От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 04 Kiroga Chicken

 

Целият ден четиримата малоумни синове на двойката Мацини-Фераз седяха на пейката в патиото. Езиците стърчаха измежду устните им; очите им бяха мътни, а устите им висяха отворени докато въртяха главите си. Патиото имаше глинен под, затворено на запад от тухлена стена. Пейката стоеше успоредно на стената, на пет метра от нея и там те си седяха, неподвижни, очите им вперени в тухлите. Когато слънцето започна да се скрива зад стената, идиотите се зарадваха. Ослепителната светлина винаги привличаше вниманието им на първо място; малко по малко очите им се съживиха; накрая те се разсмяха гръмогласно, обхванати от една и съща неспокойна веселост, гледайки слънцето с животинска радост, сякаш то беше нещо за ядене.

Друг път, подредени на пейката, те бръмчаха по цели часове, имитирайки звука на електрическия трамвай. Шумните звуци също ги изтръгваха от инерцията им – и в такива моменти те бягаха наоколо в патиото, хапейки езиците си и мяукайки. Но почти винаги те бяха потопени в мрачната летаргия на слабоумието, прекарвайки целия ден седнали на своята пейка, краката им увиснали неподвижно, панталоните им намокрени от лепкава слюнка.

Най-големият беше на дванайсет, а най-малкият на осем. Мръсният им, немарлив външен вид беше свидетелство за пълна липса на майчина грижа.

Въпреки всичко тези четирима идиоти някога бяха радостта в живота на своите родители. На третия месец от женитбата си Мацини и Берта бяха ориентирали егоистичната любов между мъжа и жената, съпругата и съпруга, към едно по-жизнено бъдеще: един син. Какво по-голямо щастие за двама влюбени от онова благословено посвещаване на една обич, освободена от низкия егоизъм на безсмислената любов и – което е още по-лошо за самата любов – една любов без надежда за обновление?

Така мислеха Мацини и Берта и, когато след четиринайсет месеца брачен живот техният син се появи, те изпитваха пълно щастие. Детето им растеше добре, красиво, сияещо, в продължение на година и половина. Но в една нощ през дванадесетия му месец то бе обхванато от ужасни конвулсии и на следващата сутрин не можеше да разпознае родителите си. Докторът го прегледа с онова професионално внимание, което очевидно търси да открие причината за болестта в недостатъците на родителите.


Small Ad GF 1

След няколко дни парализираните крайници на детето възстановиха движенията си, но душата, разумът, дори инстинктът, бяха си отишли завинаги. То лежеше в скута на майка си, едно идиотче, олигавено, отпуснато, все едно мъртво.

„Синко, мой мили синко!“, плачеше майката над ужасяващите останки на своя първороден.

Бащата, отчаян, придружи доктора навън.

„На вас мога да го кажа: според мен случаят е безнадежден. Той може да се подобри, да бъде образован до степента, която слабоумието му позволява, но нищо повече.“

„Да! Да! …“, съгласи се Мацини. „Но, кажете ми: мислите ли, че това е наследствено, това …?“

„Що се отнася до бащината наследственост, аз ви казах какво мисля, когато видях сина ви. А за майката, нейният бял дроб не звучи съвсем добре. Не виждам нищо друго, но дишането й е леко накъсано. Направете й основен преглед.“

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

С душа, измъчвана от угризения, Мацини удвои любовта към сина си, детето-идиотче, което плащаше за крайностите на дядо си. Същевременно той трябваше да утешава, непрекъснато да поддържа Берта, която беше наранена до дъното на душата си от неуспеха на младото си майчинство.

Както е напълно естествено, двойката вложи цялата си любов в надеждите за друг син. И син беше роден; здравето и яснотата на смеха му разпалиха отново техните угаснали надежди. Но след осемнайсет месеца конвулсиите на първородния се повториха и на следващата сутрин вторият син също се пробуди идиот.

Този път родителите изпаднаха в пълно отчаяние. Значи тяхната кръв, тяхната любов, беше проклета. Особено тяхната любов. Той на двадесет и осем, тя на двадесет и две – и цялата им страстна нежност не беше успяла да създаде нито атом нормален живот. Те вече не се молеха за красота и интелигентност както при първородния – само един син, син като всеки друг!

От второто нещастие изригнаха нови пламъци на болезнена любов, едно лудо желание да възстановят веднъж и завинаги светостта на своята нежност. Родиха се близнаци; и стъпка по стъпка историята на двамата по-големи братя се повтори.

Дори и така, въпреки огромната горчивина, Мацини и Берта поддържаха голяма привързаност към четиримата си синове. Те трябваше да бъдат изтръгнати от преддверието на най-дълбокото животинско начало, не душите им, които вече бяха изгубени, а самите им инстинкти. Момчетата не можеха да гълтат, да се движат или дори да седят. Най-после те се научиха да ходят, но се блъскаха в предметите, тъй като не можеха да различават никакви препятствия. Когато ги миеха, те мяукаха и гукаха докато лицата им се зачервяха. Оживяваха се само при вида на храна или когато виждаха ярки цветове, или чуваха гръмотевици. Тогава те се смееха, излъчвайки животинска полуда, изплезвайки езици и произвеждайки реки от слюнка. От друга страна, те притежаваха известна способност за имитиране, но нищо повече.

Ужасяващата наследствена линия изглежда беше завършила с близнаците. Но след като изминаха три години Мацини и Берта отново горещо желаеха друго дете, сигурни, че дългата пауза ще е усмирила съдбата им.

Надеждите им не бяха задоволени. И поради това горящо желание и раздразнение от невъзможността то да бъде задоволено, съпругът и съпругата започнаха да стават все по-огорчени. До този момент всеки от тях беше поемал собствения дял от отговорността за мъката, причинена от децата им, но безнадеждността относно поправянето на четирите животни, които им се бяха родили, в края на краищата породи онази властна потребност за обвиняване на другите, която е особено наследство на по-низките сърца.

Тя започна с промяна на местоименията: твоите синове. И тъй като двамата се опитваха да си поставят капани, както и да се оскърбяват взаимно, атмосферата стана нажежена.

„Струва ми се“, каза към Берта Мацини, който току-що беше влязъл и миеше ръцете си, „че можеш да държиш момчетата по-чисти.“

Все едно, че не беше го чула, Берта продължи да чете.

„За пръв път“, отговори тя след кратка пауза, „те виждам да се загрижиш за състоянието на синовете си.“

Мацини обърна глава към нея с изкуствена усмивка.

„Нашите синове“, мисля.

„Добре, нашите синове. Така ли ти харесва?“ Тя повдигна очи.

Този път Мацини се изрази ясно.

„Ти сигурно не искаш да кажеш, че вината е моя, нали?“

„О, не!“, усмихна се Берта на себе си, много бледа. „Но тя не е и моя, мисля! Само това ми трябваше …“, промърмори тя.

„Какво? Какво ти трябваше?“

„Ами, ако някой трябва да се обвинява, това не съм аз, запомни го! Това е, което искам да кажа.“

Съпругът й я изгледа за момент с брутално желание да я нарани.

„Хайде да оставим това!“, каза той накрая, бършейки ръце.

„Както искаш, но ако искаш да кажеш …“

„Берта!“

„Както искаш!“

Това беше първият сблъсък, последваха го други. Но в неизбежните помирения душите им се обединяваха в удвоен екстаз и желание за друго дете.

И така се роди дъщеря. Мацини и Берта живяха в продължение на две години съпътствани от непрекъснати терзания, постоянно очаквайки ново нещастие. То обаче не се случваше и родителите фокусираха цялото си задоволство върху дъщерята, която се възползва от това и стана разглезено дете с лоши маниери.

Макар че дори и в по-късните години Берта беше продължила да се грижи за момчетата, след раждането на Бертита тя започна буквално да игнорира останалите деца. Самата мисъл за тях я ужасяваше, подобно на спомен за нещо отвратително, което тя е била принудена да извърши. Същото нещо се случи на Мацини, макар и в по-малка степен.

Въпреки това душите им не бяха намерили спокойствие. И най-малкото неразположение на дъщеря им сега отприщваше – поради страха, че могат да я изгубят – горчивината, породена от нездравото им поколение. Жлъчка беше се насъбирала в продължение на толкова дълго време, че от подутите вътрешности се разливаше отрова даже при най-слабото докосване. От момента на първата отровна караница Мацини и Берта бяха изгубили уважение един към друг – и ако има нещо, от което, веднъж започнато, човек се чувства привлечен с жестоко задоволство, то е пълното унижение на някоя друга личност. Преди това те бяха ограничавани от взаимния си неуспех; сега, когато беше дошъл успехът, всеки от тях го приписваше на себе си и чувстваше още по-силно позора на четиримата уродливи синове, които другият беше го принудил да създаде.

При такива емоции вече не съществуваше възможност за обич към четирите момчета. Прислужницата ги обличаше, хранеше, слагаше да спят, с огромна бруталност. Тя почти никога не ги къпеше. Те прекарваха повечето дни гледайки стената, лишени от всичко, напомнящо каквато и да било ласка.

И така Бертита отпразнува четвъртия си рожден ден. През нощта, от сладкишите, които родителите не бяха в състояние да откажат, детето получи лека треска. И страхът, че тя може да умре или също да стане идиот отвори отново вечно живата рана.

В продължение на три часа те не говориха един с друг и, както обикновено, бързите крачки на Мацини послужиха за повод.

„За Бога! Не можеш ли да вървиш по-бавно? Колко пъти …?“

„Добре, просто забравям. Ще престана. Не го правя нарочно.“

Тя се усмихна презрително.

„Не, не, разбира се, че не мисля такива неща за теб!“

„Нито пък аз бих помислил за теб нещо такова … ти, охтичавата!“

„Какво! Какво каза?“

„Нищо!“

„О, да, чух те да казваш нещо! Виж, не знам какво каза, но се кълна, че бих предпочела всичко друго, но не и да имам баща като твоя!“

Мацини побледня.

„Най-после!“, промърмори той между стиснати зъби. „Най-после, усойнице, каза онова, което винаги си желала!“

„Да, усойница, да! Но аз имах здрави родители, чуваш ли? Здрави! Баща ми не умря в делириум! Можех да имам синове като всеки друг! Тия са твои синове, тия четиримата!“

Мацини експлодира на свой ред.

„Охтичава усойница! Така те нарекох, това искам да ти кажа! Попитай го, попитай доктора кой е виновен за менингита на твоите четирима синове: моят баща или твоят прогнил дроб? Да, усойница!“

Те продължиха с нарастваща несдържаност, докато едно изпъшкване откъм Бертита моментално запечата устните им. Към един часа сутринта лекото стомашно разстройство на детето беше преминало и, както неизбежно се случва с всички млади двойки, които са се обичали силно, дори само за известно време, те се помириха, толкова по-прочувствено поради низостта на обидите.

Зададе се великолепен ден и когато Берта стана, тя изплю кръв. Вината беше, без съмнение, в емоциите и ужасната нощ. Мацини я държа в прегръдките си дълго време и тя плака безутешно, но никой от двамата не се осмели да каже дума.

В десет те решиха, че след обяда ще излязат. Времето беше малко, така че те наредиха на прислужницата да заколи кокошка.

Чудесният ден беше привлякъл идиотите от тяхната пейка. И така, докато прислужницата режеше главата на кокошката в кухнята, оставяйки я пестеливо да се обезкръви, (Берта  беше научила от майка си този ефективен метод за запазване свежестта на месото), тя почувства нещо като дишане зад гърба си. Обърна се и видя четиримата идиоти, стоящи рамо до рамо зад нея, наблюдаващи операцията с изумление. Червено … Червено …

„Госпожо! Момчетата са тук в кухнята.“

Берта  дойде незабавно; тя никога не искаше те да пристъпват в кухнята. Нито дори в тези часове на пълно опрощение, забрава и отново спечелено щастие тя не можеше да избегне тази ужасна гледка! Защото, разбира се, колкото по-интензивни бяха моментите на захлас и любов към съпруга и дъщеря й, толкова по-голямо беше отвращението й към чудовищата.

„Изведи ги оттук, Мария! Изхвърли ги! Изхвърли ги, казвам ти!“

Четирите бедни животинки, разтърсвани и брутално блъскани, се върнаха обратно на пейката си.

След обяда всички излязоха; прислужницата в Буенос Айрес, а двойката и детето на разходка сред вилите. Те се върнаха когато слънцето залязваше, но Берта искаше да поговори за момент със съседите от другата страна на улицата. Дъщеря й бързо изтича в къщата.

Междувременно, идиотите не бяха се помръднали от пейката си през целия ден. Слънцето беше прекосило стената, започвайки да се снишава зад нея, докато те продължаваха да зяпат тухлите, по-мудни от всякога.

Изведнъж между полезрението им и стената се появи нещо. Сестра им, уморена от петте часа с родителите, искаше да поразгледа наоколо сама. Те спря пред стената и погледна замислено към върха й. Искаше да се покатери върху нея, в това нямаше съмнение. Най-после тя реши да използва един стол без седалка, но все още не можеше да достигне горния край. След това тя взе една газена тенекия и, с добро усещане за относително пространство, я постави върху стола – с което постигна триумф.

Четиримата идиоти, погледите им безразлични, гледаха как сестра им търпеливо успя да постигне равновесие и как, на пръсти, постави вратле на върха на стената между напрегнатите си ръце. Тя е гледаха как търси навсякъде опора, за да се изкачи по-високо.

Погледите на идиотите се оживиха; една и съща упорита светлина просветна в зениците им. Очите им бяха вперени в сестра им, докато нарастващото усещане за животинска ненаситност промени всяка черта на лицата им. Те бавно се приближиха до стената. Малкото момиче, успяло да намери опора и канещо се да възседна стената, след което със сигурност щеше да падне от другата страна, се почувства сграбчено за крака. Под нея, осемте очи, вперени в нейните, здраво я уплашиха.

„Пуснете! Пуснете ме!“, изпищя тя, ритайки с крак, но нямаше измъкване.

„Мамо! О, мамо! Мамо, татко!“, разкрещя се тя заповеднически. Опита се да се задържи за върха на стената, но почувства как я дърпат и падна.

„Мамо, о ма ….“. Тя не можеше да крещи повече. Едно от момчетата я сграбчи за врата, разделяйки къдриците й, сякаш бяха пера, а другите трима я повлякоха за крака към кухнята, където сутринта бяха наблюдавали как кокошката беше обезкръвена, държейки я здраво, изтръгвайки живота от нея секунда след секунда.

Мацини, в къщата от другата страна на улицата, си помисли, че долавя гласа на дъщеря си.

„Мисля, че тя те вика“, каза той на Берта.

Те се вслушаха неспокойно, но не чуха нищо повече. Но дори и така миг по-късно те се сбогуваха и, докато Берта си слагаше шапката, Мацини отиде в патиото.

„Бертита!“

Никой не отговори.

„Бертита!“ Той повиши вече изменения си глас.

Мълчанието прозвуча толкова гробищно за вечно ужасеното му сърце, че по гърба му се плъзна тръпка на ужасно предчувствие.

„Дъщеря ми, дъщеря ми!“ Той хукна като луд към задната част на къщата. Но когато мина покрай кухнята, той видя море от кръв на пода. Със сила отвори полузакрехнатата врата и изкрещя ужасено. Берта, която беше започнала да тича още когато чу изтерзания вик на мъжа си, също се развика. Но както се беше втурнала към кухнята, Мацини, бледен като смъртта, застана на пътя й, държейки я здраво.

„Не влизай! Не влизай!“

Но Берта вече беше видяла покрития с кръв под. Тя можа само да изпусне един прегракнал писък, сграбчи глава в ръце и, облягайки се на съпруга си, бавно се отпусна на пода.

Източник

Орасио Кирога (1878–1937) е аржентински писател, роден в Уругвай. В неговите разкази се откриват елементи на модернизъм, както и влиянието на Едгар По и Ръдиард Киплинг. В наши дни Кирога се счита за предшественик на магическия реализъм на Маркес и постмодерния сюрреализъм на Кортасар.

Pin It

Прочетете още...

Войната, Пустата…

Неда Антонова 29 Юли, 2013 Hits: 8202
Тъкмо да отропаме сватбата на Колчо, сестро,…

Една и съща нощ

Христо Карастоянов 06 Май, 2014 Hits: 9919
Поетът въобще имал странно отношение към…