Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)

 

Необикновено скрежна е ранната миланска утрин на 18 януари. Минавам предългото разстояние от хотела, в близост до Централната гара, през Ла Скала, където се бавя поне два часа, по Виа Данте и Двореца на Сфорците, миланските Медичи, през пиацале Кадорна – та до Манастира Санта Мария деле Грацие. Вече е 12 без нещо на обяд, слънцето припича, зиморничаво вдигам яка и се смесвам с няколко гълъба на малкото площадче пред входа на манастира.

 

2018 1 Evd Mil 01

 

Зъзнем и се припичаме, аз, гълъбите и една избухнала магнолия в страничния двор. Ослепително зелена полянка, да, със сигурност зеленото щади очите, но тези, които са попадали някога на живо в Ирландия например твърдят, че може и да ослепееш от зеленото. Тук, в Италия, то е такова през зимата. Портокали са вързали плод по улиците на Милано, напъпили са камелиите, а маслините са презрели – малко пó на север от нашия балкански паралел сме, но световното море на моретата е близко и си казва думата. Пролет е. Почти повярвала в това, размразявайки костите си, наблюдавам колко сме дългокраки, аз и гълъбите. Сенките продължават да са дълги, а е вече обед. Обедно време за тайна вечеря.

 

2018 1 Evd Mil 02

 

Пускат ни почти под строй в преддверието на манастира. Не повече от трийсет щастливи посетители, съобразили два месеца по-рано да направят резервации за влизане в обителта на Санта Мария деле Грацие, където се помещава Ил Дженаколо. Тайната вечеря, пред която светът тръпне, чиито загадки не един учен или художник, майстор или писател с развинтена фантазия, се е опитвал да разгадае. Влизам, също като вас, натежала от предзнания и предочаквания вповече. Вълнувам се повече от допустимото. Очаквам да попадна в мрак и неприветност, в недомълвени мистики на присъствия и отсъствия всякакви. Кой или коя стои отдясно на Христос, защо са именно в този ред групирани апостолите по трима, кой кой е на трапезата и към кого е привел глава, кого е загърбил и какво казва, ръкомахайки: „Кой, аз ли, Учителю, ще се отрека от Теб?“ Чия е Ничията ръка, кротко полегнала на рамото на Йоан? Дали ще видя ясно фигурите M и V, които свързват телата на Иисус и Апостола Йоан (или, може би, Мария Магдалина) вляво? М означавало именно Мария, но коя? Магдалина? Или Богородица? V е победата, виктория, или утробата Божествена, бокалът, откъдето произхождаме въплътени впрочем. Понякога прекаляваме с Дан Браун, мисля, в търсене на знаци, фигури и смисли във формите. А, може би, не е далеч от истината допускането, че толкова гениално творение може да принадлежи само на Божията ръка? Или нечия сродна, защото историята мълви, че Леонардо бил член на Тайния орден на Сион и произхождал направо от Иисусовото коляно.

 

2018 1 Evd Mil 03

 

След малко ще видя с очите си най-известната картина в света, която е имала привилегията или, може би, нещастието никога да не бъде частно притежание. Просто защото е стенопис. А него няма как да купиш, да продадеш, да изнесеш. Можеш само да… унищожиш. Доста усилия полагат хората и времето за това. Манастирът на Благодатната Дева е бил притежание на Доминиканския орден и семейна гробница на фамилията Сфорца. Завършен в 70-те години на ХV век от Гуинифорте Солари, а самият Лоренцо Сфорца поверява на Леонардо изписването на фронталната стена на трапезарията през 1495 година. За две години художникът завършва своето дело, но поради ред причини технически то се оказва неособено трайно. Дали защото Леонардо не обичал твърде маслените бои и използвал водна или суха основа за полагането на цветовете, дали поради ред злощастни климатични и интериорни особености на мястото, но още през ХVІІІ век творението му вече се нуждаело от реставрация. Петима художници-реставратори (Микеланджело Белоти, Джузепе Маза, Стефано Барези, Луиджи Савенаджи и Мауро Пеличиоли) във вековете се опитвали да възкресят вечерята, упражнявали се в Леонардовата техника, замазвали, изстъргвали; единият отричал какво е направил предния и започвал тотално наново, това допълнително повреждало творбата… А влагата и плесента обаче упорито настъпвали.

 

2018 1 Evd Mil 04

 

Два века и половина по-късно Наполеоновите войски влезли в Ломбардия, настанили се в Милано и превърнали трапезарията на манастира в… конюшня. Влагата, потта и човешките дихания, конските изпарения и нечистотии, постоянно отворените двери, движението и глъчката, мухълът, съсипвали тайното стенописание. После някому хрумва безумната идея да избие врата, чийто свод минава през самата свята маса, направо през коленете на Христос. После се усещат каква глупост са сторили и… просто зазиждат вратата. Кощунството днес обаче предава послания: ако развихрим въображението си, ще съзрем тялото на Божия син като порта към отвъдното. С раменете си крепи небето, обгърнал е портата – отворена от него за нас. Ръцете му като че с отмерен диригентски жест сочат мярата на тази врата, през която да влязат, макар че мнозина са звани, а малцина избрани. Тази врата, при това така зазидана, задава и допълнителна дълбочина на божествената Леонардова перспектива тук, на тази картина.

Още по-късно историческите безумия ескалират. По време на съюзническите бомбардировки, в нощта на 15 август 1943 година, рухва покривът на помещението. За щастие, стената с Вечерята остава непокътната, скрита предвидливо зад чували с пясък. Чудо я е спасило, самата тя е чудото. После идва на ход отново Времето. Влага и температурни амплитуди, няколко неуспешни реставрации и тълпи от туристи. Милиони. Не сме ли и ние сега такива – конквистадори на сетивата, разрушители на миналата красота, агресори срещу светостта? Не знам за вас, но аз често съм си задавала въпроса – а не е ли някак кощунствено картина на такава тематика да бъде изрисувана в обикновена трапезария, та била тя и манастирска? Не е ли твърде буквален прочитът – Тайната вечеря на място, където се вечеря? Някакво доста светско въвеждане в светите сюжети, профанация някаква? Не знам. Но днес внимаваме много и сме част от железните правила на реда. И колкото по-малко предварителни въпроси си задавам, толкова по-добре. Снима се (огромно бе учудването ми, че въобще дават да се внасят фотоапарати), но без светкавици, стои се в приглушена светлина, на пейки, мълчаливо, а времето е точно отброено – 25 минути.

Това ще разбера впоследствие, още сме спрени в първата камера на коридора на манастира. Щателни проверки, отварят се и се затварят автоматично големи стъклени врати. Във времето на изчакване успявам да разгледам любимото ми за всеки манастир пространство – вътрешния двор. Достъпът до там е забранен, вървиш в канален ред с групата и не мърдаш, а така изкусителна е идеята поне за малко да докоснеш зелената морава, да помилваш палмите и сиенско-жълтите теракотени саксии, огрени от обедното слънце.

 

2018 1 Evd Mil 05

 

Третата врата щраква и, подобно на професор Лангдън, имам късмета да вляза отвъд портата в друго измерение на света, за който съм мечтала. Попадам обаче не там, за където си въобразявах, че съм тръгнала. Очаквах огромна продълговата мрачна зала, а влизам в сравнително малко, уютно помещение с идеално шпакловани стени, топло и обляно в приглушена светлина. Подготвена съм да гадая фигури върху мрачно-тържествената фреска, положена върху гигантска стена, очаквам тъмна фигурална композиция, внушаваща трепет и страх божий, вдъхваща угризения на съвестта, че нали това е нощта преди предателството, а нелепа и жалка е човешката природа, късопаметни сме всинца, недостойни за името Божие. Но не. Нито помен от полуразпадаща се мазилка, зелена плесен, мрак и трепет.

Дългите години опити за частична или цялостна реставрация (дори са планирали да пренесат изображението) на оцветяване, лакиране, излющване, дорисуване, запечатване… са си казали думата. Имало е благодарение на това във вековете много Тайни вечери. Но сега изумена разтварям очи, за да проумея, че множеството тиражирани предварително образи няма нищо общо с истината. И пред мен е най-истинската, най-Леонардовата, човекоцентрична картина на света. Тържество на хуманизма, разказващо една… човешка история. Ахвам. Пред мен стои и се усмихва светло, меко и радостно-оптимистично Тя. Не ми вярвате?

 

2018 1 Evd Mil 06

 

Пастелно-искрящите класически тонове на иконографската догма – червено и синьо-аквамарин пречупват светлината и искрят, разпръскват искри в душата ти, зрителю. Лицата са живи, едновременно плътно-безплътни, озарени. Снимам картината с повече светлина в обектива и, чудо, вратата в масата грейва в бяло. Портите към отвъдното, огрени от светлина, мигом се разтварят. Намалявам светлината и веднага тъмни сенки полазват зад гърбовете на апостолите, вратата помръква и магически се преобразява във вход към тъмата. Така няколко пъти успявам да „отворя“ със светлина и „затворя“ тази врата. Същевременно обаче дрехите на Иисус и фигурата вляво (поседнала до дясното му коляно, предполагаемия Йоан) искрят. Някъде от и зад телата им буквално извира светлина. Как се чувстваш, взирайки се в Тайната вечеря, зрителю? Вярващ или не съвсем? Християнин католик, православен, протестант или друговерец? Оптимистично, радостно и топло, със сигурност. Смиряващо, притихнало и бездиханно. Крадешком наблюдавам две японки, които се опитват да сдържат емоциите си, японки са все пак, и жадно се взират в магическата стена. Когато срещнеш погледа им, веднага забиват нос във фотоапаратите и си придават много ангажиран вид. Наблюдавам реакциите на хората. Изглеждат някак укротени. Взирам се в картината, след неколкократни оттегляния и доближавания до преградата на няколко метра от самата стена. Не ме свърта да поседна на пейка, но се притеснявам, че преча на другите участници в тайнството. Отдръпвам се встрани.

 

2018 1 Evd Mil 07

 

Уж времето е спряло, така се усещам за тези 25 минути, в които цари пълно мълчание, и никой не ни подканва да пазим тишина. На сцената – това е стената пред нас – е някак оживено. Седнали, като че наблюдаваме божествен театрален спектакъл. Тринайсетте фигури около трапезата като че ли се движат, мърдат, кипи живот, ръкомахат и жестикулират помежду си и към нас, дават си – дават ни знаци. „Истина ви казвам. Един от вас ще ме предаде.“ Дванайсетте апостоли реагират бурно – един застива в неразбиращ ужас, друг започва да спори, трети задава аргументи, едва ли не иска сметка „как може така да говориш, Учителю“, четвърти полага ръка на рамо, пети ръкостиска… Дванайсетте апостоли са групирани в четири фигурални композиции по трима. Всяка от тях е сюжет, всяка разказва история, разиграва своята колективна драма. Колективните драми обикновено са фалшиви. Опитваме се да проумеем личната драма на всеки от тях, който, преди да е станал безсмъртен, е бил човек. Уредниците на музея са се погрижили за всичко, съзирам грижливо щрихирана схема на фигуралното изображение, указващо кой кой е отдясно наляво.

 

2018 1 Evd Mil 08

 

Ето кои са апостолите. Симон Зeлот, Тадео и Матей – са в отдалечения край на масата, до тях току-що са достигнали думите на Учителя. Невярващо Симон протяга ръце, „каквоо, какво каза Той“; Тадео се мъчи сам себе си да убеди, че е чул добре, а Матей предава чутото. Като че пренася, изтегля с ръце словата и все едно тегли мрежата с чудния улов риба, за да донесе чутото до братята си. Нему ще бъде съдено да разкаже после. И той ще се справи повече от добре, неговото Евангелие е най-подробното, най-словоохотливото. Най-повествователното. Признавам, че ми е любимото. То звучи като симфония, като музикална поема, а разказва тъй простичко за Страстите Христови. Матеус пасион се ражда неслучайно на тази основа, и други мислят като мен. Матей ще разкаже историята за Иисус като същинска приказка за хората. Ако си представим четирите групи апостоли като стволове и корони на дървета, а дървото е проект на мирозданието, то тук, пред очите ни израства кедър – мъдър и спокоен, изправено-наклонен, той общува със земята.

Филип, Джакомо Маджоре (Йоаким) и Тома (Неверния) – са следващата композиция, застанала близко до Христос. Тези тримата добре са чули думите му и веднага реагират. Бурно. Що думаш, Учителю? Аз, Филип, не бих го сторил никога, не ми ли вярваш? Аз, Джакомо, не знам, слаба е човешката природа, смутен съм, нека помисля, хм, едва ли. Джакомо се съмнява в себе си, затворен в себе си. Тома Невярващият полемизира, размахал пръст. С него ще бръкне сетне в раната на Разпнатия, за да се увери с очите си. Невярващият първо казва „не може да бъде“, но сетне той най-силно вярва и кълне другите във вярата си. Той е човек на емоцията и… собственото си лековерие. Да, скептикът е обикновено лековерен. И, противно на очакванията, емоционален. Не съм си представяла така Тома. По-скоро като интроверт, самотник някакъв, защото „това не може да бъде“ е неприемането на другия, обособяването в себе си. Критичният, просветеният разум. Тук обаче е експанзивен. Фигуралната композиция на тяхното световно дърво е пиния. Крехка, но грациозно извита към Христа. Наведена с надежда. Безверието трескаво търси да пие от водата на надеждата.

Иисус е смирен, но изглежда твърд, категоричен. Той, естествено, е в идеалния център, той е тринайсетата, фаталната фигура в картината. Привел глава в очакване на жребия си. Но и разтворил приемащо ръце. Аз съм ваш. И все пак, аз ви обичам. Знаем, че следва още едно „но“. Но дали не може да ме размине горчивата чаша, Господи? И после още едно: Господи, защо ме изостави? Червената му роба със синя наметка огледално се отразяват в синята роба с червена наметка на следващата най-тайнствена фигура. Той, отделеният от всички, се оказва сраснат с нея.

Йоан, Петър и Юда (Искариота) следват. Йоан ли е, Той или Тя? Йоан, евангелистът, любимият ученик на Спасителя, избраният да стои от дясната му страна. Най-младият. Най-женственият. Непорочният, единствено на когото ще бъде дадено да види Откровението. Да проникне в тайните на бъдното. Да заговори за Апокалипсиса и Възкресението. Или Тя, Мария Магдалина, вдигната от калта и праха на човешката низост, на презрението, приетата наравно с апостолите? Най-вярната жена (е блудницата). Впечатлява, че фигурата е наведена не към Учителя, а към останалите сподвижници, към Петър и Юда. Формите на телата им с Иисус, обаче наистина сключват фигурално М. Ръцете не, но ръкавите на одеждите им се допират. Раздалечените им рамене образуват V – каквото и да означава. Утробата, бокалът, победата? Над тази буква капризите на времето и светлината избледняват в една крива черта, която с плавния си рисунък алюзия напомня пара или свод светлина над тайнствената врата, поставена гърбом на Иисус. Свод светлина, врата във вратата, вход във входа? Става много по-сложно, отколкото го е мислел Леонардо, вероятно. Фигурите на Иисус и Йоан (или Тя) образуват стените на извезано от бяла светлина сърце. Петър шепне нещо на ухото на Йоан. Юда е извърнат в идеален профил. Черен профил, тъмнокафяво-жълтеникава кожа, лице, потъмняло от горкия жребий. Ниско чело, извита щръкнала козя брада на сатир. Не е отблъскващ. По-скоро нещастен. Него застига най-печалната участ. Казват, за трийсет сребърника… Тяхната композиция напомня на болезнено извита, усукана, стара маслина. Изкривена от времето. Изкривена от бремето. Това са най-силните фигури на преданието. Предателят (Юда), Камъкът на църквата (Петър) и… Словото (Йоан). Което е в началото и края. Поетът и разказвачът. Идеологът. Или пък … Тя?

Андрей, Джакомо Миноре (Йоаким малкия) и Бартоломей са най-загадъчната група. Равноотдалечени от срещуположната композиция, те звучат тук безкрайно далечни на всичко и всички, изглеждат дори малко индиферентни. Алиенирани. Като че ли бързат да станат и да си тръгнат от святата трапеза. Андрей, наречен сетне Първозвани, като че ли отсега се е предал, вдигайки безпомощно ръце. Какво да се направи, щом такава е божията воля. Каквото било до тук, било. Безсилни сме да се противим. Но точно той ще е първият, призван да загине заради думите на Божия син. Първият, който умира доброволно заради истината. Заради казаното. Джакомо търси подкрепа в Петър. Петър вече си е авторитет сред апостолите. Недей да шепнеш, обади и на нас, каквото си чул и мислиш. Бартоломей пази ледено спокойствие. Тяхното дърво е дъб, те са здравото и сигурно ядро, те са самият размисъл, мъдрост и тишина. Но са тъй далечни… Бартоломей ще има горчив жребий – ще бъде изпратен да проповядва словото Иисусово в Мала Азия и Армения, ще бъде разпънат на кръст с главата надолу от езичниците. Неговата мисия е избрана в деня Петдесетница, когато огнени езици се спуснали от небесата. Четем в Деянията, че именно Филип го води за ученик при Иисус. Защо тогава не седят двамата заедно тук, около тази маса, в тази най-съдбовна нощ? А са диаметрално раздалечени помежду си? Какво е това – предварителен заговор? Замисъл някакъв?

 

2018 1 Evd Mil 09

 

Тайната вечеря… Познавачите на творчеството на Да Винчи твърдят, че всяка негова картина следва структурната композиция на някаква негова машина, техническо изобретение или сложна механична конструкция. Не знам дали е някакъв инструмент, машина, летателен уред или фантастичен апарат това, което е изобразено тук. Трудно ми е да съзра лостове, предавки, въртеливи устройства, зъбчати и други колела, крила и прочие във фигурите и тези тъй човешки лица. (С изключение на две – останалите единадесет са човеци). Напомнят ми повече на градина с дървеса, Божията райска градина в момента на падението. Дървета, поломени от буря, в затишие пред буря. И още: вълните на развълнувано море, ако се движим по логиката на въображението. Масата е водната повърхност. Нозете на апостолите, главите, телата, ръцете? Странните платна на стените зад тях представляват картини или гоблени, тайни входове (и те зазидани) към други пространства и светове? Но тази вечер те са тук, това е мисията им. Прозорците с мистичния пейзаж, задал невероятната глъбина на този Леонардов свят, са нова тема за почуда. Мистичните лунни пейзажи на Леонардо впрочем винаги, във всичките му картини, напомнят съновидения. Но човек трябва да пропътува Тоскана (както аз направих предишния ден), за да се убеди с очите си, че те реално съществуват. Видял ги е и Леонардо и рисува опита от своя живян свят. Реални са грациозните пинии, заоблените хълмисти ливади, остроносите хвойни и кипариси, бързоплаващите в небето къдрави облаци, които се виждат и тук от прозорците, и в пейзажите – фонове на Джокондата и другите мадони. Видях ги с очите си, в Тосканската прелест на зимата, истина ви казвам.

Неволно погледът отново ме връща и заковава върху двете централни фигури. Иисус и Йоан. Или Тя. Ако се върнем към репродукцията отпреди реставрацията, ще видим, че особено втората фигура носи твърде малко информация.

В последните десетилетия на ХХ век обаче една жена, професор Пинин Брамбилла Барчилон, посвещава 16 години упорит труд, съчетан с предварителни проучвания и компютърна диагностика, за да стигне през пластовете на времето, помагачите, злосторниците и реставраторите, най-накрая до деликатните оригинални следи на Леонардовата геометрия и рисунък. Казват, че за да стигне до истината, е преодоляла 6 допълнителни пласта боя. И в крайна сметка образът отляво (всъщност отдясно на Иисус) изплува и долита до нас в този вид. Защо винаги, когато заговорим за Леонардо да Винчи се появява жена, женски образ, женски разум и мъдрост? И защо всичко, свързано с жената, у Леонардо е толкова безплътно и необяснимо?

По един особен начин всички Леонардови мадони и светици са отнесено усмихнати и непроницаемо вглъбени в себе си. Същевременно открито обърнати към света, те общуват персонално със зрителя. Леко наведена наляво към рамото, с гълъбово окръглени очи, изящно тънки, почти липсващи вежди, кадифено сфумато по заоблените скули, тънка, деликатно разгърната, вглъбена усмивка в себе си: така изглеждат лицата и на Мадона Лита, и на Джокондата, и на Дамата с хермелина, и на Света Ана, и на Мадоната при скалите. Така изглежда и ако „придърпаш“ към себе си видението чрез вариообектива на фотоапарата, вгледан в лицето на Божия син, та така се усмихва и самият Иисус тук! Обърнат надясно. Като Джокондата. В огледално противоположна посока, така се усмихва и Тя или Той. Фигурата, седяща отляво на Спасителя. Йоан? Магдалина, жената Иисусова? По абсолютно същия начин се усмихва и онзи, неприличащ по нищо на послушните декоративни ангели от иконописта на ХV век, Ангел в Лувърската „Богородица в пещерата“. Той или Тя, Ангелът, знае някаква тайна и затова се усмихва ласкаво, съвсем човешки, с някак съучастнически израз. Иска да ни каже, че е винаги на наша страна, на страната на човеците. Кенет Кларк твърди, че Леонардо, подобно на Уйлям Блейк, създава чрез картините си особена представа за ангелите, недогматична – те не са хранители, а посредници между човеците и божествената светлина. Те затова и имат достъп до нас, на земята, за да ни напомнят за ограничеността на собствения ни разум, за слабостите ни земни, но и да стоят зад рамото ни и да ни подкрепят. С ръцете си ни насърчават. Затова ангелите имат и ръце освен крила. Показателно е, това пък го забелязва старият мъдрец Умберто Еко, колко несъразмерно дълги и големи, неестествено големи, същевременно нежни и грациозни, са женските ръце, рисувани от Леонардо. Във всичките му картини. Ами вероятно защото са крила. И трябва да напомнят плясък на ангелски крила – обвили в топла прегръдка Младенеца, или носят цветя и плодове, или просто са умиротворено скръстени. Андрогинните женски лица на Леонардо. Съзерцателните нежни ръце. Те ни задават неразрешими загадки. Леонардо цял живот рисува едно женско лице, на неговия Ангел (за който му позират десетки земни жени). Който се усмихва от любов. А не поради тържеството си, че знае тайната, която ние не знаем.

По този начин се е усмихвала и Брамбилла, предполагам. След пет поредни мъжки реставрации е време за нежна женска ръка. За плясък на крило. Какво ли е да посветиш цели 16 години от кариерата си на една картина. „Цели“ или „само“ 16 години на една картина, но затова пък каква? Да проживееш между стените на това свято място, слънчево, ведро, сред слоновокостни стени и утеха, толкова време? Завиждам ѝ на Брамбилла и се улавям, че се усмихвам и аз. Ведра, сияйна наслада, утеха и оптимизъм ми вдъхва тази Вечеря. Ил Дженаколо. Л`Ултима Сена. Разказва драматична история, предвкусваме трагизма на ескалиращите библейски събития оттук насетне. Трябва да бъде тревожно, а е ведро и спокойно. Което е писано, то ще се сбъдне. Последната вечер на апостолите в мир и сговор. В доверие и любов. Усмивката на Иисус, обърната надясно, и Нейната, обърната наляво, озаряват с надежда света към изток и запад.

The last supper, the holy supper. Последната вечеря. Святата вечеря. Тайната вечеря, за която знае целият свят.

Излизаме навън така вкупом, както сме влезли, с любезни, усмихнати подканяния от страна на домакините на манастира: финито, сеньори, прего, грацие… Изскачам на двора при напористата магнолия, в съседство се чува глъчка от съседната сграда, очевидно училище. Какво ли е да учиш или работиш на десетина метра от Тайната вечеря? Да преподаваш всеки ден уроци? Да звъни звънец за междучасие? Ами сигурно каквото и да се храниш по монашески в трапезарията при картината? Да я везеш на гоблен? Да се снимаш във филм за Страстите Христови, да играеш самия Него? Профанацията на свещеното вероятно е актът на истинското му утвърждаване. Японките замижават от ярката дневна светлина, групата най-сетне заговаря, като че събудена от сънно вцепенение. И всички се усмихваме…

 

Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор
Посетители: 154

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 22 часа
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 3 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 4 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 4 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 4 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 4 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 5 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 6 дни
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 3 седмици