Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2015 01 Krasi Damjanov
Писателят Красимир Дамянов. Снимка: Бистра Величкова

 

1.

Един е Законът за търсенето и предлагането, сине мой, и Адам Смит е негов пророк. Дали съм го учил в университета като теб? В университета учихме Маркс и Енгелс, Ленин и Сталин. Е, увлякох се: дядо ти е учил мустакатия разбойник. Но за да ненавиждат и те, и последователите им омразния англичанин – всички икономисти от времето на Победилия, Реалния социализъм и Развитото социалистическо общество, в което живяхме с майка ти, родителите ни, а и вие за малко – сигурно не е случайно. Истина е, че преди да ме уволнят и дигнат кромата от площад Сан Николас на връх Коледа, а после да ми се наложи да продавам цигари в метрото, и аз нямах представа като някогашните ни управници, че цената на стоката се определяла на пазара.

Че къде другаде? – ще кажеш ти, отрасналото на Запад умно момченце.

Така е, но докато не го изпиташ на собствения си гръб, не го вярваш…

По-простичко казано, дотогава, допреди Васко, бившият ми работник от Гредос да иде също до Холандия, да си купи по мои инструкции – къде, как и колко, – един сравнително запазен Форд Сиера, да тръгне до Андора два пъти седмично с контрабанден тютюн, и аз не бях размишлявал по този интересен въпрос. Просто посочвах доматите, които ми се харесваха и ако имах пари да ги платя, плащах и продължавах пътя си. Ако ли не – не. И толкоз. Не се пазарях.

Приятелката му работеше със Сандра в един италиански ресторант на мокрия бюфет и кат го видях да я взима след работа, наконтен с нов просташки анцуг, златна верига и златисто-жълтата кола, покани ме в съседното кафене, не се въздържах да не го подкача:

– Ей! Да не си спечели от лотарията?

Знаех, че и той и останалите от втория ми екип на Гредос, след Делфин се препитаваха с прекарване на крадени коли за България. От време навреме изчезваха, после пак се появяваха. Колите доставяше Кварталният. И на мен ми предлагаха подарък, каквато си избера, срещу петдесет хиляди пезети. По малко от месечния наем на мухлясалия апартамент, в който живеехме. Няма да бъда честен, ако ти кажа, че не съм се изкушавал, но ти даваха на тая цена с португалски номер (от предпазливост работеха около У Порто и Лисабон), а това не ме устройваше. Нали бяха добри момчета, „бяха яли от ръката ми хляб“, според израза на някогашният ни заместник директор в „Паметниците“, милостиво ми предложиха по-изгоден вариант: „Виж, шефе, защо се мъчиш с тия строежи, ами не вземеш да закараш някой скъп Мерцедес до София. Човек улегнал си, солиден, ще облечеш един хубав костюм, и никой няма да се усъмни по западните граници, на югославската минаването ти ще е предплатено. Нас, ако седнем в нещо такова – какво ти, даже в по- нов модел ФауВе – и ни изхвърлят като мръсни котета от него! Нула риск за господин като теб! Помисли си. А и парите хич не са малко.

– Колко?

– Ти първо кажи искаш ли. Калин специално ни прати покана до теб.

Сръчният бивш квартален милиционер от Плевен, на когото също бях разчитал някога за изграждането на химеричния летовищен комплекс, бързо се бе преориентирал с познанията си от старата си служба според търсенето и предлагането в България и… минал от другата страна на закона. Бе организирал изключително пъргава и ловка банда за кражба на коли. Изпратих му уклончиво много здраве и истина е, че в отчаянието си се колебаех. Но в тая идея ме привличаше най-вече онова, което ти най-вече не обичаше – рискът. Чистата авантюра.

– Ако мразя нещо е мръсотията! – през зъби, заканително ми отвърна Жоро, след като му разказах предложението на момчетата. Не би ли искал да се хванем заедно в тая игра? Звучеше комично с тия святкащи очи, оцапан целият в масло – Ако някога стигна в Америка, ще стана полицай! Аз съм роден за полицай! Забрави тая измет, ако не искаш да свършиш в затвора!

Интересно какво е останало от тази му първоначална чистота в Канада? Последният път, когато говорихме изпращаше джипове за Русия…

В моя случай – избрах по-мек вариант. Малкият дявол, но дявол! Контрабанда на цигари. Васко ми набута още само като си отворих устата да попитам, три половинки мастербокса от основата стока, която караше от Андора: Камел, Уинстон и Малборо. Удивително лош тютюн с клечки и чепове, но който вървеше удивително добре в метрото, че и по улиците на половин цена. (Табакалера, испанската монополна държавна компания се беше изхитрила да отвори фабрика в Андора, тъй че трийсетте процента загуба, която търпеше на пазара по вина на хората като Васко, а вече и мен, си наваксваше половината като им продаваше своя стока; с другата половина нямаше как: истинския „табако американо“, който идеше по каналите от Гибралтар и Галиция.)

2.

На двадесет и втори декември (откупих си кромата същия ден на арестуването ѝ, значи предишния), в шест часа сутринта, снабден с туристическата ни масичка, сак пълен със „стока“, с присъщия си оптимизъм, който кой знае защо не си унаследил, влязох в метро О’Донел, не помня вече откъм кой край. Не се разположих „вътре“ в същинския салон, а разпънах масичката си срещу вратата. Бях научил, че охранителите не обичат това, но си затваряха очите за отвън. Нали трябваше да се ползват от безплатните услуги на амбулантните търговци, подробности знаех от разказите на Ибрахим, бащата на Абдул и Ахмет, които те забавляваха в Алкобендас със сополивите си личица на сомалийски кувейтчета, загубили рая след нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт.

Още от третия забързан минувач взех сто и двайсет пезети! Точно един долар. Да, испанската пезета бе девалвирала мъничко, но българската – не. Напротив, бе станала още по-скъпа поради кризата, милата. За кратко време сумата нарасна десеторно, реших при тая бързина да спра да работя около десет, а и тогава потокът щеше по естествен начин да намалее, вечер пак, си казах доволен, не изглеждаше чак толкова трудно. В седем часа обаче от външния вход с пълна скорост дотърча млад пъпчив арабин с масичка като моята сак по-голям от моя, може и да беше настина някой от синовете на стрия Хасан от Ирак с двете жени, трите дъщери и още токова момчета, които успешно въртяха тая търговия по мрежата на Мадрид вероятно още от онова време, от Алкобендас.

– Хайде, вдига се! И без това закъснял аз – каза нелюбезно хлапакът.

– Разкарай се от тука! – спокойно отвърнах, без дори да го погледна.

– Това е мое място! – изфуча той. – И като видя, че нямам никакво намерение да слушам глупостите му, се впусна навътре в метрото. – Сега ще видиш какво стане с тебе! Дърт пръч такъв!

Последното, казано без никакъв акцент, особено ме засегна.

Видях как се отправи право към разхождащия се като ленив котарак охранител с палка и белезници, нещо му каза, нещо му пъхна в ръката (Боро? Испанците не пушеха Кент като румънците, българите и поляците) и повече не чаках покана: сбрах нещата и побягнах към изхода. Слава богу, размина ми се, ако ми бяха конфискували стоката, просто щях да скоча под влака! Опитах се да му запомня физиономията, но и неговата и на всички останали, като ме видеха, заели кодовите позиции бяха еднакви: жестоки, самодоволни и зли. Опитвах се няколко часа да продавам на самите подходи, по стълбите, но студът бързо ме отказа. На третия ден просто не отидох „на работа“, разболях се.

Разболях се не от настинка, а от отчаяние, горчивото усещане за пълна безпомощност в един свят, за който нямах никаква представа досега. Свят, в който нямаше място за стари пръчове като мен.

3.

Но милостив бог на глупаците, накрая ми помогна пак бившия ми работник и сетнешен снабдител за кратко:

– Абе, шефе, кой продава в метрото? Само чернилките. Ти си интелигентен, бял човек, знаеш езика, тръгни по баровете, там е истината. Тях там ги не пускат да припарят – не че беше расист Васко, но речникът му бе такъв.

Речено-сторено. Цял следобед си играх и написах няколко помощни картончета с цени на дребно (кутии), на едро (картони) и на супер оферти (мастербоксове). Прилежно, четливо, с флумастерите на сестра ти, мисля, че дори те хванах и теб за работа. Работата обаче не излезе така проста:

– К’во, к’во, к’во…? – се мъчеше да прочете нещо ходом забързания по поръчки келнер, докато аз се червях от притеснение, подтичвайки край него.

– Някаква лотария ли е? – обръщаше флаера ми, мисля, че така му викат днес, по свободния, но пък без очила за четене барман на мокрия бюфет. – Не, не. Друг път, сега съм зает.

– Табако – шепнех потънал до кръста в пода от срам – Тютюн.

– На машината, ей там в дъното, искаш ли дребни?

– Не, не… Аз – на вас… – мърдах беззвучно устни и сочех картончето. – Уинстон, Малборо, Камел.

– Нищо не ти разбирам. А сега ме остави, че имам работа!

Работа. Най-сладката дума, момчето ми, за ухото на човек, който я няма.

Ден така, втори и вече се бях замислил дали да не свърна пак към работилницата на Лусиано, когато един хубав следобед тъкмо слизах от към Сан Николас към Операта и вече се чудех дали направо да не продължа за метрото, просто по-скоро да се постопля, хлътнах в първият тъмен ресторант вдясно. Бях единственият посетител, късно след обяд. Поръчах си чай, попитах за тоалетната, върнах се и апатично започнах да ровя за фишчетата, когато собственикът, бяхме сами, ме изгледа иронично и посочи с поглед към сака на пода, оттам се подаваше по невнимание жълт лъскав картон Камел.

– Колко? – попита. Плешив, гърбав нос, интелигентни, присмехулни очи.

– Какво колко?

– По колко пходаваш стоката си? – спокойно отвърна той с твоя говорен дефект. Меко „р“.

– Вие кажете – отвърнах уморено. Бях толкова отчаян, че можех и да му ги подаря. Просто да оставя омразния сак и да си тръгна. Никога да не се върна в Мадрид.

– Не се прави така. Откъде си? България? Жена ми е румънка.

– А вие – французин?

– От време навреме. Но по начало – евреин.

– Приличате на арменец.

– Е, само от бащина страна – засмя се кротко той.

– Тогава – досмеша ме и мен, изведнъж се отпуснах, ментовия чай спря коликите, които ме мъчеха от сутринта, почувствах се за момент защитен, на топло, обграден с внимание, – за такава специална порода… хиляда и петстотин на картон?

– Не е лоша цена, снабдителят ми, един опърничав роднина на жена ми, ми продаваше на същата – но засмя се той, – вие не сте ѝ роднина…

– Искате да кажете…

– Иска да каже, че се майтапи… Мар-се-ел! Я стига си мъчил човека!– долетя зад бар в тъмното, още не бяха отворили, звънлив женски глас, после продължи на френски, от което нищо не разбрах. Различих нисичка закръглена жена към четиридесетте. Въображението ми веднага подскочи в посока Скъперникът рицар и Молдавската принцеса, затворена в кула; Марсел я водеше поне с двайсет години, а и ресторантът бе в средновековен стил, потънал в тайнствен сумрак.

– Добре – въздъхна той, – като за твой човек хиляда и триста, Флорина!

– Хиляда и четиристотин! – каза някой уверено в мен. Каза и ножицата на Маршал – ще ти я нарисувам сега, стой така малко, не се търкаляй („Келнер, може ли една химикалка?“) – щракна и отряза: хиляда четиристотин на картон и нито пезета по-малко!

4.

 

2017 12kras.dam ispania

 

Адолф Маршал, британски икономист живял сто години след Смит, окончателният оформител на закона за търсенето и предлагането, останал известен с един афоризъм: „Да спорим дали цената се определя от ползата или себестойността на продукта е като да спорим дали ножицата реже хартията с горното или долно острие.“ (Ясно, че ефектът е на мястото, където двете остриета се пресичат). А двете прави, които нарисувах на салфетката, наречени в негова чест Ножица на Маршал, бил и първия опит да се обясни на наивници като баща ти сценката, случила се в ресторант „Осемнайсети век“ на площад Сан Николас между мен, Марсел и Флорина в навечерието на Нова година.

От този момент нещо се преобърна в съдбата ми, само за няколко дни вече имах уговорена цена с около сто заведения из целия Мадрид. Освен да се пазаря се научих почти мигновено да определям безпогрешно съпътстващите една сделка психологически фактори: дали заведението беше малко, дали голямо, дали бях закъсал до степен да нямам какво да ям, испанец ли беше собственика, нощен или дневен е бара, та чак до такива тънкости като дали имаше или не завеси и какъв цвят, които дискретно да скриват какво става вътре от погледа на полицията, или пък виждаха ли се или не от тротоара краката на минувачите в луксозна обстановка (в такива кафенета изобщо не влизах независимо от на пръв поглед логично предположение, къде другаде пушат скъпи цигари, ако не тук).

Смених и разписанието. Сутрин спях, а излизах с кромата нощем. Напрегнат, звънящ като струна, но не от страх, макар да не беше безопасно, а от предчувствие, желание за успех. Увереността, че ще имате какво да ядете в къщи! Сякаш отивах на изпит, който непременно ще взема, на състезание. Май не ти е познато това чувство, имайки предвид печалните резултати, които постигна през следването си, както и да е, нощен Мадрид ме всмукваше на Маркез де Корбера отначало лесно, после все по трудни след моста на О’Донел, задръстванията бяха чудовищни, а по Гоя едва пълзях. Ето тук беше офисът на Сан Хосе, (още пазех от суета златните визитки), а от там се минаваше за полицията на Пардиняс, където се бях сражавал три нощи за вас и чичо ти Алекс. Имах чувството, че е било преди години. Какво ли правеше сега старият ми приятел, дали вече си беше направил клизма и, успокоен, с „Бесове“ или „Дневника на писателя“ се приготвяше да отплува в съня или трошеше клавиши в някой нощен локал пияно бар, последния път като се срещнахме с това се препитаваше, или досаждаше на Пуси с идиотските си идеи да открие пътна агенция или музикална детска градина?

5.

За по-малко от една седмица имах повече от сто и двайсет клиента. Някои от които дискотеки извън Мадрид. Направо ми поръчаха – следващия път кашони! Всичко е нагласата. Нямах ли предчувствие, случваше се, не излизах. Не се гнусях от нищо: китайски ресторанти, в които влизах през кухните, там по стената пълзяха плъхове, съмнителни дупки, където вонеше на любимата ти гадост – хашиш или марихуана. Каква е разликата? А веднъж на улица Барко, много близко до ресторанта, в който шеще да се хванеше на работа след като заряза следването, ми отвориха една много специална, много тайнствена врата. Влязох, както и предполагах – нощен клуб.

Нощен, но какъв!…

Порно, казах си, нормално, като отклоних очи от екрана в нещо като бокс, имаше много боксове, бях гледал по филмите, някому правеха минет, добре де, голяма работа, правили са ми и на мен, предполагам и на теб, но докато напредвах към бара, за да говоря с управителя, ясно осъзнах, че лицето, по което се стичаше семенната течност на орган със завидни размери, при това десетократно увеличен на екрана, беше, както и органа… мъжко! Повече няма какво да ти разказвам. Можещ и да знаеш заведението, не се кискай! Огледах се – ужас! Проломотих нещо несвързано на бара, барманът ме изгледа саркастично и със съжаление и последното, което видях на главата му, вид декорация, предполагам, не знам дали беше инструментариум, – набор фалоси; от номр едно, като орехче, до 42, навирени като войници на пост, кой от кой по-чудовищни грездеи. Що е грездей? Ако отвориш Данчовата енциклопедия ще прочетеш, че чеп за бъчва, дърво с конична форма и пр. Но е и друго… да… Веднъж спускайки се по твоята улица, да, точно тя, където бях днес, да ти прибера вещите, накрая преди да свърши в улица Сан Бернардо, имах интересен разговор. „С какво се занимаваш иначе? – попита ме собственикът и управител на публичния дом, надявам се не си падал толкова ниско и за времето, което живяхме разделени, да не си се отбивал точно тук. „Строителен инженер съм по образование.“ Айде бе, и синът ми е! Всички пари оттук минават през неговата фирма. Искаш ли да се почерпиш, ласкаво кимна към момичетата от бара, пет – шест увехнали фльорци с разплути месища на неопределена възраст и неопределена раса – Избирай си! – щедро завъртя ръка. Бога ми, приличаше на счетоводител! Очила със златни рамки, сини невинни очи. Костюм.

Така или иначе тръгна ми като на бито куче тояги. Седмица или повече, докато снабдителят ми най-неочаквано изчезна. На връх новогодишните празници или малко след тях

– Какво става с Васко, къде е? – промуших се едва-едва между гърдите на Рената, приятелката му полякиня, която работеше с жена ми в Риголето, и рамката на вратата. Същата пазва, в която умело крадеше монети и оставаше колегите си без бакшиш. Живееха с Васко в стара колония малки като за джуджета къщички в Сан Блас, които собствениците наемаха на латиноамериканци или хора като него с неопределено занятие, но платежоспособни.

– Че де да го знам. Може и да е заминал за България… прозя се тя и вдигна ръка, забележителната ѝ нанка, на която Васко държеше избора си, промърда като прасенце в чувал – Какво ще пиеш?

– Нищо – казах. – Тръгвам си, че да не си го изкарам на тебе!

– Хайде де! – с премрежен поглед се разсмя тя. В другата стая проплака дете.

Това, кой знае защо, още повече ме озлоби. България! Възможно ли беше, без да ме предупреди?

6.

Когато се появи, седмица след това, появи се според тъпия израз „ни лук ял, ни лук мирисал“, макар че вонеше не на лук – дрехите му, колата, всичко – а на трева от десет метра! Изглеждаше лъскав и сит като чер котарак. Че да не беше и понапълнял…

– Къде беше, копеле гадно! Пардон, майна…

– В Андора, на ски, пич. Имам право на зимен отдих, нали?

– Ако не за мен, не помисли ли за детето си!

– Не е мое. Вървеше си с майката. Какво се е случило?

– Какво? Остави ме без стока! Аз така ли се отнасях с теб!… Давай цигари! – и хвърлих парите на масата. Той дори не ги погледна.

Първо, засмя се, вече не съм му бил шеф, може би съм забравил, второ, по важното, цената се променила. Не лично той, търсенето я увеличило. Онова била само първоначалната, така да се каже, зарибявката. Усетих как ножицата на Маршал започна зловещо да трака току над главата ми. Не се посвени да спомене и гнусния израз за приятелството и сиренето, сещаш се… Плюх и си тръгнах. Плюх и се проклинах по целия път от Сан Блас до Елипа, а на другия ден намерих друг снабдител, пак българин, синът на едни познати на Алекс, висок младеж с плитка, когото бях засичал да продава на масичка на ъгъла на Сан Висенте Ферер и бях питал за стока. Ела в Алкобендас бе казал кратко и ми бе дал адреса.

Когато пристигнахме с теб на другия ден около седем часа вечерта според уговорката, той още спеше, майка му не го събуди, докато не благоволи сам да се надигне, а пастрокът му, през цялото време неодобрително сумтя.

– Какво искаш, момчето си плаща частта от наема и целия гараж, от който се ползваш и ти! – с яд говореше тя. – Грижи се сам за прехраната си!

– Ще ни докара беля с нея „прехрана“, разбери!

Ти наблюдаваше внимателно отстрани обичайната сцена, нямаше нищо весело в тоя дом, освен едно красиво единадесетгодишно момиченце в балетно трико, което се носеше безплътно като глухарче в нагнетената атмосфера със слушалки, унесено в музика, която не чувахме, но знаехме че е много красива, и тъкмо вече се канех да кажа нещо за разведряване, Пламен, така се казваше синът, се появи все още мрачен или по-скоро намусен.

Нищо не каза, остави ме да говоря пръв, с тежестта на гангстер от филмите, същевременно си личеше колко е млад, три или четири години по-възрастен от теб, но каква разлика! Цените, които ми даде бяха дори малко по-високи от Васковите, но приех, слязохме в гаражния бокс и натоварих кромата.

– Като ходиш в Андора, ще ме вземеш ли някой път с теб, не сега, по-нататък? Колата ми е голяма и удобна. – не без гордост казах.

– Не правя нищо, което друг може да свърши вместо мен – без желание отвърна и отметна рязко назад дългата си коса, не си беше вързал плитката, Пламен. – Носят ми го на място.

Наблюдавах как го гледаш с възхищение. Всичко ти харесваше в него. Прическата, ленивите движения, жаргонът („дърво си е“ в смисъл на трудно), обицата. Безизразното изражение на лицето, още с мъх и неокосмено.

–Ако той не иска, не можем ли да отидем двамата, а татко? – попита ти плахо на връщане. Представям си какво си представяше; нощно преследване, луна, мрак. Сенките на облаците върху снега. Пиренеите. Седма симфония, както някога на Боровец в станцията на писателите. – Вече съм голям, нали Пламен е само с две години по-голям, на деветнайсет!

– Три. Но е истински разбойник. Забрави. Това, което наистина можеш да направиш, е да сложиш няколко картона в раничката си и да застанеш на светофара на Маркез де Корбера в седем часа сутринта. Какво би ти се приискало, ако си тръгнал с колата за работа, нямаш цигари, задръстването е адско, пуши ти се като невидял и току пред теб изскочи чевръст, приветлив млад продавач на това, за което копнеш от половин час?

– Да го сгазя! – мрачно каза ти и се умълча.

7.

Дали не се почна цялата твоя нещастна абсурдна идея за твой бизнес от деня, в който те заставих да продаваш цигари на улицата преди училище? Но нали всички правехме нещо: аз, майка ти чистеше домове, имах планове дори за сестра ти – фирма за развеждане на кучета, бях чел за нещо такова в неделния Ел Паис. Сандра се възпротиви и на двете ми идеи и в крайна сметка търговията ти на третия ден приключи. Не знам колко продаде, сигурно по-малко, отколкото изпуши. Същевременно връзките ми с Марсел се задълбочиха и може да се каже станаха дори приятелски. Повече си говорехме с хубавата Флорина, румънката, разказвах ѝ за пътешествията ни със Сандра по делтата на Дунава и че в деня на разстрела на Чаушеску бях в Букурещ с колона на Червения кръст.

– Ти нали беше строител по образование? – ме попита един ден той.

– Да, строителен инженер – подчертах.

– Наех една дупка долу точно срещу Операта. Искаш ли да ми помогнеш да я превърна в нещо, което тук не са виждали: кухня зрелище? Да слезем, да ти я покажа.

Бъдещият ресторант грил „Ше Марсел“ се намираше непосветено под „Дванайсети Век“, на края на улица Аренал, там, където залата на операта чупи в сцената или което е отстрани на сцената, не помня как се казва. Някога е бил музикален магазин, западнал и затворен за дълги години. Беше точно до банка Баркли, с която го свързваше (или делеше) неголямо патио. Идеята на Марсел беше съвсем проста и ясна: да изтърбуши всичко и в дъното да направи кухня видима откъм салона. Четири или пет маси, не повече. Купих ролетка от книжарницата, прегледах проекта, взех всичко необходимо като размер и обещах да му отговоря до три дни.

Три дни разсъждавах и обмислях всичко, нещо нетипично за характера ми. Имах вече много натрупан опит от Овиедо и в крайна сметка съставих крайна цена с десет процента по-малко от неговата. Марсел дълго мисли, гледа цифрите, после попита: ще се справиш ли и за колко време. Трябва да стане за три месеца. До Великден. Имаш ли хора? Имах, но му обясних, че трябва да говоря с този и онзи.

Имах много точна представа този път какво трябва да правя. Трябваше ми опитен майстор. И знаех кой. Поех към манастира на Новите Салезанки на улица Сан Бернардо в час, в който бях сигурен, че Овиедо си почива, между два и четири. Беше наврял всичките си работници на един обект в продължение на година, докато излезе разрешението за строителство и хората направо се бяха прескачали, не знам как им бе плащал, но запазил екипа си. В крайна сметка бе издържал и днес манастира носи плоча с името на фирмата му на фасадата. Бе освободил само мен, втората си секретарка и един, който спеше на скелето.

– Виж какво – засмя се Анселмо. Защото това беше човекът ми. Отдавна бяхме забравили случилото се между нас – Благодаря за поканата, но, как да ти кажа, вече съм питомен заек, търси си див, не всеки става за бригадир. Аз гледам вече към пенсия. Иначе винаги съм готов да ти помогна някоя неделя или по празниците със сина ми, но не повече. Желая ти успех.

 

8.

Оттам волю-неволю краката ми сами ме понесоха към Дивино Пастор, само на две крачки от Салезанките. Не бях стъпвал от шест месеца в бърлогата на Делфин, от време навреме минавах да се видим с Пъпката, да послушам фантазиите му. Последния път бе изобретил система за обезоръжаване на терористи със скрит автоматичен нож в самолетната седалка, който пилотът (той) изстрелва с натискане на копче от кабината (как обаче се справяше с разхождащ се между редиците изверг, както е по филмите, не беше ясно). Така че, каква беше изненадата ми, когато някогашният съдружник на Делфин, който държеше магазина за бои, уклончиво ми каза:

– Премести се зад реката на Команданте Фортеа. Не знам защо. Сигурно за добро. Слез по Сан Висенте, пресечи Мансанарес по Кралица Виктория, първия мост след гарата по булевард Флорида. Тръгнеш ли по магистралата, ще изтървеш изхода.

Естествено набутах се право в М30, завъртях се два пъти на голямото кръстовище с тунела под реката, успях някак си да не отпътувам за Естрамадура и Португалия, свих при втория опит надясно и по-скоро по усет влязох в малкото кварталче между бетонното корито на Мансанарес, пълно с консервени кутии и бутилки, и магистралата. Сякаш попаднах в друг свят: ниски жилищни блокчета с магазинчета под тях, дървета по улиците и тишина. Единственото му неудобство бе липсата на метро. Офисът на бившия ми работодател се намираше към края на главната, имаше много места за паркиране и го познах по познатият червен омачкан бус пред блока.

– Изтъкнатий инженер-пътищарю! – церемониално ме посрещна бившият ми работодател, дори разтвори ръце да ме прегърне – Че! Тъкмо за теб си мислех… Какво ли прави, къде се дяна тоя булгаро! Е, хайде. Щом си тук, добре дошъл в преизподнята!

Канцеларията беше тясна и дълга. В дъното, зад паравана, тоалетна и нещо като склад, индианци с големи глави вадеха кирки и лопати, очукана количка и вяло се препираха на някакъв андински език. До стената, с лице към прозорците бяха наредени три бюра. На Делфин, друго, долепено под ъгъл с него с млад, наконтен като за излизане вечер млад мъж с жълтокафяво сако и най-вдясно с дребен човек с кръгли очилца в черен костюм. „Общ осигурителна мадридска агенция“ пишеше на плакат зад гърба му в яркочервени букви и нарисувано глинено прасенце спестовна касичка (между впрочем надписът се ширеше и на цялата ширина над прозорците отвън, но без прасенце. Очевидно старият ми шеф отново споделяше помещението с някого, все пак нито с ключар, нито с обущар. Нито дори с бояджия, както преди.

– От два дена сме тук с търговският ми агент – улови погледа ми той, – Анибал, големият ми син!

– Приятно ми е – усмихнато се поклони младежът и ми протегна ръка, същото направих и аз; ръката на сина му беше пухкава и мека, а самия той в лице напомняше на напълнял Брат Пит, сигурно бяха връстници.

– И Родриго?

– Изпратих го да учи в родината му за адвокат – въздъхна и изтри потта от лицето и карирана носна кърпа. – Не издържа, горкият, на напрежението… Обаче с Анибал – въодушеви се той, – сме ги подхванали тука клиентите един след друг като яребици! Ето, и Андрес да ти каже. – Непознатият се ухили, без да спира да гледа в компютъра си (имаше компютър и на бюрото на сина му, о, чудеса!, колко ли се беше оръсил?) – И икономическата ни политиката е съвсем нова. Жалко, че си тръгна тъкмо в момента на реорганизация и осъвременяване на процесите на маркетинг.

– И Торес? – учудих се. – Свършихте ли в Гредос? Толкова скоро?

– Не ми говори за тоя… Мошеник! Не. И ми дължи пари! Пил ли си кафе? – попита Делфин като се озърна и стана от бюрото. – Анибал, отиваме с Касимиро до ъгъла и се връщаме след пет минути. Стой тука и мисли му, ако не те заваря! – обърна се към младежа той, който лъчезарно ми се усмихна.

– Не исках да говоря пред Андрес – каза вече навън, – но положението не е розово. Торес развали договора, нямам друг голям обект, а страната затъва. Загива! Не четеш ли? Тия скандали, които се вихрят… Проклети социалисти, ще ни докарат до просешка тояга! Този разбойник, Ролдан, научи ли, който задигна толкова пари! Ти как си?

– Добре съм, ама ще се оправя – засмях се и му разказах за Марсел – Сближих се с французина ли, ливанеца ли, какъвто и да е, но е готов да почне веднага! Усещам, обаче, че не бива да го правя сам. Без гръб. Много измами, Делфин…С теб поне се познаваме.

– Съвсем си прав! Последното плащане е важно, Че! В началото ти тикат парите, нали – заканително завъртя глава той към някакъв лош спомен („Миге-ел… Делфи-ин!… Их, строителна акуло такава!“ – размениха си приветствени викове с бармана) – а накрая току се изгаврят с теб. Добре. Какъв ти е плана? С радост ще те приема за съдружник. Четиридесет на шейсет, устройва ли те? Посъбра ли парета, Че?… Ах ти, тапицира ли се с мангизи в Сан Хосе, тарикат такъв? Най-голямата галицийска компания! Нали знаеш, че съм галициец?

– Знам. Но най-вече разбрах, че съм бил питомен заек досега – усмихнах се като си спомних думите на Анселмо. – Осем милиона обект нося, колега, това малък дял за участие ли, как ти се струва? Или моето пак си е мое, твоето си е твое?

– Е, не-не, тогава не се познавахме.

– Шейсет на четирийсет предполага дванайсет бона от страна на фирмата.

– Чакай, чакай…Тия осем милиона, твоите де, не са твои, Че?… Те са на клиента. Правиш ли разлика? Не знам каква икономика сте учили там в България, но твои са само седем процента комисионна от тия пари, сещаш ли се? Добре, нека са десет – въздъхна той.

– Десет – десет. Добре, дайте ми осемстотин хиляди тогава.

– При завършване на обекта – с удоволствие!

– При всяко актуване. Така става ли?

– Виж какво, давам ти твърда заплата. Сто и петдесет хиляди. Малко ли са ти?

– Двеста и да си ударим ръцете!

– Хич не ми харесваш такъв! Каква е тая промяна у тебе?

Ударихме ги. Бяхме на второто вино. Как да му кажа: тая промяна, сеньор Мартул, се дължи на изследване в практически условия на трудовете на сър Адам Смит, да сте чували нещо за ‚Богатствата на народите“? За Ножицата на Маршал, която този път бе щракнала в моя полза? В бара свиреше на китара възрастен китарист. Приказваха си и от време навреме с бармана, после дядката пускаше по някой проточен андалуски вопъл, последван от съвсем не лошо, направо майсторско соло.

– Че това е Птичето, бе! Ел Пахарито! – възкликна неочаквано един от съседната маса, по всяка вероятност и той безработен, както повечето в заведението.

– Ами да – каза с гордост бармана. – Чичá ми… Същият. От време оно!

– Че той жив ли е? Имам негови плочи, ебах го! Отивам за китарата! – и побягна навън. След малко наистина се върна с китара. – Момчета, сега ще изсвиря в чест на големия тук музикант една своя пръдня! – личеше, че беше подпийнал. – Мигелито, по едно за всички от мен! Маестро, имам честта!

Но не беше анален въздух, както обща, а професионално изпълнение. Учудващо добро. Старият музикант слуша известно време, наклонил глава, примижал, после се усмихна кротко с беззъбата си уста и тихо го последва; намести се в мелодията на другия постепенно, полека и изведнъж, проточил шия, хрипкаво, издълбоко зави. Нищо и никакъв човечец, дребен, сив с голяма глава, каквито можеш да видиш в литографиите на Гоя. Лос Капричос, а откъде извади тоя глас – да се чудиш!

– Двеста хиляди на месец? – прошепнах. – Никога не съм падал толкова ниско! За четири месеца, колкото трае обекта, прави точно полагаемата ми се комисионна… Хитър сте. А ще ме имате безплатно за още два и три, че и четири други обекта едновременно, които вървят. И печалбата от мен ще е тройна.

– Отракал си се – накриви на една страна глава той. – Чакай да послушаме малко… Къде се отрака така, Че?

– В Университета – подхвърлих небрежно.

Но не му казах в кой. Не му казах: „Икономическия институт от улица Арсенал, улица Рибагорса, Сан Висенте, Палма, Амнистия. Кралската финансова академия от пресечката на Монтера с дъртите курви, трансвеститите от улица Барко и къде ли още не. Цял петмилионен хитър, пресметлив, порочен нощен Мадрид!“

„Добре платена… Добре от мен платенаи-й си, жена!“– виеше Птичето.

– Я чуй какво пее – разсмя се той. – Че учихте ли финанси през социализма?

– О, да! Политическа икономия и Основи на народното стопанство. Винаги четях само първия дял. За капитализма. За социализма беше точно обратното. И нá – оказа се вярно.

– Политическа икономия, казваш. Като чуя политически, политика, политици и не знам какво ми става! – поклати отново заканително глава той някъде към юг, към далечна Аржентина, където бе оставил богатствата си. – Започнал съм и аз едно нещо, една студия, ще знаеш, после ще ти обясня. Ела утре рано да оформим документите ти. Ех, липсва ми Родриго! – въздъхна. – Оня нехранимайко Анибал не става за нищо освен да пуши трева. Взех го, за да го измъкна от приятелите му. Родриго ще заместиш ти. Като син ще ми бъдеш! – разнежи се той.

– Студио ли? Ремонт на някой музикант ли ще правите?

– Студия. Трактат срещу ония продажници, властолюбците! Някой ден ще ти разкажа – и заскърца със зъби.

Благодарих му. Когато се качвах в колата, минаваше десет часа, си мислех за теб. Беше странно, че толкова различни, от различни поколение, израсли в различни семейства и страни можеше да ни гнети един и същ проблем. Защото Брат Пит никак не ми се хареса. Мисля, че не само пушеше трева, но и шмъркаше с носа си!

А ти? Развиделен трудовия хоризонт, опасенията ми поеха към теб.

9.

– Управляемостта… на народите! Как ти се струва, нали си бил писател – каза веднъж, докато шофираше Делфин. – Какво заглавие, а? – произнесе замечтано той, докато се прокрадвахме по малките улички под площад Санто Доминго към Операта и заведението на Марсел. Бяхме подписали предишния ден, карахме скелето.

– В смисъл?

–Добре ли звучи. Аз не съм писател, но също знам да пиша…– засмя се той, – нали така… Идиот! – изкрещя в следващия момент по някакъв минувач, който с вид на дрогиран пресече на милиметър пред него и дори успя да изрита ламарината на Нисана. – Какво става с тоя народ бе, наистина!

– С тоя от улицата или въобще.

– Тоя от улицата… А онова е заглавие. На научно изследване. Така се оформя.

– И защо не само Управление на народите. Или „на народа“. Вие ли го измислихте?

– Да допуснем – извади кърпа и изтри потта от челото си той. – Става въпрос за това как народите да управляват сами себе си. Без политици. Без негодници…

– Самоуправление на народите?

– Не. Но има и разлика между управляемост и управление. В смисъл… Чакай, чакай, чакай! – прекъсна обстоятелственото си обяснение той и наби спирачки – За вълка говорим, а сме пред кошарата му! – завърши доволен той. – Знаеш ли какво е това?

Намирахме се пред голяма сграда с колони в дъното на зелен парк. От вратата веднага се подаде недоволен жандармерист в официална зелена униформа с лакирана сплескана отзад шапка и замаха сърдито с ръце; влизаха и излизаха черни лимузини, сред които червеният Нисан изглеждаше жалък като бръмбар, калинка.

– Ако не си виждал Сената, ето го. Там са те-е…! Политиците-мръсниците! Държавниците негодници! – завъртя заканително глава сеньор Мартул. Наистина за мое учудване бяхме минали точно пред главния му вход, чийто образ помнех от новините по телевизията, но не знаех до този момент, че се намира там. – Ама и аз съм намерил начин как човечеството да се избави от тях…

– Какво толкова са Ви сторили? Вие анархист ли сте?

– Нали съм ти разправял…

Но не можах да науча повече. Стигнахме „Ше Марсел“ (При Марсел), така се казваше вече официално заведението на французина, обстановката на улицата беше станала ужасяваща – пред нас и зад нас поток от коли, трябваше да разтоварваме двамата с Делфин, работниците едвам смогнаха да поемат скелето и разгневените водачи зад нас бяха вече готови да слязат и ни линчуват. Делфин продължи, а аз останах да вкарвам с работниците инструментите и скелето в обекта. Странната, натруфена дума обаче ми остана в главата. Управляемост.

10.

Засега най-важното е, си казах, е започваемостта на един обект.

Завършването на един строеж и дали изобщо ще ти платят е в право пропорционална, не, а направо в квадратна зависимост от началната бързина; накрая всичко е против теб и се губи най-много време, особено в центъра на милионен град като Мадрид. Тъй че не знам какъв вид точно управление беше намислил моя нов и някогашен шеф и за какъв дявол му беше, но аз се съсредоточих него ден преди всичко в разбиваемостта и събаряемостта на преградните стени (Марсел държеше новата кухня да бъде открита към салона). За разлика от проектирането на една сграда, което, както знаеш от престоя ти в Строителния институт, започва от главата към краката (т.е. от покрива към основите), а градежът ѝ – от краката към главата (от основите към покрива), в деликатната област на ремонтите това става от коремната кухина (кухнята, баните и тоалетните) към крайниците (спалните, хола и всичко останало).

Още в началото на адския шум дотърчаха половината съседи и заместник директорът на съседната банка. Марсел ги успокои, че няма да съборим сградата, представи ме (не мисля, че им направих особено силно впечатление, никога не успявам да го докарам от първия път като теб) показа им разрешението от кметството и ги обая с френския си акцент. С две думи – накара ги да повярват, че нищо лошо няма да им се случи и ги покани в бъдещия ресторант.

– Кога? След колко години? – пошегува се мрачно заместник директорът на Баркли, съседният банков клон.

– Касимиро ще ви каже – каза Марсел и ме захвърли на лъвовете.

– Сега сме – погледнах часовника си (заучен демагогски жест от ротния в казармата) – вторник. Значи точно след три месеца, сеньорес. Заповядайте за Великден, който се пада, мисля, първата неделя от май. Приятен ден!

– Имам един въпрос – възпитано изчака човекът от Баркли, млад пъстроок мъж с очила, другите, разочаровани, че имаме разрешение от кметството и не могат да викнат полиция, взеха един по един да се да се изнизват, стъпвайки предпазливо в руините на някогашния магазин за цигулки, и тихо ме попита – Ще слагате комин, разбрах, в патиото. А имате ли разрешение?

– Естествено. Но дори и да нямаме, няма да ви дими. Шегувам се!

– Питам, за да разбера възможно ли е да използваме скелето ви, ако нямате нищо против. Искаме да сменим тръбата за климатика на банката с по-голям диаметър, а тръгнем ли да искаме разрешение по официален път, може да отнеме и година. За тия съборетини, старите сгради, архитектурни паметници до една, винаги искат проект, пък и съседите, видяхте ги, така че идеята е покрай вас да минем метър и ние…

Да минете тънко, си казах. Излязохме в патиото, показа ми тяхната тръба. Беше тридесетсантиметрова поцинкована тръба от преди няколко години, по принцип същата, която трябваше да поставя за грила с изключение на първия ни сектор, термично осигурен. Моментално ми просветна какво да направя.

– Ще поставим новата ви все едно е наша, за пред съседите, а ние ще вземем старата. Стига Марсел да няма нищо против. Става ли?

– Имах предвид нещо такова, елате да ви покажа новия ни апарат и ми кажете какво ви трябва. Така е, скъпо е поставянето на скелето, знам, но и тръбите не са евтини, никак…

– Скъпи са най-вече парите – засмях се аз. – Вие най-добре знаете.

11.

След Алкала де Енарес вече бях разбрал поуката и не странях от срещи и договаряния. Плюс това шефът ми не си падаше по обедите, тъй като нямаше кой да му ги плаща като на Хосе Луис; нито по виното – ядовете му с политиците пък му бяха отворили не само дупка в банковата сметка, но и язва в стомаха. Гледай сега за како става въпрос, каза гордо той и, с папки под мишници, тръгнахме по проучвания на златните мини на Делфин.

Първото ни посещение беше в Аржентинския колеж. Той се намираше малко под архитектурно-техническия факултет, в който един ден по мое настояване щеше да учиш. Делфин остана разочарован от начина по който ни приеха, накараха ни да чакаме и останах с впечатление, че не знаят кои сме. После разбрах, че идем чрез трета и четвърта ръка препоръка. Моят съвет беше да не се занимаваме с подпорни стени, не за нашата уста лъжица, но въпреки всичко заснемахме и чертахме скици през седмицата, мечтахме как ще оставим имената си на фасадата, подобно на Овиедо на манастира от улица Сан Бернардо, докато не научихме, че колосалната сума, до която стигнахме в претенциите си, зависи от бюджета на Министерство на културата в Аржентинската република, а бюджета на Министерството – пряко от парламента. С две думи – пак от политиците, и като се има предвид латиноамериканската обстановка, изострените отношения с Чили, световната бюрокрация, аржентинската в частност, ни бе подсказано, че победителят в конкурса ще е онзи строител, който също така го и финансира. Възстановяванията на сумите пък щяха да следват ритъма на дипломатическата поща, най-бавната в света, на всеки шест месеца.

– Ти представяш ли си? Не, ти само си представи! – палеше се на връщане в колата моят работодател, който по някакъв начин вече считах повече от работодател, малко нещо и приятел, след всичко, което се бе случило между нас. – Ние тук ще бачкаме като скотове, ще подпрем целия им колеж във въздуха, ще наемем кранове, багери, ще го укрепяваме, докато те там в парламента ще умуват дали да отпуснат, дали да не отпуснат пари и в крайна сметка може и пак да нападнат Малвините само и само да не платят субсидиите за културно развитие и да ни изиграят!

– Фолклендските острови – поправих го.

– Вие там какво, англофили ли сте на Балканите?…

– Русофили.

Могло също така да запишат децата ни и да отчислим таксите за обучение като форма на разплащане, представяш ли си? Ще трябва да се потрудим да създадем поне още по пет деца, та да се приближим близките петнадесет години на достатъчно разстояние до една десета от дължимата сума! Тридесет милиона пезети, въздъхна Делфин и аз разбрах, че сме си загубили времето. Излязохме си с празни ръце и разбити сърца. Бяха ни заглавиквали до последния момент.

12.

Няколко дена и двамата бяхме като попарени. Отпочивах си от мечти единствено на обекта, а вечер разнасях цигари. Намерих най-добрия водопроводчик на Овиедо и той опъна инсталациите само за три сутрини от входния щранг до кухнята на Марсел. Поне това можах да направя за него, защото, когато завършихме замазките и стигнахме плочките, Делфин ми стовари не друг фаянсаджия, а Пако. Единственото, което успях да направя, бе да му пробутам Божидар да се усъвършенства и да не се мяркам една седмица на обекта, зает с най-щурата идея на шефа ми. Тоя път бе надминал себе си…

– Че! Бързо! Утре сутрин! – обади ми се по телефона той. – Ела с кромата, измий я на автомивка, аз ще платя! Облечи се официално. Разбра ли?

– Не.

Напоследък, след като бе видял по телевизията, че в Италия правителствените коли са като моята („Политиците, мамицата им, се возят в колата ти, Че, а аз карам дъртото си Рено Фуего!“), бе започнал да настоява да ходим по договаряния с нея. Никога обаче не се сети да ѝ налее бензин. Така че, това че ще плати миенето ѝ, просто ме потресе. Какво ставаше? Заварих го да се кара на Анибал.

– Погледни се! Каква я тая жълта вратовръзка, какви са тия слончета по нея?

– Защо, нямат ли. Папá, какво имат тогава в Саудитска Арабия? Само камили?

– В Саудитска Арабия има петрол, Анибал, пари, това имат – тихо, с особено благоговение произнесе думата Делфин. – Много пари. Виж Касимиро, сериозен, малко поовехтяло сако, но и това има своя подтекст: отдаден на работата си инженер! Но ти, тоя панталон?

– Каква е тая паника? – попитах.

– По пътя ще ти обясни! – изтика ни той. – Изчезвайте, че приемат от девет до единайсет! Важното е да ви пуснат и да ви дадат час за посещение и оглед! – шепнеше, за да не го слушат из квартала. – Наслука!…

Излязохме на околовръстното, от там поехме към северната чат на града, спуснахме се по Кастеляна и след дълго лутане по картата („Че, ще изпуша един джойнт, извинявай!“) намерихме посолството на Саудитска Арабия в съвсем обратна посока на нашата. Планът на Делфин обаче беше наистина дързък. И тук Анибал, за когото малко знаех, освен че пуши трева като теб, изигра ролята си блестящо.

13.

– Строителна фирма „Катедрала“. Идваме във връзка с конкурса за ремонта на джамията – позвъни решително той на декоративната решетка домофон с йероглифи от корана.

– Почакайте така – чу се строг глас отвътре. След малко друг, по-любезен: – Записванията бяха вчера.

– Колегите от АГРОМАН ни позвъниха малко късно. Техни подизпълнители сме, специализирани в култови сгради и дипломатически поръчки. Само ще помолим също за дата за оглед. Ако не е късно, разбира се.

АГРОМАН, само искам да ти припомня, беше втората или третата строителна компания в страната. Откъде му хрумна на това момченце такава дебела лъжа, направо косите ми се изправиха! Но когато след два дни вече с баща му благополучно седяхме пред същата решетка с цитати от корана и чакахме дверите на посолството на най-богатата арабска държава да се отворят като пещерата на Али Баба пред нас, с дата, приемен час и всичко, вече имахме дори визитки с гравюра на катедралата в Сантяго де Компостела в десния горен ъгъл (не забравяй, че Делфин беше от Галиция) и нов лъскав лазерен дистанционен метър, взет под наем от същата фирма за измервателни уреди на улица Аточа, от която бяхме взели навремето си теодолита за отлагане на терена на къщите в Гредос.

– Катедрала! – прошепна мечтателно Делфин. – Мислех отначало дали да не се казва Храм, храм въобще, но ми се стори много езическо и се спрях на готически, този от Компостела. Ще се съгласиш, че е оригинално.

– Тъкмо за случая! – засмях се. – Храмът, наречен на името на Свети Яков Мавъроубиеца!

– А, много ще го познаят те! Мислих по въпроса. По начало е верско, предразполагащо, ще видиш… Селям Алейкюм! – поздрави той мазно излезлия чиновник, като се сгъна почти на две и ме срита да се наведа и аз.

– Говоря испански, добър ден! – засмя се леко презрително служителят, як, с вид на цивилен офицер на възрастта на шефа ми и двамата изведнъж се почувствахме глупаво. – Паркирайте колата отстрани, моля. Ще идем с моята…

14.

След десетина минути, през които предимно мълчахме, Делфин се опита да обясни колко важно е да се знаят езици, спряхме пред висок, потънал в зеленина тухлен портал, покрай който много пъти бях минавал натоварен с цигари вечер на път за една дискотека в края на Пасео де ла Абана. Имаше вид на манастирска порта или на имение и се отвори още с приближаването на пикапа. И както беше любезен и благ с нас домакинът, шефът на охраната, или който беше, започна още с влизането да дава с нисък, но строг глас наставления на арабски на посрещналите ни двама пазачи с мачете в ръката, типове с нищо хубаво не обещаващи изражения.

– Мислех, че ремонта ще е в посолството – разочаровано каза Мартул като се огледа.

– Не. В новата ни резиденция. Не получихте ли заданието?

– Ами… Да, да – смотолеви Делфин. – Остана в колата.

– Нищо, заповядайте. Внимавайте къде стъпвате, убихме няколко змии тук…

Вратите се затвориха. Мъжът ни поведе към дълга двуетажна постройка с покривна тераса, за която можех да се обзаложа още оттук – по по-тъмните петна на фасадата, че тече, а по тия в основата на стените, – че мазилката отвътре е подкожушена и на места опадала; двамата пък, за наше успокоение, се заловиха отново да разчистват обраслия с треви двор, нещо, което очевидно правеха от скоро: целият парцел, докъдето се виждаше, а не беше никак малък, имаше поне десет декара, беше потънал в злак не по-малко от замъка Ъшър в прочутия разказ на По. Липсваха само гарваните.

– Предполагам, че ще искате да го разгледате, един час ще ви стигне ли? – попита домакинът и ние кимнахме в съгласие. После ни остави сами. Змии? Къде, по дяволите, ме бе довел тоя мой шеф! Зоологическата градина на Мадрид беше в противоположния край на града! Освен някогашната кухня с обширна трапезария, стаите (или килиите, ако е било манастир), повече от двайсет на брой, които бяха в плачевно състояние, имаше и малък параклис. Останалите постройки бяха складови и работилници, имотът бе от по-миналия или по по-миналия век, когато имението е било в периферията или дори извън очертанията на града. Само тая покривна тераса не се връзваше с нищо, може просто да е бил ресторант с публичен дом или както е прието да се нарича сега „нощен клуб“, придобит от посолството на безценица. А как всичко това щеше да се върже и с джамия главата ми не го побираше… Без проекта за преустройството, изпратен на поканените участници в конкурса, в който неизвестно как се бяхме намъкнали, бях напълно безсилен. Можех само да гадая по названието, което му бяха дали: ритуален комплекс.

– И какво сега, не можеш да кажеш поне приблизително колко ще струва ремонтът? – фучеше Делфин след като криво ляво приключихме със заснемането и си отбелязах пострадалите зони. – За какво съм те назначил! Да оставим да ни се изплъзне от ръцете тоя шанс? Шансът на живота ни може би?!…

– Колко ще струва ремонтът на кое! Знам ли какво искат, освен джамия. Харем, летище за хеликоптери, петролен кладенец? Това е Саудитска Арабия, Делфин!

– Така, така, така… включи всичко това! Всичко! Без кладенеца.

– Че – имитирах го. – На хората са им дали проект! Предполагам, че участват всички големи хищници. Но със задание. Знаете ли какво означава?

– Ох, знам само, че можем да ги ударим в земята! Да ги размажем!… Сан Хосе дали участва, защо не им позвъниш?

– По принцип изчитат всички оферти и не пропускат конкурс. Едва ли обаче си спомнят вече за мен. И не им стана приятно, че ги притиснах за парите. Вие откъде научихте за конкурса?

– Има ли значение? – усмихна се накриво той, златният му зъб, последният преди кучешкият, блесна неприятно.

– Има.

– Добре де, ще ти кажа. Плащам някоя и друга песета на един старец, който обикаля по центъра и разговаря с портиерите. Така научавам къде в коя сграда ще се прави ремонт, в кой домсъвет, и после се появява Анибал. Сетне аз, за по-тежко, във връзка с ремонта, разбира се… Намерил писмото отворено в едно кошче за боклук в една бръснарница на улица Алберто Алкосер, моля ти се! Около някое архитектурно бюро, предполагам… Та някой си се подстригвал и докато се подстригвал, Свети Яков, Мавроубиеца де, минал подухнал и хвръкнал в кошчето забравения на стола лист! Изхвърля ли се такъв документ? Цяло състояние! Недей разваля всичко сега!…

– Не! – хванах се за главата. – Отказвам да бъда ваш служител!

– Касимиро – зашепна почти той, домакинът вече идеше, промъкваше се между растителността в двора. – Чуй ме! Ти не познаваш арабското мислене. Живял съм с араби в Аржентина! Ще му предложа пари. Ще имаш заданието. Като е саудитски поданик, не значи, че е безмерно богат, богати са политиците, гадовете!… Ще ни даде всичко нужно, ще видиш. Изчакай да поговоря с него.

Да-а, много мисленета не познавах. Най-вече собственото си…

Оставих ги двамата и излязох да чакам пред вратата. Наблюдавах отдалече как си отстъпват път, потупват по рамото. След малко Делфин се приближи доволен:

– Конкурсът е отворен. За всички. Вторият му братовчед е женен за аржентинка! Каза, че ще ни дадат, което ни е нужно. И че ще го спечелим!

– Вие не сте аржентинец. Само сте живял там. Защо смятате, че ще го спечелим.

– Аржентинец е професия, Че! – засмя се той. – Не е националност.

15.

И сигурно щяхме да го спечелим, ако нямаше едно малко притеснително условие. Победителят следваше да внесе десет процента гаранционен депозит в момента на подписването, затворен до една година след завършване на обекта. Т.е. едното кубе на джамията. Най-мъничкото. Какво да ти обяснявам повече. Беше игра за играчи.

Не за жалки несретници като нас.

След още две три авантюри от по-скромен характер се оказа, че пакетът с предложения на моят шеф се е изчерпал, предложих му деликатно да не ме занимава с глупости, ами да плаща навреме, и се съсредоточих изключително върху работата си в Марсел. Едно любопитно прозрение, откак директорът ми бе показал вътрешността на банката, ме бе заглождило като язва, болен зъб, подуто коляно, не ми даваше мира: тръбата, която влизаше през стената на патиото хоризонтално, някъде на височина на кръста, влизаше директно в машината, където един единствен картонен филтър, подобен на автомобилните, беше единственото препятствие между пластмасовия лек капак и външния свят, отвъд банката, искам да кажа, и ако някому, достатъчно слаб, добре де, по-слаб от теб, му хрумнеше да се пъхне в нея като демонтира коляното в патиото, да се провре през нея, да разреже филтъра с нож на кръст, какво щеше да му попречи да излезе през капака, като го отмести с глава и в крайна сметка се озове вътре в банката?

Изглеждаше невероятно, но беше точно така!

На всичко отгоре вътрешната стаичка с климатика, където държаха пакетите с бланки, ролки хартия за касовите апарати и всякакви канцеларски материали, нямаше камера, нито устройство за следене по движения или какъвто и да е друг цензор. Беше чиста според терминологията на шпионските романи, които ще кажеш, че съм чел. Но не съм чел. Просто описвам една банка отвътре, такава каквато съм я видял, докато ти си бягал от училището в Елипа да пушиш крадени от мен цигари. Естествено, че и дума не можеше да става, не да става, да си помисля за това, какво се пази в банката! Опазил ме господ, стените навярно бяха толкова дебели и цензорите по коридора, по който влязохме и излязохме с директора, залата, входа, всичко, освен тази нищо и никаква сляпа стаичка, бяха толкова чувствителни и много на брой, че първата крачка извън нея и всичко щеше да свърши за по малко от пет минути! Така че не мисли, че точно теб съм имал предвид.

Смяташ ли, наистина, че щях да рискувам да те напъхам в дяволската тръба, така както те изстрелях на кръстовището, – стани, грабвай сака и тръгвай! – да те изложа на сигурен неуспех освен ако…

…освен ако…

…познай де?…

…в стаичката нямаше и един нов, спретнат компютър, на който, ако беше някой истински компютърен гений като онзи млад банков чиновник, който се изхитрил просто да закръгля операциите до половин цент и разликата автоматично да прехвърля в една единствената сметка, неговата (хванали го не по друго, а по промяната в начина му на живот: почнал да харчи, купил си скъпа кола, яхта и т.н) – сигурно би знаял какво и как да натиснеш.

Уви, нито аз бях този изверг, да те напъхам, нито ти, този компютърен гений, да изскочиш от тръбата и решиш всичките ни проблеми. А компютърът си беше там, да, сине, там, само на два метра от кухнята на Марсел, която с такова настървение разбивахме…

Защо ти го разправям ли? Нали трябва да търся вината в себе си за това, което се случи с теб. Или не трябва?

16.

Добре, няма да се караме. Продължавам по темата. Т.е. с все по очевидната възможност като свършим при французина, вече боядисвахме, отново да остана без работа и на улицата. Месец преди това Делфин ме бе повикал на разговор:

– Викаш ме, за да ме посветиш в тайните на ръкописа си ли? – попитах. – Колкото и да е странно, аз наистина познавам хора, които са следвали с Горбачов и с малко късмет текста ти да попадне в ръцете му (в един от предишните му разговори ми бе говорил, че търси начин трудът му, така си изрази, mi obra, да попадне в полезрението на някой от световните лидери – Буш, лейди Тачър, Митеран, Горби), си, сеньор. Само че как като отричаш точно тяхната роля.

– Вече имам канал – въздъхна той. – Ще действам чрез Опус Деи.

Напуши ме истински смях.

– А защо не чрез Розенкройцерите? Четох, че съществували.

– Виках те по друг въпрос. – Тук Джак Хекман се намръщи.

– По-точно?

– Не мога д продължавам да ти плащам заплатата.

– Как така? Само не ми казвайте, че този, който най-много получава в момента в предприятието, съм аз. Чувал съм го вече.

– Има нещо такова. Дори на Анибал плащам по-малко от едно птиче лайно – въздъхна отново той, – а ми е син. Дай да ти плащам половината и останалото в комисионни, нещо като акции, които на края на всеки обект ще ти се осребряват, Че?… Плюс това си имаш бизнес с цигарите. Какво мислиш, сляп ли съм? Както виждаш никога не съм те упрекнал, че го правиш и в работно време.

Така беше. Можех ли да разчитам само на него? Махнах с ръка.

– Обещайте ми само едно – помолих, – на края на обекта на Марсел наистина да се разплатите с мен, но да ми дадете и удостоверение за уволнение, за да кандидатствам за социална помощ. До там я докарахме. Поне това. Падне ли работа, ще работя на черно. Няма да ни хванат.

– Така да е, ще имаш документа. Ела, ела да пием по бира, аз черпя. Да ти разправя за Опусите… Казах ли ти, че кметът на Мадрид, Мансано, ми е приятел?…

Не чаках дълго, след две седмици отидох за последен път при него, той наистина ми попълни документа, с пъшкане и мърморене, но което бе най-важното, наистина успях, благодарение на намесата му, да взема месечна издръжка седемдесет хиляди в продължение на половин година. Комисиони или акции, естествено не видях. Ножицата на Маршал в съзнанието ми издрънча на пода на две ръждясали половини.

– Искаш ли да ти призная нещо? – усмихна се тъжно той, виждах го за последен път, но не знаех това. – Освен че получаваше най-много, ти си и единственият, когото някога съм назначил официално.

17.

При това положение нищо повече не ме задържаше в строителството. И се захванах да увелича мрежата от заведения, които снабдявах. Имах барове, дискотеки и неделни сватбени домове от Ескориал до Аранхуес и от Алкала до Брунете; т.е. от мрачния манастир на Филип Втори, от който испанският монарх управлявал империята си, до градините на двореца Аранхуес, построен по подобие на Версайския; и от родното място на автора на Дон Кихот до мястото на едни от най-жестоките боеве, водени през испанката гражданска война. Макар и жалък контрабандист на цигари, се чувствах свободен като птица, четях много, всичко около мен беше история, радвах се, че четеш също, почти същите книги, бяхме започнали дори да разговаряме по исторически и литературни теми, изобщо бях забравил, че върша нещо незаконно, единствени затруднения изпитвах с малката печалба, която реализирах поради високите цени на снабдителя ми; особено обидно ми беше, когато завършех цигарите да ида и го чакам у дома му да се събуди или да приключи партията си билярд в кафенето, където се водеше фиктивно на работа, близо до метро Трибунал, най-задръстената зона, там, където продаваше на масичката си отпред.

– Дърво си е – вдигаше равнодушно лице, – мислиш ли, че ми е лесно и на мен? Единственото, което чакам е, да ми дойде редът и да изчезна.

– Къде? – полюбопитствах.

– Има къде. Собствениците на бара, тия над тях всъщност, от време навреме правят така, че да им изчезне голяма сума пари с някой касиер, сещаш се, срещу когото пускат заповед за издирване и задържане. Въпросът е да издържиш седем, или по сигурно десет години. Парите, естествено, са малък процент от изчезналите и застраховката, но достатъчен.

– И ако го хванат?

– Не се е случвало. Десет милиона са много пари в Бразилия – засмя се той.

– Искам да те помоля само за едно – казах. – Никога не го казвай на Радой.

– Бъди спокоен. Казвам ти го само, ако някой ден не ме намериш.

18.

Да, дърво си беше. Гадеше ми се, повръщаше ми се… И аз бях в ръцете на този нагъл тип, който на всичко отгоре ми с пишеше приятел! Час по-скоро трябваше отново да хвана юздите на съдбата си в мои ръце. Андора. Андора сега или никога, каквото и да разправяше майка ти!

Тя: – Ако беше толкова просто, Пламен щеше да ходи през ден. А не ходи.

Аз: – И Васко? Аз по-глупав ли съм от тоя тъп пловдивчанин?

Разхождахме се хванати за ръце в парка с паметника на Бекер. Пауните се готвеха да си лягат по кедрите. От време на време самотно крякане долиташе отгоре.

– Не. И точно затова ти се чудя. Те са други хора, не разбираш ли?

– И аз вече съм друг! – казах с омраза. – Запиши си го някъде.

– Обещай ми само едно. Да не си посмял да тръгнеш с Радой!

Сега като си помисля, имала е право. Но само донякъде. Живееше затворена вкъщи и в Риголето, където я изсмукваха жестоко, нямаше приятелки, освен Йова, която след раздялата с Божидар се беше свила в черупката си, почти не знаеше езика и това я измъчваше. А за капак Дима ѝ се присмиваше, когато произнесе някоя дума неправилно: „Как… как? Какво каза?“ Как при такъв характер можеше да съди реално за опасностите в едно предприятие, толкова далече от собствения ѝ емоционален свят? Отдавна и нощите ни не бяха същите, както някога. Последното ни феерично любене в стила на дунавската делта някога, сред дюните на Уелва, когато ходихме с кромата до Португалия и не ни пуснаха, на брега на океана, ми се струваше отминало безкрайно далеч. А ни делеше само половин година. Вие някъде се къпехте сред високите вълни или търсехте миди, ние се виехме като змии само на двайсетина метра навътре в пясъците, о, беше прекрасно, искам да я запомня такава – невероятно красива сред тревите! – не е редно да ти разказвам точно такива неща сега, но искам да знаеш, че винаги съм харесвал и обичал майка ти и почти никога не съм бил в състояние да го изразя с три прости думи. Съжалявам, че не я послушах.

Потеглих рано сутринта в края на май или юни за Андора без никакви специални проучвания по въпроса, освен пълна вътрешна увереност, че ще спечеля и още в първия бар получих точния адрес и име на човека, който щеше да ми помогне. Как го направих? Просто препречих пътя с крак на младия келнер преди да отнесе мръсните чинии, протегнах му банкнота от две хиляди пезети и тихо и ясно обясних какво търся. Споменах и количества. В три часа вече седях в друг бар, в лявата част на дългата неуютната агломерация от няколко някогашни планински селца, каквато е Андора Ла Веля, столицата, и в осем, според уговорката, предадох на същинските преносвачи уговорената сума пари, цялата, при това бях напълно спокоен и уверен в това, което правя – уговорихме се да потеглим към границата в единадесет от хотела – в останалото време накупих подаръци, измих на автомивка колата, платих и брилянтин или каквото ѝ слагат, та наистина заприлича на дипломатически автомобил и дори успях да се поразходя из околностите, стигнах някакви писти, сега поляни, като с тъга си помислих откога не съм карал ски, спомних си царската ловна хижа на Боровец, – дали беше още на писателския съюз? – и накрая, малко напрегнат, се отправих за хотела. Човекът, як, сух планинец на моите години, вече ме чакаше в джипа си отпред. Примигна ми с фарове да го следвам и аз потеглих след него.

19.

Минахме пропускателния пост без проблем, а и не носехме нищо. Показах документите си – солиден, висок на ръст бизнесмен в двуреден костюм, вратовръзка, в безупречно чист автомобил, холандски жълт номер, дори не ме накараха да отворя багажника и влязохме обратно в Испания. Пет километра по-надолу, пред Сеу Д’Уржел, граничния град, водачът ми сви наляво по локален път. След още километър или два – тъмна поредица къщи от ляво с надвиснали почти отвесни склонове гъста борова гора, той сви още веднъж във входа на някакъв двор на работилница или гараж и паркира зад сградите. Паркирах и аз.

Донесоха ни бира и селско сирене, нарязано в чиния. Мъж и жена от близката къща. Всички светлини бяха загасени. Единствено далече в полето шареха някакви возила с прожектори – Гвардия Сивил – засмя се водачът ми и отпи. – До половин час и те ще си тръгнат. – Мълчахме. Не изпитвах страх, нито безпокойство. От време навреме мъжът вдигаше големият микрофон на радиостанцията в колата и питаше тихо нещо на език, който не разбирах, напомняше португалски.

– Всеки момент ще се появят. Чакат копоите да се приберат.

И наистина, точно в дванадесет, прожекторите отсреща в полето престанаха да шарят по склона. Двата джипа, които сновяха невидими в мрака, освен с белите лъчи кръстосващи се в небето и гората над нас, като по команда угаснаха, после видяхме как червените светлини на стоповете им поеха към градчето. Стана изведнъж тихо и хладно, запяха щурци, бяха ми донесли одеяло и бях задрямал, когато непосредствено от склона над нас буквално се изсипаха от гората в двора двама ниски, яки мъже, натоварени като шерпи: мастербокс на гърба, друг отпред, трети над задния, прихванат с лента на челото. Всички кашони бяха в черни пластмасови чували. Мъжете, също в черни комбинезони, дишаха тежко.

– Бързо! – освободи ги от товара им водачът, помагаха му и стопаните на къщата, после всички започнахме да прехвърляме пакетите в багажника на кромата. Наложи се да разцепим два, боях се, че няма да се съберат, но успяхме да затворим капака едва чак като седнах отгоре.

 – Изчакай да стане един часът – каза водачът, изпитвах необяснима привързаност, желание да му благодаря, да му стисна ръка. – След един ги е страх и от собствените им сенки! Знаят, че могат и да стрелят по тях. Минеш ли Понтс, теснините, си в безопасност. Сбогом, булгаро! Бог да те пази.

Сбогом. Спуснах се предпазливо със загасени светлини на шосето и когато отминах градчето, на изхода с големия петзвезден хотел със средновековна кула с арка и знамена, както е обичай в тия замъци на безвкусицата, си казах:

– Животът е низ от малки, всекидневни победи, неща, които човек си е поставил за цел. А тази не и толкова малка. Караш грубо изчислени двеста и двайсет хиляди печалба, повече от месечната ти заплата при Овиедо. Край на униженията със сънародниците ти изедници! Вземи си стая с баня, едва ли струва повече от пет хиляди пезети, наспи се, утре се събуди. Тръгни с туристическия поток в десет надолу – солиден, холандски бизнесмен с източноевропейски вид извън всяко подозрение. Но друг, дрезгав и по-нисък глас допълни: – Сега е, когато и дяволите спят! Чу какво ти рече човекът: след Понтс ще си в безопасност. Напред!

До Понтс сърцето ми не спря да бие, а след Понтс, в последната махаличка, в последната като по чудо отворена кръчма спрях, поръчах си две леденостудени водки и мислено пих, както пия сега с теб, по едно с майка ти. „Прав ли бях – питах я с ням поглед. – Сега ще признаеш ли, че не съм отчаян глупак? Любовта има различни форми, моята е тая: да се връщам при теб след рискован път. Никога не казвай не на мъжа си.“

Полях с нейната водка цветето до мен, знаех много добре мярката си, нямах намерение да върша глупости, да карам пиян, бабата и дядото, собственици на кръчмето ме гледаха в почуда, помахах им за сбогом и продължих пътя си. Равнината се отвори пред мен като нощницата на Рената пред погледа на мъжа ѝ. Представих си как се измъквам между големите ѝ гърди, Пиренеите, докато Васко хърка, и увисвам под звездите върху корема на леридската равнина, скрит в малка, синя, италианска буболечка, натоварена догоре със скъпоценен тютюн. Две строги, съсредоточени в пътя светещи очи – фаровете ѝ – цепеха мрака пред мен. По радиото предаваха първата част на петият концерт на Бетовен. Любимият ни с баба ти. Ликувах.

20.

Облаците хвърляха сенки под пълната луна, сенките пълзяха по земята отдясно и от ляво на пътя, блестяха стъкълца, захвърлени бутилки, невидими денем в редките прашни тръстики. На моменти ставаше толкова светло, че можех да чета по картата на седалката до мен без светлина от жабката, на моменти съвсем мрачно. Далече пред мен, където трябваше да се намира Лерида, се виждаше сияние. Там звездите чезнеха в заревото на града, отворих стъклата, лъхна ме хлад, прозях се и си помислих дали да не спра да се разтъпча и изпикая, и в тоя момент видях светещата палка да маха отдясно на пътя, човекът, който я държеше, не се виждаше. Спомних си как веднъж, още в началото, не бях спрял на бялата млечна светлина, клатеща се ритмично надолу и нагоре (в родината ми бях червени и кръгли, наричаха ги слънчогледи, тия тук по-скоро напомняха на лазерните мечове от Междузвездни войни), затова побързах да намаля, обезпокоен по-скоро за водката, отколкото за друго – намирах се на сто и двайсет километра от границата!

Един от двама млади гвардейци, почти момчета, се приближи, мина откъм мястото ми, навътре имаше допотопен паркирал Нисан Патрол пред нещо като помпена станция. Скрита във тополите, невидимото присъствие на голяма бързоструйна река, покрай която през цялото време се бях спускал, се чувстваше и тук, в това нощно парче прашен път.

– Документите за проверка, ако обичате.

Извадих спокойно чантичката си, подадох му чуждестранния си паспорт, шофьорската книжка, техническия паспорт на кромата и учтиво зачаках, като гледах единствено да не дишам към него, съжалих, че не бях хапнал от сандвича, но от опит знаех, че само опитен копой от старата генерация, ония с мустаците и изцъклените очи, може да ме надуши от такова разстояние. Младокът внимателно изчете всичко, сгъна документите и ги постави обратно в чантичката и вече очаквах да ми ги подаде, да изкозирува и ми пожелае приятен път, когато оня отсреща се доближи до колата, каза нещо на проверяващия и момъкът със същия възпитан и бих казал предразполагащ глас каза:

– Отворете багажника, ако обичате, и слезте от возилото.

 „Но защо? Костюмът ми, скъпата кола, не ви ли говорят нещо? Аз съм просто един почтен, пътуващ бизнесмен – запитах с ням, жален поглед, втренчен с някаква последна глупава надежда в младото му красиво лице. – Не си ли вярваме?“

– Багажника, ако обичате – повтори той малко по-строго и от тази настойчивост, от тази спокойна среднощна сила, която излъчваше гласът му, аз изведнъж разбрах, че това е краят.

С посягането на ръката към халката за багажника отляво на седалката, долу, целият ми адреналин изтече в кръвта ми и за малко не се начишках (ха-ха-ха!, добре чуваш), както когато дядо ти ме биеше с колана в мазето, при това незаслужено, някой му беше говорил, че ме е чул да псувам, а аз, интелигентно дете, още дори е знаех как става това. Интересното и общото в случая е, че по същия начин се чувствах невинен и незаслужено наказан (ама нали Понтс мина, с какво право ме спират чак тук?). Но когато едва докоснах ръчката за отваряне на багажника и капакът му буквално изтрещя и отскочи нагоре като зареден вълчи капан, няколко картона отхвръкнаха и паднаха встрани – вторият отскочи, хванат за пистолета и запсува – разбрах, че не съм у дома, нито в мазето и макар и боят да не се състоя, съм хванат с шест мастербокса и мърдане няма.

После… после всичко страшно заприлича на финала на оная велика, любима и на двама ни книга от зората на социализма, където румънските граничари с викове „Брънзавулка!“, сгащват натоварения със златни и сребърни предмети Велик Комбинатор, готвещ се да напусне пределите на Съветска Русия.

Интертекстуализъм ли пак? Ами може.

Сега ще се преместим в отсрещната кръчма, че тия тук взеха да ни гледат под око като изкрещях Брънзавулка. „Спокойно! Чинче, сеньорес! Чинче. На испански – дървеница! Сметката, ако обичате…“

Източник

Красимир Дамянов
Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.
Други статии от този автор
Посетители: 82

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... преди 4 дни
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... преди 5 дни
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря за... преди 5 дни
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... преди 5 дни
  • Милчо Данчев писа Още
    Очевидно ни се... преди 5 дни
  • Стефан Дечев писа Още
    Има една статия на... преди 6 дни
  • Жоро Ончев писа Още
    Благодаря искрено!... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Напълно възможно е да... преди 1 седмица
  • Ivanovsky писа Още
    Златко, пишете за нещо... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Ако зад "Жоро Ончев"... преди 2 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Поздравления!... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    И благодаря за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    РаймонД ДетреЗ, който... преди 2 седмици
  • Николай Попколев писа Още
    За съжаление... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Поздравления за... преди 2 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Интересно,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Раймон детрез имаше... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' – По-добре мъртъв…... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Изключително добро. преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Според тази хипотеза... преди 2 седмици
  • Десислава Валентинов... писа Още
    Въпреки забавлението... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    С голям интерес ще... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    У нас сравняваха... преди 3 седмици