Спомени на в. Странджев. записки в бележник. начало: 18 август, 1998 г.
Втория си ауреус открих през октомври 1943 г. Изкопах си го с тези две ръце. Точно бях навършил 17.
След като бомбата уби родителите ми и бутна къщата ни на Дунава, една наша леля от Чепеларе взе да гледа сестричката ми, а мене дядо Захари ме прибра да живея в Тополка. Тогава баба вече беше починала и той въртеше сам хана. Имаше нужда от помощник, защото много народ се извървяваше оттук. Нашите войски бяха завзели земите в Беломорието и търговците, които купуваха стока от ония краища, изкарваха добри пари, а щом дойдеха в хана, се разпущаха и харчеха на воля.
Захари ми е дядо по мъжка линия. Татко го беше зарязал, за да се ожени на другия край на България за рускиня – за майка ми. Нейните родители също бяха покойници – само знаех, че баща и е бил офицер от армията на Врангел.
По цял ден работех в хана – или сервирах в кръчмата, или оправях стаите за гости. Вечер заспивах като пребит, сутрин се вдигах по тъмно. Оставаше ми още една година учене в гимназията, но с дядо се разбрахме да прекъсна, докато свърши войната.
В кръчмата си имахме постоянно присъствие от пет-шест пияници, които пиеха на вересия и обръщаха първата си ракия още в десет сутринта. Трима от тях – Цочо, Пеко и Никодим, бяха най-добрите приятели на дядо. Когато вечер станеше много напечено, те ставаха да ми помагат, колкото и да са изпили.
Един следобед Цочо влетя запъхтян в хана и привика на една маса Пеко, Никодим и дядо. Четиримата дълго си шушукаха и толкова се развълнуваха, че изпиха две шишета ракия. Чак на другия ден разбрах, че са умували как да организират иманярска експедиция, защото на Цочо му бяха продали карта, нарисувана върху кожа, на която с кръстче бе отбелязано мястото на съкровището на прочутия Вълчан войвода. Мене също ме посветиха в делото – нуждаеха се от млад и як копач.
Една сутрин заключихме хана и тръгнахме с каруцата на Никодим надолу по Арда. Бяхме натоварили няколко кирки и лопати и голяма каца, уж че ще събираме в нея круши и ябълки за джибри – даже пътем я понапълнихме. Взехме с нас и един едричък черен петел с проскубана глава. Краката му бяха вързани, но той през целия път не спря да издава тревожни звуци.
– За какво ни е притрябвал тоя петел? – питах.
– Това е жертвено животно – обясни ми Цочо.
– Над всички закопани съкровища тегне прокоба. Обикновено слугите, които ги заравят, след това дават фира – господарите им ги убиват, за да не се разкрие тайната на имането. Затова, когато намериш такова злато, трябва първо да го поръсиш с кръв на жертвено животно. Иначе ще те преследва прокобата на невинно загиналите.
– После петелът може да бъде изяден – добави Никодим.
След като на няколко пъти се губихме, привечер стигнахме до същинската ни цел – една порутена крепост на 3-4 километра преди Ивайловград или Ортакьой, както тогава още му викахме.
Беше на един чукар. Жив човек не се мяркаше наоколо.
Цочо извади иманярската карта, дълго обикаля напред-назад и накрая застана под една от крепостните кули.
– Тука е – каза.
– Нещо си се объркал – обади се дядо. – Няма как да го закопаят точно под кулата.
– Виж кръстчето на картата – упорстваше Цочо.
– А бе, ти уж си старо куче, а вярваш на глупости – ядоса се дядо. – Предлагам да търсим съкровището вътре в града, зад стените. Представи си, че си богаташ. Лошите нападат крепостта и трябва да бягаш, но не можеш да помъкнеш с тебе цялото си имане, затова го слагаш в едно гърне и го закопаваш я в мазето, я до някой зид в двора, като си мислиш, че скоро ще се върнеш у дома и ще си го изкопаеш наново. Но не се връщаш…
– Ние нямаме карта за съкровището на някой страхлив богаташ от града, а имаме карта за хайдушко имане – надигна глас Цочо. – Представи си, че си Вълчан войвода и трябва някъде да закопаеш награбеното. Задължително ще си избереш такова място, дето след време лесно ще го намериш. Тая крепостна кула е ясен нишан – няма как да я забравиш. Затова е по-добре да копаем тука – според указанията на картата.
Дядо Захари не падаше лесно по гръб и каза:
– Който иска, да копае с Цочо тука. Ние с Васко ще си изберем друго място вътре в крепостта. Аз на тая карта не и вярвам. Сигурен съм, че е фалшива. Но, ако някой намери нещо, ще делим по равно. Съгласни ли сте?
– Съгласни сме – казаха в един глас Цочо, Пеко и Никодим. И веднага се заловиха за кирките.
Мръкна изведнъж. На небето изгря пълна луна.
Ние с дядо влязохме вътре в укреплението – зад крепостната стена. Трябваше бързо да си изберем място за копаене. Както си бродехме сред камънаците, сърцето ми изведнъж се разтуптя – ще се пръсне. Спрях се на място – до един дувар, и казах:
– Дядо, тука е имането.
– Как разбра? – ухили се той.
– Ако щеш, вярвай – прекръстих се, – златото ме тегли към себе си. Сигурен съм, че има нещо под краката ми.
– Щом казваш – вдигна рамене дядо, като усмивката остана на лицето му. – Все някъде трябва да се пробваме.
Аз развъртях кирката, а той лопатата. Само на две педи дълбочина стигнахме до голяма каменна плоча. Остъргахме я, надигнахме я, а отдолу под нея се показа едно гърненце. Извадихме го, отхлупихме капака му и що да видим – беше пълно с пари.
– Браво, бе – каза дядо и ме целуна по челото. – А аз не ти повярвах.
После той отиде да вземе петела и да каже на другите какво сме намерили.
Останах сам с гърнето. Бръкнах в него. Напипах монетата, която учести пулса ми, и я стиснах в шепата си. Тогава до мене се появи снажен мъж, облечен с римски доспехи. Вече бях срещал дух и не се уплаших.
– Здравей, момче – каза той. – Защо ме повика?
– Открих монета с твоя лик – отвърнах. – Искам да знам кой си.
– Името ми е Гай Месий Квинт Деций Траян и съм император на Рим. Царувах славно, спечелих много победи, но загинах в битка с готите край Абритус. Варварите ме удавиха и не почетоха тялото ми, а го оставиха да гние неоплакано в едно мочурище. Оттогава духът ми броди безутешен, вместо да се радва на заслужен покой при останалите герои на Острова на блажените.
Само това успя да ми каже император Деций Траян и изчезна, защото реши да не се разкрива пред останалата част от иманярската ни компания. Пуснах обратно в гърнето монетата с неговия лик.
После Цочо откъсна главата на петела, обля с кръвта му парите и наприказва разни глупости, които съм забравил.
Натъпкахме гърнето в кацата с крушите и веднага поехме към къщи.
Щом се прибрахме, преброихме на спокойствие имането. Оказа се, че сме изкопали 37 сребърни и 16 златни монети от различни времена. Аз държах да си получа ауреуса и ми го дадоха – той и без друго беше по-дребен от останалите жълтици. После разделихме поравно другите пари.
Двайсетина дни по-късно пак тръгнахме да копаем – този път без карта. Всички разчитаха на мене, надяваха се отново да надуша имане. Не ги разочаровах. Изкопахме цяла делва със сребърни монети.
И се понесе славата ми на иманяр. Идваха хора от другия край на България, за да ме наемат да им търся съкровища. Посрещаха ме като бей – с печени прасета. После ме водеха там, дето са решили да копаят. Само минавах по няколко пъти напред-назад и казвах:
– Тука има нещо!
И винаги познавах. Получавах равен дял, без да докосвам кирката.
Често обаче се случваше да разочаровам домакините си.
– Няма смисъл да ровите – отсичах. – Напразно ме викахте.
Те не ми вярваха и копаеха, но пак аз излизах прав.
Във Франция отглеждат порода свине, които надушват подземни гъби – трюфели. Нарочно ги държат гладни и ги водят по полето, вързани за каишка. Щом прасето се спре и започне да рови, значи е открило трюфели, а трюфелите са много скъпи.
Мене така ме водеха напред-назад да надушвам злато.
За десетина месеца успях да събера цяла торба със стари пари. Занесох ги в Бургас, на Ашот Балабанян. Няколко души ме бяха насочили към този арменец с препоръката, че той ще купи на най-добра цена монетите ми. За него казваха, че е един от най-сръчните бургаски златари. Държеше дюкянче на главната улица. Беше поне на деветдесет години. Имаше малки пухкави пръстчета – като на бебе.
Когато влязох в магазинчето му и видя какво нося, Ашот заключи вратата и пусна щорите. После внимателно претегли и огледа всяка от монетите, като си записваше нещо в едно тефтерче. Отдели настрана само четирите ауреуса, които дотогава бях намерил.
– Това са пари от времето на Римската империя – обясни ми арменецът. – Съветвам те да не ги продаваш на кило. Грехота е да бъдат претопени за пръстенчета. Нищо чудно да се окаже, че всяка една от тези монети струва поне сто пъти повече от метала, от който е направена. Пази си ги и при първа възможност ги покажи на някой историк или археолог, за да научиш от него истинската им цена.
Добре запомних урока на Ашот Балабанян. От този ден нататък, когато ме викаха да надушвам имане, поставях предварително условие – ако се намери златна римска монета, тя да си остава за мене.
Разчу се също, че си говоря с императорите от ауреусите, затова ми лепнаха и прякор – още докато бях 17-годишен, всички започнаха да ми викат Императора.
Край на записките: септември 98-а.
Седмица след посещението ни в клуба на културните дейци в Монтана Императора успя да купи от софийския катаджия ауреус на войнишки император. Прибра се на село, сияещ от щастие и почерпи цялата кръчма. Още същата вечер ме покани у тях на гости, седнахме пред запалената камина, той отвори стар мавруд и ме подложи на поредната проверка.
След като подържах в уста монетата с лика на Валериан I, пред очите ми изплува грозна сцена.
– Още един непогребан император, нали? – промърморих.
– Точно така – кимна бай Васил. – Публий Лициний Валериан е единственият римски император, попадал във вражески плен. Персийският шах заповядва да го одерат жив и увесва като трофей кожата му в един от зороастрийските храмове.
– Това е предпоследната монета в колекцията ти, нали? – попитах го.
– Да.
– Значи вече имаш 43 ауреуса?
– Как позна? – усмихна се бай Васил.
– Чуй какво научих за твоите войнишки императори и ме поправи, ако нещо бъркам – казах. – Те управляват Рим в продължение на 50 години – от 235-а до 284-та. Наричат ги така, защото войската ги поставя на трона, а част от тях – преди да станат господари на света, са били обикновени легионери, които са се издигнали в армията благодарение на личните си качества, нали?
Бай Васил кимна, а аз продължих:
– Войнишките императори са точно 44 на брой и всички те са секли монети със своя лик. 18 от тях са узурпатори – тоест не са признати официално от Сената, но са били достатъчно силни, за да се обявят сами за владетели на Рим.
– Точно така – бай Васил отпи от виното. – И досега нито един колекционер в света не е успял да събере всичките 44 ауреуса. Трима от най-богатите нумизмати се опитват, но трудно ще ме изпреварят.
– Добре де – рекох, – а защо не започна да колекционираш пощенски марки, например?
Без да се замисля, Императора отвърна:
– Това са хартийки. И те са мост към миналото време, но само златото може истински да те развълнува, защото е напоено с кръв и мъка…
Бай Васил хвърли дърво в камината и ме попита:
– А ти, Юлиане, някога колекционирал ли си нещо?
– Навремето. трябва да съм бил шести клас – усмихнах се криво, – събирах картинки от дъвки, но така и не си завърших колекцията.
– От дъвки?
– Да. Имаше едни сръбски дъвки с надпис „гума за джвакане“. Във всяка от тях вътре беше сгънато листче с картинка на някаква западна лека кола, като различните автомобили си имаха пореден номер. Цялата колекция съдържаше точно 36 картинки. Представи си колко дъвки трябва да изджвакаш и колко балончета трябва да надуеш, за да събереш всичките коли. Момчетата в махалата направо бяха полудели по тия картинки – винаги носеха в джобовете си дебели тестета от тях и имаха постоянна готовност да заменят един номер с друг. Днес, от разстоянието на времето, си обяснявам тая колекционерска страст с факта, че в ония години по нашите улици можеха да се видят само москвичи, запорожци и волги. Нашата семейна кола например беше триколка – иначе казано, мотоциклет 250 кубика, но на три гуми, опакован с кожа. С това превозно средство се добирахме от София до морето поне за два дни. А колите от картинките на дъвките бяха мощни и лъскави, съвършени и недостижими. Мерцедеси и беемвета, ситроени и поршета. Те ни караха да мечтаем, пренасяха ни в друг свят…
– Разбирам – подсмихна се Императора.
– Някои от колите в колекцията – продължих, – се повтаряха често, но други си бяха истинска рядкост. Най-трудно се намираха ровър, модел 58-ма, и Мазерати Мерак от 1972 година. С ровъра имах късмет и си го извадих от дъвка, която аз лично си купих. Мазератито обаче ме измъчи. Помня, че беше № 23. Успях сравнително бързо да събера останалите 35 картинки. Подредих ги в Илиадата – най-дебелата книга в нашата библиотека. Само мазератито все ми се изплъзваше. Без него колекцията не беше пълна. Междувременно продължих да трупам коли, които ми се повтаряха. Стигнах дотам да обявя, че съм готов да заменя 84 разни картинки срещу една-единствена – № 23. Тогава се появи един дребосък от четвърти клас, който каза, че има мазерати и е навит да ми го даде срещу моите 84 картинки. Уговорихме си среща още същия следобед на гърба на мавзолея. Донесох му кутия от обувки, цялата пълна с картинки. Той старателно ги преброи и чак тогава измъкна от джоба си № 23. Беше много лъскаво Мазерати Мерак, масленозелено, със скриващи се фарове. Докато го държах пред очите си, нямаше от мене по-щастлив човек на земята. В тоя момент два мръсни пръста хванаха картинката и я дръпнаха от ръцете ми. Вдигнах глава – над мене се беше надвесил Георги Топчев – най-гадният седмокласник, който още тогава тежеше сто кила. „Мазератито вече е мое“ – каза той, прибра картинката ми и невъзмутимо си тръгна. Затова не успях да си довърша колекцията и никога повече не колекционирах каквото и да било. Бях се зарекъл да отмъстя на Георги Топчев, но и това не можах да направя. Той стана мутра и го убиха посред бял ден на улицата. С един куршум в челото. Никога повече не видях Мазерати Мерак. Нито на картинка, нито на живо. Но продължавам от време на време да го сънувам – как лети по пуста магистрала, без шофьор, като призрак. Масленозелено.
Спомени на В. Странджев. Аудиозапис от декември 1998 г.
През пролетта на 1944 година мъжете в Тополка взеха много да се палят от политика. Вечер в кръчмата вреше и кипеше. Девет души от селото решиха да оправят света и станаха шумкаджии. Сред тях бяха и приятелите на дядо – Никодим и Цочо. Така иманярската ни дружина се разпадна, заета от други, по-важни дела. На дядо Захари също му се искаше да хване гората, но нямаше как да остави хана, пък и беше обещал на другарите си да помага за изхранването на партизаните. Той беше обещал, но властта знаеше, че симпатизира на комунистите и не ни оставяше на мира. Няколко цивилни агенти наблюдаваха денонощно хана, като се надяваха така да попаднат на дирите на отряда.
Килерът ни беше пълен с продукти, а мъжете в балкана гладуваха. Трябваше да измислим как да ги нахраним.
– Дайте да изкопаем един тунел от хана до дерето – предложи един ден дядо. – Там под скалите е обрасло с гъсталаци и всеки може да се промъкне незабелязано.
– Ние лесно ще го започнем – каза Пеко, – но дали революцията ще ни изчака да го довършим.
– Според мене ще ни изчака – ухили се дядо. – Ако не ни изчака, после в тунела ще си направим изба за вино.
Още няколко дни умувахме, мерихме и смятахме, а после си плюхме на ръцете и се захванахме да дълбаем дупка в мазето под механата. Оказа се, че следите, които оставя подривната ни дейност, са твърде очебийни. Нямаше къде да денем изкопаната пръст, а и тунелът поемаше съмнително много греди за подпори. Наложи се за прикритие да започнем голям официален строеж горе на повърхността – заехме се да разширяваме площадката пред кръчмата и да я покриваме с навес. Така изхвърлената пръст влизаше в употреба и имахме оправдание за дървения материал.
През деня работехме навън, а нощем – под земята. Копаехме трима – аз, Пеко и синът му Нейко – двайсетинагодишен дългуч с големи, клепнали уши. Използвахме кирка с рязана дръжка. Дълбаехме седнали или на колене. Бяхме си ушили специални наколенки с възглавнички, да не ни се ръбят капачките. Дланите ми се покриха с мазоли, по-дебели от гьон.
Колкото по-дълъг ставаше тунелът, толкова по-трудно се дишаше. Наложи се да направим няколко отдушници, които после зарихме.
След близо три месеца къртовски труд изкопахме 75-метров тунел, който свършваше с един процеп в отвесните скали над дерето – на 5 метра височина. Така, докато шумкаджиите бродеха на чист въздух из планината, аз се гънех като червей нощем под земята и дъх не можех да си поема.
Тунелът се оказа много полезен. Броят на мъжете в отряда рязко се беше увеличил. Всички те чакаха някой да ги нахрани. Фурната на хана взе да бълва хлябове, които по тунела стигаха до гората.
Два месеца всичко вървеше добре, но се намери предател – един мухльо от Кърджали, който ни изпя. Бяха го заловили след една блокада. Били му два шамара и казал всички имена, които знаел.
Една сутрин в края на юли полицаите разбиха вратата на хана и ни хванаха по бели гащи. После обърнаха двете къщи и кръчмата с главата надолу, но така и не намериха нещо, дето да ни свързва с партизаните. Не намериха и входа към тунела, защото нямаше откъде да знаят за него. Цял ден седяхме с дядо вързани – не ни дадоха и глътка вода, само от време на време ни шамаросваха и псуваха. Вечерта ни качиха на една закрита камионетка – вътре в каросерията вече бяха натоварили Пеко, Нейко и още един наш съселянин – Сотир, когото според мене бяха набедили, че е комунист.
Тръгнахме нанякъде и цяла нощ не се спряхме. Чак на сутринта ни наритаха да слизаме. Бяхме се озовали в някакъв заден двор с високи зидове. Казаха, че сме пристигнали в Радомир. В тоя град бяха евакуирали от София част от дирекцията на полицията. Там караха най-опасните държавни врагове.
Разделиха ни в отделни килии и ни дадоха по един комат и буркан с вода.
Сигурно съм подремнал час-два. Събудиха ме с шутове и ме качиха на един таван. Там двама дебелаци по потници, с униформени полицейски панталони, седяха зад една маса и чоплеха семки. Те ме питаха мога ли да ги заведа до лагера на шумкарите. Казах, че не мога, което си беше истина, защото никога не се бях качвал при партизаните. Дебелаците обаче не ми повярваха.
– Я, подай напред ръце! – каза единият и извади от чекмеджето на масата тънка пръчица – шибучица.
Протегнах отворените си длани, покрити с мазоли, а той ме перна с пръчицата през пръстите. Не се сдържах и изохках.
– Спомни ли си къде са шумкарите? – попита полицаят.
– Не – рекох.
Тогава вторият дебелак измъкна отнякъде една дрянова тояга и ме млатна с всички сили през ръцете.
Изревах от болка, а той попита:
– А сега спомни ли си?
– Не – казах.
После взеха да ме бият кой където свари – и с тънката пръчица, и с дебелата тояга. Направо ме смляха. От шибучицата оставаха тънки кървави дири, а от тоягата – дебели морави ивици.
Още същата нощ натовариха пак цялата ни група в камионетката и ни подкараха нанякъде. Всички бяхме подути от бой. Лявото ухо на Нейко висеше, закъсано от дърпане. Освен нас петимата от Тополка в каросерията се качиха и трима полицаи.
Не след дълго колата спря и слязохме. Бяхме се озовали на някакъв баир, под нас се виждаха светлинките на Радомир. Развързаха ни ръцете и ни дадоха по една кирка.
– Копайте – казаха, – ама гледайте да е по-дълбоко, иначе чакалите после ще ви разнасят.
Издълбахме голяма яма. След това мене ме дръпнаха настрани, а дядо Захари, Пеко, Нейко и Сотир ги застреляха като кучета – един по един. И бутнаха телата им в дупката.
– Ти имаш късмет, че не си пълнолетен – каза ми началникът на полицаите. – Закопай ги сега тия и това да ти е за урок!
Зарових аз ямата и запомних точното ѝ място, а три месеца по-късно – при новата власт, препогребахме телата в гробището на Тополка и ги оплакахме и опяхме, както си му е редът, за да почиват в мир душите на загиналите.
След това още няколко пъти ходих до Радомир. Научих, че тази местност, където застреляха дядо, се казва Рестова глава. Там, в продължение само на няколко месеца, били избити и заровени около 800 души.
Оказа се, че аз съм единственият оцелял свидетел, затова ме търсеха хора от цяла България, за да ме питат дали не знам къде са закопани техните роднини. Нямаше как да им помогна.
Край на записа.
През пролетта на 2000-та година почина сестрата на бай Васил. Тя нямаше наследници и Императора ми предложи да купя къщата ѝ. Цената беше много добра и не се колебах дълго.
С Мария и децата се преместихме да живеем там. Така с Васил Странджев станахме съседи – делеше ни само един двор. Всъщност той обитаваше бившия хан, а ние купихме къщата на дядо му.
Когато оглеждах имота и слязох за първи път в мазето на бъдещия си дом, Императора ми каза:
– Не съм сигурен дали ти споменах, но тунелът, дето го копахме през 44-та, има и разклонение, което стига дотук.
Преместихме една огромна празна каца, а под нея зейна отвор с няколко каменни стъпала, водещи надолу. Императора извади две фенерчета и слязохме под земята.
Тунелът беше висок около метър и почти толкова широк. Придвижвахме се в него, като се опирахме на ръце – както ходят горилите. През двайсетина метра имаше оширения, за да може двама души да се разминат. Много от подпорите се бяха наклонили застрашително и сякаш едва удържаха товара си. Въздухът се дишаше трудно – беше тежък и спарен.
След един завой, който явно обикаляше голяма скала, пред нас просветна изходът – като циклопско око, но отвесно.
Краят на тунела представляваше каменна тераса, надвесена над отвесни скали. На пет-шест метра под нея имаше сухо дере, обрасло с храсталаци.
– Тука с едно въже пускахме чувалите с храна – обясни Императора, – а шумкаджиите долу я прибираха. Съвършена конспирация, нали?
– Но е достатъчен и един предател, да оплеска работата – промърморих.
– След 44-та година – продължи бай Васил, – чак до 1987-а друг човек, освен мене, не беше стъпвал в тунела. Мислех си, че само аз зная тайната му, защото другите, които го прокопаха, загинаха при Радомир… Та през същата тази 87-а службите здраво ме притискаха. То и аз тогава прекалявах. Всичко, което иманярите изкопаеха, минаваше през мене, понеже плащах най-добре. А колкото по-добре плащах, толкова повече ми носеха. Купувах всичко по-ценно – монети, ритони, всякакви златни древни неща, и ги продавах през един хърватин в Австрия. Забогатях като Крез. И къде, мислиш, държах съкровищата си?
– Тука, в подземието? – казах.
– Позна – усмихна се Императора. – Тунелът беше заприличал на пещерата на Али Баба. Само Националният исторически музей с Панагюрското съкровище можеше да ми съперничи. Оказа се обаче, че един от мулетарите на партизанския отряд – Данчо Пелтека, един от тия, дето поемаха долу в дерето торбите, се издигнал в милицията до чин генерал. А пък Петър Кьосев – ченгето, дето денонощно ме следеше, за беля му станал зет. Седнали една вечер двамата да си пият ракията и от дума на дума Кьосев се оплакал, че ми е правил поне пет обиска, но нищо ценно не намирал. Тогава Пелтека си спомнил за подземния тунел и още на другия ден тука се изсипаха три буса с милиционери. Обърнаха ми къщата с главата надолу, но пак не откриха входа на подземието. Не се отказаха обаче и докараха в дерето алпинисти. Така успяха да влязат в тунела през процепа в скалата. Взеха ми всичко и ме арестуваха. Два месеца лежах в следствието, но отричах, че златото е мое и така се отървах. Слава Богу, не бях оставил по него отпечатъци.
– Ами ауреусите – попитах, – тях откриха ли ги?
– Не успяха да ги намерят – усмихна се Императора. – Монетите са на едно по-специално място. Те са наблизо, но при тях може да се влезе само с чисти помисли.
Спомени на Васил Странджев. Аудиозапис от март 1999 г.
Девети септември 1944 г. ме завари в Хасковския затвор. Точно на тоя ден навърших 18 години.
Когато Червената армия влезе в България, ме назначиха за официален преводач към щаба на Трети украински фронт. Прикрепиха ме към един полковник – Сергей Багнюк. Той беше офицер със специални пълномощия. Проверяваше сигналите за нарушаване на дисциплината, затова обикаляхме с една джипка различни войскови части. Всички се страхуваха от Багнюк. С един рапорт той можеше да изпрати човек в Сибир.
Веднъж му заявих, че мечтая да се бия на фронта срещу фашистите и Багнюк много се постара да изпълни желанието ми. След много перипетии уреди да ме изпратят в парашутно-десантна школа в СССР
Така в края на октомври 44-та година ме качиха на влака – и хайде в Москва. Там ме облякоха в униформа и няколко дни ми правиха всевъзможни медицински прегледи. После ме натовариха на един самолет с още петдесетина момчета и 4-5 часа летяхме нанякъде. Когато кацнахме, един капитан отвори вратата на аероплана. Вътре нахлу снежна фъртуна, а офицерът се засмя гърлено и каза:
– Добре дошли в Сибир, другари!
Школата продължи четири месеца. Спяхме в къщи, сглобени от чамови трупи и се отоплявахме с дърва от тайгата. Наблизо минаваше голяма река и черпехме вода от една дупка в леда. До обяд бяхме като ученици – седяхме в класна стая и ни преподаваха немски език или тактика. Следобеда обикновено тренирахме ръкопашен бой и стрелба. Веднъж на десетина дни ни правеха разни учения – скачахме от движещ се камион, тичахме десетки километри в снега, пълзяхме по полоса с телени мрежи, борехме се с озверели кучета вълча порода, катерехме се като алпинисти по ледени стени. След втория месец започнахме и скокове с парашут – и денем, и нощем.
Накрая тялото ми заприлича на машина за убиване.
Близо една четвърт от момчетата не издържаха чисто физически и ги препратиха в други поделения.
След последните изпити командирът ни строи на плаца и каза:
– Довечера ще скочите с парашут в тайгата. Ще носите само карта, компас и нож. Който оцелее и достигне зададения обект, ще завърши школата и ще бъде произведен в чин сержант. Пожелавам ви успех!
Излетяхме по мрак и след около час започнаха да ни пускат един по един – на достатъчно дълги интервали, за да не се срещнем и да си помагаме долу. Струва ми се, че самолетът се движеше в полукръг около целта. Дойде и моят ред. Скочих и мракът ме погълна. Беше тъмно като в рог и не можех да се ориентирам надолу или нагоре летя. Парашутът ми се отвори с оглушително изплющяване. Чак след това осъзнах, че под мене бледнее снегът на тайгата. Духаше пронизващ вятър, който ме понесе като перце нанякъде. Полетът ми беше напълно неуправляем и завърши в една горичка. Така и не можах да се приземя – забих се в клоните на кичест бор и увиснах като прани гащи на 4-5 метра над земята. Нямах много време за умуване, трябваше да се движа, иначе щях да замръзна. Откачих се от парашута и полетях като камък надолу. Паднах по всички правила, но снегът не ми се стори много мек. Преряза ме болка в десния глезен. Няколко минути полежах на една страна, после си свалих ботуша и опипах крака – явно не беше счупен, а само навехнат. Когато болката взе да затихва, сложих снегоходките и успях да се изправя. Нямах нито кибрит, нито фенер. Трябваше просто да се движа до разсъмване, тогава щях да се ориентирам накъде да вървя. Тръгнах без посока, куцукайки. Нощта ми се стори безкрайно дълга. Кракът все по-силно ме болеше, а и все по-бавно се движех. Нямах късмет и с посоката – на сутринта се наложи да я коригирам с цели 30 градуса.
Вървях, вървях… Темпото ми беше твърде бавно, но поне го поддържах равномерно. Час подир час. Край мене се стелеше безкрайна бяла равнина – монотонна и мъртва.
Когато мръкнеше, въздухът ставаше режещ и труден за дишане.
На втория ден сухарите свършиха и започна да ме мъчи глад. Слава Богу, с водата нямах проблем – тъпчех сняг в манерката и я пъхах под шинела, до гърдите, а след около час изпивах по две-три глътки и пак зареждах сняг. Свикнах с болката в глезена, но губех сили и се налагаше да правя все по-дълги почивки.
След третата безсънна нощ отчаянието ме завладя – разбрах, че нямам сили да издържа. Очите ми започнаха сами да се затварят. Ако се оставех да заспя, бялата смърт щеше да ме целуне. Вече не си усещах пръстите на краката.
Представих си как тялото ми се втвърдява и побелява…
Непогребан войник в бялата пустош!
Изведнъж зърнах няколко паднали дървета, чиито стволове бяха така преплетени, че образуваха естествен заслон, затрупан със сняг. Реших да подремна в тая природна колибка, пък каквото ще да става – дори да не се събудя. Наведох се, за да се промуша между дънерите. Тогава със страховит рев току пред мене се изправи огромен мечок и – вместо да ме захапе, разпери предните си крака – сякаш искаше да ме прегърне. Извадих ножа и го забих в сърцето му. Той падна като подкосен назад, по гръб.
Без да се бавя, разпорих корема на животното, събух ботушите, развих партенките и напъхах премръзналите си крака между червата на звяра. Обля ме живителна топлина.
Когато трупът изстина, остъргах стъпалата си, навих партенките и обух ботушите. После одрах набързо кожата на мечока, премъкнах туловището вътре в бърлогата и полегнах върху него, свит на кълбо. Покрих се с кървавия кожух и заспах.
Няколко часа сън ми бяха достатъчни, за да се събудя жив и отпочинал. И гладен.
От всяка от лапите на мечока изрязах по две-три ивички месо. Бяха жилави и не можах да ги преглътна, но ги сдъвках, изсмуках и изплюх.
Изправих се на крака и още същата вечер достигнах целта – глуха деревня – селце от шест бараки, зачукани посред нищото.
Първи ме посрещна командирът. Прегърна ме и каза:
– Ех, синко, вече бяхме загубили надежда, че ще оживееш.
После ме наляха с водка и бульон, вкараха ме в добре затоплена руска баня, а щом кожата ми подпухна от парата, ме нашибаха с метличка от клонки.
Така оцелях, но трима от моите другари не успяха – вятърът за беда ги отнесе твърде далеч. През следващите дни дори не се и опитаха да потърсят вкочанените им тела. Обявиха войниците за герои, изчезнали по време на бойна акция.
След месец ме прехвърлиха на фронта. Нашата въздушно-десантна част беше базирана югоизточно от Будапеща. По време на операцията за превземането на Виена няколко пъти скачах с парашут в немския тил. Хвърлях се в боя като безумец. Въпреки че край мене постоянно пищяха куршуми, все ми се разминаваше без драскотина.
Още на втората седмица ме наградиха с орден „Слава“, трета степен, а само месец по-късно ме закичиха и с втора степен. Тоя орден беше приемник на Георгиевския кръст за храброст отпреди революцията и много се тачеше в армията.
През април 45-а година ме избраха да участвам в специална акция. От предварителния инструктаж стана ясно, че сме натоварени със задачата да спасим от унищожение ценни произведения на изкуството. През време на цялата война Хитлер беше грабил от евреите, а също и от музеите в окупираните територии всевъзможни исторически ценности, картини и скулптури – с идеята да ги експонира в град Залцбург. Там беше започнал строителството на огромен музей, който трябваше да засенчи Лувъра. Затова в разни хранилища из Австрия и Бавария се пазеха множество крадени художествени произведения и артефакти. При бързото си отстъпление немците едва смогваха да си приберат тези съкровища, а каквото не можеха да отнесат, палеха го.
Съветското разузнаване се беше добрало до информация, че в един алпийски замък на северозапад от Виена, недалеч зад линията на фронта, са складирани много музейни експонати. Трябваше да скочим там, за да попречим на немците да ги изнесат към Берлин, а после да останем на място, докато дойде нашата пехота.
Самолетът ни изсипа малко преди зазоряване. Събрахме се в една горичка над замъка. Снегът още не се беше стопил, затова носехме бели маскировъчни дрехи и се движехме като призраци между дърветата. Групата ни наброяваше точно 48 души, само опитни бойци, въоръжени с леко автоматично оръжие.
Замъкът стърчеше на една скала – като орлово гнездо, от което можеше да се наблюдава цялата долина. Беше ограден с яка каменна стена. Имаше голям, почти равен двор, в който се извисяваха няколко вековни дървета.
Снайперистите ни с един залп ликвидираха повечето от стражите по зидовете и нахлухме през главната порта като лавина. Преди немците да се събудят, пресякохме двора и се добрахме до замъка. Намятахме през прозорците на стаите десетки гранати, а после влетяхме вътре в сградата и застреляхме оцелелите. Десетина души нагоре по етажите отвърнаха на огъня, но за около час се справихме и с тях.
Когато битката утихна, вече бе съмнало и пролятата кръв аленееше по снега.
В сражението загубихме двама души, други двама бяха лошо ранени. Избитите немци нямаше кой да ги брои, но докато оглеждах залите, внимавах да не се спъвам в телата им.
Оказа се, че в замъка няма скрити съкровища. По стените на два реда висяха множество портрети на благородници, но те явно си бяха от рода на местните владетели.
Пръснахме се да огледаме прилежащите към имението сгради. На трийсетина метра от замъка имаше огромна изба, издълбана в скалата. През портата ѝ спокойно можеше да мине камион. Помещението приличаше на тунел – беше дълбоко поне петдесет метра. Бях от първите, които влязоха вътре.
В избата цареше кучешки студ. По каменния ѝ таван висяха неподвижно стотици прилепи. От двете страни на централната пътека бяха наредени много бъчви с различна големина.
– Тая пиячка цял живот не можем да я излочим – обади се едно от момчетата.
Щом очите ми привикнаха със сумрака, видях рамките, подредени внимателно върху дървени скари между бъчвите. Бяха стотици, увити в еднаква амбалажна хартия. Разопаковах една от тях и я вдигнах срещу светлината. Пред погледа ми грейна ликът на Богородица, държаща заспал младенец. Картината явно беше музеен експонат, в долния ѝ десен ъгъл имаше метална плочка, върху която се четеше името на автора – някакъв италианец.
В тоя момент на входа на избата се появи нашият командир капитан Бондарев. Щом го зърнах, вдигнах картината над главата си и изкрещях:
– Другарю капитан, намерихме ги!
Командирът присви очи, погледна Богородица и прехапа устни.
– Пълно е със стари картини – казах.
– Трябва да се изтегляме в планината – отсече капитанът. – Фрицовете са успели да се обадят на своите и отдолу иде цяла армия.
– Ами картините? – попитах.
Командирът поклати глава:
– Няма да жертвам бойците си за някакви картини.
– Кой знае какво още са скрили вътре… – промърморих и поех с енергична крачка към дъното на избата.
Капитанът ме последва мълчаливо, явно и той беше любопитен да види края на тунела.
Спрях се до две огромни бъчви, обърнати вертикално.
– Тука има нещо – казах.
– Има вино – рече капитанът.
– Не е вино – ухилих се аз. – Има злато.
– Откъде знаеш? – попита командирът.
– Знам – отвърнах, а после свалих от рамото си автомата и изстрелях един откос в първата бъчва.
– Какво правиш, дявол да го вземе… – кресна капитанът.
Гласът му бе заглушен от плясък на хиляди криле – прилепите от тавана се пробудиха и полетяха бясно около нас. Едновременно с това отекна звън на метал – от дупката, която бях пробил в дъските на бъчвата, потече водопад от златни монети. Стотици златни пари, различни по блясък и големина, падаха върху каменния под и се търкулваха на всички посоки.
Обърнах се и пуснах един откос с автомата и във втората бъчва. Оттам се посипаха пръстени, бляскави обици, златни зъбни коронки, разни брошки, даже и един златен часовник.
– Боже мили! – прекръсти се командирът. – Тука има тонове злато.
По някое време се поокопитих и попитах:
– Другарю капитан, какво да правим сега?
Командирът си свали фуражката, почеса се по остриганото теме, вдигна глава и бавно огледа тавана на пещерата. Каза:
– Трябва да взривим входа на избата.
После хукна навън.
Идеята му не беше лоша. Немците нямаше да смогнат да разчистят камъните до идването на нашата пехота. Така щяхме да изпълним мисията си.
Сапьорите ни обаче много се бавеха със слагането на експлозива, а по пътя от долината към нас пълзеше цяла колона: един танк, една полугъсенична машина „Круп“ с картечница и 7-8 камиона „Опел Брук“, явно натъпкани с войска.
– По-бързо, по-бързо! – крещеше капитанът.
В един момент на всички ни стана ясно, че няма да имаме време да се изтеглим в планината. Разбрахме, че сме в капан. Чак тогава командирът поиска по радиостанцията помощ от въздуха, но вече бе късно – танкът ни подпука и набързо направи няколко дупки в каменната ограда.
После немците ни обградиха от всички страни, обсипвайки ни с дъжд от куршуми. Битката беше неравностойна. Нашите воини взеха да гинат един подир друг.
Отстъпихме оградата и заехме позиции в замъка, а танкът насочи дулото си срещу нас и всеки изстрел на оръдието му пробиваше голяма дупка в стената на каменната сграда.
По някое време сапьорите извикаха, че са готови, но точно преди да взривят експлозива, картечницата ги покоси.
Тогава командирът заповяда:
– Някой да запали проклетия фитил!
Бях най-близо до вратата и хукнах към избата. Полетях като вятър през открития двор, а куршумите свистяха оглушително край ушите ми. Стигнах до портата и залегнах зад прага и. Още с първата клечка успях да запаля бикфордовия фитил. Той заискря ослепително, като бенгалски огън.
– Готово! – изкрещях.
Въздъхнах и се огледах. Оставаха ми точно две минути да се махна нанякъде, иначе върху мене щяха да се изсипят тонове камънак. Нямаше как да се върна назад – в открития двор ме дебнеше сигурна смърт, затова запълзях енергично навътре към спасителния мрак на избата. Няколко метра се влачих като гущер и щом реших, че вече съм невидим, изправих се на крака и хукнах. Не бях направил и десетина крачки, когато навън почти едновременно избухнаха 2-3 гранати, а после се разнесе страховита пукотевица – истинска канонада. Докато тичах, четири куршума ме застигнаха и надупчиха. Чух ги как се блъскат в ребрата и лопатката.
Добрах се някак до бъчвите със злато, прикрих се между тях и успях да хвърля един поглед назад.
Капитан Бондарев ме беше видял как паля фитила и влизам навътре в избата. Трябвали са му няколко секунди, за да прецени, че след взрива той и останалите момчета са обречени и нямат шанс да удържат позицията си срещу превъзхождащия ги враг. Затова беше издал заповед: всеки който може, да се скрие вътре в избата. Казал това командирът, хвърлил граната и хукнал първи през открития двор, като така увлякъл и онези които се колебаели. Тогава не разбрах колко са оцелелите след страховитата канонада, но мене ме застигнаха куршумите, насочени срещу момчетата, тичащи към портата.
Миг преди да догори фитилът, сложих ръце върху темето си, забодох надолу очи и отворих широко уста, за да не ми пукнат тъпанчетата. Точно тогава до коляното ми проблесна златен ауреус. Върху него беше изсечен типичен римски профил с царска корона на главата. Протегнах се и сграбчих монетата.
После земята се разтресе с грохот. След ослепителния огън падна мрак.
Навярно съм заспал, защото стана нереално тихо и тъмно – като в сън.
– Как си? – чух по някое време дрезгав мъжки глас и обърнах глава.
Срещнах погледа на две сини очи, които светеха така, сякаш морето се отразяваше в тях.
– Добре съм – отвърнах машинално.
– Не си добре – поклати глава мъжът. – Кръвта ти изтича. Тези рани в битка ли ги получи?
– Да – кимнах.
– Тогава посрещни смъртта с отворени обятия и ѝ се радвай! – каза мъжът. – Защото най-важното за един воин е да намери смъртта си в битка.
– Много съм млад – промърморих. – Не ми се мре още.
– Не ми ли вярваш? Погледни ме! – мъжът обърна глава, така че да огледам профила му. – Позна ли ме?
– Ти си императорът на Рим – казах.
– Да. Аз съм злочестият Силбаннак. Ако бях загинал по време на някоя от славните ми битки, щяха вечно да славят името ми, но нямах това щастие.
Убиха ме като псе, обругаха ме и хвърлиха мъртвото ми тяло в един сух кладенец, където костите ми още белеят.
– Може и ти да си сгрешил нещо – рекох.
– Веднъж преди години, по време на лов… – императорът седна до мене върху каменния под, – преследвах елен с огромни рога. Гоних го дълго с бързия си кон. На няколко пъти го застигах, но той се изплъзваше с грациозни скокове. Накрая кучетата го натикаха в един гъсталак и там рогата му се заплетоха в клоните. Еленът напрегна отчаяно мощните си мускули, но не успя да се освободи. После се просна изтощен. Тогава го пронизах с копието си, но на мига осъзнах, че безпомощното животно не заслужаваше такава грозна смърт. От този ден насетне съдбата ми се обърна. Боговете ме разлюбиха и така се озовах на дъното на кладенеца… Ех, защо не загинах в битката с галите?
Изведнъж сините очи изгаснаха и аз се събудих от пронизваща болка. Обля ме ослепителна светлина.
Озърнах се. Лежах по корем върху някакво твърдо легло, а на пода до мене се търкаляха кървави бинтове.
Отново усетих болка и изохках.
– Събуди се – чух женски глас. Отдавна не бях чувал женски глас.
Опитах да се раздвижа и разбрах, се съм вързан здраво за леглото.
– Момче, не мърдай! – това вече го каза някакъв мъж. – Целият си надупчен. Опитвам се да ти извадя куршумите от гърба.
Надигнах очи и видях няколко кревата, върху които лежаха бинтовани хора. Бях се озовал болница.
Отново ме преряза болка, но вече започвах да свиквам с нея.
– Хич не обичам да вадя куршуми от гърбовете на нашите войници – промърмори докторът, който ме оперираше. – Куршум в гърба – какво означава това, боецо? Означава, че врагът те е прострелял, докато си бягал, за да си спасиш животеца. Всичко е ясно!
В тоя миг се чу и гласът на моя командир:
– Другарю полковник, разрешете да доложа!
Явно Бондарев беше на някое от леглата зад гърба ми.
– Какво има, капитане? – попита докторът.
– Боеца, когото оперирате – каза командирът, – прояви истински героизъм в боя. Единадесет души оцеляхме благодарение на неговата храброст.
– Не знаех… Браво! – взе да мънка полковникът.
– Ще се постарая да го върна при живите.
Не знам колко се е постарал докторът, но един от куршумите остана в тялото ми и още плува някъде над сърцето.
Все пак се върнах при живите. Това го дължа на момчетата от взвода, които бяха успели някак да затапят раните ми и да спрат изтичащата кръв. После те ми разказаха, че сме прекарали погребани живи в мрака на избата около 30 часа.
Само не разбрах къде изчезна златният ауреус, който стисках в шепата си.
Посрещнах 9-и май в болницата. Вече можех да сядам на леглото, но още бях бинтован. Почерпиха ни за победата с по една водна чаша водка.
В края на месеца ме закараха със самолет до Москва и ме настаниха в един санаториум до град Загорск. Там добре се грижеха за мене – още на втората седмица стъпих на крака и започнах да се разхождам из двора.
Една сутрин в стаята ми влезе домакинът. Носеше окачалка с чисто нова парадна униформа.
– Ставай, момче – каза. – Трябва да премериш тоя мундир, да видим дали ти е по мярка, защото утре си поканен на тържество в Кремъл.
– Сигурно има някаква грешка – потърках сънените си очи. – Това е офицерска униформа. Аз съм старшина.
– Няма грешка – ухили се домакинът. – Ти ще отидеш в Кремъл като старшина, но ще се върнеш оттам като младши лейтенант. Нищо повече няма да казвам.
На другия ден, в Георгиевската зала на Кремъл, маршал Жуков лично ми връчи орден „Слава“ – първа степен. Да си призная, едва издържах дългите речи и стоенето „мирно“. По някое време, докато зяпах позлатените тавани, всичко пред очите ми взе да трепти като в мараня, но след няколко минути се съвзех.
Орденът „Слава“, първа степен, е от чисто злато – проба 950. Дава се само на тези, които преди това са получили трета и втора степен. Автоматично бях произведен в по-висок чин.
Може би ме чакаше добра кариера в армията, но лекарите прецениха, че здравето ми е сериозно увредено и вече не съм годен за военна служба. Уволниха ме с право на пожизнена пенсия.
Така още 18-годишен се превърнах във ветеран от войната. В края на август 1945-а се прибрах в България.
Край на аудиозаписа на В. Странджев. Март, 1999 г.
В една неделна сутрин на 2002 година, в средата на август, ме събуди изстрел. Вдигнах се от леглото, отидох до прозореца и дръпнах пердето. Точно се развиделяваше, улицата бе пуста и нищо не помръдваше – пълно безветрие. Сетих се, че миналата неделя бяха открили ловния сезон. Сигурно гърмеше някой подранил авджия. Върнах се да си доспя. Пак взех да се унасям, когато забръмча мерцедесът на Императора.
„И бай Васил е тръгнал рано-рано нанякъде“ – казах си.
Не бяха минали и десетина минути и зазвъня джиесемът ми. Въздъхнах тежко, протегнах се и го вдигнах.
– Юлиане – чух гласа на Императора, – много съм зле. Моля те, ела вкъщи! – само това каза и затвори.
Обух набързо едни шорти и хукнах през двора.
Заварих бай Васил проснат по корем върху леглото, потънал в кръв.
– Какво става? – извиках.
– Някой ме простреля, както си спях – каза тихо той и отмести ръката си, с която притискаше раната отзад на хълбока.
Видях алена дупка от куршум.
Изсипах аптечката върху масата, намерих бинт и се заех да правя стегната превръзка, за да спра кръвта. През това време жена ми, която беше дотичала подир мене, извика бърза помощ. Ръцете ми трепереха.
– По-спокойно – засмя се криво Императора. – Не ми е сефте.
– Видя ли кой е? – попитах.
– Не – отвърна бай Васил.
– Преди малко чух някой да изкарва мерцедеса от гаража – казах.
– Значи е бил Бангьоза – поклати глава Императора. – Няма го тука, нали? Гръмнал ме е и е избягал. Поне да ме беше уцелил като хората. Усетих, че напоследък гледа странно и рови из къщи… Той няма много акъл. Някой му е дал оръжие и му е платил.
Справих се някак с превръзката, седнах на стола до леглото и скръстих ръце. Мария излезе на улицата да посрещне линейката. Бай Васил се отпусна по корем и се унесе за няколко минути, а после изведнъж се сепна и ме попита:
– Юлиане, помниш ли, преди време говорихме, че ако се наложи, ще те помоля за една услуга?
– Да, спомням си. Каквото поискаш, ще го изпълня.
– Чуй ме първо… – каза Императора и си пое дъх. – Може случайно да предам Богу дух и колекцията ми ще остане незавършена. Само ти си подготвен да добавиш към нея последния ауреус. Ако обещаеш да го направиш, ще умра спокоен.
– Добре, ама как ще стане това? – попитах.
– Нали помниш Ухото, Попа и Махалото – колекционерите, с които те запознах в клуба на културните дейци в Монтана? Уговорил съм с тях сделка, в случай, че съм умрял. Все някога – след година или след десет, последният ауреус ще попадне в ръцете им. Тогава те тримата заедно ще ти го донесат, а ти в замяна ще им дадеш всичкото злато, което съм спестил през живота си – това е торба с десетина кила разни ценни монети. Ако обаче само един от тримата се появи, значи ще се опита да те измами.
– Къде е тая торба? – попитах.
– Само ти можеш да я намериш – усмихна ми се Императора. – Тя е на едно тайно място, долу в тунела. Дотам ще те заведе ауреусът на узурпатора Силбаннак.
– Силбаннак?
– Да, това е последният ауреус? Ако някой ти каже, че не съществува, не му вярвай! Аз съм го държал в ръка – в избата на австрийския замък. Сложи монетата при останалите, а после прави с колекцията каквото решиш.
– Слушай, бай Василе – рекох, – не дърпай дявола за опашката! И този път ще прескочиш трапа.
Императора само махна с ръка:
– Влез – каза, – в указателя на джиесема ми, намери телефона на някой от тримата колекционери и му звънни!
Първо попаднах на името на Богомил Донев – Попа. Набрах номера му и подадох апарата на бай Васил.
– Попе, ти ли си? – започна Императора. – Слушай ме внимателно! Преди малко ме простреляха и не се знае дали ще изкарам до утре… Не ме питай за глупости, искам само да ти кажа, че ако не оживея, остава уговорката за оная сделка. Да, кон за кокошка. Комшията Юлиан ще ви даде торбата, но ако падне и косъм от главата му, сделката се разваля. Това е.
Бай Васил затвори телефона и го пусна на пода.
Бързата помощ пристигна от Хасково точно петдесет минути след повикването. Малко след нея дойдоха и две полицейски коли. Обещах на следователя, че по-късно ще дам показания и се качих в линейката при Императора. По пътя към болницата той се унесе, а по някое време взе да говори в просъница:
– …Съдбата ми се обърна. Боговете ме разлюбиха и така се озовах на дъното на кладенеца. Ех, защо не загинах в битката с галите!
Следва продължение...
