом е принадлежал на знатната дама Попея, възможната втора съпруга на Нерон. Върху няколко стъклени диска, вградени в стената, прелитат около олтара на домашното божество няколко купидона с гравирани със златни листи крила на гърбовете. Градината е била щедро декорирана с храсти и дървета, с бюстове, статуи и театрални маски, както и с медальони, поставени да пазят от дяволски очи. Помпейската цивилизация е суеверна, но в здравословни дози. Тепърва ще се убеждаваме в това. Защото заслужилият най-масова почит амулет на късмета, плодородието и щастието тук е… фалосът. Той е по-висок чин от домашните Лари. Той е с олимпийски статут. Тепърва ще го откриваме по стени, улични настилки, стени и гравюри – само се заредете с търпение!

Любопитството ни предизвиква Домът на бирника Цецилиус Юкундос с невероятния факт, че тук са открити непокътнати от времето цели 154 восъчни плочи (своеобразни антични таблети) на служителя на държавата и данъчния ред, съдържащи информация за контракти със земя, търговия с животни и роби, бележки за плащания и колониални такси, датиращи между 53 до 62 година сл. Христа. Куриозното е, че точно срещу дома на достойния банков служител и данъчен чиновник Юкундос се намирал Игралният дом Таберна Лусория, където два каменни барелефа за пореден път скандализират нашия разум: фалоси по двойки играят на зарове.

Но, само почакайте! Тепърва ще бъдем поканени в Дома на Венера, та нали сме в нейния град? Но нека първо влезем в Дома на столетието. Просторна стара сграда, строена някъде около 2 век пр. Христа преустроена в императорските времена, с отворен вход към Виа ди Нола. Назована е така при откриването си през 1879 година, по случай отбелязването на осемнайсетото столетие от избухването на вулкана и изгарянето на Помпей. Тя е свидетелство за някогашния разкош на помпейските домове, боя се обаче, че е само малко късче от мозайката на истината. Изумителна мозайка, повярвайте ми. Тук има, по-точно е имало, пищни фонтани с чудни каменни нимфи, разкошно декорирани частни бани и плувни басейни, перистилуми с охолни легла (с директна гледка-излаз към градината) и еротични рисунки по стените, насърчаващи правенето на любов в този град. Сватбата на Марс и Венера е може би най-свенливата картина от тях, от множеството еротични пози и деяния, изобразени с най-малката подробност. И само в пищните градини можеш да отдъхнеш за малко от усилните тържества на секса, от насладите на тялото и духа… За да попаднеш отново в пазвата на ухания, багри и цветове, на обилна флорална и фаунна символика, изрисувана по красивите градинни стени.

В градините на боговете си, пътниче, в Помпейските градини си. Но на античните граждани очевидно и това им е било недостатъчно – в жарката суетня на градското ежедневие те си мечтаели за морски отдих, за бриз и покой. Свидетелство за тази ландшафтна и сградна архитектура пряко не съществува, защото най-разкошните сгради на крайбрежните вили на знатните са били първи разрушени до основи след мощния трус от приливната морска вълна. Морето се отдръпва, за да удари смъртно брега. Това Тиренско цунами отвръща на чудовищния огнен ужас и в почти митична схватка на стихиите земя-огън-вода побеждава разгневеният Везувий. Той изпепелил града. Под отломките останали чудесата, на които днес се дивим. Водата угасила огъня и консервирала с разумната си температура съкровищата. Земята на вековете затрупала мястото. И скоро след това, вече всички забравили, че там е имало град, и то какъв. По фреските изобразяващи тези вили по стените на самите градски къщи, съдим за изчезналото великолепие на този планинско-морско-равнинен град.

Пейзажи на крайморски вили откриваме в Дома на Марко Лукрецио Фронтоне и оставаме изумени от пищния урбанистичен простор на тези сгради, от архитектурната амбиция, заложена в просторните веранди и безкрайни колонади на фасадите, обърнали лице към морето, от вкуса и изяществото на ненаситните за уют, разкош и наслади помпейци. И отново погледът ни открива, пробягвайки по стените на Марко Лукрецио, триумфът на Бакхус и Ариадна във волски впряг. И отново ловци на диви зверове… Дали краят на този град не е естествен резултат и божи знак за греха на толкова много амбиции и желания. На толкова много памет за дела по проливане на кръв? На толкова много пожелана земна красота и суета? На ненаситата от живота?

Влизаме в Дома на Стария ловец. Откриваме го в пресечката между Виа де ла Фортуна и изхода на Порта ди Нола: вниманието ни заковават емоционални фрески с планински пейзажи, на чийто фон се разиграват ловни сцени с диви зверове. Около тях са разположени и други митологични сюжети: сладострастната Леда в любовна игра в преобразения като лебед Зевс; Юпитер и Диана; риболовна сцена между Венера, Меркурий и Аполон. В таблинума съзираме Нилски пейзаж с Пигмий, съпровождан от херувими, зверове и ловци.

В съседство е Пекарната, но не на Мисис Чайлд или Антъни Бордейн (царство му небесно), а на някой си Модестус. Тук е намерена една от най-удивителните находки: 81 овъглени хляба, разрязани на по осем парчета, готови за продажба. Като, че ли работният ден и помпейското ежедневие са застинали във вечността именно в този образ: на свещеното тяло на прясно изпечения и разрязан хляб. За да бъде моментално овъглен, вкаменен и консервиран за бъдещи клиенти. В съседство са се помещавали магазинът за хляб и за зърно. Идеалният затворен търговски цикъл. По сведения пекарните в Помпей са наброявали около трийсет обекта. Модестус (името означава Срамежливият) едва ли е разполагал с най-обширната фурна.

Продължаваме, вперили поглед в базалтовите каменни блокове на стария помпейски път, където удивено съзираме гравирани черни фалоси, сочещи пътя на странника, по-точно на потребителя на съответната услуга, към правилното място. Към публичния дом завий надясно. Невинен пътен знак към бардака Лупанар.

 

05
Показалецът кум Лупанар

 

Има реални индикации за това, че публичният дом е едно доста доходно и охолно място. Лупанар разполагал с 10 каменни ложета, разположени в 10 отделни камери – малки стаи, работни помещения (с независими изходи помежду си и свързани с обща дървена стълба), където усилено се трудели верните жрици на Венера. Вдясно на първия етаж е рисунката на Приап – пак той, все той, но вече с два фалоса, вдигнати във всяка ръка и сочещ към рекламни сексуални сцени на професионални куртизанки. Техният началник е и техен собственик – въпросният лено ги избирал сред девойките-робини, идещи предимно от Изтока, като средната цена на всяка излизала по около 600 сестерции. Но собственическата тарифа на сексуалните услуги варирала между 2 до 16 асси, което в сестерции наброявало съответно между 1 и 8 сестерции. Помпей наистина се оказва градът на Венера и евтината плътска любов. И затова е чудно, че именно тя не успяла да омилостиви сърцето на своя мъж, страшния бог Хефест (Вулкан). И тук откриваме еротични изображения.

Еротичните рисунки от Помпей са три вида: първите са посветени на митологична тематика, вторите са рекламно-информативни, част от всекидневните практики на някогашния помпеец, а третите – въображаеми или реално наблюдаеми картини от сексуалните деяния на пигмеите, обхващащи ареала около поречието на Нил. Митологичните сцени се оценяват като частно представящи висшата класа на Помпей.

Рисунки на митологични сюжети има само в знатните аристократични домове. Тези сюжети, познати ни от митологията и литературата, представят любовта и съвкуплението между божества, между влюбени антични герои, любовни актове или пози, но те са предимно изработени от мозайка или изрисувани с цветни бои. Другите – реалистичните любовни сцени почти винаги ще открием вътре, в беседки или върху интериорния комфорт на легла, възглавници, мебели, завеси, капаци на прозорци, изрисувани с повече или по-малка прецизност и вещина. А любовните пигмейски сцени от Нил пък намират място за изява в екстериорна среда – в открити пространства, върху тръстикови стъбла, палатки и тенти, по стените на лодки, готови за разглеждане от зрителите. Тези рисунки са имали предназначение, подобно на комиксовото – те са имали хумористичен ефект и това е тяхната природа и избор, да изобразяват неизящни тела на пигмеи-любовници в абсурдни любовни пози. В изключителни случаи такива сцени са украсявали триклиниуми, етажерки и стелажи на обществени места. Те не притежават онази изразителност, която ясно да покаже техниките на любовната игра, любовната увертюра и духовния аспект на любовта. Тези малки рисунки са групирани върху банкетите на пътя, където се появяват тези дребни фигурки на опиянени, прегръщащи се, целуващи се и намерили себе си в традиционни за гръцкото потекло връзки (включително хомосексуални).

Подобно на поетическата творба, работата по любовния акт изисква учене (така мисли и Овидий), затова е била възлагана на ученици и е била изучавана именно от тези рисунки. Нагледни дидактически материали?! О, времена, о, нрави! Въобще в Гръцко-римската култура еротичният имидж е инспириран от и сам е инспирирал изключително много литературата и изкуствата. Имало е обаче специални еротични каталози, в чието съдържание откриваме списъци с описания на различни сексуални пози и цялата технология на любовния акт. Техни авторки са били професионални куртизанки, а тези каталози са били известни под името „Филаенис“ и „Елефантис“ (Любовната и Слонската книга).

Светоний отбелязва, че Император Тиберий е притежавал копие и е използвал съветите ѝ, които осигурявали алгоритъма на любовните действия. Императорът се държал като законотворец и в най-интимната сфера. Тези малки картинки с пигмеи са дидактичните скици на възпитанието в любовно изкуство, те имат и сериозна познавателна стойност (удивително е само колко гъвкаво може да бъде тялото на човек!). Но по-интересно е предназначението на еротичните табели, с които е бил осеян Помпей и предметните артефакти на живота там. Защото, наблюдавайки рисунките, ние ще обособим голямо количество предмети: маслени лампи, огледала, скъпоценности, вази и всичко останало, които документират артистичната разточителност на епохата. Не е изключено тези малки еротични рисунки да са се вписвали сред цялото това вещно многообразие на помпейския бит като съществени доказателства за насъщните ежедневни еротични удоволствия и забавления на хората сред които са: театралните представления, стриптийзът, таверните, сладострастните танци на пиршествата. Такъв статут притежават и важните фигури на проститутките в обществото, и престижът на полуголите женски тела от улицата – всички те са извор на сюжети, разкази, софистичен размисъл и еротична живопис. Живописта е животопис за античния човек.

Множеството стенописи и рисунки внушават божествения израз на оплодителната сила в образите на еректирали пениси; гигантски фалоси, участващи като важни елементи в религиозните ритуали, силно концентрирани около Дионисиевия култ. Богът Пан, наравно с божествено фертилния Приап, изобразяван с вечно заметнат хитон и оголени мъжки органи, е бил непосредствено свързан с оплодителната сила, изразена във фалическите репрезентации и ярката сексуална активност. Това са герои и богове, които сеят. Обогатяват природата. Носят късмет. И залагат на късмета – сексът е игра, която се разиграва наравно с хазарта и театъра. Изливат божественото масло от своите фалоси – така поне са изобразени в Дома на Ветий. И раздават щастие – колективно, но и приватно. Да, именно – частно, личностно, след Помпей позволете ми дълбоко да се усъмня в колективистичната теория за античния свят и съзнание, за който пише някога Олга Фрайденберг. Защото за античния човек по-важно от всичко се оказва личното щастие. Сигурно той е бил много по-близо до истината, отколкото ние? Но е бил и точно толкова суеверен, колкото сме и ние днес. Суеверие, запечатано в амулети, символи, скулптори, картини, покъщнина – в домове, магазини, по улиците, паважите и стените. Плиний Стари го е забелязал, споменавайки, че жителите на Помпей рисували либидото си в неприлични форми върху купите, в които наливали вино и пиели оттам, а това е неприемлива мода… Ювенал твърди, че пияният Приап е любима фигура на разни стъклени изображения. А Марциал укорява своя приятел Лупус, че позволява на своя любовник да се угоява, при това неприлично. Обилието на плът е само по себе си източник на пороците на сладострастието. Целта на римското еротично изкуство е била не просто събуждането на либидото, дори не и неговото прецизно оценяване, отдаване дължимото на неговата важност. Изразителността му е безспорно зависима от контекста, а той е недвусмислен – тук трябва да отдадем дължимото и на чувството за хумор на античния човек, и на гения на сатириците, и на религиозното предназначение и значение на смеха, но и на това, че просто сексът е значима част от удоволствието от живота. Без сложни и претенциозни мъдрувания, без префърцунена свенливост, без самомнителна модерна горделивост, без изтъкване на фундаментални теологични аспекти и ненужни литературни свръхинтерпретации. Само без всичко това можем да разберем помпейския живот: толкова далечен от нашия, и толкова затворен за нашите разбирания и сетива, просто като един човешки разказ. Като една „непосилна лекота на битието“ – по Кундера, само 79 години след Христа…

* * *

На цели 3 хиляди и петстотин квадратни метра са се разпрострели Баните Стабиан. Повод да продължим разсъжденията си върху еротичните удоволствия, доколкото вземането на баня е част от една древна култура, питаеща култ към тялото, а то, знаем, е божественият съд на духа. Древните гърци, а сетне и римляните фанатично вярвали в ежедневната необходимост от баня. След това европейското човечество за около десетина века ще позабрави тази хубава традиция. Затова пък баните в Рим са точно толкова свещени обиталища, колкото и храмовете. Тяхната изящна декорация ги превръща в светли палати, истински катедрали, в които доминира бялото, а тук, при Стабиан, стените са само очертано с ярка тъмночервена ивица за декорация и фиксиране на контраста, подчертаващ силуетите на митологични фигури и атлети. Вратата отдясно на първия етаж води право към помещението за вземане на студена баня, т.нар. фригидариум (леден басейн), очертан сред ъглови ниши, и басейн в центъра на помещението. Преди да влезем там, обаче ще посетим просторния лаконикум (сауна), където парата отваря всички пори на тялото, а въздухът е предварително нажежен от бронзови пластини във форма на мечове. Направо тръпки да те побият. А трябва и да се потиш. Помпейците явно са обичали силните усещания и резките температурни и емоционални амплитуди. След ледената баня попадаме отново в топло помещение – калидариум, където се предлага горещ басейн, и после – отново в студената вода. Улицата, която води до Баните Стабиан, разкрива очертания на улеи, които отвеждали водата и обяснявали цялата логика на канализационната мрежа на едно от многото такива постройки в Помпей. Тези бани откриваме на ъгъла, пресичащ главната Виа Абонданза с Виа Стабиана.

В близост е Общинският театър, строен по гръцки модел, във форма на подкова, Самнит Гимназиум със статуите на Поликлет и Дорифор, символите на помпейската младост и сила, и още един, безкрайно интересен обект. Това е Храмът на Изида. Има и надпис, от който научаваме, че някой си Нумериус Попидиус Целзинус, син на Нумериус стари, възстановил от земетресение този храм със своята невероятна щедрост. Удивително е, че култът към Изида е твърде разпространен в епохата на Елинизма, а и по-късно, в римските времена, жителите на Апенините осъществявали много активни връзки с Гърция, Ориента и Египет. Особено много последователи на този култ: към стройната красива египтянка Изис (Изида), богинята на плодородието с кравешки рога, във формата на лунен сърп на главата – има в Помпей. Любов, водна щедрост и неземно плодородие – трите символа, които явно ще предизвикат противоположната им стихия огъня, тържествуват тук, в Помпей. Най-странното е, че са открити доказателства, свързани с церемониите по религиозно пречистване в специалните за това места в храма, в т.нар. пургаториуми (нещо като басейни за свещено окъпване), където се дава възможност по специални улеи да се отвежда вода в подземията. Тази вода в храма на Изида е необикновена, защото е пренесена от свещената река Нил.

 

06
Храмът на Изида

 

Продължаваме надолу по Виа дел Абонданза, където разглеждаме величествените останки на Триангулар Форум, с варовиковите йонийски колони и арки, вдигнати в чест на Херкулес и Минерва. Разглеждаме и гладиаторските бараки, където са открити бойни доспехи, шлемове и оръжия на смелите воини-роби, гладиаторите. Узнаваме, че спонсори на гладиаторските битки, които са се водили тук, в Големия театър и в Одеион, са братята Холкониус, най-богатите лозари и винари на Помпей. Именно те плащали за кървавите зрелища. Помпейските граждани били страшно запалени по гладиаторските битки и екзалтацията им довела до кървави сблъсъци през 59 година (затова свидетелства Тацит), в които пострадали десетки хиляди зрители в големия амфитеатър. Това възмутило дори жестокия Нерон и той забранил игрите там за поне десет години. Простата аритметика показва, че след това градът имал време да им се порадва само някакви си десетина години – до 79 година. Дали пък точно това безсмислено проливане на кръв и диви зрелища не е разгневило боговете? А дали самите ние с лековерното си самочувствие, че разбираме и знаем всичко, че нашите мерки за морал, култура, жестокост и милосърдие, коректност към фактите – са най-правите? И дали точно ние не сме тези, които дразним боговете със самонадеяни анализи, разсъждения, щедро раздавани епитети? Когато повтаряме заблудите си многократно, дали те се превръщат в истина? Ние, съвременните, имаме лошия навик да съдим по своите мерки и да подценяваме древните – жестокост, кръвопролитие, диво, зрелищно, роби, поробители, упадък, безсилие. Не сме ли точно ние безсилните?

Но ще стигнем рано или късно и до храма на всевишния – Юпитер. Пред него винаги се вие дълга опашка от туристи. Но докато изчакваме, можем да хлътнем на хладно в Дома на Менандър. Известна е с богато изрисуваните си стени с псевдоегипетски пейзажи, битки и ловни сцени на смели бойци срещу диви зверове. И още: Касандра вещае бъдещето на Одисей; триптих за Троянската война и коварния кон; Лаокоон и битката на синовете му със змиите. И отново – влюбени пигмеи с любимите лодки край Нил, култови статуи на Лари и… стигаме до най-важната фигура, дала името на този дом. В просторно помещение извън залата с атриума, отдясно на нишата във форма на абсида, виждаме на стената изрисуван седнал и замислен великия поет Менандър.

Виа дел Абонданза е главната артерия на града. Тя свързва жилищната част с Порта Сарно и Форума. Между огромните плоски базалтови плочи, покриващи пътя виждаме дребни блестящо бели мраморни павета в неправилни форми – това е специален вид мрамор, наричали го лунен камък, защото нощем отразявал лъчите на луната и камъните светели, подобно днешното улично електрическо паважно осветление. Което странно защо носи същото название – „лунички“.

Спираме пред Пералнята на Стефанос – единствената по рода си сграда в Помпей, строена за целта, придружена и от тепавица. Тя осигурявала сервизни грижи за безупречната чистота на дрехите на суетните помпейци, които греели на плещите им. От услугите на пералнята се възползвали и шивачите, там работели главно роби, които тъпчели с крака дрехите в просторни каменни вани и корита, свързвани с по-големи басейни, общо пет на брой. Тя разполагала и със специални преси за гладене, както и с вани за предварително избелване на белите хитони с… човешка урина. Тя била събирана в специални контейнери, поставяни в края на улиците.

Още по-надолу, слизаме към Порта Сарно, натъквайки се на останки от ресторант, еквивалент на днешните заведения за бързо хранене с топла храна тип фаст фууд. Помпейските граждани са били делови и времето им е струвало пари. Известно е, че около 3 килограма такава топла храна струвала 680 сестерции. А този тип работа бил изцяло посветен на култа към Дионис и Меркурий, доказателство е откритият миниатюрен храм на малките домашни божества. В съседната Таверна на Аселина на стените още се пазят рекламни графити, които предлагат гастрономически удоволствия в компания на чаровни сервитьорки, които били и жрици на любовта по съвместителство. В Помпей било така. И всичко това, напоено щедро от истинско помпейско вино от насажденията по склоновете на Везувий. Още една вметка – Помпей е снабдявал с вино целия Рим, срещу когото често е воювал и се съпротивлявал на доминацията на столицата, борейки се за автономност. Почти 30 процента от виното в столицата е било от склоновете на Везувий.

 

07
Таверна Аселина

 

Значителен износ градът бележел и от маслиново масло, зеленчуци, тъкани и готови дрехи. Въобще, Помпей не бил град на охолни безделници, а истински работещ, делови град, сътворен хилядолетия преди раждането на капиталистическия практицизъм и модерната екологична култура. Това твърдение е противно на хипотезите, че това е бил изцяло консумиращ и снабдяван отвън град. Жителите му водели природосъобразен и хедонистичен живот, поведението им било и битово, и естетизирано, и практически разумно; те били изящни художници, артисти и занаятчии, а може би благодарение на съвършеното географско разположение в близост до море, река и планина, търговията и занаятите процъфтявали. Производството кипяло в практичния затворен цикъл: трийсетте фурни в града имали прилежащи мелници; ресторантите и таверните приготвяли свежа храна, менюто включвало много риба и прочутия помпейски рибен сос. Ще попитате за рецептата му? Има съхранени писмени доказателства за него. Името му било Гарум сос, приготвял се чрез накисване в специална марината на няколко вида неизкормена синя риба, съчетана с риба-тон. Маринатата била доста солена, сосът се сгъстявал и… представете си нещо като съвременния соев сос, но с интензивно ухание на риба. Солта била доставяна от солниците, намиращи се непосредствено до Помпейските брегове, край външните крепостни стени. Този сос съществувал в различни модификации и подправял разни рибни и нерибни блюда. По търговските улици кипял живот в множеството работилници на художници-керамици, каменоделци – майстори на мрамор, златари, ковачи, дърводелци и писари. Сред пишещите братя на особена почит били рисуващите черни и червени рекламни слогани и други публични бележки и надписи, широко видими от всички по стените на сградите. Но произведенията най-вече на дърводелците и шивачите били видни на форума, където жрицата Еумахия отслужвала почитание на техните покровители. Градът бил процъфтяващ търговски център, където се стичали и хиляди хора от околностите и се настанявали за кратко тук, за да пазаруват, да ядат топла готова храна, да се забавляват. Богатството, разбира се, е твърде относителна категория, но помпейци били твърде охолни люде, които намирали в търговията един от лесните извори на препитание. При това твърде добро.

Стигаме до къщата на Юлиус Полибус – една доста различно организирана от обичайния помпейски дом сграда, строена във 2 век пр. Христа и нашарена отвън от електорални слогани. Юлиус бил наследник на освободен роб. Вероятно затова се е занимавал толкова усърдно с писане на лозунги и политически послания? Преминаваме край Работилницата на Верекундус, където могат да бъдат разгледани рисунки, изобразяващи занаятчийския живот и техниката на помпейската манифактура, да бъдат прочетени и още гъсто изписани слогани, приканващи не само да се гласува за този или онзи, но и да се закупят готови обувки, храна, дори дрехи. Прет-а-порте а ла Помпей, пронто! Графитите разказват за живота на помпейските граждани и техния жизнен опит до фаталната 79 година след Христа. Те изразяват и най-интимни и съкровени желания: Ти си Венера! – се подписва влюбен мъж след името на своя партньор; Ако не си виждал до сега портрета на Венера, погледни моята любима, тя е по-красива от нея! – възкликва друг. Има и няколко чувствени коментара от типа на: … ако можех да се превърна в цвете, о, Сабина, за да спечеля възхищението в твоите очи завинаги! Разчитаме и адмирации по отношение на жените или идеалните представи за тях: Прекрасна девойко! – пише любовник, който вече се е свързал с любимата си пред очите на хората и решил твърдо да легитимира връзката си… Стените на Помпей са самостоен литературен свят, изпъстрен с лирични или преобяснителни наративни коментари, вдъхновени от римските поети. Любовта ме движи – сега, докато пиша не друг, а самият Купидон движи ръката ми;… и бих умрял може би, ако избера да бъда бог и това да ме отдели от теб!… Възвишено и красиво, нали?

Към Дома на Октавиус Куартиус стигаме, преминавайки покрай прехвалените Помпейски градини. Разказват, че множество от вътрешните зелени пространства са посадени и оформени като перголи (лозници, асми), ограждащи гигантски дървета, и всичко това – в чест на богинята Изида. Има защо да бъдат прехвалени тези градини, въпреки, че не са оригиналните, а са възстановки. Навсякъде бликала, течала и бълбукала вода, по специални водни канали живителните струи стигали до всяко кътче на двора, до всяко коренче и прохладна сянка. След пищната зеленина на дворовете навлизаме в просторни и хладни помещения с обширен атриум, множество кубикули (камери) и просторен хол. Стените предлагат удивително запазени рисунки на героите от Троя и Херкулес срещу Лаомедон. Разпознаваме портрет на Лорелиус Тибуртинус, облечен като жрец на Изида. В дъното на вътрешния двор съзираме стенопис, изобразяващ Нарцис пред фонтана и Пирамус и Тисба, двамата влюбени, които живите разделили, но свързала смъртта.

Във фокуса на този дом е и следващият. Домът на Венера е пищно декориран с изрисувани стени на градините, а рисунките изобразяват фонтани, птици, живи плетове, цветя и скулптури. Преминаваме перистилума и влизаме в градината – в дъното е прочутата стена на Венера: богинята е с разпуснати къдрави коси, гола и обсипана шия със златни накити, излегната върху отворена мида с надути от вятъра блестящи платна, в компанията на купидони. Не така камерна, но също толкова елегантна е къщата, наречена Вилата на Джулия Феликс. Обширно пространство, застроено с пищна постройка с колонади, жилищни помещения и зеленчукова градина. Такива са и стенописите ѝ: пейзажи на крайбрежни вили, натюрморти с плодове и така почитаното зеле и карфиол. В Древния Рим Помпей е бил популярна дестинация на тази агрикултура. Зелето и карфиолът били на особена почит, храна на боговете, и дори се считало, че ако на пищно угощение се яде с апетит, но физическите сили не ти позволяват да погълнеш повече – просто трябва предварително да си похапнал няколко клончета от цветно зеле преди и след ядене и тогава ще се почувстваш така, като че ли нищичко не си ял и следователно можеш да продължиш със свежи сили и погълнеш още толкова.

 

08
Домът на Венера

 

Ако стигнете до Порта Ночера и Градините Фугитиви ще видите целия ужас и трагичната смърт в ужасни страдания на жителите на Помпей, при избухването на вулкана. Гражданите хукнали отчаяни да бягат към спасителната посока на морето, но повечето намерили края си пред портите, превърнати днес в некропол. Единайсет тела, сред които на деца и бременни жени, са застинали в агонизиращи пози, и макар, и вкаменели днес, изглеждат като полузаспали, но пробуждащи се от кошмарен сън.

Амфитеатърът и Голямата Палестра са сред най-гигантските и най-стари постройки от този тип въобще в античния свят. Театърът е побирал едновременно 20 хиляди седящи места. Освен драми, там се разигравали и кървавите гладиаторски зрелища. Сред които, твърди легендата, имало дори и жени. А там, в ложите, блестяла царствената красота на съпругата на Нерон – Попея. Палестрата пък била нещо като гимназиум и стадион за спортни активности, които се практикували масово. Младостта била еквивалент на здраве, сила и красота, общност и свързаност. Младежките организации носели името колегия ювентум. Такава била политиката на Империята – единство, здраве и сила, затова младите ревниво били подлагани на възпитание и контрол; извайвали телата им, калявали духовете им, организирали живота им природосъобразно и според античните закони на една в истинския смисъл хуманистична религия.

Влизаме през Порта Еркулано, това е западният път, който излиза от Помпей и свързва града с другия, пострадал от вулкана – Еркулан. Тук се намира най-старата открита сграда на Помпей – Домът на Салуст, който датира още от 3 в. пр. Христа. Влизаме в просторни, изчистени от декорация, почти прилични на монашеска обител помещения: веднага след входа се намира задължителният атриум, а през страничните врати се излиза на интересни каменни веранди с каменни дивани, върху които можеш да поседнеш или дори да се поизлегнеш. Е, дано е имало и меки възглавнички. Срещу дома се намират четири магазина, пекарна, пред която има три огромни воденични камъка, успоредно на входа. През Порта Еркулано минавал най-активният трафик към пристанището, затова и тук са открити странни колички и вагони, превозващи товари. Тук откриваме и най-старият некропол на града – още от основаването на колонията, някъде около 80 г. пр. Христа, а надгробните релефни плочи са шедьоври, всяка сама по себе си, разказващи за живота на покойниците.

Ще посетим Вилата на Диомед, една от най-ранно разкопаните постройки (между 1771-74 година започват тук археологическите разкопки), чийто вход е внушителен, защото 14 колони ни въвеждат в широк перистилум, от който се влиза в различни стаи и в просторното помещение, използвано за баня. Древните римляни особено много държали на това телесно и както вече разбираме духовно ежедневно удоволствие. Може би само древните египтяни им съперничели по педантичност към хигиената и култа към хармоничното елегантно тяло. А прекрасното тяло е израз на подредените мисли и възвишената душа, нали? Почти. Подобно на древните египтяни, и помпейците, внимавали какво ядат, пиели сена и пургативи, пречиствали се от излишъците на плътта, спазвали диети, спортували, а козметиката и коафьорството били изкуства на ниво. Модата също – обличали се с изящество и вкус. И с огромна фантазия. В градината, обляна от пищна зеленина, храсти, палми и цветя, разглеждаме просторния плувен басейн на открито, в непосредствена близост до покритата галерия крипториум. В подземието на къщата е открито съкровището на собственика, наброяващо 1356 сестерции и 18 вкаменели тела на опиталите се да избягат от изригващото бедствие. Повечето от телата са женски, богато отрупани с накити. Страдалците, имали са илюзията, че може да избягат от гнева на боговете и дори да спасят скъпоценностите си!

А сега, пригответе се да влезем в най-странната резиденция на света – Вилата на мистериите. Тя е огромна и се издига далеч извън стените на Помпей, за да стигнете до нея, плюс амбицията на разгледате Помпей „на екс“ – ами ще ви трябва половин ден само за Мистериите. Тя датира от 2 век пр. Христа (но архитектурата намеква за по-ранна концепция, отпреди 1-ви век). Представлявала е истинско луксозно място за удоволствия и наслади, необикновена вила за настаняване в околностите на града, предизвикателна със загадъчните си рисунки. Вдясно от централния вход археолозите откриват стара преса за производство на вино, вероятно преди това, помещавала се в специални помещения, където се е правела напитката на боговете. Явно Вилата е съчетавала функциите на мотел, шато и атракцион. Вероятно са предлагали и дегустации на букета прочути помпейски вина? А кой продукт придружава най-успешно вкуса на виното? Естествено хлябът. В срещуположния край на перистеума, във вътрешния двор на шатото се намират две хлебни фурни, ларариум и обширни тоалетни помещения, както и огромна баня, вероятно датираща още от предримско време. И още – кубикулум, 4-колонен атриум и каменна беседка с легла. Таблинумът е украсен със стилна декорация – на черен фон разпознаваме изящния рисунък на египетски фигури и мотиви, както и миниатюри на бога Дионис. Влизаме през загадъчна врата в тъмен коридор облицован с мрамор и изписан с фрески в невероятно ярки и наситени тонове (лилаво, черно, златно и огненочервено) изобразяващи жертвения глиган на Приап и бога Дионисий, танцуващ със сатири и менади. Менадите били сластни, красиви и опасни, нежни и жестоки, полупияни нимфи, които сами по себе си опияняват с присъствието си. Не ти е нужно вино, за да се почувстваш опиянен. Тук са и музата на епическата поезия Калиопа (явно връзката между пиянство, героична история и поезия е съвсем топла) със своя „слуга“ Силенус.

Влизаме в триклиниума на Мистериите, заобиколен от трите страни с входове към крипториум, построен под естествен наклон на пода и съвършено хармонична колонада, осигуряваща и естествен заслон, но и гледка към прекрасния Неаполски залив. В триклиниума попадаш в тоталния контраст на абсолютен мрак, съчетан със светлина, притиснат и вдъхновен от изразителните фигури в светлосенки и перспектива, в червено-черно-златисти тонове. Това са цели 28 прекрасни женски фигури в естествен размер описани над подиума. Единният сюжет на всички фрески звучи така: представя се инициацията на младата жена като целта е да бъде превърната в достойна невеста на Дионисий. Млади жрици умиват лицата на девойките, които ще бъдат превърнати в матрони (невести, омъжени жени) пред удивения поглед на младия бог, представен като четящо голо момче, разтворило в ръце пергамент. Младите девойки са облечени във воали и изобразени в различни деяния, подготвящи ги за свещената жертва на брака, любовта и секса, на майчинството, домакинството и… ужаса на делника. Жени със забулени глави, явно вече посветени в мисията на невестинството и майчинството, са с тъжни, загадъчно-тържествени изражения на лицата. Около свирещия на лира Силен и седналия бог Пан, който му приглася на гайда, танцуват млади жени и развяват своите воали. Централната фигура е младо бяло козле, очевидно езическа алегория на невинната жертва. Фреските се отличават с изключителна динамика, загадъчност и измамност. Това са таинства и е явно амбивалентното присъствие на девойките: тяхното колебливо поведение – те ту са радостни, ту печални и колебливи, понякога танцуват, къпят се, рисуват, гневни са, или са замислени, а нерядко се опитват да избягат от жребия си. Силен и Пан предлагат препълнени купи с вино, в следващия момент ги виждаме скрити зад трагически маски, внушаващи страх и ужас. Следваме по стъпките самата Ариадна, ужасена от церемонията, тя следва с атавистичен страх своя бог. С прозирни воали девойките обвиват божествения фалос – символ на Дионисий. Ако трябва обективно да прочетем това, което този епичен разказ в картини ни обяснява, ще видим, че гняв, смирена жертвеност и мъка, уплах и плач, тържество и страдание, пиянство и радост, кротка печал и жестокост, музициране и пасторалност са само малка част от регистъра на противоречивите настроения, които обясняват представите за брака на античния човек. И като че ли той е много по-искрен и реалистичен от нашите илюзии днес.

* * *

Някъде там – между пътуването през вековете, между Помпей и Еркулан, полуразтопени от жаркото юнско слънце на Апенините, замлъква и нашия разказ. Защото ще започне огнения ад на Везувий, разказан и описан в писмата на Плиний Млади, в картината на Карл Брюлов, във филми, спектакли, книги, разкази. И днес Помпей не е застрахован от катастрофа. Поглеждаш към величествения връх и ти се струва, че Везувий е заспал. Но… само така изглежда. Той периодично тътне и трепери. А трусовете, това са въздишките на боговете, понякога викове, друг път – гневни крясъци. Те имат планове за всеки от нас. Особено за амбициозните. Помпей бил точно такъв. Той дръзнал някога да съперничи по блясък на Рим, жителите му искали да построят и друг такъв град като Помпей – нов град, сигурни, че той ще устои на планината. Чудният връх Везувий, чиито склонове, странно защо, били обраснали с пищна растителност. Те не познавали коварния му хилядолетен нрав.

Ето го и фаталният ден – всички са събрани в огромния амфитеатър за вълнуваща гладиаторска битка. Аве, Цезарю, аве господарю, обречените на смърт те поздравяват, поднасяме ти победата и живота си. Актьори в златни маски играели на сцената на смъртта сред гладиатори, на арената. А планината тътнела. Театралната маската криела ужаса от смъртта, животът гледал през дупките на непрозирното ѝ було, през блясъка на златото, през скъпоценностите и белите искрящи дрехи. Другото име на смъртта е забавлението… Това помпейци знаели толкова добре. И не е вярно, че до страшния 24 август всички мислели Везувий за обикновена планина. Хората знаели какво е това. Подозирали Го. И Го предизвиквали. Проклятието на Помпей е неговата сила, богатство и слава. Неговата неземна амбиция. Да противостои на Рим, на Ханибал, на варварите, на враговете, на чужденците, на своите. Да устоява себе си. Своята гордост.

Трагедията се случила през август, месецът на Юпитер и Венера, когато са благословени празничните щедри дълги дни… Денят 24-ти в месеца на Август, на 79-тата година след Христа, започнал както всеки друг ден: в обичайното суетене около храмовете, таверните, баните, пазарите, фурните, ресторантите, площадите и публичните домове. Сутринта звучала неспокойно единствено по тревожните звуци, които издавали домашните животни и птиците. Леко облаче прах се вдигнало над Везувий, но никой не го забелязвал. Някъде по обедната мараня около 12 часа прогърмял оглушителен подземен тътен, сякаш самият дявол излизал от Тартара. Започнал да се вие облак прах и мътен дим скрил планината от небосвода. Всичко се случвало за минути. Започналите трусове, разместили се керемиди, пропукали се колони, от покривите нападали горделивите статуи. В това време на арената на големия амфитеатър поредната гладиаторска сеч била в апогея си. С щедри шепи господарите пръскали плодове и монети по сцената, нека гладиаторските игри на смъртта продължат. Да живее… смъртта! И тя не закъсняла. Човеците са се самозабравили в опиянението на своя разкош, планината тътнела и напомняла за себе си, а те с дързостта си я насърчавали. Започнали тържествата, посветени на някаква победа на римляните над келтите. Хорът я възпявал, маските скандирали танца на трагичния край. Гладиаторите на арената играели самите себе си: келти, абисинци, етиопци, алжирци, тракийци, тяхната кръв се е ляла по тази арена. Жертвите.

В миг земята се е пропукала. Зейнали процепи, цели ями. Стъмнило се задълго посред бял ден. Черен гъст пушек прихлупил небето. Огнени стрели изхвръкнали от гърлото на планината. Древните винаги са знаели, че това е задрямал клокочещ вулкан. Но, нали винаги до този момент, след кратък гняв, той досега замлъквал? Не и сега. Защо? Може би от скверно слово, може би от кърваво престъпление или плътско кощунство? Сигурно в един миг чашата на търпението на боговете е преляла. Само в един миг. Тъмни облаци закрили небето. Формата на облаците…- затруднил се да ги опише дори самият Плиний – те се появиха на небето, подобно на струпани корони на гъсти борове… Сградите се тресяха продължително, всичко се превърташе във въздуха, в един момент долу, в другия – във въздуха, а хората се уплашиха едва когато започнаха за ги замерват късчета пемза и камъни отвсякъде, прах обви косите и телата им, те бягаха навън… Това свидетелства някогашният адмирал на Римската флота, позициониран в Мисено, Плиний Млади, в двете си писма до Тацит, в които разказва за последните дни от живота на своя чичо Плиний Стари. Младият Плиний е един от малкото, успели да се спасят с кораба Стабия, като доплувал до Неаполския бряг и да останал при приятеля Помпонианус.

Човекът е така устроен да не вярва, вечно да отлага просветлението, но и затъмнението на надеждата. Да не съзира очевидното. Тази грешка сторил и мъдрецът Плиний Стари, който от природонаучно любопитство останал в Помпей да наблюдава феномена. И платил скъпо за това. До последно той отлагал бягството – искал да види какво ще стане. И да помогне.

Но и боговете някога все отлагали… Отлагали да изпепелят античния Гомор Помпей. Години наред земята предупреждавала за опасността и различни трусове подсказвали за катастрофата в Кампания, но никой, пише Плиний Млади на Тацит, не държал сметка за това. Седемнайсет години преди фаталното изригване на вулкана, унищожително земетресение от 6 по Рихтер погубило множество жители и сгради на Помпей. Сега умирането му било на тласъци. След всеки следващ пристъп на ерупция, трус, гръм, върхът вдигал стълбове от пушек, пясък и камъни, завалял дъжд от малки лапили (пемза), които със скоростта на куршуми, макар и свръхлеки, пронизвали телата и главите на бедните граждани. Захвърчали буци пръст, придружени от огнени езици, като че хилядолетен змей изригвал жарък дъх от гърлото си. То клокочело. 20-километрови огнени стълбове лава хвърчали от кратера. Земята се тресяла, после се пропукала, за да погълне жертвите. Невинните жертви, може би? Или пък виновните? Тях ги чакала изгарящата баня на лавата, която накрая потекла от процепеното гърло на чудовището. И вкаменила бягащите, ужасените, нищо неподозиращите, замислените, спящите, любещите се… Хора, животни, предмети, сгради, застинали в онзи следобеден миг на август, 79 година след Христа. Градът бил погребан и вкаменен за няколко часа напълно, а завалелият на другия ден дъжд угасил тлеещата жарава, вкаменил лавата и потекли буйни потоци от кал. От кал сме и на кал ще станем. Двайсетметрова кална вълна заляла и Еркулан. Установено е, че повечето жители на Помпей и Еркулан обаче са загинали от отровните гейзери сероводород, чиито фойерверки били камъчетата пемза, предвестници на края.

Огнените езици лизвали небето, превръщали се в пламтящи стълбове, свързващи го със земята, фойерверките на боговете падали напосоки и се взривявали, земята се тресяла и зейвала в процепи и ями, поглъщала хора, сгради, животинки. Най-скъпият дар за човека бил вход към кораб, с който да отплава. Завинаги. Небесен огън покосявал грешния град. И, може точно в този миг някой е разбирал за какво живее? Намерил е този, за когото да живее? Затворил нарочно очи пред смъртта и потърсил спасение в обятията на някого, много скъп? Запечатал последния си дъх с неговата целувка? Рухвали къщи, колони, храмове, бани, стадиони, гимназиони, пекарни, таберни, обществени кухни, театри, публични домове. Крайбрежните вили – най-красивите, на най-знатните патриции се сривали до основи, направо в морето. Сладка смърт, която отново привилегированите имали. Там, в душните подземия на гладиаторската арена, в жежките кухни и душни мазета, в кубикулумите на слугите, умирали робите и безправните. Порочен или добродетелен, роб или патриций, слуга или трагически поет, куртизанка или господарка, сенатор или търговец, аед или гробар – вече нямало никаква разлика. Нямало и значение. Подобно Молох, подобно Хелиос, огнената паст на земята, издигната високо в небето, поглъщала всичко и всички.

Само няколко години след 79 г. след Христа никой не си спомнял, че някога там е имало град. Само неясни спомени от ранните години на Средновековието разказвали, че долината около Неапол била известна с името Цивита (Градът). Нямало никакви издигнати сгради в този район, нямало родови наследства, свързани с това място, то имало недобра слава като нездравословно, блатисто и мочуристо и било уклончиво наричано Долината. Днешният Помпей е „издърпан“ към морето и наречен Долината на Помпей. Той бил създаден отново през 1875 година като малко селище с около 300 жители. Второто раждане на Помпей. Днес градът наброява около 25 хиляди души и има една от най-впечатляващите базилики на католическия свят.

 

09
Катедралата

 

Адвокат по професия, сеньор Бартоло Лонго пристигнал през 1872 година тук като управител на имота на Графиня Де Фуско. Верен на своето първоначално вдъхновение и подкрепен от епископа на Нола, той започнал изграждането на църква, наречена Нашата Дама от Розариума (знае се, че розата е алегоричен атрибут на Божията майка, а ясно е, коя е Дамата от розариума). Чудотворната, по-точно богоугодна дейност била подкрепена от вярата в Дева Мария и привлякла хиляди да участват в издигането на това светилище, което впоследствие се оказало ключово място по пътя на пилигримите. През 1887 година сеньор Бартоло Лонго съсредоточил цялото си внимание върху съдбата на децата сираци и децата на затворниците, за които било издигнато училище-пансион и били посвещавани в светата вяра. След смъртта си, той намерил покой в криптата на разкошната барокова базилика и бил обявен за блажен от Папа Йоан Павел Втори. Катедралата днес се извисява не само над целия Помпей – над двата Помпея – стария и новия – но и над цялата долина на река Сарно и може да бъде видяна от всяка една точка. Изработена е в мрамор, декорирана със сребърни статуи, съдържаща скъпоценни потири, великолепни стенописи, картини, корали и камеи. Грандиозната, същевременно елегантна кула на тази бенедиктинска базилика, наричана днес Благословената Дева от Розариума, била издиганата през 1925 година, 24 години след откриването на централната фасада с монумента на Световния мир, и увенчана с голям бронзов кръст. В Светия дом на Помпей започнали да прииждат християни от целия свят. Оригиналната барокова архитектура на тази църква, построена векове след барока (и дело на гениалния архитект Джовани Рисполи), увенчана с огромни бронзови ангели, които надуват златни тръби в Съдния ден, тук вече той бил преживян, удивлява и днес всеки, който си задава въпроса: как едно провинциално малобройно италианско градче има привилегията да стопанисва една от най-важните катедрали на християнския свят?

Над катедралата тегне проклятието на Помпей и тя измолва милост от останалият един единствен Бог. Той, в нея, бди днес над празниците и делниците помпейски, над занаятите, изкуствата, научните изследвания и археолозите. Още през 1748 години, в епохата на Бурбоните, били направени първите сериозни археологически разкопки. Въпреки, че още през 1592, при изкопни дейности по строежа на диги, под ръководството на архитект Фонтана, разкопките на Колина дела Цивита разкрили останки от древни домове. Едва през 1860 година Джузепе Фиорели патентовал метод за консервация и изваждане на съхранените в земята останки на хора, животни и предмети – чрез отливане през прокопани дупки в земята на специална смес, подобна на гипс, която споявала фигурите и те били разкопавани почти във вид на статуи. Така станало възможно да ги разглеждаме и днес: в статуята е скрит човек, животно, предмет; мъж, подпрял замислено глава с ръка и свити колене, прегърнати влюбени, бременна жена, дете, намерило смъртта в съня си, агонизиращо куче с прегънати асиметрично лапи. Смъртта в действие.

 

10
Мъртвите помпейски тела

 

Амедео Маюри и Джузеппе Спано продължили делото на своите предшественици, но днес вече под въпрос стои самото по-нататъшно разкопаване на двата древни града. Как да бъдат съхранени находките? Да бъдат опазени от пагубното време, от температурните амплитуди, от любопитството на учените, алчността на крадците, амбициите на мафията и любовта на туристите? От красивата агресия на храсти, дървета, треви, палми, олеандри и жасмини – повечето засети съвсем нарочно, за да създават автентична атмосфера и да възхищават туристите. И да пречат на археолозите. През 18 и 19 век Помпей се превръща в мода дотолкова, че в Париж например съществувало понятието „помпейски дом“: вътрешната архитектура на дома била организирана около една входна централна стая, свързана с антре, подобна на древния атриум, от която продължавали всички останали стаи и стълбища.

Само няколко години след катастрофата от 79-та година след Христа, долината избухнала в естествено плодородие, нечувано и невиждано, защото унищожителната лава така наторила почвата, че тя успявала да роди всевъзможни земни дарове в повече – праскови, лимони, грозде, маслини… Вечнозелени дървета и храсти се отрупвали от ранна пролет до късна есен в цветове, които раждали обилен сочен плод. Сигурно това било онова бленувано плодородие и сладостна фертилност, които Приап, Силений и Пан, както и стотиците фалически изображения, плочки, амулети, каталози в сексуални пози, изображения, герои, пигмеи и красавици, куртизанки и хетери, весталки, жици и матрони, предизвикателно измолвали така усърдно (и не без удоволствие) от боговете. Има ли поименно виновни? Дионисий или Венера? Деметра или Пан? Мелпомена или Терпсихора? Калиопа? Менадите? Помпей е известен като Градът на Венера. Ами Тя, Тя и никой друг, е виновна! Винаги се оказва най-лесно да е виновна Тя. Поискай и ще ти се даде – любов, секс, радост, богатство, наслади по много. И все пак внимавай какво си пожелаваш. И за себе си, и на ближния си, и на поколенията.

 

11
Разцъфналият Помпей

 

Днес Помпей отново е избухнал в цветове през юни. В пищни зелени тържества на духа и плътта, на природата – дива и култивирана. Розови, бели, винено-кадифени, бананови олеандри, маслини, жасмини… Градини и дворове. Безкрайните лозя на Кампания са богато наторени със силициев прах, розова магма от дълбините, праисторическа питателна кал и сулфати от гърлото на адския гейзер. В недрата му е стаено плодородие. В утробата на смъртта се крие животът. Защото според логиката на боговете смърт няма. Синият лазур на морето контрастира на огнената мараня на лятото, носи успокоение и надежда. Отнетото някога на помпейци слънце днес гали, щипе, пари, напомня за себе си и ни предупреждава. А някъде там, в сиво-синкавата мараня на летните сутрини и късни следобеди, дреме Везувий. Повече наблюдава, отвреме навреме въздиша. До Съдния ден. Следващият, подобен на онзи, някогашният 24 август 79 година след Христа? Или последният.

 

Ползвана литература:

Jacobetti, Luc., A. Irlando. Pompeii. A day in the past. 2016, Edizioni Spano, Pompei.

Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор
Посетители: 89

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Радомир Парпулов писа Още
    Глас в пустиня ....   ... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 4 дни
  • Владимир писа Още
    sonogram - ехография
    sign... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Защо да ходим надалеч.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И това е единственото... преди 1 седмица
  • Елена писа Още
    Толкова много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Хубаво е, че Златко не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Мдааа, целият свят... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Между другото, и... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Смилов е изключително... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Честно казано, тази... преди 2 седмици
  • Колчо Ковачев писа Още
    Страхотно добър... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Днес сутринта пих... преди 2 седмици
  • пацо и саня писа Още
    Хубав разказ, ама... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Приятели, не виждате... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Много силен разказ!
    И... преди 2 седмици
  • Данина писа Още
    Кръстина,къде видяхте... преди 2 седмици
  • тина писа Още
    Обидно ми е, че се... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    Много интересно. Само... преди 3 седмици
  • Архимандрита писа Още
    А кой им е виновен на... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Даниел Смилов дълбоко... преди 3 седмици
  • коста стаменов писа Още
    "Ранделова" или... преди 3 седмици
  • Ранделова писа Още
    Чудя се как ли би... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че Елиас... преди 4 седмици
  • Анатоли Кирилов писа Още
    Скандалност, не... преди 4 седмици