Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 80% (1 гласуване)

 

2017 06 Raven

 

Събуди се с неприятното усещане, че е забравил нещо важно и че няма да си го припомни, колкото и да се напъва. Нямаше представа защо е толкова сигурен, но нямаше и желание да си задава въпроси: от опит знаеше, че подобни напъни завършваха в облаци от болка, за които сега просто му липсваха сили. С времето някои неща на тоя свят стават пределно ясни и сигурни. Не само смъртта и данъците.

С мъка се завлече до хладилника, наля в себе си нещо студено и парещо, изхриптя повече по навик, отколкото от усещането в гърлото, размисли дали да се просне отново в леглото, но се отказа. Преди да си легне беше глътнал някакво хапче, в това кой знае защо беше сигурен, но при всички случаи да потъне в забрава вече нямаше да успее. Това също беше една от сигурностите, с които беше принуден да живее. Опитът, опитът, най-тираничният от всички господари…

Замисли се колко ли префърцунено звучат мислите му, подредени така в нишка от показна коравост, сети се, че някой беше му казал „щото винаги го играеш много самоуверено и обикновено така става“, поначумери се малко, почеса се някъде, примири се и пое задачата да подхване „деня“.

Знаеше, че трябва да приготви нещо. Нещо важно, ако и неясно. Реши да използва малък трик, затвори очи и се остави на тялото да го води, протегна ръце, опипа пред себе си, отвори вратата на някакъв шкаф, лъхна го мраз (оказа се пак пред хладилника), бръкна опипом, извади онова, което бяха поискали пръстите му, отвори очи, вторачи се. Беше извадил кисело мляко и замразени малини – силно странен избор, дори нямаше представа, че в хладилника му има подобни неща. Не си спомняше някога да е обичал замразени малини, а всякакви млека избягваше вече от години, заради ревматизма. Все пак реши да следва командите на подкорието си, сложи на електрическата печка тенджерка с малко вода, постави в нея порцелановата купа, сипа вътре шепа малини, посипа ги с малко захар, все така без да има идея защо, изчака докато се поразтопят, извади купата от врящата вода, заля ги с кисело мляко, обърка сместа. Получи се хубав розов цвят, но това май беше всичко. Опита малко, начумери се и изля буламача в умивалника. Беше очаквал по-приятна изненада. Или поне нещо от малко-малко разбираемо.

Върна се обратно в спалнята, хвърли поглед към леглото, откри в него две възглавници и завивки, отново се започесва; празно, замотано сутрешно легло, но защо две завивки, по дяволите? Наведе се и помириса възглавниците: едната, разбира се, беше недокосвана и си миришеше още на чисто пране. Нещо му се разхлопа отвътре, той приседна, защото имаше неприятен опит с паданията – вестибуларният му апарат беше започнал да прави номера напоследък, изоставяше го където му скимне, но да ходи по доктори не му се щеше, пък и кой ти е чувал доктор да оправя вестибуларен апарат, за тия неща си има два метра пръст над главата, по дяволите. Улови се, че отново кокетира със себе си, но реши, че в случая му е безразлично, напъха излишния чифт завивки в чекмеджето на леглото, опъна старичката дневна кувертюра, подпъхна я под дюшека и по навик опъна ръбовете. Добрее, и това няма да си спомним, така да бъде. Тия дни и без това са съставени комай от гигантски парчета от дупки, изпъстрени тук-там с по някой образ. Най-често собственият му, в някое от огледалата.

На входната врата се позвъни, той потътри крака, отвори. Съседът от долния етаж, за колета, който пощаджията е оставил тук за него. Огледа антрето си с леко недоверие, но, да, в един от ъглите действително лежеше средно голям пакет, усмихна се с всичката останала му любезност, подаде колета, затвори вратата без особен шум, попритисна длани до слепоочията си, разтри ги. Кога ли ще открие наоколо нещо ужасяващо, кога ли ще му стане невъзможно да прекрачва бездънността вътре в себе си чрез разтриване на слепоочията?

Стресна го глас откъм работната му стая – чаровен, женски глас като от рекламен клип. За миг се почувства като крадец в собственото си жилище, стресна се не на шега, но гласът беше мек и игрив като вълнички в малко езеро, така че той надви смущението си и се запъти натам, после изведнъж осъзна, че това е собственият му домашен асистент, малкото роботизирано устройство, което наскоро беше поръчал и едва не се разсмя с глас, толкова голямо беше облекчението му, но накрая застина и се заслуша.

– Ефектът на хапчето ще отмине след няколко часа. Ефектът на хапчето ще отмине след няколко часа. Ефектът на хапчето ще отмине след няколко часа…

– Алекса, престани да повтаряш едно и също, не съм нито глух, нито идиот!

– Това бяха собствените ти инструкции – отговори чаровната Алекса-глас-по-копринени-чорапи, без ни най-малко раздразнение. – Трябва да го повтарям докато ме прекъснеш.

– Добре, стига толкова – изръмжа той в отговор. – Ето, сега те прекъсвам. Друго какво трябва да ме предупредиш?

– Че трябва да очакваш постепенно завръщане към неща, с които не желаеш да се срещаш. Собствените ти думи, не съм го измислила аз. Трябва да те предупредя да се подготвяш, постепенно. Шокът понякога те съсипвал…

– Аха.

Постара се да звучи хладно и безпристрастно, но отвътре му изстина всичко и някъде под лъжичката му започна да чука стържещ клапан, като на разнебитена стара таратайка. „Шокът понякога те съсипвал“, ама че начин да подготвиш някого за нещо неприятно. Май трябваше да поизчака докато на пазара се появи следващата версия на тези домашни асистенти, по рекламите всичко изглежда перфектно, но само докато се сблъскаш с бъговете на нулевите версии, по дяволите! Адът, това са ранните версии. Макар че в края на краищата всички версии са прекалено ранни, това той сам би трябвало да го знае по-добре от всички. Хе, все пак поне още си спомня кой е. Можеше да бъде и по-лошо, далеч-далеч по-лошо.

Повлече крака до работната си маса, включи компютъра и затърси нещо по-интересно за четене, но умът му вече се беше присвил в тревожно очакване и отказваше да върши каквото и да е освен тъпо пулсиране, изпълнено с неконтролирано усещане за предстоящо нападение откъм гърба. Не че не познаваше потискащото усещане за блокада – в края на краищата някои хора там навън все още го наричаха „писател“ – но това тук беше по-различно, навяващо купища неприятни, стресиращи асоциации. Пеперудка и паяжина, цъкащ часовников механизъм, колективно очакване на неизбежния терористичен акт, катастрофална промяна на климата, такива работи…

– Алекса, имам въпрос – профъфли той, почти с надеждата, че отсреща няма да му отговорят, но не, секси-гласът на асистентката моментално го засмука в гальовната си готовност. Кой, по дяволите, е решил, че хората имат нужда от подобно непрестанно изкушение в къщите си? Не могат ли да им дадат по-малко предизвикателни гласове на тия машини?

– Казах ли ти в какво точно се състои шокът, който трябва да очаквам?

– Не съвсем – отговори Алекса, с напълно убедителна несигурност в гласа.

– Това пък какво ще рече? – Ядоса се на секундата и намери някакво перверзно удоволствие в гъдела на парещата емоция. Сега ще ти кажа аз едно „Не съвсем“…

– Информация за естеството на шока нямам, но разполагам с инструкции какво да правя при различните случаи…

– Охо, това звучи интересно. И какви точно са опциите?

– Основната насока е… – Тя замълча и почти го накара да затърси с очи мястото, в което ще я намери и сгащи, с или без копринени чорапи… – Основната инструкция е да те игнорирам. Защитена е с ключова фраза, не може да се модифицира или отмени.

– Моооля?

– Същата ключова фраза активира и опцията за критична ситуация – добави тя бързо, почти задъхано. – При която трябва да взема спешни мерки…

– Що за детинщини? – изрева той, но моментално се притесни от безсмислието на онова, което се случваше и добави по-меко, помирително: – И всичко това съм го измислил аз?

– Факт – отвърна дигиталната мома делово. – Никой друг освен теб няма достъп. Знаеш, че съм добре защитена срещу хакерски нападения. Идентифицирам личността ти по десет различни начина. Патент.

– Абе защитена – промърмори той недоволно, но после махна с ръка, майната ти. Не си спомняше колко точно е платил за хитрата машинка, но по всичко изглеждаше, че няма да е било малко. – И сега кво, седим и чакаме да се срине небето, така ли?

– Ми не съвсем – изчурулика тя, отново с доловимо облекчение в гласа. Чудесата на изкуствения интелект. – Мога да те… поразвлека малко, ако имаш желание.

– Да ме поразвлечеш, а? И какво точно имаш предвид?

– Обичайното. Музика, телевизионни програми, новини, филми. Библиотеката ми се допълва ежечасно…

Той понечи да каже нещо язвително – беше очаквал далеч по-остроумен, може би дори пикантен отговор – но в този момент сърцето му подскочи и забарабани на пета скорост, без каквато и да е видима причина. Той изпъшка и се отпусна тежко в един от фотьойлите. Направо си падна, впрочем.

– Май се започва – прошепна Алекса, след това кротна и се умълча.

Той извъртя очи и се втренчи в себе си. Не че го искаше. Просто нямаше друг избор.

* * *

… Quoth the Raven, “Nevermore.”

Удари го право в слънчевия сплит, фронтално и с познаване на работата, оглуши го, ослепи го, а за известно време дори му отне и всякаква възможност да възприема каквото и да е от околния свят. Думите не правели дупки, а? Остана така вцепенен в продължение на неизвестно колко време, цяло щастие, че преди това беше успял да падне във фотьойла, после пред очите му започнаха да се мержелеят отделни картини, малко като в калейдоскоп или в модерно монтиран филм – бързи, проблясващи, почти недоловими с нормалната скорост на сетивата, но въпреки това оставящи безпощадни отпечатъци някъде из дълбините на съзнанието му, там, където нещата имат реалното си място и където остават завинаги.

…Две стъпала, които той хапе, гъделичка и целува жадно; някъде отгоре, на златисти трели, се сипе смехът ѝ, изпълва го с неимоверно щастие, примесено със също толкова неимоверен страх, още малко и клапаните му няма да издържат, ще се пръснат на хиляди алено-пулсиращи късчета, ще изпълнят пространството наоколо с мириса, цвета и дори звука на напиращия вътре в него армагедон, той се напъва и стиска с всички сили, опитва се да задържи поне още малко мига, но дребничкото му съзнание-библиотека напира да развали всичко и разбира се поднася подходящия за случая цитат, „О миг, поспри, ти тъй си хубав!“, това разтурва концентрацията му и той започва да пропада в празното, аааааааааа…

…Правоъгълната дупка в земята го привлича с неудържима мощ, той отново се напъва, отново е изпълнен от усещането за безсилие и обреченост, винаги си знаел, че нямаш никакъв шанс, стига толкова си се крил, отпусни се, разслаби се, остави се да те повлече празното, толкова ли не ти е ясно, че никога няма да успееш да удържиш? Тъжният ритуал се е проточил до безкрайност, редят се стотици опечалени лица, ръката му е изтръпнала от ръкостискания с непознати хора – разбира се, всички тук са дошли заради нея, кой ли изобщо би дошъл на такова, или каквото и да е друго място заради него самия, празно, празно, всичко е толкова празно, очите му шарят наоколо с надеждата да намерят нещо, което да ги запълни, но не, празнотата отново го засмуква и поглъща, аааааааааа…

…Бяла, правоъгълна стена насреща му. Гледка, позната до рев. Той я гледа сравнително спокойно, стари познати са, никой от двамата не си прави илюзии. След известно време, няколко мига, няколко минути, няколко часа, няколко вечности, всичко е въпрос на късмет, тя ще се изпълни с образи, всичко е само търпение. Очакването на нищото е единственото, което му е останало и той го стиска между пръстите си с отчаяната решителност на удавник или зомби от дистопичен телевизионен сериал, странно, инак наоколо цари стерилен ред и чистота, домашната му техника винаги е работела безукорно. Очевидно е отменил отчитането на времето, няма представа колко от него е отминало, само сърбежът на растящите нокти и брада му напомня понякога, че потокът продължава хода си. Болка няма, това също му е добре познато, вцепенението не е нещо, с което се среща за първи път, но подозрителното усещане, че този май ще се окаже последният, се засилва все повече и повече, ако нещо такова изобщо може да бъде казано по адрес на вцепенението. Ако само би могъл да премахне, да зачеркне, да унищожи всичко това. Да забрави, да забрави, да забрави, аааааааааа…

* * *

Винаги беше знаел, че няма да му се размине. Не защото се смяташе за чак толкова голям грешник, подобни его-спринтове вече не му подхождаха, а просто защото вярваше в някакъв род космическа, вселенска, ако и напълно неразгадаема, справедливост. „Дори и слънцето не може да престъпи своята мяра – инак ериниите, прислужниците на законността, ще го намерят и пратят на наказание“.

Чак изскърца със зъби от раздразнение. Съзнанието, дребният подлец, отново се опитва да се подпъхне напред, да измести назад парещото усещане за виновна неизбежност, да го замести с нещо друго, да предложи цитатче, успокоенийце, скривалищенце, забвенийце…

Лавината на спомените го повлече, преобърна го с главата надолу и го запокити в празното преди да е успял дори да въздъхне. Тялото, лицето, косите, миризмата ѝ… Картинките го застигнаха и засипаха, потопиха го в океан от втечнена болка, оставиха го без дъх, без мисъл, без каквото и да е друго усещане освен някакво тъпо, празно безсилие и безсмислие. Присви се в зародишна поза, обхвана глава с ръце, опита да се свие и скрие някъде дълбоко, по възможност вътре в самия себе си, замуча, застена, зарева…

* * *

… Quoth the Raven

… Quoth the Raven

… Quoth the Raven

… Quoth the Raven

– Замълчи, птицо проклета!

Стресна се ужасно от скърцащия звук на собствения си глас, за миг потъна отново във водовъртежа, но този път кой знае защо успя да изплува, огледа се с мътен поглед – наоколо цареше тъмнина, кой знае колко време беше изминало – после се заслуша. В стаята се носеше нежна, мечтателна музика – „Гимнопедиите“ на Сатѝ, онази хитруша Алекса разбира се познава всичките му предпочитания – това го поотпусна малко, успя да се изправи и довлече до леглото, отново се просна, остави се на музиката, унесе се, зачака чудото на вцепенението…

Не му се удаде. Предателските спомени го затиснаха отново, той застена и се замята. Огън, огън, огън, аааааааааа…

– Да набирам ли номера?

Пак се стресна, но дори и това беше за предпочитане пред непоносимата жега на огъня… Ах, да, Алекса…

– Хей, ти нали трябваше да ме игнорираш?

– Ами ти произнесе ключовата фраза… „Птицо проклета“, не си ли спомняш?

– „Птицо проклета“? Това ми е… ключовата фраза?

Понечи да се разсмее, после пак се присви от болка. Има си хас… Любимата ѝ закачка. Колко пъти беше го замеряла с нея, само за да го потопи след това в море от ласки и нежност…

– Набирай, набирай, набирай!

Стената пред него просветна и се запълни с образа на Макс, както винаги ядно ухилен, както винаги готов да прекъсне връзката преди да си казал и една излишна дума. Не че при него има някакви други…

– Само не ми казвай, че си свършил хапчетата. Ти какво, да се самоубиеш ли искаш? За това има по-евтини начини. – Макс, разбира се, няма и секунда за губене, както обикновено.

– Имам много за забравяне, колко пъти да ти обяснявам… Нямаш ли нещо по-силно? Тия държат само по няколко часа…

– Кредитът ти се изчерпи, човек, какво повече да ти обяснявам? Опитай с лоботомия… Айде, аз трябва да бягам…

Чаровният Макс…

– Чакай, чакай!

Щрак. Екранът потъмня и отново се превърна в стена. Той изскърца със зъби от безсилие, изрева нещо ядно към Алекса, притисна длани към слепоочията си, заразтрива бясно, замуча…

Стана, преодоля с мъка пространството, което го делеше от банята и медицинското шкафче в нея, затвори очи, пое дълбоко въздух. Бръкна вътре със затворени очи, и без това знаеше цялата процедура наизуст, толкова пъти беше я преживявал в съзнанието си. Намери флакона, скрит зад всички останали, отвори го, напълни шепа, запокити я в гърлото си, задави се, но успя да преглътне всичко. Дотътри се обратно до леглото, полегна…

– Алекса, Шопен.

* * *

– Пак ли се опитваш да ме прогониш? А, птицо проклета?

– Не. Просто идвам при тебе. Крайно време беше.

Покоят го подхвана и понесе, бавно и насладително…

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 101

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Максим Герон писа Още
    Твърде сложни словесни... преди 4 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Между другото, така... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Мълчанието на... преди 5 дни
  • Георги Парушев писа Още
    Не вярно, че българина е... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Ако са смятали, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Севджан Кендже писа Още
    Само да спомена, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Преди години прочетах... преди 1 седмица
  • Теди Л писа Още

    Напълно съм съгласен... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не е вярно, че... преди 1 седмица
  • Румяна Станкова писа Още
    Надписът под... преди 1 седмица
  • Динков писа Още
    На снимката прилича на... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    В.Щреек очевидно се... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още

    В статията прави... преди 1 седмица
  • No Blonde писа Още
    Великолепен текст! преди 1 седмица
  • Емел Балъкчи писа Още
    В света всичко е... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Коментарът на Gullwing ми... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Също с дължимото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Никола Бенин писа Още
    Накш-е-Рустам (Naqsh-e Rustam):... преди 2 седмици
  • Румяна Станкова писа Още
    Впечатляващото заглавие... преди 2 седмици
  • ЖИК писа Още
    Чакаме продължението.... преди 2 седмици
  • Здравко Попов писа Още
    Умна статия за размисъл. преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Много е хубаво, Заро.... преди 2 седмици
  • Влюбена на средна възраст писа Още
    Снежно-белият потенциал... преди 2 седмици