1 1 1 1 1 Оценка 90% (2 гласувания)
Pin It

 

2016 02 Logan Rock
Снимка: Jim Champion (Wikimedia commons)

На Ст. Д.

Една ранна утрин бавно крача по челото на Акямачкото било. Вятърът носи волната песен на чучулигата и попива умората от гърбовете на излезлите по нивите селяни да берат узрелите тютюневи листа. Въздухът е бистър и хладен, ухае силно на тютюневи съцветия – скъп ми е този аромат, вдишвал съм го дълго преди години. Отдавна не съм идвал по тези скъпи за мен места и навярно затова сега ми се струва, че дърветата, подредени като тютюневи стебла по отвесния склон към Дрангос дере, ме поздравяват с изящните си клони, разперени като криле на сокол, което ме изпълва с очарование. А отсреща снежнобелите къщи, кацнали по отвесните скатове и разпилени от хълм на хълм, привличат с изящната си магнетична сила, пък долу реката с прекрасните си меандри търси безкрайността.

Затаил дъх, съзерцавам притихналата под аромата на липите вода, която стига до черните остри скали и полита надолу като разплисква струи наоколо. Струите прегръщат дърветата и тревите, след което падат в коритото на реката, чиято сила миг след това намалява и тя обгръща нежно черните камъни, прави плавен завой и като се провира под земята се губи от погледа. Лъчите на утринното слънце срамежливо се промъкват през омарата, която покрива местността в светлото утро. Отразяващите се в синята вода благородни борове, церове и букове изпълват душата с радост и чистота. Ако си върху стена, намираща се над вода и си жаден, чувам думите на старият калеко, чието слово винаги течеше така, сякаш напояваше жадната земя, единственото нещо, което трябва да направиш е да хвърлиш тухлите от зида във водата, да утолиш жаждата си и отново да вържеш стената.

За миг се озовавам до реката. Не зная и не помня как! Това бе чудодеен миг, в който осъзнавам, че водата протяга ръка към камъните и ушите ми забучават. Мълчаливо сядам на огромната сянка на реката и гледам онемял този ослепителен поток и вече отблизо се наслаждавам на бистрата вода, прегръщаща камъка, сякаш са брат и сестра… Обичат се…

Мнозина може да си мислят, че съм сам в това запустение. Не, не съм сам. Намирайки се между реката и скалите разбирам, че някой си спомня за мен и усещам, че нещо обикаля около ми – чувам стъпки, дихания, гласове – първи, втори, трети. Повдигам глава и се обръщам към тях, но не виждам нищо, а ми се струва, че говорещите с ветровете са с мен, до мен. И докато слънцето гали отсрещните скали, истинските собственици на тези земи, почиващи отсам скалите, наблюдават всяка трева, всеки храст, всеки клон и въздишайки мълчаливо, завързват нов възел на моста на миналото към моста на бъдещето.

Не знам колко време съм останал на камъните край реката, но в един момент забелязвам как слънцето залязва както винаги зад острите канари, а луната обгърната с лека мъгла от фин воал се насочва към мен. Пак усещам прегръдките на камъните – съзнавам, че ме споменават и призовават. Учудвам се; не, удивявам се! Докато от покритата с тишина земя птиците се отдалечават от миналото към бъдещето и спояват стената на бъдещето, пред мен се появяват още видения. Не разбирам дали пред мен стоят хора или сенки; призраци или пък видения!? В този момент някаква сянка или облак, правейки чудни знаци с ръцете и главата, се приближава към мен. Струва ми се, че го опредметявам. Но дали го виждам? Чувам да казва:

– Камъкът, човече, символизира вечността на живота. С него може да се построи вечната сграда на света. Аз съм аз, защото съм растящият камък.

Седнал на възрастния камък на мъглявия бряг, прегръщам безмълвно времето и за сетен път си задавам въпроса да бъдеш или да не бъдеш? И проумявам, че не е важно дали те има или те няма на тази широка шарена земя. И това ще мине! Важното е да оставиш очите да си почиват сред ослепителните води и камъни, а по-късно и след тях. А после да разговаряш с безкрайния вятър и да тичаш към вечната светлина. Защото не е разумно да стоиш под земните руини, вместо да летиш над всекидневното и временното и стигнеш оная светлина, която няма край.

Нямам време да се опомня. Видението продължава:

– Да знаеш, камъкът сам за себе си не е годен за строеж. Нужно е той да се обработи, да се издялка, изглади и… Припомни си как Микеланджело занесъл на работа един голям мраморен камък и как един негов приятел го попитал какво е това, което носи.

– Ангел – отговорил той.

– Не е вярно. Това е само камък – възразил познатият.

– Това е ангел – повторил скулпторът. – Той е вътре в камъка. Аз трябва само да отстраня това, което е в повече.

Припомням си, но недоумявам защо трябва да си припомням… Сянката или призракът не спира:

– Хората трябва да се вграждат като живи камъни в духовните мостове. Докато живеем само за себе си и не се включим в зрението духовно, животът е празен, безсмислен, безплоден. Камъкът тежи на мястото си. Хайде човече, стой си мястото и давай на хората, каквото можеш…

Не зная какво да мисля и правя. Оглеждам се първо наляво, после надясно, но не виждам никого. Бе настъпила тишина. Безмълвие. И тогава дойде – звънна мобилният ми телефон. Обаждаше се професор Данчев, ректор на Университета на познанието. Каза ми, че заминава за известно време извън страната, за да посети свой приятел в Хафса, който преди време от тук се изселил, но неотдавна в друг свят се преселил… Казвал се Емин. Бил роден и дълго живял в някое, не си спомнял в кое точно Родопско село. Той и съселяните му живеели, кажи речи, така каза той, сносно. Отглеждали тютюн, после го продавали, после от получените пари строели къщи и изучавали децата си…

Бащата на Емин работел на каменните кариери като работник-копач. Такава му е била длъжността. Копаел и вадел черни камъни за бели къщи. Емин завършил средно образование по транспорт в града и започнал работа като автоинструктор, по-късно се задомил, родили му се две деца. Уредил живота си…

Но настанало… Някак неочаквано, изневиделица. Като хала! Авантюрата с имената вече била отминала. Но… Бащата на Емин, заподозрян в подготвян саботаж, един ден изчезнал безследно… Дълго го търсили, но не го намерили… Казали оттам, откъдето трябва, че е невъзможно да го издирят. Емин бил буквално и дословно сразен… Казват, че времето е най-добрият лечител… Не зная.

После настъпил онзи майски месец. Мълчаливо, без музика и тържество, без сбогуване и прощаване, с дъждовни очи, разпродали цялата покъщнина и в невъзможност да отпуснат душите, хората, качени на претъпканите автобуси и влакове, потеглили от спирките и гарите към другата държава. Картината била неизразима, неизказана, ужасяваща…

Емин натоварил в семейната кола двете си деца – едното на три години, другото – на два месеца. Тръгнали и те към неизвестното. Пътували дълго и мъчително; автокерваните били необозрими, хората – неспокойни, възбудени, но безмълвни… „От кого бягаме, тате?“ – попитало по едно време тригодишното му дете. „И това ще мине, татенце!“ – трудно промълвил Емин и му са загубил гласът.

Настанили се в Хафса… Минали месеци, години…, трудно свикнали с новата среда.

Приятелството между Емин и професор Данчев е било известно на хората и от двете страни. Докато слушали слънцето, с уважение и ентусиазъм казвали, че приятелството им е като планината. Как и защо като планината? – полюбопитствали едни. Защото слънцето не може да стопи планината, студът не може да я замрази, вятърът не би могъл да я повали, наводненията не могат да я завлекат… – отговорили други.

Професор Данчев ме попита какво да прави, когато отиде на гроба на Емин, тъй като не бил добре запознат с ритуала. Но преди да му отговоря каза, че ще мине през родния му край, откъдето ще вземе един камък и ще го положи на гроба му.

– Нека това да бъде камък от сърце! – отривисто подчерта професор Данчев.

Нямаше какво да му отговоря и решавам отново да се кача на Акямчкото било, откъдето през Шахтане да потегля към селото, за да видя мама. Не съм я виждал отдавна.

Камъкът тежи на мястото си гордо изправен. – Дочувам пак идващите от никъде гласове. – Нито вятърът, нито водата могат да го разрушат. Той е самото вдъхновение, поезия, безсмъртие, … Аз съм аз, защото съм растящият камък…

Pin It
Мюмюн Тахир
Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.
Други статии от този автор

Посетители

81

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
     Две различни... преди 19 часа
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 20 часа
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 23 часа
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 2 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 2 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... Петък, 30 Октомври 2020
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... Петък, 30 Октомври 2020
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020