От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2016 06 Gold roman coins

 

Спомен на В. Странджев от май 2000 г. Запис на касетофон.

През 1946 година изкарах в Хасково последния клас на гимназията и есента се записах студент по история в Софийския университет. Бях си върнал силите, а куршумът вътре в мене не ми създаваше ядове. Настаних се под наем в един таван на улица „Аксаков“. Ходех редовно на лекции, прекарвах много време и в библиотеката – преглъщах книгите като прежаднял скитник в пустинята.

Една вечер, в края на трети курс, си поканих гости на тавана да се почерпим. Дойдоха десетина души, запалиха по цигара и в стаичката стана лисичарник – капандурата не смогваше да изтегли дима.

Докато режех салатата, един от колегите, беше ми адаш, се загледа в рафта с книги, измъкна една брошурка, зачете се и изведнъж подвикна:

А, какво виждам? Автор Богдан Филов – „Римското владичество в България…“ Това не е ли забранена литература?


Small Ad GF 1

Не е моя – промърморих. – Останала е от хазяите.

Трябва веднага да я изгориш – обади се някой.

Богдан Филов беше гад, но научните му трудове не трябва да се забравят – казах, – а после измъкнах книжката от ръцете на адаша и я върнах на мястото и.

Никой повече не отвори дума за забранената литература. Продължихме да си пием и бъбрим глупости.

Гостите си тръгнаха посред нощ. Оставих масата неприбрана и си легнах, ама сън не ме ловеше.

По някое време призори се вдигнах като сомнамбул, измъкнах книжката на Филов, прегънах я надве и я скрих под една разкована дъска на дюшемето. Чак тогава заспах спокойно.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Не беше минал и час, събуди ме думкане на вратата. Отворих, прозявайки се. В коридора стояха двама униформени милиционери и един цивилен с бомбе. Бутнаха ме те навътре, извиха ми отзад ръцете и ги закопчаха с белезници. Цивилният влезе в стаичката, огледа се и веднага се насочи към рафта с книги. Взе да ги вади една по една – разлистваше ги набързо, а после ги хвърляше на пода. Когато изпразни цялата ми библиотека, ме погледна студено и попита:

Други книги имаш ли?

Не, за съжаление – отвърнах.

Дай ги или ще те арестувам! – каза цивилният.

Това са всичките – вдигнах рамене.

Мъжът свали бомбето си, почеса се по плешивото теме и каза тихо на милиционерите:

Водете го, ама му свалете белезниците, да не правим циркове по улицата!

Долу на „Аксаков „ни чакаше кола, натовариха ме в нея и ме закараха в Дирекция на милицията до „Лъвов мост“. Там ме свалиха по едни стълби до приземния етаж и ме заключиха в килия. Цял ден ме държаха жаден и гладен. Вътре нямаше нито легло, нито стол – само един влажен циментов под. До вечерта клетките около моята се позапълниха. Някъде към полунощ се чу глас:

Всички да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете!

Взеха да извеждат един по един съкилийниците ми, а после се разнесоха стонове, които кънтяха като в пещера. Дойде и моят ред. Клетката ми отключи дребно човече, тънко като тръстика и не по-високо от метър и шейсет. Беше облечено в униформена риза с навити ръкави. Погледна ме криво и каза:

Идвай тука!

Тръгнах пред него. Заведе ме в голяма светла стая. Вътре на дървени столове седяха един униформен и мъжът с бомбето, който ме арестува.

Човечето ме накара да легна по корем върху ниска, равна пейка.

Ще броиш на глас – каза, – от едно до петдесет!

И ме удари по петите с гумен бич. Толкова ме заболя, че веднага разбрах какво се иска от мене и викнах:

Едно.

А така – ухили се човечето и пак ме прасна по табаните.

Две… Три…

Направо си крещях. Когато стигнах двадесет и пет, милиционерът спря, за да си избърше потта и каза:

Айде сега признавай си всичко, иначе ще караме до петдесет.

Не знам какво да признавам – промърморих.

И пак се почна. До 50.

След последния удар човечето ми посочи с бича една врата и каза:

Е там е банята. Отивай да се лекуваш и ако до един час не си се оправил, ще те оставим да спиш тука на голия цимент.

Опитах се да стъпя на крака, но ме преряза болка и паднах на колене. После тръгнах на четири крака. Докато се влачех като пребито куче, табаните ми се подуха – все едно са ги напомпали с въздух.

В банята трима набори вече се лекуваха – бяха насядали около дебел маркуч с ледена вода, поливаха си стъпалата и ги пошляпваха с длани. Наредих се до тях.

След около час и нещо отокът ми поспадна. Върнах се в светлата стая при милиционерите.

Тичай на място – заповяда цивилният, – да видим дали си се излекувал!

Заподскачах аз от крак на крак, като успявах някак да запазя равновесие.

Боли ли? – попита ме биячът.

Много – признах си. – Преди Девети са ме били полицаи, ама не болеше толкова.

Какво, какво? – надигна глас цивилният.

Усетих се, аз че съм изръсил голяма глупост, но

вече беше късно.

Ти подиграваш ли ни се? – продължи оня. – Какви полицаи си сънувал, виж се, че още имаш жълто по устата.

Реших да не се обаждам повече.

Цивилният разпореди на човечето:

Прибери го в клетката, докато го проверим!

Върнаха ме в килията. Другите момчета вече бяха ги пуснали. Седнах на пода и взех да се бия по главата. Що ми трябваше да се хваля какъв съм герой? Ако не си бях отварял голямата уста, щях да съм се прибрал по живо по здраво вкъщи и толкоз.

След около два часа един мустакат милиционер отключи клетката, а щом срещна погледа ми, козирува уставно и каза:

Другарю младши лейтенант, разпоредено ми е да ви закарам до вашия дом с кола. Явно е станало някакво недоразумение…

От тия думи разбрах, че някъде има мое досие, в което пише кой съм и какъв съм. Иначе как мустакатият милиционер щеше да научи, че съм с офицерско звание от армията.

Колата ме остави точно пред входа на моята кооперация. Беше към 4 през нощта. Пих вода, похапнах и се проснах на леглото.

На другата сутрин мъжът с бомбето пак се появи пред вратата ми. Този път беше много любезен. Водеше трима цивилни.

Другарю Странджев – каза, – трябва да извършим формален обиск, за да докажем, че сте невинен. Само така ще може да потърсим сметка на доносника, който ви наклевети.

Обискът хич не беше формален. Още на петата минута мъжете откриха разкованата дъска на пода, надигнаха я и измъкнаха брошурката на Богдан Филов.

Не ви е срам! – просъска в лицето ми оня с бомбето. – Герой от войната… Арестувам ви за укриване на забранена литература.

Закопчаха ме с белезници и тоя път не ги свалиха преди да излезем на улицата.

Два дни по-късно – на 24 април 1949 година, се озовах в трудово-възпитателното общежитие до село Богданов дол, Пернишко. Закараха ме там с още 6 души в закрита камионетка. Посрещна ни началникът на лагера майор Гершанов. Строи ни пред караулното, запали цигара и взе да ни привиква един по един. Щом дойде моят ред, ме попита:

Ти какъв си?

Студент съм – отвърнах.

За какво си тука?

Не знам – вдигнах рамене.

Като чу това, Гершанов замахна и ми зашлеви един шамар по врата.

Я върви в оная барака – каза, – да си припомниш защо са те пратили при мене.

В бараката ме чакаха двама старшини. Още на прага единият ми направи подсечка, а щом паднах и двамата взеха да ме ритат, където сварят.

По-късно разбрах, че такъв е обичайният ритуал за посрещане на новодошлите.

Първите три месеца работих в мината като кукар – бутах и закачах вагонетки по 12 часа на ден. Който не си изпълнеше нормата – хвърляха го в карцера или стоеше прав с вдигнати ръце до караулното.

В барака за 30 души спяхме точно 100 лагеристи – натъпкани като сардели. Повечето от тях бяха николапетковисти и анархисти. Имаше доста царски офицери и свещеници. През юли дойде и група младежи, които не бяха плакали достатъчно след смъртта на Георги Димитров. Викахме им гробарите.

В лагера нямаше баня. Миехме се на една помпа със студена вода. Всички бяхме въшлясали и се наложи да ни докарат парна машина да ни обезвъши.

Храна ни даваха, колкото да не умрем. Дневната ни дажба беше килограм черен хляб. Само на копачите в забоя се полагаше по хляб и четвърт.

В средата на лагера имаше масивна сграда с голяма зала с дюшеме. Викахме и „палата“. Беше цялата белосана с вар. Там всяка неделя ни изнасяха превъзпитателни лекции и ни информираха какво е политическото положение. Двама милиционери специално следяха някой лагерник да не заспи. Заспиш ли – хайде в карцера.

Една неделя веднага след лекцията ни изкараха да копаем канал зад селото. Опънаха конец и ни разредиха по двойки през десетина метра. За ортак ми се падна Фердинанд Серафимов – 40-годишен слаботелесен мъж, вечно усмихнат, с фини пръсти, които нищо друго не бяха държали, освен кларнета в Царския симфоничен оркестър.

Аз хванах кирката, а Фердо изхвърляше с лопата пръста. Работехме голи. Слънцето здраво напичаше. Не бяхме изкопали и три метра дължина, когато кларнетистът намери нещо на дъното на канавката и го вдигна пред очите си.

Виж – каза, – какво изрових.

Между пръстите си държеше посивяла от времето монета. Взех я, да я огледам. Върху нея ясно личеше ликът на римски император. Сърцето ми веднага се разтупка.

Фердо, имаш ли ми доверие? – попитах.

Имам ти – отвърна той и се усмихна.

Това е ценна римска пара – казах. – Аз събирам такива. Ако ми я дадеш, ще ти я платя, когато излезем… Колкото и да струва.

Добре, давам ти я – засмя се пак Фердинанд.

Благодаря – рекох и пуснах монетата в джоба си.

Обаче, ако е ценна, милиционерите ще ти я вземат – предупреди ме кларнетистът. – Нали ни пребъркват.

Ще я скрия на сигурно място – казах, а после измъкнах парата от джоба и я сложих в устата си.

Продължихме да си копаем – ни лук яли, не лук мирисали.

Спестих на Фердо дребната подробност, че монетата е златна. Мислех да му я покажа, след като я лъсна – в целия и блясък. Но той така и не разбра, че е намерил ауреус. Десет дни по-късно един надзирател го застреля при отдушника на мината. Застреля го в гръб, за да докладва, че лагеристът е направил опит за бягство. А всички знаеха, че милиционерът му има зъб – не за друго, просто го дразнеше безпричинната усмивка на кларнетиста.

Точно девет месеца държах ауреуса в устата си, до дясната буза. Изваждах го само докато се хранех. От слюнката патината падна и той грейна като нов.

През цялото това време добре опознах владетеля, чийто профил беше изсечен на монетата – Марк Аврелий Карин, последния войнишки император, управлявал Рим от 282-ра до 285-а година. Той ми се явяваше често. Обикновено беше надменен и заядлив, ала понякога се размекваше и изпадаше в откровения. Говореше бавно и басово. Никога не се усмихваше. Имаше вид на пехливанин – беше набит и як, с къса подстрижка и гъста къдрава брада. Обичаше да повтаря, че никога не е губил битка. Разказваше как е потушил размириците в Галия и Британия, описваше с подробности похода си до Рейн и победата над квадите.

Когато му се оплаквах колко ме тормозят, император Карин махваше с ръка и казваше:

Какво знаеш ти?

В началото на август 49-а ме преместиха на работа в местната тухларна. Там правехме тухли на ръка по най-първобитен начин. Нареждаха ни около един тезгях два на два метра и тъпчехме глината в калъпи, които после изнасяхме да се сушат на слънце. За нашата група от седем души нормата беше 4000 тухли на ден и трудно се справяхме.

През ноември ме направиха количкар. Влизах в пещта, натоварвах горещи тухли на количката и после ги изкарвах на рампата. От сутрин до мрак. Работех гол – само с една препаска, ръкавици и червената студентска шапка на главата. Зимата се случи мразовита. От адския пек в пещта излизах навън, където беше кански студ.

Така тялото ми се кали като стомана.

През целия престой в лагера дори веднъж не се разболях – и слава Богу, защото там не ни се полагаха лекарства.

Една сутрин се подхлъзнах и обърнах пълна количка с тухли, затова не смогнах да си изпълня нормата. Още същата вечер се озовах в карцера – стаичка, вкопана в близкото дере, голяма колкото кочина. Стените и бяха иззидани от тухлите, които вадех от пещта. Нямаше прозорци, а въздух влизаше вътре само през процепа под дъсчената врата. Подът беше от вледенена кал. За да не замръзна и аз, започнах да крача в кръг – като вълк в клетка.

По някое време се появи император Карин. Седна на земята, точно по средата на карцера. Явно не изпитваше студ.

Чувстваш се унизен, нали? – подпита ме той.

Да – отвърнах ядно. – Защото жертвах живота си за новата власт, бих се геройски и вярвах, че ще се възцари мир и справедливост. Какво стана? Тия, дето се криха под полите на майките си, сега са ме заключили в едно мазе. Не е честно.

Властта е най-великото удоволствие – императорът се засмя за пръв път, откакто го познавах.

Който я е вкусил, е готов на всичко, само и само да я задържи за себе си. Вече не го интересуват чест и справедливост, а мисли само за тези, които могат да му я отнемат. А такива обикновено са хората като тебе – хора, способни на геройски подвизи.

Аз си мисля, че властта е отговорност и грижи казах.

Повярвай ми – усмихна се пак Карин, – няма нищо по-сладко и опияняващо от нея. За първи път го осъзнах след победата ми над квадите, когато сенатът ми организира триумф. Тогава влязох в Рим на златна колесница, теглена от четири бели коня. Бях облечен с пурпурна туника и пурпурна тога. В ръката си държах скиптър от слонова кост, със златен орел на върха. Целият град излезе да ме приветства. Тълпите крещяха възторжено името ми, войниците пееха. Храмовете бяха отворени, а улиците – накичени с цветя. Шествието мина по Виа Сакра и се изкачи по хълма към Капитолия. После принесох в жертва бял вол пред храма на Юпитер… Но през цялото време, докато процесията се движеше, зад мене в каляската стоеше един роб. Той държеше над главата ми лавров венец и нашепваше: „Помни, че си смъртен! Помни, че си само човек!“

Какъв е тоя роб? – прекъснах императора.

Сенатът го назначава – отвърна Карин. – Такава е традицията. По време на триумфа го чувах ясно, но бързо забравих думите му. След като станах пълновластен господар на света, опитах да открия и нещо друго, което да ме развълнува. Всяка вечер преспивах с различни жени, девет пъти се жених и развеждах. Канех в двореца музиканти, мимове и поети. Вкусвах екзотични блюда от всички краища на земята и ги поливах с уханни вина. Печелех и губех на хазарт купища пари… Но нищо не можеше да ме трогне. Чак когато Юлиан – губернаторът на Панония, поведе войска срещу Рим, за да седне на трона ми, чак тогава – след като го победих в битка, отново се почувствах удовлетворен и щастлив.

А после? – попитах.

После водих нова битка – въздъхна императорът. – Срещу Диоклециан. И го победих на бойното поле, но продажните преториански стражи ме заклаха, за да сложат него на трона.

Спрях да крача и погледнах императора в очите. Признавам, че хвалбите и помпозният му тон ме бяха подразнили. Зададох му въпрос:

А защо ти, владетелят на света, прославен в толкоз битки, седиш сега с мене в тая тясна, хладна дупка – вместо да се излежаваш на слънчевите плажове на Острова на блажените и да беседваш премъдро с останалите герои?

Значи знаеш къде ме стяга сандалът – каза Карин. – Сигурно се досещаш и за причината – Сенатът не ме удостои с достойно погребение и ми наложи най-жестокото наказание – проклятие на паметта. Затова съм тук, на дъното.

И докога ще бродиш така? – попитах.

Не зная – вдигна рамене Марк Аврелий, – но се надявам, че все някога някой мъж, посветен в ритуалите, ще преведе сянката ми до остров Елизиум и ще намеря там покой.

Дори кучешкият студ в карцера не успя да ме разболее. На другия ден отново подкарах количката.

През март 1950 година закриха лагера в Богданов дол и ме пуснаха на свобода. Чак тогава разбрах, че съм изключен от университета. Забраниха ми да стъпвам в София и ме въдвориха в Тополка.

Намерих хана запустял, потънал в паяжини. Не можех да го отворя – вече нямаше частници. Опитах да си намеря работа, но никъде не ме взеха, защото бях враг на народа. Добре, че получавах пенсия на военен инвалид – тя ме хранеше.

Оказа се, че на село още помнят императорския ми прякор и умението да надушвам златото. Не се мина много време и взеха да ме посещават иманяри от цяла България с примамливи предложения. Затова пак тръгнах да обикалям археологическите обекти, а после пращах там копачите с точни инструкции къде да намерят съкровища.

И златото потече. Само ауреусите заделях за колекцията си, с другите монети търгувах.

Имах достатъчно време да се самообразовам. Най-важните книги за историята изчетох на руски. После се наложи да науча латински. Получавах редовно най-новите нумизматически каталози, продавах монети на колекционери от Австрия, Германия и Швейцария. Осигурих си достъп с подставени лица до най-големите европейски аукциони.

Така в началото на 70-те за мене работеше цяла мрежа от добре организирани иманярски групи. Чак тогава спрях да обикалям крепости и могили. Нямаше нужда да захранвам копачите с информация – те бяха толкова много, че ровеха наред и ми показваха всичко, което са намерили.

Когато се почувствах достатъчно богат, издирих сина на Фердинанд Серафимов. И той като баща си беше станал музикант, само че свиреше не на кларнет, а на обой. И не в царския, а в държавния симфоничен оркестър. Запознах се с младежа след един негов концерт в зала „България“. Казваше се Александър. Щом разбра, че сме били заедно с Фердо в Богданов дол, ме покани да му гостувам още на другата вечер.

Едва открих апартамента му в лабиринта от блокове. Живееше в гарсониера с жена си и двете им малки деца. Поканиха ме да седна на разтегателна маса в голямата стая. Бяха се постарали – на трапезата имаше всевъзможни блюда.

Александър ми наля домашна ракия. Вдигна наздравица и каза, че никога няма да забрави деня, в който е станал първокласник. Точно тогава, на 15-и септември, дошли да арестуват баща му. Отвели го, облечен в най-официалния му костюм. После младежът изведнъж млъкна – сякаш буца заседна на гърлото му.

Думата взех аз.

Виж, Сашо – рекох, – мислех да ти спестя някои неща, за да не си разваляме настроението, но по-добре е да научиш истината.

И му описах тормоза в лагера и разказах как са убили Фердо при отдушника, само защото не можеше да крие усмивката си.

Александър Серафимов беше чувствителна натура. Не можа да се сдържи и се разплака, като остави сълзите да се стичат по бузите му.

Извинявай, че те натъжих – потупах го по рамото. – Всъщност, причината да те издиря и да дойда у вас е друга. В лагера баща ти намери една римска монета и ми я даде, а аз му обещах да я платя, когато имам възможност. Позабавих се, но монетата е много ценна и от години заделям пари за нея. Сега си връщам дълга.

Като казах това, сложих на масата един пакет, увит във вестник „Работническо дело“, притегнат с бял объл ластик. Развързах го. Вътре бях наредил шест пачки с десетолевки.

Сашо се опули и попита:

Значи тия пари са за мене?

Да – отвърнах. – Толкова струва по каталог един златен ауреус на император Марк Аврелий Карин. Можеш да провериш.

Младежът обърна на екс ракията си и се ухили:

Никога не съм виждал толкова пари накуп. Аз получавам 150 лева заплата.

Станах, наговорих разни любезности за довиждане и си тръгнах.

Край на записа със спомени на В. Странджев от май 2000 г.

Линейката закара бай Васил в Хасковската болница приблизително два часа след прострелването му. Още същия ден го оперираха.

Вечерта успях да вляза при хирурга. Попитах го как е минала операцията.

– Аз си свърших моята работа – каза той, – но раната е много лоша. Не ни остава друго, освен да чакаме и да се надяваме.

Императора живя още шест дена. Почти през цялото това време беше с ясно съзнание и можеше да поддържа разговор. Издъхна в събота, на 31 август вечерта.

От полицията казаха, че съдебните медици ще задържат няколко дни тялото му, защото имало образувано дело за предумишлено убийство. Още на другия ден в Тополка пристигнаха два буса с криминалисти от София. Те опънаха полицейски ленти около къщата на бай Васил и цяла седмица издирваха вътре улики. Ползваха и металотърсачи, но така и не разбрах дали са открили нещо. На два пъти ме разпитваха и след моите показания обявиха Бангьоза за общодържавно издирване.

Вестниците и телевизиите обърнаха твърде много внимание на смъртта на Императора. Какво ли не се изписа и наговори за него. Почти всички журналисти тръбяха, че той е бил босът на иманярската мафия в България.

Погребението се отложи чак за 9-и септември 2002-ра – точно на тая дата бай Васил щеше да навърши 76 години.

На гробището в Тополка се стече много народ. Може би си внушавам, но останах с впечатлението, че разни непознати втренчено ме следят с поглед.

Погребахме бай Васил до жена му. Не останахме дълго до пресния насип, защото заваля проливен дъжд.

После, докато се гощавахме за Бог да прости, на масата до мене уж случайно седна Методи Ананиев – Махалото – един от тримата колекционери, които познавах от сбирката в Монтана.

– Здравей, Юлиане – каза. – Не е добре да ни виждат заедно, затова ще карам направо. Успях да се видя с Императора в Хасковската болница. Той спомена, че ти ще завършиш колекцията му. Нали така?

– Да – отвърнах.

– Това означава, че още от утре аз, в комбина с Попа и Ухото, започваме да издирваме златна монета на Силбаннак. Когато я намерим – може да е и след десет години, тримата заедно ще дойдем при тебе, за да я разменим с една тежка торба, оставена на място, където само ауреусът може да те заведе. Нали така?

– Да – отвърнах, без да си давам сметка, с какво се захващам.

– Значи се разбрахме – потупа ме приятелски по рамото Махалото, после стана, взе си пластмасовата тарелка с варено жито, кимна за довиждане и си тръгна.

През прозореца видях, че двама мъже го посрещнаха, когато излезе навън. Разпознах ги – бяха Ухото и Попа. Тримата колекционери заедно се качиха в един черен автомобил.

Още на другия ден след погребението тълпи иманяри атакуваха Тополка, защото се беше разнесъл слухът, че Императора е закопал имането си край селото. Малджии надупчиха като швейцарско сирене близките околности. Хлебарницата и смесеният магазин едва смогваха да изхранят брадясалите, недоспали мъже, които излизаха от гората.

Една нощ ме събуди звън на счупено стъкло. Отидох в стаята, която гледаше към двора, дръпнах пердето и вперих очи навън, без да паля лампата. Видях, че в хана и къщата на бай Васил просветват фенерчета – там бяха проникнали поне десетина души. Докато се чудех какво да правя, точно под прозореца ми се появиха трима мъже с челници и започнаха да изследват с металотърсач градината, като безогледно ми тъпчеха доматите. Събрах кураж, отворих джама и подвикнах:

– Разкарайте се или ще повикам полиция!

Една от светлинките долу се вдигна и ме заслепи. Чу се глас:

– Даскалче, прибирай се вътре и си налягай парцалите!

Това ме вбеси. Качих се на тавана. Там, върху една греда под керемидите, криех пушката помпа, която Императора ми беше дал. Свалих я, забърсах я от паяжините и хукнах надолу. За патроните се наложи да слизам до мазето. После проверих оръжието и го заредих. Подадох се пак през прозореца.

Тримата мъже още сновяха напред-назад из градината ми.

– Разкарайте се от двора ми – креснах, – иначе ще ви застрелям!

Отдолу ме напсуваха и продължиха невъзмутимо да се разхождат.

Прицелих се и пуснах два куршума над главите им. Шумът на пушката беше оглушителен като топ. Мъжете залегнаха, а после се изнесоха на прибежки. Докато се прехвърляха панически през оградата, не се сдържах, надвесих се през перваза и им извиках:

– Ако се върнете, ще гърмя на месо! Аз съм офицер от запаса и имам достатъчно муниции.

После ме обзе страх. Затворих прозореца, дръпнах пердето и седнах разтреперан на дивана.

Когато се поуспокоих, звъннах в полицията и казах, че съм видял как крадци влизат в съседната къща.

– Може би още са там, още са вътре – добавих.

Затворих телефона и осъзнах, че щом съм повикал полицията, не е добре да държа в къщата си оръжие, с което скоро е стреляно. Със сигурност изстрелите бяха събудили жената и децата – те можеха всеки момент да се вдигнат от леглата, затова трябваше да действам бързо. Реших да скрия пушката и кутията с патрони в партизанския тунел – не се сещах за по-сигурно скривалище. Докато тичах надолу, взех прожектора от долапа под стълбите. Преместих кацата в мазето и слязох решително в дупката.

Въздухът в подземието беше влажен и тежък. Мислех да оставя пушката и да се кача обратно, но открих пресни следи от обувки. Явно полицаите наскоро бяха претърсвали тука и можеше пак да се върнат. Не ми оставаше друго, освен да стигна до края на тунела. След проливните дъждове през последната седмица долу се беше разкаляло и отвсякъде шуртеше вода. Колкото и да бързах, ми трябваше доста време, за да се добера до каменния процеп над дерето. Щом стигнах там, си свалих потника, забърсах отпечатъците по пушката и я хвърлих в гъсталака. После поех обратно, вече по-спокойно.

Докато осветявах с прожектора мокрите стени на подземието, се чудех дали ченгетата от София с техните металотърсачи не са открили вече златото на Императора.

Успях да се изкъпя в банята и чак след това на улицата пред нас спря една патрулна кола. Слязох да посрещна полицаите. Те установиха, че външната врата на хана е разбита и съставиха протокол, който аз подписах като свидетел.

Преди да ме пуснат да си легна, единият от тях ме попита:

– А чухте ли изстрели снощи?

– Да – казах. – Надолу по дерето гърмяха някакви бракониери.

На другия ден, когато се прибрах от работа, заварих пред нас двата буса на софийските ченгета. На пейката пред хана, видимо разстроен, пушеше цигара от цигара синът на бай Васил. Каза ми, че предната нощ някой е откраднал трупа на Императора. Не можех да повярвам и следователят ме закара до гробището с едната служебна кола.

Уверих се с очите си – гробът на бай Васил зееше празен. Вандалите бяха отмъкнали тялото му заедно с ковчега.

– Това явно е работа на иманяри – обясни ми ченгето. – Мислели са, че златото му е закопано с него… – После ме погледна втренчено и каза: – Ние обаче имаме свидетелски показания, според които, точно вие укривате колекцията на Императора и всичкото му злато. Ако ни ги предадете, обещавам да не повдигаме обвинение срещу вас.

– Нямам представа за какво говорите – вдигнах рамене.

– Така ли? – присви очи полицаят. – Лесно ще го проверим. Обаче, ако ме лъжеш, ще те вкарам в панделата.

– Проверявайте – казах и посочих осквернения гроб, – щом си нямате друга работа.

Още на следващата сутрин ми връчиха заповед за обиск и тумба полицаи нахлу в къщата ми. Обърнаха всичко с главата надолу. Провериха с металотърсач подовете и стените, а после и целия двор. Не откриха нищо и определено се ядосаха.

На другия ден ме закараха в София и ме подложиха на разпит с детектора на лъжата. Повечето от смислените въпроси се въртяха около това дали знам къде е златото на императора.

– Не, не – отговарях и казвах самата истина.

Накрая ме пуснаха да си вървя на село и дори не ми се извиниха.

Тленните останки на бай Васил така и не бяха открити.

В началото на октомври неговият физически убиец – Бангьоза, се предаде доброволно в полицията, като направи пълни самопризнания. Защитата му пое виден столичен адвокат, който разпалено обясняваше в съда, че клиентът му е бил подложен на постоянен тормоз и че Императора се е отнасял с него като с роб.

Оказа се, че Бангоза е извършил убийството в състояние на афект, след като е разбрал, че Васил Странджев е преспал с любовницата му – някоя си Мара от съседното село, която беше доведена да свидетелства и потвърди думите на обвиняемия. За първи път по време на процеса чух за тоя любовен триъгълник. Останах с впечатлението, че историята е съшита с бели конци, макар че Императора, въпреки своите 76 години, имаше славата на потентен мъж и жените още го харесваха.

Версията, че убийството е подбудено от вероятен поръчител, така и не беше разследвана.

След законните обжалвания последната инстанция осъди Бангьоза на 12 години затвор. Той излежа седем. Веднага щом го пуснаха на свобода, си купи къща с три декара лозе в едно село до Ивайловград.

Иманярските набези срещу Тополка постепенно оредяха. В къщата на Императора и общия ни двор повече никой не посмя да припари, защото се беше разчуло, че стрелям на месо по неканени гости.

Животът ми пое пак по старите си коловози, но имах едно наум, че някой ден тримата колекционери може да ме потърсят. На няколко пъти слизах в партизанския тунел, опипвах го педя по педя, но така и не намерих някакво скривалище. Даже купих алпинистко въже, пуснах го от скалния процеп на изхода и слязох по него чак долу до дерето. Търсех някакъв знак по каменната стена, но нищо не открих. Прибрах си обаче пушката – едва я намерих в гъсталаците. После тръгнах по течението на рекичката, качих се на пътя при моста и се прибрах вкъщи. Минах пак през тунела и изтеглих горе въжето, за да си имам винаги резервен път за бягство.

Една вечер в края на октомври пред къщата ми спря кола и някакъв мъж похлопа на портата. Слязох да отворя. Беше един от иманярите, с които се запознах в Монтана.

– Здравей, Юлиане – поздрави той. – Помниш ли ме? Аз съм Цеко от Арчар.

– Помня те – рекох. Нямаше как да забравя циганина, който се хвалеше, че лично е разбил 108 римски саркофага.

– Идвам при тебе за една услуга… – каза Цеко. – Може ли да вляза за малко?

– Заповядай – поканих го неохотно.

Седнахме в хола.

– Да почерпя една бира? – попитах.

– С кола съм – завъртя глава циганинът, а после протегна напред черната си длан, върху която блестеше един ауреус. – Моля те – каза, – хвърли едно око на тая монета.

– Не – вдигнах ръце. – Не се занимавам с такива работи. Не съм нумизмат.

– Императора ти имаше доверие. И аз ти имам доверие – усмихна се Цеко. – Провери само дали тоя ауреус е истински и веднага си тръгвам.

Загложди ме любопитство. Взех монетата в ръка – беше с лика на Комод. Подържах я малко, чукнах я театрално с показалец и я върнах на иманяра с думите:

– Фалшива е.

– Браво. Позна – каза циганинът. – Това е най-доброто менте на Комод в България. Трима експерти я гледаха и се подлъгаха.

– Виж, Цеко – усмихнах се криво. – Втори път ме проверяваш…

– Вече ти имам пълно доверие – каза иманярът, бръкна в джоба и извади още един излъскан ауреус. – Ето за тая монета съм дошъл. Много е рядка, много е скъпа. Моля те, Юлиане, кажи си мнението за нея.

Бях се хванал на хорото. Нямаше измъкване. Взех парата в ръка и я огледах. И я опипах. Не успях да разчета името на императора, не разпознах профила му, разбрах само, че монетата не е фалшива.

– Истинска е – отсякох. – Сигурен съм.

Цеко се ухили до уши, прибра си ауреуса в джоба и остави върху масата двеста лева.

– Ето ти хонорара – промърмори и стана да си ходи. – Ти си най-добрият. На твое място щях да стана милионер.

Изпратих циганина до улицата. Преди да се качи на колата си, той се обърна, смигна ми и каза:

– Предполагам, знаеш, че Попа, Махалото и Ухото си развързаха кесиите и накараха всички иманяри в България да издирват под дърво и камък ауреус на Силбаннак. Ти добре познаваше Императора.

Прекъснах го:

– Цеко, казах ти, че не събирам монети и делата на иманярите не ме интересуват. Довиждане и приятен път!

Циганинът запали и си тръгна. Така и не разбрах дали някой го беше изпратил да ме подпитва за Силбаннак, или той просто си клюкарстваше. След посещението му обаче при мене заприиждаха лавинообразно иманяри и нумизмати от цяла България. Носеха ми всевъзможни монети, за да ги проверявам дали са фалшиви. Оставяха ми немалко пари и работата на експерт взе да ми се услажда.

Междувременно продължавах усилено да се образовам, като четях книги, свързани с нумизматиката и древната история. Най-вече се интересувах от войнишките императори. За повечето от тях имаше предостатъчно информация, Силбаннак обаче си беше пълна загадка за науката. Оказа се, че никъде в историческите извори дори не се споменава името му. Съществуването на този узурпатор се доказва чак през 1937 година, когато в Лотарингия откриват негова сребърна монета (антониниан). Тъй като тя била уникална, я обявили за „Светия граал на римската нумизматика“.

Монетата попада в Бритиш мюзеум. Обнародват я през 1940 година. От едната ѝ страна е изобразен Силбаннак с корона, а от другата – Меркурий с богинята на победата в ръка.

Като сравняват антониниана с останалите монети от Римската империя, историците стигат до извода, че вероятно узурпаторът е предвождал войска в Галия по времето на Филип Араб.

През 1996-а година е открита още една сребърна пара с лика на Силбаннак. Тя се отличава от първата по това, че на обратната ѝ страна е изсечен Марс, богът на войната. Втората монета ражда нови хипотези – учените допускат, че узурпаторът вероятно е властвал в самия Рим в периода на управление на Емилиан.

Тук-там можеше да се прочете, че има сведения и за трета монета, но информацията за нея беше забулена в мъгла.

Може би точно тя се беше озовала в ръката на бай Васил в избата на австрийския замък…

В края на септември 2004-та – две години след смъртта на Императора, вкъщи се появи младеж, облечен в скъп костюм. Помислих, че е поредният начинаещ нумизмат и го поканих да влезе. Той се представи като сътрудник на Камен Кокаланов, обясни, че шефът му иска да се срещне с мене и ако съм съгласен, да уточним кога и къде ми е удобно.

Не можах да скрия изумлението си и това предизвика усмивка върху лицето на младежа. Знаех, че Камен Кокаланов е един от най-богатите хора в България. Беше натрупал милиони от масовата приватизация и притежаваше много промишлени предприятия. Иманярите го наричаха с прякора Пора и твърдяха, че той изкупува всички по-ценни находки, като така контролира повечето копачи. Освен това Кокаланов беше успял да легализира изключителна колекция с тракийско злато. Събираше и римски, и византийски монети.

От тоя човек не можех да се скрия. Трябваше да науча какво иска от мене.

– През седмицата съм на работа – казах на младежа. – Свободен съм само събота и неделя. Ако може, да се срещнем тогава.

Сътрудникът на Кокаланов се обади по джиесема на началника си и предаде думите ми. После свали телефона от ухото си и без да прекъсва разговора, ме попита:

– В неделя, десет часа сутринта, ще ви вземе кола от вас. Става ли?

– Да – кимнах.

– Уговорихме се – докладва младежът на шефа си.

Неделята дойде. Станах рано. Обръснах се. Парфюмирах се. Облякох костюма, който Императора ми подари, за да отида при вероятния поръчител на убийството му.

Точно в десет сутринта пред къщата ми спря сребрист ролс-ройс. Когато се появих пред портата, шофьорът излезе, отвори ми задната врата, поклони се леко и ме покани в колата. Беше двуметров негър с фуражка.

Тръгнахме.

– Господин Кокаланов ви кани на гости в дома си. Ще стигнем дотам за два часа – каза шофьорът на чист български и повече не се обади.

След Пловдив се изкачихме по едно дере в Родопите. Пътят беше тесен и доста криволичеше.

По някое време стигнахме до пропускателен пункт с бариера. Излезе охранител в униформа, огледа ни и даде знак да продължим. След около петстотин метра стигнахме друга бариера. От двете ѝ страни тръгваха високи над два метра огради и продължаваха навътре в гората.

И тук ни пропуснаха без бавене.

След още петстотин метра се озовахме в красив парк с ниско подстригана трева, в който бродеха на воля сърнички, а после спряхме пред едноетажна, белосана с вар постройка.

Шофьорът излезе от колата и ми отвори задната вратата, като пак се поклони.

Пред входа на къщата се появи мъж, наметнат с бяла римска тога. Беше около 65-годишен, среден на ръст. Имаше сини очи и остър нос. Стисна здраво ръката ми.

– Приятно ми е, Камен Кокаланов – каза. – Заповядайте!

Преведе ме през тъмен, сводест коридор. Щом го преминахме, излязохме в квадратен вътрешен двор, застлан с римски мозайки. По средата му имаше декоративен басейн с фонтан.

– Надявам се – подхвана разговор домакинът, – не ви притесняват странните ми одежди. Нося ги у дома и се чувствам добре в тях. Въобще, цялата ми къща е една приумица. Направих я като точно копие на древна римска вила от Южна Италия. Построих я без бетон, а вътре никъде няма жици.

– И ток? – попитах.

– Нямам ток – усмихна се Кокаланов. – Нямам телевизия, нямам интернет. Оставям си джиесема в офиса. Отоплявам се с дърва. Вечер си светя със свещници и ставам, щом съмне.

– Виждам, че поне вода има – кимнах към фонтана.

– Направил съм и малък плувен басейн с парна баня, но помпите им са отвън – каза Кокаланов. – Знаете, че римляните са държали на хигиената.

После попаднахме в голямо, светло помещение. Вътре имаше няколко изящни римски статуи, а на специални постаменти край стените блестяха златни тракийски ритони – бяха поне двайсетина. Минах да ги огледам.

– Знам какво си мислите – засмя се Пора. – Наистина е егоистично да им се радвам сам на тия неща. Като оправдание ще кажа, че съм ги завещал на музея и след смъртта ми ще отидат там.

– Прекрасни са – промърморих. – Знае ли се откъде са?

– Не, иманярски са – отвърна Кокаланов. – Ако не бях ги купил аз, щяха да отидат в чужбина.

Не бързах да излизам от залата, но домакинът ме подкани:

– Да минем в трапезарията. Време е за обяд.

Озовахме се в стая с мозайки на пода. През отворените ѝ прозорци се виждаше планината. Върху голяма дървена маса бяха подредени прибори и предястия за двама, с кана червено вино до тях.

Седнахме, отпихме от чашите и Кокаланов попита:

– Знаете ли си прякора, с който ви наричат иманярите?

– Не.

– Викат ви Ученика.

– Така ли? – засмях се. – Цял живот съм бил учител.

– Носи ви се славата – продължи Кокаланов, – че безпогрешно различавате фалшификатите. Това със сигурност дразни тези, дето ги фабрикуват.

Само вдигнах рамене.

– Имам нужда от експерт като вас – каза Пора. – Предлагам ви да започнете работа при мене. С добра заплата.

– Няма да съм ви полезен – отговорих веднага. – Аз не съм експерт. Не познавам монетите. Никога не са ме интересували. Различавам фалшификатите само по интуиция. Не мога да давам гаранция.

В този момент в стаята влезе девойка, облечена с туника. Носеше уханни блюда. Докато ги сервираше, се чу звън на телефон. Момичето видимо се притесни.

– Извинете, забравих го – каза и бръкна енергично в джобчето си. Извади вибриращия си джиесем и го изхвърли навън през прозореца.

После девойката побърза да излезе. Кокаланов я проследи с леден поглед, а след това се обърна към мене и попита:

– Ако ви дам ауреус на Силбаннак, какво ще получа в замяна?

– Не търгувам се монети – отвърнах, без да се замислям.

– Добре – намуси се Пора. – Ще ви попитам направо. У вас ли е колекцията на Императора.

– Не – казах. – Ако не ми вярвате, вашите хора в полицията ще го потвърдят. Там ми задава въпроси с детектор на лъжата.

– Знам – махна с ръка Кокаланов.

Побързах да сменя темата.

– Благодаря за обяда – побутнах празната си чиния. – Не бях ял толкова вкусна яребица.

– Не е яребица – усмихна се Пора, – а друго животинче. В Древния Рим са го смятали за голям деликатес. Латинското му име е глис-глис. Отглеждали са го в огромни делви, наречени глациарии. Най-вкусно е наесен, когато затлъстее. Среща се и в нашите гори. На български се казва обикновен сънливец.

– Едно, дето прилича на плъх? Викаме му съсел – казах. – Това ли съм ял?

– Да – отвърна Кокаланов. – Не се притеснявайте, не е отровно. Тука ми ги отглеждат…

Станах да си ходя. Домакинът ме изпрати до външната врата. Преди да се кача на ролс-ройса, ми каза:

– Ако все пак колекцията на Императора попадне у вас, бъдете сигурен, че аз ще ви дам най-добрата цена за нея.

Сигурен бях.

Около три месеца след разходката с ролс-ройс ми се обади по телефона синът на бай Васил.

– Извинявай, Юлиане – каза, – но се наложи да продам къщата на татко. Нямах такова намерение, но ми дадоха толкова много пари, че не можах да откажа.

Попитах го:

– Камен Кокаланов ли я купи?

– Да. Една от неговите фирми – отвърна синът на Императора. – Как позна?

Пора така и не се появи да си види имота, но в продължение на месец няколко души щателно изследваха къщата. После заселиха в нея един момък – Петьо. Той всячески се стараеше да ми стане приятел и денонощно ме следеше. Живя в дома на Императора цели четири години. После се запиля някъде и къщата запустя.

Често препрочитах спомените на бай Васил. Бях убеден, че те могат да се превърнат в добра литература, но нелепата смърт на героя разваляше всичко. Така и не можах да им измисля един по-достоен финал и се отказах да ставам писател.

В една дъждовна априлска вечер на 2010 година пред къщи спря очукан голф и от него слязоха тримата колекционери – Попа, Ухото и Махалото. Докато пресичах двора, за да им отворя, краката ми се разтрепериха.

Поканих ги в хола. Изключих телевизора и изпратих жена ми в другата стая.

– Намерихме го най-после – каза Махалото и сложи върху стъклената масичка един златен ауреус.

Протегнах се, взех го в ръка. Беше истински – пулсът ми се учести. Сложих си очилата да го огледам. Разпознах веднага лика на Силбаннак – не се различаваше от образите върху двата открити антониниана. На обратната страна на монетата беше изсечен богът Митра, убиващ с меча си бик – като символ на правото и космическия ред.

– Ауреусът е истински – казах.

Никой от тримата колекционери не реагира на думите ми. Само мълчаха и ме гледаха в очите.

Изправих се бавно с монетата в ръка.

– Ще трябва да ме изчакате малко… Дано се получи – промърморих.

Намерих си челника, нахлузих го на главата, преоблякох се и тръгнах към мазето.

Когато отворих входа към подземието, лапнах монетата.

Долу пак се беше разкаляло. Повлякох се през локвите в очакване на чудото. Преминах почти целия тунел и когато стигнах на пет-шест метра от изхода, сърцето ми изведнъж задумка като тежка картечница. Продължих да се движа бавно напред и пулсът ми взе да се успокоява, но щом се върнах обратно – пак се учести. Спрях точно на мястото, което не даваше мира на сърдечния ми мускул. Причуха ми се далечни гласове и вой на вятър. Огледах внимателно всеки сантиметър наоколо и зърнах долу ръб на дъска. На пръв поглед ми се стори, че това е подложката на близката подпорна греда, но като разчистих пръстта, се оказа, че е част от дъсчен капак. Опитах да го повдигна, но само успях да го отлепя. Беше квадратен – метър на метър. Натрупаната върху него кал много тежеше, изгребах я търпеливо с пръсти, после подхванах с две ръце капака и го обърнах.

Зейна дупка. От нея нахлу мощна струя свеж въздух. Насочих надолу светлината на челника – виждаше се проход, широк, колкото да се мушне човек. Седнах на задните си части и се хлъзнах като по детска пързалка.

След няколко метра тунелът изведнъж се разшири. Попаднах в някаква пещера. Не посмях да помръдна, преди да я проуча с фенерчето. Беше дълга 6-7 метра, широка около три и малко по-висока от човешки бой. От двете ѝ страни, по цялата дължина, в скалата бяха издълбани пейки – съвършено успоредни и обърнати една срещу друга.

Бавно се изправих и тръгнах по средата на пещерата. Подът беше заравнен и гладък. Направих едва няколко крачки и зърнах върху една от седалките автомат калашников със затъкнат пълнител. До него лежеше войнишко кепе – избеляло и оръфано. Такива носеха в съветската армия. Викаха им пилотки.

Тръгнах пак, следвайки светлината на челника. В дъното на пещерата, на около метър над пода, беше оформена сводеста ниша. Под нея имаше барелеф на бога Митра, забиващ къс меч във врата на свещения бик. Щом видях изсечената в камъка сцена, разбрах, че съм попаднал в митреум – храм на Митра. Вече бях разглеждал подобно изображение в подземието на църквата „Сан Клементе“ в Рим, на няколко метра от гроба на Константин-Кирил Философ.

На пода до барелефа лежеше войнишка мешка. Дръжките ѝ бяха овързани така, че да може да се носи като раница на гръб. Наведох се и вдигнах торбата. Тежеше над десет кила. Знаех какво има в нея, но за всеки случай я отворих и надзърнах вътре – беше пълна със злато.

Преместих нагоре светлия кръг на фенерчето. В дъното на каменната ниша зеленееше бронзова статуя на крилат мъж с лъвска глава, около тялото на който спираловидно се увиваше змия. Това също беше изображение на Митра – като върховен бог на времето. Скулптурната група включваше и един гарван вестител, кацнал до опашката на змията.

Точно върху каменната плоча пред нозете на крилатия леонтоцефален бог блестяха 43 златни ауреуса, обърнати с царствените ликове нагоре. Лесно пресметнах броя им, защото бяха подредени на равни разстояния един от друг – в единайсет редици по четири монети, като по средата на третата колона имаше едно празно място.

Пред императорите, строени в бойна формация, лежеше една златна петолъчна звезда. Наведох се, да я огледам. Върху нея беше изсечена Спаската кула на Кремъл, а отдолу пишеше „Слава“. Досетих се, че това е орденът за храброст, връчен на бай Васил от самия маршал Жуков.

Отстъпих крачка назад. Ясно беше, че монетите и петолъчката неслучайно са подредени така пред нозете на бога Митра. След като привикнах с блясъка на ауреусите, обърнах внимание и на странния стъклен съд, сложен на педя от тях. Той имаше характерния жълтеникавозелен цвят на стъклените изделия от времето на Римската империя. По форма приличаше на буркан. Беше пълен с пръст – натрошена червеникава пръст, като тази горе в тунела. Взех бучка от нея и я претрих между палеца и показалеца, за да се убедя, че не бъркам.

– Най-обикновена пръст! – промърморих на глас. – Защо ли е събрана тука?

И тогава изведнъж осъзнах или по-скоро почувствах какво трябва да направя. Извадих от устата си Силбаннак и го сложих с лика нагоре на празното място в третата колона на императорския строй. После изсипах върху монетите пръстта от стъкления римски съд. Най-старателно я разстлах върху всичките ауреуси, включително и върху златната звезда на бай Васил.

Покрих с червеникава пръст ликовете на непогребаните императори, осъдени на забвение.

Още докато дланта ми беше върху златото, вдигнах поглед към бронзовия Митра. Змията около тялото на бога се завъртя, следвайки траекторията на вечната си спирала, а лъвските му очи втренчено се впиха в мене.

Усетих световъртеж, като че бях прекалил с домашна ракия. Ластикът на челника се затегна около главата ми. Свалих фенерчето и го сложих върху каменната плоча до ауреусите. Тогава тялото ми потъна в сянката и сякаш олекна, а после се понесох с шеметна скорост нанякъде и в ушите ми оглушително засвистя вледеняващ вятър.

По някое време усетих, че се рея безтегловен. Отворих очи. Носех се сред непрогледна мъгла, възседнал огромен черен гарван. Перата му блестяха и бяха твърди като стъкло. Усещах с кожата си хладината им. Изведнъж с птицата излязохме от облака и слънцето ме ослепи. Примижах и наведох глава.

Щом привикнах със светлината, видях, че летим над безкрайно поле с узряло жито. Когато на хоризонта проблесна морето, поехме надолу. Снишихме се още и тогава забелязах мъжете, маршируващи в прежълтялата нива. Бяха подредени в боен строй, в редици по четирима. На няколко метра пред тях крачеше водачът им. На главите си воините носеха блестящи шлемове. Доспехи покриваха потните им мускулести тела. Всеки от тях държеше в лявата си ръка щит, а в десницата – къс римски меч. Изключение правеше само деснофланговият в строя – той размахваше тежък боздуган. Беше мъжага, висок над два метра. Вгледах се в него – имаше профила на Максимин Трак, първия войнишки император. През двама души от тракиеца, в другия край на първия ред, крачеше голобрад момък. И неговия лик разпознах. Нямаше как да объркам Гордиан III – младежа, поставен едва 13-годишен на римския трон. После потърсих с очи и открих на мястото му в третата колона узурпатора Силбаннак. Добре помнех неговия образ от двата запазени антониниана. В края на императорския строй маршируваше Карин непобедения. Той се взираше втренчено напред, а в къдравата му брада се бяха заплели няколко осила.

Воинското формирование стигна края на нивата, пресече един тесен коларски път и продължи марша си през пясъчна дюна, осеяна с бодливи бели цветя. Водачът на строя първи се покатери на върха ѝ, спря се там, сложи длан над очите си и загледа морето. Чак тогава видях, че това е Васил Странджев. Беше облечен със зелена войнишка униформа, препасана с колан, на който висеше нож. На краката му лъщяха черни кожени ботуши, високи до коленете. На главата си носеше съветска пилотка.

Изведнъж откъм морето се разнесе протяжен звук на рог. Гарванът ме понесе натам. На брега, заорал корпус в пясъка, беше спрял древен едномачтов кораб. На носа му стоеше неподвижно крилат мъж с лъвска глава.

Без да разваля строя си, отрядът на императорите премина на бегом плажа. После мъжете нагазиха във водата и един подир друг се качиха на кораба. Последен по стълбата се покатери водачът им. Веднага след това платното се разви с плющене, вятърът го изду и плавателният съд пое навътре в морето.

С гарвана дълго следвахме курса му, кръжейки високо над него.

По някое време на хоризонта изплува късче зелена земя и корабът се устреми към него. Щом видяха накъде отиват, императорите извадиха на палубата голяма бъчва. Наляха си вино и започнаха да пеят с дрезгави гласове. Тогава гарванът описа широк кръг и полетя обратно. Така и не успях да зърна по-отблизо златните плажове на Острова на блажените. Скоро слънцето залезе и ни обгърна мрак.

Отворих очи и отново се озовах в подземния митреум. Трябваше ми малко време, за да осъзная къде съм. После грабнах с едната си ръка фенерчето, а с другата – войнишката торба, пълна със злато, и тръгнах назад към света на живите.

Изпълзях като гъсеница нагоре по калния улей. Излязох в тунела и затворих входа към пещерата с дъсчения капак. Нахвърлях върху него цялата кал, която успях да огреба наоколо, но маскировката не беше достатъчно надеждна. Хич не ми се щеше някой друг да открие пътя към императорските ауреуси.

Спомних си, че преди време на изхода на тунела бях оставил алпинистко въже. Донесох го и завързах единия му край около основата на подпорната греда, изправена точно до дъсчения капак. После тръгнах в посоката към къщи, опъвайки с ръка въжето. Отдалечих се на десетина метра и започнах да го тегля с всички сили.

Подпората беше гнила и килната – успях някак да я изтръгна от мястото ѝ и веднага след това тунелът се срути с грохот. Така входът към митреума беше затворен, а императорите – погребани завинаги. Те вече се разхождаха по златните плажове на остров Елизиум. Заслужаваха да са там.

Прибрах се вкъщи кален и ухилен. Ухото, Попа и Махалото вече бяха загубили търпение, но щом видяха какво има в мешката, забравиха за мене и златото потече между пръстите им.

Това не е краят на историята за ауреуса на Силбаннак. През април 2015 година, точно пет години след деня, в който го бях заменил срещу торба злато, отново срещнах тримата колекционери.

В една неделна сутрин, докато се излежавах в кревата, телефонът ми зазвъня като на пожар. Вдигнах го и разпознах гласа на Махалото:

– Слез долу на улицата пред вас. Има изненада за тебе – каза той и затвори.

Облякох се, без да бързам, защото ми мина през ума, че колекционерът ми е донесъл за проверка някоя монета.

Щом отворих портата, се опулих. Пред нас беше паркиран автомобилът от сънищата ми – Мазерати Мерак, модел 1972. Лъщеше като нов. До него стояха засмени тримата колекционери.

– Тая кола е за тебе, Юлиане – обясни Попа. – Това е твоят дял от сделката ни със Силбаннак. Императора поръча да ти я намерим, при условие, че не разпродаваш колекцията му.

Мазерати Мерак, модел 3.0 SS от 1972-ра година, шестцилиндров, със скрити фарове и 220 конски сили. Липсващият № 23 от моята колекция. Масленозелен.

Костадин Костадинов е български писател и издател, съосновател на издателство „ПАН“ – едно от водещите детски издателства у нас.

Pin It

Прочетете още...

Хайку, копеле

Филип Анастасиу 07 Май, 2014 Hits: 8641
Умът ми се изпълва с картини, с които…

Дончо Петела

Владимир Каперски 15 Юни, 2011 Hits: 11734
В годината, когато на Йорданов ден изчезна…