От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2018 05 H Oliver

 

Уважаеми господин Хаим Оливер,

Случва се и това, читателят да продължи недовършеният път на героя. Някакви си 40 години след като Великият поход на династронавтите, който трябваше да сложи край на апартейда в Южноафриканската република, завърши на граничния пункт, аз, Фани, интербригадист и санитар, летя към ЮАР.

Вярно е, че в интернет прочетох информация от момиче, очевидно играло ролята на Фани при филмирането на „Федерация на династронавтите“ и „Великия поход на династронавтите“, което, уточнявайки годината, в която е снимана продукцията, казва „Аз съм Фани, било е 1984 година“. Вероятно има много Фанита, даже съм сигурна, че ги има, защото и двата тома на книгата продължават да се предлагат при антикварите, и то не на ниска цена, в единствените им издания от 1963 и 1964 година, и поне тези, които аз си купих досущ приличат на моите, дадени някому и невърнати – с изтрити от много прелистване твърди картонени корици, с пожълтели по края, от многократно полаганите читателски пръсти, страници. Със сигурност има и други Фанита, но и аз съм Фани. И през 2006 година съм на път да завърша приключение, започнато от илюстрираните от Борис Димовски страници на „Федерация на династронавтите“ в самотата на една детска болнична стая, в която си най-малкия. Самотата, в която за първи път откриваш силата на книгата, която четеш сам.

Четиридесет години по-късно, уважаеми господин Оливер, със сигурност мога да твърдя, че двата тома, посветени на династронавтите са най-добрата детска проза, писана през социалистическия период на страната ни. И ето, аз преминала 50-те, в пълна идентификация с героинята Ви Фани – интербригадистка, санитарка и последна в списъка на интербригадистите, ако не се брои Кънчо, поемам по неизвървяния ѝ път.

Времето на интербригадистите междувременно позалезе или поне аз не го чувам и разпознавам. Това, което съм могла да развия е санитарството до позицията на лекар и на човек, който ще вземе участие в международен конгрес посветен на ограничаване на насилието и влиянието му върху здравето на хората по света.

Доста неща се промениха, господин Оливер, от 1986 година, когато Вие сте напуснал нашата планета. Разходих се по „Раковски“, по „Евлоги Георгиев“ и „Хан Крум“ преди да седна над тези редове. Чувствах се длъжна да Ви кажа, накратко макар, какво е станало с тези места.


Small Ad GF 1

Много по-цветно е отпреди – има магазини, кафенета, сладкарници, книжарници. Има заможни хора, има и просещи. Надникнах там, където трябва да е бил циркът на динамичните и ракетната площадка на астронавтите. Тук-там е останала по някоя барака или ограда от тараби. Не успях да видя династронавти. Много от дворовете по „Хан Крум“, „Евлоги Георгиев“ и „Раковски“ се заключват, където е възможно са заети от коли. Има и метални врати, метални решетки върху прозорците на партерните етажи. Днес е трудно някое небесно куче да падне в „Лозенец“. Няма къде. Лозенец се застрои плътно, градинките и запустелите места ги няма. Колкото до страстта на семейство Мореви към телевизия, която те гледаха, дори когато не я гледат, сега тези, които не го правят са единици. Всички се превърнаха в семейство Мореви. Случва се в болницата някой да умира, а съседът му по легло да не може да се откъсне от сериала, господин Оливер. Вдовиците вече не вият на гробища, семействата са толкова малки, че в края на живота си те често остават и без семейство, а без семейство животът трудно продължава напред след определена възраст и те го живеят със семействата на телевизионните герои. И млади и стари гледат през тази ключалка към света, скрити в корубите на домовете си. Чувстват се по-спокойни, че лошото е зад ключалката. Но гледат злото по целия свят, ежедневно, с часове и то пропълзява вътре и ги прави плашливи. Телевизията направи хората по-плашливи, а следователно и недоверчиви. А недоверчивият човек е голяма беда, господин Оливер, така мисля.

ЦУМ е другото място, което посетихме, ние вашите герои. Ремонтираха го, стана място за луксозни магазини на известни марки облекла. Няма ги опашките, разправиите и неизбежните тарикати, когато „пуснат“ телевизори, перални. Вече има много ЦУМ-ове. Наричат ги МОЛ-ове. Хората с куфарчета с найлонови чорапи и прашец сега изглеждат аматьори. Хората, от които вероятно сте избягал в детската литература, родиха социални чудовища. Но се осъществи един мой блян от шестдесетте – винаги да има портокали и банани.

След период на лошо книгоиздаване, в последните години започнаха да се появяват много добре оформени книги. Вече няма социалистическа и западна литература, определението „прогресивен писател“ не се използва. Чуждата литература потопи българския писател и почти няма такива, които се изхранват с перото си. За 10-15 години загинаха съвсем не от старост български автори, и слаби и отлични, поради това, че не успяха или не поискаха да се занимават с нещо друго освен с перото си,            или от срам и бяс че се занимават с нещо друго. Все още определят „Федерация на династронавтите“ и „Великият поход на династронавтите“ като фантастика. Днес има мода към фантастиката, но тази фантастика, която е близо до понятието за магия. А магията, както със сигурност знаете, е желание да се постигне нещо по по-кратък път от предвиденото в природата и науката. Този стремеж към бързина в удовлетворяването на намерението сякаш е мода изобщо за света. Всички търкат аладиновата лампа, господин Оливер. Преди година-две имаше бунтове на младежи в Англия и във Франция. Бяха съпроводени с насилие без определено послание, просто бунтове, в които грабеха мобилни телефони и маратонки. Мобилен телефон е телефон, но съвсем малък, колкото дланта на ръката Ви, с който без жици можете да се свързвате с целия свят. Само през няколко дни го зареждате в електрическата мрежа.

Астрономическата обсерватория в Борисовата градина съществува и тази година трябва да отбележи 120 години от основаването си. Няма го всенародното любопитство към небето и звездите от 60-години на ХХ век. В последните 20 години не се съм чула дете да казва, че иска да стане космонавт като порасне. Нито да е открило, че на луната има живот.

Уважаеми господин Оливер, известно ми е, че съчиненията трябва да носят ведрост и не съм аз тази, която трябва да поглежда към лошото пред човек, преживял депортиране и концентрационен лагер. Не съм и човекът, който трябва да си позволява да говори за тегобите на днешния ден пред Вас, осмял така елегантно и незлобливо социалистическата ни действителност. Ясно ми е, че трябва да се следва примера Ви за деликатност и любов, така, както в българската проза го постигнахме Вие, Чудомир, Асен Христофоров и Валери Петров. Но колкото мога, в края на краищата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Та, пътуването до Дърбан, ЮАР. Полетът от Париж до Йоханесбург е 9 часа ако се тръгне от Париж, след това има около 1 час вътрешен полет. Летим през нощта, на развиделяване земята отдолу заточва да се вижда. Равна, с шубраци, тук-таме с по някое дърво, без трева, която и да я има, не покрива пръстта с цвят охра. И така 4 часа без промяна. Гледам надолу, притиснала нос към стъклото, доколкото е прилично за годините ми, и ме обзема особено приповдигнато чувство, отдавам го на вълнението от срещата с непозната земя, от самото пътуване, но и разбирам, че то е по-различно от изпитваното в подобни ситуации, прилича по-скоро на вълнението от завръщане към дълго невидяно, свързано с приятни чувства, място. Като да ми е близка тази пустош. По-късно ще чуя за синдрома на Африка, на усещането, че си се прибрал у дома, на невъзможността поради него на някои европейци да се разделят, веднъж дошли, за дълго с Африка. Да помним толкова дълго!? Защо не? Нима синът ми не помнеше образа на змията, когато беше на 4 години без някога да я е виждал или да му е казвано, че тя е опасна? Нима той не я видя в маркуча на прахосмукачката, украсен със спирали и ромбове, в блестящия метал на подвижния душ в банята? Защо тогава нещо от образа на тази пустош да не е останало в паметта на гените ни от времето, в което някой наш предшественик е поел оттук на север?

Ако нашите династронавти с товарния влак, на който се качиха на централна гара бяха успели да стигнат до летището на Йоханесбург в началото на ХХІ век щяха да го намерят като модерно летище, неразличаващо се от други по света. Времето за прекачване е малко, разстоянието, което трябва да измина доста. Поради някаква причина куфарът ми не е маркиран до крайната дестанция и влачейки го, попадам на чернокож мъж от персонала, който с готовност предлага да ми покаже кратък път. По този кратък път става въпрос, че трябва да му дам пари, които са толкова, колкото имам за целия престой. Запъхтяна се опитвам да го запозная с международното положение на посткомунистическите държави, със сърцето си на интербригадир, но той гледа на мен като на човек имащ достатъчно пари, за да се разнася из света и недоволен, получава нещо, което се равнява за няколко дневни надници за много от съгражданите му. Дотук го отчитам като провал на интербригадирската ми дейност. В самолета сядам до жена на моята възраст, която ми разказва, че е от холандски произход, живее тук от поколения, сега във ферма за отглеждане на магарета, има три деца, вече пораснали, единият от които е стоматолог в болница. Разказва още, че дежурствата в болницата на сина ѝ са тежки, насилието било широко разпространено, чернокожите се биели ожесточено, използвали като оръжие счупени бутилки, с които нарязвали противника си и нейният син често прекарвал цели нощи над усилието да възстанови лицето на някой пострадал. Зная, че ЮАР е страната, с висок процент доживотна инвалидизация в резултат на насилие, с най-висок процент на заразени от вируса на СПИН, страната с най-много изнасилвания. Страната с най-могъща икономика в Африка, с най-висок процент на добив на диаманти, на злато.

Холандката ме пита как ще се придвижа в Дърбан до хотела и аз ѝ споделям, че възнамерявам да взема обществен транспорт от летището, а после да походя пеша, хотелът трябва да я в центъра на града. И без синята ми връзка, холандката схваща, че съм чавдарче и не напразно съм била последна в списъка на интербригадистите, не напразно точно мен разкриха. Тя бавно и с множество повторения ме информира: в никакъв случай, не бива да се качвам в обществения транспорт, трябва да взема такси от летището, като не го хващам отпред на летището, а го поръчам от нарочната службата вътре. Обяснението, че мен блъсканицата и неудобствата в обществения транспорт не ме затрудняват, я принуждава да пристъпи към по-решителни действия. В салона на изхода тя не си тръгва, не ме изпуска от поглед, придружава ме до гишето, на което се поръчва такси, вижда че се разпознавам с други участници в конгреса, повтаря вече казаното неколкократно, дава ми визитна картичка да се обадя ако нещо закъсам и едва тогава маха с ръка за сбогом.

В колата сме с две македонки, минаваме покрай пристанището, не съм виждала такава гора от кранове, толкова много и грамадни товарни кораби, нижещи се с километри покрай нас.

Хотелът е малък, с вътрешна градина оградена с висока плътна ограда, недалеч от центъра, в който ще се проведе конгреса.

Световният конгрес се организира от Световната здравна организация. След 2000-та година няколко от годишните ѝ доклади са посветени на насилието и травмите. Ограничаването им се оказва възможност здравните системи по света да намалят разходите си чрез превенция и то осъществявана извън системата им. Има разум в това – не кой знае какви законодателни мерки и промени в обществените нагласи могат да намалят насилието и травмите – пътно-транспортни, битови, производствени, спортни, а това да спести човешко страдание, и разбира се – разходи. Има възрастови групи, в които насилието и травмите са първа причина за смърт и продължителна или доживотна инвалидизация. Световната здравна организация действа бавно на пръв поглед, но систематично, обирайки внимателно луфтовете, в които нещо може да се изплъзне от набелязаната цел. Уеднаквяват правилата от височината на парапетите пред прозорците на високите сгради и температурата, до която може да се загрява водата в бойлерите до разрешителните за огнестрелно и хладно оръжие. Има много хора, които се борят срещу това уеднаквяване на света. Наричат го глобализъм. През погледа ми на лекар то не е вредна работа – имаш бърз достъп до технологии, които се измислят трудно и струват много пари. Днес я представят пред научната общност, утре я имаш в малката си болница. Пък и точно тези правила за сигурност в ежедневието, това умешване на света в една голяма Вавилонска кула, мисля си, Вие бихте одобрил. Разглеждам таблиците за света, господин Оливер. Колкото по-голяма е разликата в доходите между бедни и богати, толкова повече е насилието от един човек към друг – убийства, тежки наранявания, сексуално насилие, малтретиране и неглижиране на деца и възрастни. Колкото повече намаляват убийствата, толкова повече се покачват самоубийствата. Особено сред мъжете. Имат хляб, вода и подслон, но изгубят ли престиж в уредена държава, става лошо.

Нещо ново за някогашните интебригадисти, господин Оливер – пътува се свободно. С малката лична карта от портмонето можеш да прекосиш границите на цяла Европа.

Но сега съм в Дърбан. С двете македонки излизаме от хотела и поемаме по широк булевард, около 500 метра, които ни делят от центъра, в който ще се състои световния конгрес. Вървим с широка крачка, лекият ветрец развява знамената на полите ни, кикотим се като жени, които са успели да се измъкнат от домовете си, край нас минава кола, шофирана от бял мъж, който върти показалец покрай слепоочието си и крещи веднага да се прибираме. Не разбираме. Минава втори бял мъж в кола и той крещи, че сме полудели. Посмълчани и с позабързана крачка пристигаме в центъра.

Имало отвличания срещу откупи и дори тази дистанция трябвало да се изминава с такси. Нямало безплатно дори начално образование. Около конгресния център има мъже с автомати.

Откриването на един конгрес е скучна работа, но след тези предупреждения очевидно бягствата от него и скиторенето ще са проблем. Оставаме. Огромна зала, хора от цял свят – по двама от всяка държава, своеобразен Ноев ковчег, сцена. Излиза оркестър. Оркестър от хора, на които насилие или травма са отнели крайник. Те са без ръка, без крак, с патерици, нямат и протези. Излизат на сцената и настъпва тягостна тишина. И тогава те започват да свирят и да пеят. Залата се изпълва с чудна в ритмите си музика, сцената с невъзможни спонтанни движения, със свобода, лекота ведно с патериците, с чуканите на ампутираните ръце, с изпълнение заради самото изпълнение, с извираща от душите и затова заразяваща хореография. Нещо невиждано и непочувствано от горкия новопристигнал европеец. И в залата се понася особен вик, който в Африка използват при възхищение. Той пронизва душата и я дарява със сила и мощ. Вероятно „ура“ на бойното поле е нещо такова, но този тук носи не само желание за победа и сила, но и свобода, веселие, лекота. Един звук, който може да се сравни само със самия живот, с океана, с вулкана, с вечното детство. И отново онова чувство на познатост. Като да го знаеш този вик, който неприучен не можеш още да повториш, макар духът ти, гърлото ти, устата ти с все сила да се стремят да го направят, защото знаеш, че това ще те направи по-свободен, по-автентичен, по-себе си. Ръкопляскаме, ние хората с ген, напуснал отдавна Африка, но и мнозина от нас, несръчно и срамежливо макар, освобождават духа си в опит да се включат в този африкански звук.

Ръководителят на Световната здравна организация, короновани особи, слова и цифри. И тогава излиза Той. Кралят за зулусите. Красив мъж в роба, на около 50 години с безупречен английски. Телевизията, господин Оливер, ни показва всеки ден кралска, императорска особа, държавните глави на най-мощните държави. Но този мъж не прилича на тях. Той покорява, харесва се, вдъхва респект и уважение без да се стреми да го направи. Той е като изпълнението на музикантите преди малко. Спонтанен, истински, естетичен. Когато произнася „моят народ“, той не казва „моят електорат“, той е извън времето, водач без грубост и първичност, без палячовщина, без припряността на себенеуверения, с множество жени, но без тайни любовници. Истински. Водачът, който знае, че времето е не само тук и сега. Нищо провинциално, нищо отмряло, овехтяло. Стоицизъм. Да ви кажа че не бях срещала толкова достойно мъжко излъчване? Такова припокриване с образа ми на водач? Да. Кралят на зулусите. Наредени до него момчетата и момичетата от топ-новините изглеждат пластмасови, недозрели, самовлюбени. Временни. Така го чувствам. А и поразяващото смълчаване на огромната зала и този прорязващ вик в края – не съм го почувствала само аз.

Във фоайето са допуснати десетина тъмнокожи жени, които предлагат африканско изкуство. Прави Ви впечатление, господин Оливер, не използвам думата „негър“. Светът на запад от нас реши, че това е обидно. Много ми се ще да си поговоря с Вас за това трябва ли да сменяме думите и с тази промяна постига ли се промяна в нашето отношение или в съдържанието. Но сега говорим за друго. Заговарям се с една от тъмнокожите жени – трябва да е моя възраст. Отрудена, уморена, с наднормено тегло и с болки в ставите на краката. На следващия ден ще има с какво да ме удиви.

Вечерта се прибираме до хотела с нарочния микробус и се разбира, че руснаците са отишли до магазина за хранителни стоки, който е на отсрещната страна на улицата. Просто трябва да пресечеш от входа на хотела до входа на магазина – десет метра, нападнати са и им е открадната камерата. Разказват го поразени не толкова от загубата на веща, колкото от стила на кражбата, от директността на нападението. А в Москва сега съвсем не се минава без грубости, господин Оливер. Ще трябва да се внимава.

От администрацията на хотела ни показват алея, по която ако се движим в група можем да стигнем до брега на океана и до пазар, който бил безопасен. Океан, океан. Пазар, пазар. Плаж с широка пясъчна ивица и не много хора, с големи тротоари, скъпи, многоетажни хотели, болница. На част от тротоара от страната на океана се предлага африканско изкуство. Харесвам таланта на Африка да улавя движението, майчинството, не такова, каквото то е пресъздавано многократно от християнската религия, а много по-богато нюансираното от природата майчинство – не само хранещо, нежно и гордо в себе си и рожбата, но оцеляващо само в света, готово да бъде застрашително ако този свят не уважава свободата и живота. Нежност, бдителност и готовност за майчиния гняв – това го има в африканското изкуство, особено в скулптурата им. Застоявам се пред една жена, трябва да стане от земята, на която е седнала, за да ми покаже нещо, изправянето ѝ е трудно, изглежда и нея я мъчат ставите, а и наднорменото тегло, подавам ѝ ръка за опора и този допир взривява душата ми.

Помните ли, господин Оливер как сте описал прегръдката на Сисулу-Каба с династронавтите? Помните ли да тази затаяваща дъха топлота? Приемала съм го като емоционална топлина към изстрадалия, гонен човек, дошъл от далечна земя. Но има и друго. Дали това, което сме почувствали е обективно съществуващо или не, не мисля че е толкова важно. Важното е да го изречем. Аз никога не се бях докосвала до толкова спокойно и спонтанно тяло. Просто подадох ръка на една жена немного по-възрастна от мен за да се изправи и този допир ме разтърси и остана в съзнанието ми. Европейците сме стегнати, мускулатурата ни е напрегната и в най-сърдечната прегръдка. А тук се срещам с нещо, което бих определила като пълно съгласие със собственото тяло. Духът не е придърпал юздите на тялото.

В една от вечерите организаторите са подготвили парти на брега на морето. Африкански оркестър, само един от музикантите е бял. Движенията му са прекрасни. Но само ако го гледаш в Европа или Северна Америка. До чернокожи африканци, родени и отраснали тук, той е като дървена марионетка. Сравнен, виждаш насечени, контролирани, подчиняващи се на зададени модел и цел движения. Бендът е с история, очевидно музикантите са приятели, очевидно белият мъж живее с африканската музика, може би се е родил тук, но генът му, придвижвайки се преди милиони години на север, е загубил по пътя нещо непоправимо в движенията.

Колега от арабския свят установява дружески отношения с мен и македонките. Има комерсия в това, бързо се разбира. Моли ни тайно от началничката му да сипваме алкохол в колата му. Началничката е завършила в Англия, постигнала е завидно майсторство при презентацията на съобщенията си, облечена е според изискванията на мюсюлманската религия и наблюдава с отвращение съдържимото в чашките ни и повишаващите се децибели на гласовете ни. Ако отчитаме значението на алкохола за травмите и насилието има основание. Но това поне в момента не коригира поведението ни.

Танцуваме в кръг и се оказвам до жената от фоайето на конгресния център, поканени са и те. В теснотията предмишниците ни се докосват и отново това усещане на спонтанна плът. На какво да я оприлича!? На привечер в кухнята на голямо семейство от различни поколения, с приглушени движения и разговори, с мекотата на леглото край масата, когато като дете си допуснат до разговорите на възрастните и клепачите ти натежават в чувство на пълнота, сигурност и бъдеще. Като в това леко докосване да преживяваш праисторическото семейство, в което си едно цяло с всеки член. Личността ти се прелива от един в друг, границите са неясни, но и сигурни, едновременно си много членове на семейството си, движиш се напред-назад в генерациите, в начина по който изглеждат, в думите и труда им, в харесванията им. Не си сам. Тези тела някак спасяват от самота.

Предупредени или не за опасностите, с моя колега от България, хирург и с дъщеря му, и тя хирург, решаваме, че ще се поразходим. Ние не сме като изнежените западняци, били сме толкова път и не могат да ни уплашат. Те двамата – баща и дъщеря, са имали години, в които са прибирали с линейка пострадали българи от цяла Европа и са видели какво ли не. Излизаме с твърда крачка от хотела, завиваме по една пряка, виждаме голяма улица и тръгваме по нея. Комай само ние сме белокожи и поне на нас това не ни прави лошо впечатление. Не е оживено, млади мъже, един, втори, заведения, които са с плъзгащи се решетки и заключени с катинар, така че трябва да го отключат отвътре за да влезеш, разглеждат ни бавно, с изучаващи погледи, не се виждат жени, има дрогирани или са мълчаливи, когато са пияни, с нещо сме много различни, крачките ни става неуверени и колегата изрича това, което мисля и аз: „Да се махаме!“. Бързо и безславно обратно зад стените на хотела, господин Оливер! Тъжно за един интербригадист!

Не се отказвам обаче и правя индивидуален опит. Присламчвам се към група африканци, участници в конгреса, един от мъжете, чернокож, хирург, както разбирам, двуметров мъж с костюм, какъвто не виждам да си е позволил европеец, ми изглежда подходящ, още повече че чувам уговорката им да ходят в някакъв търговски център. Питам го дали бяха ме взели с тях. Той оглежда безпристрастно луничките по носа ми и произнася „Не“. Ама наистина съм си Фани от „Великия поход на династронавтите“. И до централна гара, както знаете, не мога да стигна.

Докато тече конгреса успявам да видя още две неща. Първото е така нареченото „сафари“. С джип навлизаме в див район, отдалеч се виждат жирафи, хипопотами, африкански биволи. Водят ни в ресторант в туристически център. Друго обаче прави впечатление на интербригадистката ми душа. Магистралата до там е повече от великолепна – такава нямаме у нас. По края ѝ, на банкета, от време на време задминаваме върволица от чернокожи мъже и жени по около десетина, които очевидно се прибират пешком. Селата край магистралата са едно-две за стотина километра, кръгли глинени колиби – десетина-петнадесет, без врата и със сламен покрив. Край тях няма или почти няма растителност. От време на време в далечината се вижда и единична голяма къща със зеленина и голям ограден двор.

Второто, за което ми се иска да Ви разкажа: Когато бяхме край брега, на пазара, разбира се, се изкушихме да топнем крака в океана. На плажа една сцена привлича погледа ни. Мъж на 40-50 години, тъмнокож, води пред себе си във водата жена на около тридесет, удря с голяма тояга във водата до себе си, от време на време потапя главата на жената във водата и издава леко напевни викове. Потапянето на главата е безапелационно и за бая дълго време. До тях и малко назад върви друг мъж, вероятно съпругът на жената. Вероятно присъстваме на прогонване на бесове. На опит за лечение на душевна болест? Сцената е на фона на голяма болница, модерна и лъскава, каквато у нас не може да се види.

На връщане във вътрешния полет се оказвам до пакистанец. Красив, сигурно двадесетина години по-млад от мен. Не мога да пропусна случая да поведа разговор за международното положение. Облечена съм с пола под колената, черна с ажур в долната част, черна блуза, която е възможно е да мине за леко прозрачна. Нещо в поведението и облеклото ми обаче възпламенява пакистанеца, така както не ми се е случвало и в годините ми на по-голяма привлекателност. Той прекалено настойчиво ме кани да остана с него поне един ден в Йоханесбург, аз настоявам да се концентрираме върху международното положение и в душата ми остава горчивия вкус на говоренето на различни езици. В полета към Европа вече всичко си идва на мястото. Аз съм си скучновато облечена лелка с наднормено тегло, която може да досади с желанието си да повежда разговори.

Доста говорих за себе си, господин Оливер. Вас сигурно Ви интересува повече става с майор Димчо, със Сашо Кобалтовия юмрук, с красивата Вихра, с Рони Дато и Наско Нето, с Кънчо, със сержант Марко. Разпознавам ги понякога по улиците, сред приятелите си. Те рядко се явяват в новините и на страниците на печата. Но разказът за тях е друг, дълъг и се страхувам да не отегча читателя.

Прегръщам Ви горещо. Ваша Фани.

 

Фани Цуракова е лекар по образование, специалист по психиатрия. Известен период работи като професионален журналист. Пише проза и драматургия. Някои от произведенията й са издадени или представени на театрални фестивали в САЩ, Англия, Румъния, Русия, Испания, Германия, Япония. Почетен председател на Клуба на писателите-лекари в България (клон на Световната организация на писателите-лекари, UMEM).

Pin It

Прочетете още...

Наивист

Ицко Финци 20 Юли, 2011 Hits: 14240
Да свиря на улицата в Париж… Какво ме…

Камък от сърце

Мюмюн Тахир 12 Фев, 2016 Hits: 7010
Една ранна утрин бавно крача по челото на…

Какви пари

Здравка Евтимова 09 Мар, 2010 Hits: 10790
Този баир, който се виждаше от прозореца на…