– Е, това вече не мога да го разбера! – По челото на Дерменджиев бяха избили ситни капчици пот; както винаги в моменти на възбуда той започваше леко да заеква и да опъва шия сякаш преглъща големичък залък. Рамката на очилата му, тук-там лепена с тиксо, се местеше насам-натам в унисон с оживените жестове, аха-аха да се разпадне. Брадата, подстригана à la Ботев, се беше напъхала в яката на ризата му, та леко кирливите ръбове се провиждаха още по-ясно на черния фон. Даскалчето се притесняваше и това го караше да се разпалва още повече. Младо момче, емоционално…
– Какво точно не разбираш, Дерменджиев? – Председателят Домусчиев, грамаден мъж с все още импозантна фигура, бивш шампион и любимец на дамите от Съвета на обезпокоените граждани, беше както винаги олицетворение на спокойствие, ред и надеждност посред окото на урагана. – Не си ли съгласен, че е крайно време да се подаде ясен и недвусмислен сигнал? Или трябва да чакаме, докато ни превземат отвътре? Ако сами не се погрижим за бъдещето на децата си, кой ще го направи? Американците ли? Или други някои – печалбари разни диви, дай им само пари да трупат, народа да грабят, а за българщина и традиция никой не му пука, дай сега да захвърлим всичко и да станем и ний американци!
– Ка‘щяло! – обади се откъм задните редици някоя от застаряващите дами, цялата само очи, всичките възторжено впити в Домусчиев. – Ка‘щяло!
– Абе аз за сигнала съм съгласен, но чак пък толкова! – Даскалчето, разбира се, не обича да се дава съвсем без бой, но пред дружния натиск на събранието пламъкът му полека-лека започва да намалява, всички го виждат и нямат особено търпение да му слушат глупостите. – Да им горим костюмчетата? На публично място? Че то съвсем на средновековие ще го обърнем бе, хора! Забранихме го тоя скапан Хелоуин още миналата година, какво повече да направим?
– Ние забраняваме, а те си знаят тяхното! – тропна Домусчиев по масата. Гарафата с вода подскокна, за малко да се катурне. Тоя мъж не си знае силата. – Сякаш не знаеш и сам, че се събират тайно да празнуват. Под носовете ни, всички го знаят, но си траят и мълчат. Срамота, срамота!
Публиката отзад се развълнува и започна да гъгне неразбираемо, но заплашително, също като пословичния разтревожен кошер. Прозорците, запотени от разпалени човешки страсти, тихичко подрънкваха, направо да си настръхнеш. Абе, Хелоуин.
– Не може така, хора сме все пак – опита се даскалчето да протестира, но бензинецът му привърши бързичко, по някое време то клюмна, махна с ръка и се отказа. Огледа печално събранието, малко като библейски пророк, един вид „оставям ви на съдбата, нещастници!“ – после си събра партакешите и тръшна ядно вратата зад гърба си. Връцна се обратно, провря нос през открехнатата врата, изрева „да ме броите против!“, а след това си пое по пътя, целият само свобода и независимост.
А нещастниците междувременно бяха преминали към гласуване, което премина бързо и ефективно, съвсем не по европейски. Тридесетина гласа за, един въздържал се – бай Кочо Чистеменски, той си е против всичко по принцип, но булката му го настъпва под стола и не му позволява да гласува както си иска – и един против, даскалска му работа.
– Обявявам заседанието за закрито – обяви Домусчиев тържествено. – Неформално продължение – в ресторанта „Златен век“, първата бира е за сметка на съюза.
Хората затропаха със столовете, някак жадно. Приятно си е това усещане – да си дадеш заслужена почивка след добре свършена работа. Пък и безплатната бира някак успокоява, придава увереност, убеждава. Не е лесна работа това, да се бориш за идеи и убеждения. Никак не е лесна, всеки го знае.
* * *
Телефонът му зазвъня както винаги на най-хубавото място – тъкмо беше я приклещил яко под себе си и се напъваше да свършва, тя пък ревеше като агнец на заколение, другите курви от джамборето и те, разпилени по легла, кресла, маси и столове, с по един коч я отгоре, я отдолу, всичките на крачка от рая… И ей го на – телефон! Как да не го нагласиш на майка, ама трикратно, че и на кръст, тоя занаят скапан?
Гочо полицаят се пресегна към джоба на джинсите си, запотен от усилието хем да не напуска райското убежище, хем да отговори на повика, най-вероятно служебен, попъшка няколко секунди, после, като видя, че няма да стане работа, все пак избра второто и се приведе над телефона си, накипял като младо вино.
– Слушам! – Терминаторът пасти да яде, Гочо звучи сто пъти по-зловещо и по-заплашително.
Лицето му се изопна, кой знае защо изведнъж му стана някак много неудобно, че се е изпаткал така гол-голеничък, някак беззащитен, насред запотената, изпълнена със стонове стая, опита се да прикрие телефона с длан, после се изниза тихомълком в коридора, затропа по голия циментов под и заобяснява:
– Да, да. Да, разбира се, господин Домусчиев. Ама разбира се, имай ми доверие. Няма да го оставим без внимание сигнала, веднага ще събера момчетата. Да, да, да. Събрали тайно децата, а? Абе знам ги, разбира се. Дочеви, все те. Откак се прибраха от Германия, всичко живо е пропищяло от тях. То не беше фукня, не беше чудо! Та коли, та пари, та мурафети… Аз откога го чакам това, ти да не мислиш, че на мен не ми е писнало? Ей сега ще събера момчетата, ще направим сеир до Бога. Да им държи топло довèки. Да, да, ще те държа в течение, нямай грижа. Ей сега, само пет минутки ми трябват…
Върна се обратно в стаята и, в предвкусване на веселбата, изрева весело „Айде сега, всички на работа!“, докато пощипваше и пошляпваше тоя или оня гол задник. Майко мила, откога го чакаше всичко това!
* * *
Приближиха „Ровера“ тихичко, да не уплашат ония вътре отрано, после включиха наведнъж всичките осем фара, къщата буквално пламна в призрачната халогенна светлина. Голяма къща, модерна, с много пари правена. Гочо се пресегна, извади мегафона и заговори както си знаеше, спокойно и ужасяващо, бетер Терминатор…
– Граждани, обградени сте от всички страни, всяка съпротива е безполезна. Излизайте един по един, с високо вдигнати ръце, без никакви опити за бягство. Повтарям: всяка съпротива е безполезна…
Отсреща цареше мълчание, едно такова заинатено, глупаво. Гочо повтори репликата си, после се обърна назад и промърмори мързеливо:
– Момчета, я вижте някой там да ги стресне, те тия сами няма да излязат, както изглежда…
Речено-сторено. Един от грамадните прозорци изтрещя, посипа се стъклария. Пак нищо…
Гочо вдигна мегафона и измърка гальовно:
– Абе вас ще ви дойде ли накрая акъла в главите или да ви подхващам както си знам? Ъ?
Фенерът над входната врата промъждука, задушен от халогенната мощ, после се открехна и самата врата. Подадоха се едно след друго рой маймунчета – нашарени, накачулени, украсени кое с рога, кое с копита – смълчани, замръзнали от ужас. И над всичките – онази, Дочевицата, и тя омазана като някоя вещица, почернена, та чак катранена, но дори и така толкова хубава, та дъха да ти пресекне. Че и се привела над маймунчетата като някоя квачка, прегръща ги, да ги закриля се опитва. Внезапно го обхвана ужасна злоба, чак се разтрепера…
Махна с ръка на момчетата да се заемат с дребосъка и запристъпя бавно. Нея беше решил да запази за себе си. Стар мерак ако не начешеш, с отворени очи ще те заровят, тъй казват хората…
– Гражданко Дочева, в съгласие с разпоредбите на Съвета…
Гърлото му пресъхна, меракът не му позволяваше да говори повече. Застана пред нея, впи очи някъде в шията ѝ, запредвкусва удоволствието. Тя обаче не помръдваше и на милиметър. Мурафети, а? Ей сега ще те видя…
Той се пресегна лениво, подхвана хелоуинското труфило и дръпна рязко надолу. Дрешката, направена само за едно носене, се пръсна под натиска му като куп есенна шума. Онази не носеше сутиен – има си хас! – и гърдите ѝ лъснаха, мраморни, в светлината на прожекторите. Зърната им бяха настръхнали от есенния хлад, стърчаха големи и примамливи, направо да подлудееш. Той зачака да чуе писък и рев, но тя отказа да му направи кефа, само скръсти ръце и го загледа спокойно, предизвикателно. Инатеста крава, такива само бой ги оправя. Устата му пресъхна, внезапно му се допи бира. За миг се запита дали да не дръпне надолу и бикините – те и без това са големи долу-горе колкото пощенска марка, но инак не се вижда нищо, тая сигурно се бръсне по-често от него – после се усети, махна с ръка и се обърна към екипа си.
Маймунчетата и те вече бяха полуголички, пищяха и се суетяха насам-натам като пилци, лишени от закрилящата мощ на квачката. Дрешките им – една торба парцали, колко ли пари са стрували? – бяха накупчени по средата на двора, някой вече носеше тубата с бензин.
– Шефе, къде да ги палим?
Той се огледа преценяващо, махна с ръка по посока на дворната барака.
– Ей там някъде, потърсете място пò на завет. На всичко ли трябва да ви уча?
Обърна се към нея, опита се да я прониже с поглед, но се препъна някъде по средата, прииска му се да я удари с все сила, да я разкърви, да я натика в калта, да я смачка, да я унищожи. Боже, колко я ненавиждаше!
Зад гърба му се дочу шумотевица, във врата го лъхна жега, той се извърна и прикри очи с длан. Бараката беше пламнала като купа слама, някой от идиотите пак не беше си свършил работата както трябва…
И тогава, като в някой кадър от ужасяващ филм или, още по-лошо, непресекващ нощен кошмар, вратата на бараката се отвори с трясък и от нея изскочиха две други дребосъчета – всъщност не точно дребосъчета, защото пламъците бяха ги превърнали в грамадни факли – запремятаха се, заогъваха се в зигзаг срещу скованата от ужас човешка глутница, после клюмнаха и паднаха безжизнени някъде сред треволяка. Възцари се мъртва тишина, само трясъкът на пламъците продължи да се носи надалеч…
И тук, пак съвсем като на кино, някъде отзад, ама много, много изотзад, се понесе отчаян писък.
– Децата ми! Децата миииииииииии…
* * *
Празник на ужасите, какво да го правиш?
