Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Казват, че си жив дотогава, докато има на света някой, който си спомня за теб. Ако е така, значи дядо ми Александър е жив. Да, формално сме го погребали отдавна, още в комунистическо време. Но често в главата ми се завърта, кой знае защо, неговата история. Може би защото и аз като него се оказах емигрант. Разликите са, разбира се, много, но поне две са твърде съществени. Той е тръгнал на изток, а аз – на запад. Той едва е надхвърлял юношеската си възраст, а аз клоня към залеза.

***

Денят обещавал толкова много. Есенното слънце блестяло и Кьошкьовете отсреща изглеждали в празнична разноцветна премяна. Дядо огледал препълнената кола, търпеливите волове и със срамежлива полуусмивка се обърнал към двамата работника, които му помагали да натовари буретата.

– Е, готово, момче, можеш да поемаш към гарата. Това ти е последният курс за днес – обади се единият от тях и заизбърсва потното си чело. Пустите му бурета, съвсем не бяха леки!

– Добре, тръгвам. Хайде, дий! – и дядо вдигнал остена. Воловете се размърдали бавно и колата поела по калдъръма надолу. Дядо ми поел дълбоко въздух и махнал с ръка на двамата мъже. Те също му махнали за късмет.

Да, късметът наистина му трябвал. Досега се бил справил твърде добре. Като истински мъж. Така му бил пожелал и баща му, когато го изпращал за пръв път далеч от село. Горещо му се бил примолил дядо: „Тате, ти виждаш, че тук няма истинска работа за мене. Ти и братята ми се справяте със земята. Време е и аз да си намеря пътя. Колето (това бил най-близкият му приятел) ми каза, че бирената фабрика в Шумен търси работници с каруци, които да превозват бурета с бира до железопътната гара. Тя се намирала на другия край на града. И аз искам да опитам, тате. Защо да не спечеля малко пари?“


Small Ad GF 1

Петър, баща му, се почесал по главата, загледал се в сините очи на най-малкия си син. „Като на майка му, която си замина толкова млада от тоя свят. Да, пораснал е вече синът ми. Пък и името си иска да защити, нали го кръстихме на княз Александър Батенберг. Значи съдбата му може да бъде различна от бащината и на дедите му – да се държат здраво за парчето земя, колкото и да е то. Може би го очаква друга участ – там, отвъд хоризонта, по-високо от околоселските баири“.

– Какво пък? Добре, сине. Вземай колата с воловете и…умната! Пази се и Бог да те пази! А ние сме тук и те чакаме.

Мълчалив човек бил баща му и тези думи били за него твърде много, сякаш вдигал тежки чували.

На другата сутрин дядо ми се сбогувал набързо с баща си, мащехата си и доведените му братя (нежностите не били за тях – селските люде). Далечен път го чакал. Майка му пъхнала в неспокойните му ръце торбичка с хляб и сирене и му пожелала добър път. Братята му, нали били по-големи, гледали отстрани присмехулно: „Хм, този малкия нищо няма да направи!“

Дядо се опитал да забрави тези „доброжелателни“ погледи. „Не ми вярват, но ще видят!“ – заканил им се той. Пътят до Шумен не бил лек, но когато от високото дядо ми съзрял най-после града, разстлал се като лъкатушна пъстра ивица в долината, сърцето му запърхало от възхита. „Тук май има няколко села ката нашето, пък и какви хълмове и гори! „Навсякъде зеленото се преплитало с жълто, червено оранжево като красива българска черга. Градът му се видял приказен. И по склоновете имало къщи, а някъде долу стърчало високото минаре на джамия. „Май че ѝ казвали Томбул джамия“ – помислил си дядо.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Лесно намерил фабриката, договорил се още за следващия ден да извозва бира. Настанил се в близкия хан и всичко потръгнало добре. Поне така си мислел дядо.

– Дий, волове, къде се запънахте?

Огледал се дядо ми и засилил напред остена. Воловете дръпнали и изведнъж се чул силен трясък. Момчето, т. е. дядо ми, не повярвало на очите си. Колата зад него се била счупила, буретата се надпреварвали по калдъръма. От фабриката били забелязали вече, чували се някакви викове. Към колата търчали работници, а след тях управителят тежко подтичвал и ръкомахал.

– Хей, стой, какво направи, бе момче? Кой ще ми плаща сега стоката?

– Ама, аз нямам пари – проплакал дядо ми.

– Ще ти кажа аз на тебе, нещастник такъв! – заканил се той и се обърнал към работниците.

– Какво чакате? Събирайте буретата! А ти – насочил той пръста си към изгубилото ума и дума момче – оставяй воловете и дим да те няма!

– Ами мойте пари…за предните дни?

– Забрави и заминавай, докато не съм повикал полиция! И да не те виждам повече, разсипник такъв! Съсипа ми стоката, нехранимайко!

Разлютеният началник продължавал още дълго да нарежда, но дядо ми се отдалечавал, чудейки се кой път да поеме. Назад? Към село? Невъзможно! Как ще ги погледне – баща си, майка си, братята си? Не, по-добре някъде другаде! Но къде? И неволно краката му сами избрали пътя, по който минавал през последните дни. Гарата била далече, но с тая негова объркана глава дори не усетил кога е стигнал до нея. Седнал на една пейка, извадил торбичката си – поне тя била все още негова – и погледнал в кесията си. Нямало кой знае какво вътре, но все пак за влака до Варна щели да му стигнат. Голям град, все щял да намери някоя работа.

***

Не било леко, но все пак поизкарал малко пари като хамалин на скеля (така наричали тогава пристанището). Съжалил го един от по-възрастните мъже и го приютил в една малка стаичка, ползвана по-скоро като килер. Струпали малко черги, дал му домакинът едно одеяло и седмица по-късно дядо вече бил на парахода, който редовно свързвал Варна с Одеса. Заедно с него пътували и други българи-градинари. Всъщност те го убедили да тръгне с тях. Надявали се там, в далечната земя, да посадят своите умения и да припечелят добре. С широко отворени очи младият Александър се взирал в зеленоокото море. За пръв път го виждал и то предизвиквало у него смесени чувства – и възхищение от необятното водно пространство, и страх от неизвестното. Защо ли пък са го нарекли Черно море, дали пък често си е показвало подмолните си сили?

– Не се бой, приятел – закачил го един от българите, забелязал неговото притеснение. – От Одеса пак по море и до Новоросийск. А от там – към Ставрополския край. Ще се справим!

– Ами езикът? Как ще се разберем с руснаците?

– Е, нали сме славяни, все ще се оправим.

Всичко било ново и непонятно за дядо ми, мислите му бягали все назад, към неговото малко, но познато село. Какво ли си мислели за него близките му.. Ами братята му? Май си бил заслужил присмехулното огънче в очите им. Но лекото полюшване на парахода и приказките на българите го унасяли и едва когато сирената прозвучала някак тържествено, той разбрал, че пред тях е Одеса. Скоро пристанищната гълчава погълнала българите, а един от тях се провикнал:

– Хей, насам. Който е за Новоросийск, да дойде с мен.

И групата си пробивала път през пътници, багажи. Добре че сред тях имало поне двама-трима, за които този маршрут бил вече познат. Нали се били връщали за месец-два да се видят с близките си от България, да се погреят на огъня на родното огнище.

Толкова дълъг му се видял на дядо преходът от Одеса до Новоросийск, а след това до Ставрополския край! Земята наистина му се видяла твърде голяма! Но след дълги перипетии, след смяната на железница с прашни и кални пътища най-накрая пристигнали в Солдатское, където българите-градинари отдавна имали своя колония. Почти десетилетие дядо ми обработвал земята заедно със събратята си. Разгърналата се пред очите им плодородна равнина, топлата минерална вода и недалечните върхове на Кавказ предизвиквали радостта и желанието да се докажат на местното население. Освен руснаците, тук се срещали и други народности – гърци, арменци, татари.

Всички те оценявали труда на работливите българи и закупували пресни зеленчуци от тях. Доволни били и българите, които припечелвали добре.

Но един ден българският кошер се разбунил. И тук, в далечната земя, дошла вестта за Балканската война. Майка България очаквала своите синове да се бият за нея. И тръгнал обратно дядо ми, заедно със свои сънародници, към Родината. Ентусиазмът, обхванал войниците, бил огромен. Тогава млад и силен, дядо бил готов да сложи живота си пред олтара на отечеството. Победоносните войски достигнали до Чаталджа. Тогава се сключило примирие между България и Турция и частта, в която служил дядо, била демобилизирана, С Иван, приятеля му от фронта, тръгнали обратно. Българите навсякъде ги посрещали с радост, стискали им ръцете, а някои с надежда питали за свои близки.

– Слушай, Сашо – обърнал се към него Иван. – Славно се бихме, оцеляхме, но не мислиш ли, че нещо ти липсва?

– Хм, и какво е то?

– Как какво? Жена. Имаш нужда от жена и щом като досега не си се обвързал с някоя рускиня, значи българка ще бъде. Ела с мен в Лясковец, ще те запозная с някоя нашенка. Но първо да прегърна жената и децата!

Това с прегръдките се подразбирало от само себе си, но всъщност жена му запознала дядо ми с бъдещата му съпруга. С Вангелина, така се казвало младото момиче от Московите, се харесали и набързо се венчали. Не губили много време и се отправили и двамата щастливци към Русия.

* * *

 

Пристигайки за втори път в Солдатское, дядо ми вече имал самочувствие на човек, който знае какво иска и как да го направи. Отишъл той в кръчмата и право при кръчмаря бай Пеньо.

– Добре дошъл, Сашо! Честито! Научих, че си се върнал с невеста, българка, нали?

– Така е, бай Пеньо, благодаря. Но сега трябва да помисля за нещо по-сериозно, да се захвана по-здраво за работа. Нали вече имам семейство. Дошъл съм да те попитам как мога да стигна до княза, да говоря с него.

– О, това е твърде трудна работа. Просто трябва да не се предаваш, ако не стане от първия път. Чувал си доста за господаря, знаеш – тук той жени, кръщава, храни, напива мужиците – изобщо той раздава правосъдие. Така че внимавай. Но ако ти захлопнат вратата първия път, опитай пак! И бай Пеньо продължил да налива чашите на постоянните си клиенти.

Престрашил се един ден дядо ми и се упътил към имението на княза. Затропал на голямата порта, след известно време се чул отвътре глас: „Кой си ти? Какво искаш?“ „Искам да се срещна с княза! Казвам се Александър Петров, български градинар съм. „„Върви си по пътя, за такива като тебе господарят няма време. „И полуоткрехнатата врата се захлопнала.

Да, нямало да стане лесно това, което бил намислил дядо. Сърцето му се свило, но като се озърнал наоколо, отново му се натрапила в очите обраслата с бурени и храсти земя. И той се върнал отново при Пеньо кръчмаря.

– Нещо не се получава. Изобщо не ме допуснаха вътре.

– О, няма да ги оставяш да ти затворят вратата под носа. Подлагаш крака си и настояваш да се срещнеш с княза.

– Но той ако ме изслуша, само ще спечели от това. Какво да правя? Замислил се кръчмарят и му казал:

– Не забравяй колко религиозен е князът. Кажи му, че тази земя е дадена от бога тъкмо за зеленчукова градина. Не се отказвай! Така и направил дядо ми. За втори път се спрял пред голямата порта на княза. Един орел се виел високо в небето. „Това е знак отгоре. Ще стане“ – помислил си дядо. Показал се пак сърдитият иконом, но този път и дядо ми бил по-настойчив. Изпречил крака си между вратата и казал: „Предай на княза, че искам да говоря с него!“ Помърморил икономът, но отишъл да предаде думите на нахалния просител. След малко се върнал обратно и го отвел при княза.

– Какво искаш, българино?

– Ваше високоблагородие! Виждам, че наоколо имате земя, която пустее, а бог тъй щедро е благословил тая равнина – и почва има добра, и хубава вода – в изобилие. Искам да ви помоля да ми разрешите да разработя земята. Тук може да стане чудесна зеленчукова градина и аз ви обещавам, че ще я направя!

– Пиши договора, Афанасиев! – обърнал се князът към иконома си. – Но ако след една година не видя тук първите резултати, ще те отпратя направо за Сибир, в тюрмата. – Пиши и това в договора. – Да, пиши, че му давам безвъзмездно 200 декара за зеленчукова градина.

И ето че дядо ми се оказал собственик на 200 декара необработена, пустееща земя. Това за България било твърде много земя. Да, не му липсвал кураж на дядо ми. Скоро неговите сънародници разбрали за сключения договор и сами започнали да търсят младия и с напорист смелчага. А дядо ми ги наемал и предупреждавал, че очаква от тях истинска подкрепа. Разчистили първо трънаци и бурени, а след това плугът „си казал думата“, а и друга техника, за която се споразумял с двамата братя-немци, които били отдавна тук. Те внасяли металните тръби „Сименс“, сонди, с които извличали безценната вода, необходима за отглеждането на зеленчуци. А топлата минерална вода била истинска благодат и градинарите умело я използвали. Само след година-две дядо ми успял да докаже, че думите му не отишли нахалост. А произведените зеленчуци залели трапезите на околните селища. Дядо бил доволен, защото скоро спечелените пари покрили дълговете му към двамата братя. Доволен бил и князът и когато в събота огромната му църква се пълнела с неговите мужици-богомолци, той видимо се отнасял с благосклонност и внимание към дядо ми. Постепенно всички се обръщали вече към него с почетното „газда“ (господар, а дядо ми с внушителната си осанка и засукани мустаци стъпвал вече като на своя земя. Той наистина бил вече собственик на тази безвъзмездно дадена му земя.

След църква князът щедро гощавал и черпел с водка мужиците, които дълго след това не изтрезнявали. „Мързеливи са и пияници, затова не ги наемах за работници“ – казваше дядо ми. Пък и те му заявявали: „Батюшка, за какво да се бъхтим при тебе? Ами че мен реката ме храни, риба – колкото щеш. „Е, всеки по своему разбира живота“ – мислел си дядо ми и се радвал на ширналата се около него зеленина. Но не само тя го радвала. Къщата му вече се изпълнила с детска глъч. Един след друг се появили двамата му синове Петър и Димитър. Вангелина, грижливата му съпруга, се грижела най-вече за тях, но и дядо ми намирал време да им се порадва.

За съжаление, голямата буря вече се задавала. Докато дядо ми засаждал и отглеждал зеленчуци, други засявали семената на бунта и недоверието към властта, чиито горчиви плодове залели по-късно цялата държава. През 1917година избухнала Февруарската революция, чиято първоначална цел била да откъсне Русия от участието ѝ в проточилата се Първа световна война. Но както казваше дядо ми: „Когато евреинът Лев Керенски освободи умните глави от Сибира, те му изядоха главата. „Неудобни станали вече и двамата братя-немци. Изпаднали в немилост, те банкрутирали и поискали заем от дядо ми. Той, разбира се, им помогнал, та нали те му били подали ръка преди време. Сбогували се братята и се отправили на дълъг път към Америка.

Бурна била цялата 1917 година. Промените в Европа не отминавали, без да оставят своя отпечатък и в Русия. Обстановката непрекъснато се усложнявала. Недоволството от войната, от безправието и бедността се изливало във все по-кървави реки. Мирното население съвсем загубило представа вече кой какво иска и за какво се бие.

Дядо ми се чудел какво да прави в тези метежни времена. Вече втора година не стихвали битките, несигурността разпервала своите черни криле над обърканите хора. Тогава решил, че е крайно време да се вслуша в съвета на княза. „Какво чакаш, Александър? Не виждаш ли, че тук всичко се обърка, не му се вижда краят. Бягай, докато не е станало късно!“ И дядо тръгнал със семейството си обратно, към България. Не било леко да изостави плодовете на труда си, да зареже всичко и да съгражда отново живота си. Но… нямал избор. И все пак си оставил вратичка. Там, под трите бряста, заровил своето богатство – спечелените с много труд пари. А в дрехите на всеки от семейството зашили от книжните пари. С тях наели параход, но цели три месеца им били необходими, за да стигнат до родината. Новоросийск и Одеса били вече в ръцете на англичаните и французите, които подпомагали армията на Деникин.

Тежка следа оставило това пътуване в сърцата на дядо и баба. По-големият им син – Петър – заболял от тиф на парахода, където свършил и неговият кратък живот. Морето приютило крехкото му детско тяло. Тук свършила и вярата на сломените родители в бога. Съсипана от мъка, баба ми, след толкова горещи молитви и сълзи, възкликнала: „Бог ли? Няма бог! Ако имаше, щеше ли да ни вземе чедото?“ Такива неверници си останаха те двамата до края на живота си.

***

Завърнало се семейството в родното село на дядо ми, но там отдавна никой не ги очаквал. Братята му си били поделили наследството и не били склонни да отстъпват част от него. Но все пак му казали да ползва едно свободно дворно място. И дядо започнал пак от нулата. Парите, които носели от Русия, били просто ненужна хартия. Захванали се двамата и съградили малка къщурка от подръчни материали и глина. Поизмазали я, позакрепили я и в нея се родили двете им дъщери. Трудно поминували, често си спомняли за Русия и градината си, за скътаните там монети, но така и не опитали да се доберат до тях. Затова пък късметът им отново „проработил“. Един ден дядо получил запис от Америка. Двамата братя-немци не забравили дълга си и сега го връщали в долари. Просълзил се дядо: „Вангелино, Вангелино, все пак има някаква справедливост на тоя свят! Честни хора излязоха тия немци!“

С тези пари дядо построил нова къща, където семейството се чувствало много по-добре. Закупил си и 35 декара земя и две биволици, които им осигурявали качествено мляко и масло. Част от продуктите даже дядо продавал в околийския град, като пеш извървявал дотам шестнайсетте километра. След време, когато червената вълна дошла и у нас, дядо ми дълго се съпротивлявал и не искал да влиза в ТКЗС-то. Накрая не удържал на натиска и последен влязъл в него. По някое време го помолили да помогне за по-доброто използване на наличната вода за поливане. По негова идея издълбали яз, от който водата с помпа тръгвала от село към нивята, където отглеждали зеленчуци. А друг път го повикали да превежда от руски. Пристигнал бил руски камион, Дядо се зачудил: „Хм, руснакът да направи машина?! Невъзможно!“ „Ей, внимавай какви ги приказваш? Има хора с дълги уши!“ – казал му Ганчо шофьорът..

Наистина, „Молотовката“ била там. Дядо я обикалял, цъкал, но се заел да превежда и обяснява как трябва да се управлява това съветско чудо. Неверник си останал той и по отношение не само на бога, но и на Русия. Не вярвал, че там нещата са се променили и че е настъпил някакъв прогрес. Но скоро взел да поизчезва от къщи и когато баба ми го питала къде се е губил, той ѝ казвал, усмихнат под мустак: „Ходих да се повозя, все пак имам и аз някаква заслуга.“ Тя виждала радостта в очите му, че ето на – и в „тяхната“ Русия има вече промени.

Отдавна си отидоха дядо и баба. Интересно, какво ли биха казали сега, след разпадането на Съветския съюз, след рухването на комунизма и у нас.

Станка Николова (род. 1944) е бивша учителка и авторка на две поетични книги („Спасена тишина“ – 1999 и „Когато лятото отмине“ – 2005). В момента живее в Пърт, Австралия. 


Pin It

Прочетете още...

Кръстникът

Таня Рупел – Тера 05 Окт, 2012 Hits: 13095
Днес е тъжен. Снове из парка. Внезапно…

Хлябът на обед

Здравка Евтимова 01 Юни, 2010 Hits: 10314
Щастието е просто нещо, казваше ми ти.…

Челюсти

Жанина Драгостинова 21 Ян, 2009 Hits: 14067
Пред басейна е спрял джип. Огромен като…