Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 75% (11 гласувания)

 

2015 11 ergo sum

 

(Из дневника на един ангел...)

Наблюдавам внимателно лицето ѝ, докато тя свършва. Опитвам се да го правя по ненатрапчив начин, повече с ъгълчетата на очите, макар че от това едва ли има нужда – нейните собствени, при все и широко отворени, в този миг не виждат нищо, разбира се. Точно това се крие зад фразата Eyes wide shut, ако досега не ви го е обяснявал никой. Така май е с всички – или поне с повечето – от тяхната половина на човечеството. При мен е друго. Аз не мога да си позволя такъв безумен миг на забрава. Трябва да го запазя, на всяка цена да го запечатам в цялата му пулсираща спазматичност. Това е важно. Бих казал, дори решаващо. Без архивирането, без щателното запазване  – някъде из най-потайните ми чекмеджета – на колкото се може повече такива мигове, съществуването ми би се превърнало начаса в нещо напълно недоказуемо. По неизвестни за мен причини, моето собствено доказателство е не толкова старото, омръзнало до скомина cogito, колкото далеч по-старото, но невъзможно за омръзване coito. Хардуер. В него е единствената надежда.

Не че във всичко това има нещо особено оригинално. Напишете фразата в Гугъл и ще се убедите сами. Нищо ново под слънцето.

Впрочем, не го правете. Освен, разбира се, ако нямате нищо против на следващия ден да бъдете засипани от еротични реклами. Кажете ми какви реклами ви изпраща Гугъл – и аз ще ви кажа кои сте. Нищо скрито под слънцето.

Предишната – леко притеснителна жена, израснала в семейството на офицер – не издаваше нито звук, защото се боеше, че ще ни чуят съседите. Не успявам да забравя как настояваше да пускаме вентилатора в стаичката на малкото хотелче близо до плажа, макар и без да се преструва, че ѝ било горещо. Нито пък мога да си обясня защо в края на краищата всичко това ме вбеси дотам, че да сложа край. Някои неща си остават най-добре необяснени. На дъното на повечето истини ви дебне озъбената паст на Нищото.

И все пак имаше нещо героично, нещо много съветско, в решително стиснатите ѝ устни, в твърдата ѝ непреклонност да не издаде нито микрочастица от съкровената тайна на – инак немалката си – страст. Всички ние сме чеда на времената си – макар и всеки по свой начин.

Тази тук е друга. Самоуверено момиче. Достатъчно младо, за да може да си го позволи. Безсрамно. Естествено. Хищно. Силно. Хапе, драще и реве с пълни гърди. Да я слушаш е по-голямо удоволствие от самия акт. По-голямо удоволствие от всякаква музика. Нищо не може да бъде толкова автентично, колкото ревът не една жена в онези специални моменти – ако, разбира се, можете да бъдете сигурни, че тя не се опитва да ви го продаде. Но за опитното ухо между тези неща лежат бездни. Отново „разбира се“.

Любим се не особено често, защото и двамата сме научени да ценим редкостта на реалното, непринудено споделяне. Не знам как е при вас, но в собствения ми живот любовта – във всякакви други, освен чисто хомеопатични дози – се оказва свой собствен, най-ефективен разрушител. Опитайте се да я превърнете в нещо друго освен миг – и тя рано или късно се стоварва отгоре ви с цялата непоносима лекота на… Какво да ви обяснявам, сигурно го знаете и сами. Природата ни подмамва, като поставя пред носовете ни всевъзможни примамливи опиянители – но само до мига, в който свършим работата ѝ. Оттам нататък следват повече или по-малко болезнени моменти на отрезвяване.

Разбира се, има и хора с късмет, които успяват да направят от опиянението някакъв вид база за дългосрочно споразумение. Но, както изглежда, аз не съм от тях. Прекалено силна е потребността ми от изживяване на нови, непознати, опияняващи неща – или поне така съм свикнал да си представям себе си. Не познавам по-голям трепет от предвкусването на едно ново опознаване. Нито пък съм готов да пожертвам постоянното му очакване в името на нещото, наречено „сигурност“. Не че съм над всичко това, разбира се. То просто не ми е дадено – а пък времето, с което разполагам, е прекалено кратко, за да мога да си позволя да го губя във влачене из дебрите на самосъжалението. Такъв, както изглежда, е този живот. Следващият може и да се окаже по-различен. Когато му дойде времето, ще видим…

Ах, да – удоволствието. Забравих ли да го кажа? Удоволствието, както винаги, е пръв и най-лицемерен слуга на собственото его. Вечен Яго за един не по-малко вечен Отело, ако се съгласите да ми простите тази сравнително претенциозна формулировка. Изпуснете го само за миг от полезрението си – и то начаса се е изправило зад гърба ви, с грамаден нож в ръка – също като сянката, приближаваща се към дамата под душа от „Психо“. Това поне е собственото ми усещане. Разбирам, че цялата тази галиматия сигурно е предназначена само и единствено да ми даде усещане за контрол над онзи, другия вътре в мен, който всъщност взема решенията. Потайният. Сивият. Кардиналът. Заслушайте се по-внимателно в някое парче на Чарлз Мингус – или който и да е от джаз-гениите – и моментално ще разберете какво имам пред вид. Бавното осъзнаване на неизбежността, на скачеността, между удоволствието и болката, между опиянението и отрезвяването, е едно от основните достойнства на всяко будно човешко съществуване. Не ще и дума, една от основните суети на моето собствено е надеждата, че успявам да се държа повече или по-малко буден, дори и в леглото. Джазът просто е една от по-непосредствените форми на това осъзнаване.

Оттук и потребността ми да запечатвам. Без успокояващото присъствие на едно, по възможност необятно количество съхранени свидетелства, времето губи единствено познатото си измерение – посоката – а заедно с нея постепенно изчезва и пространството. Тези две неща са неразривно свързани едно с друго, не само защото го е казал еди кой си. Успеете ли да унищожите измеренията на времето си, пространството тозчас се свива и придобива единствената форма, която може да притежава без наличността на време – тоест пълна, абсолютна празнота.

* * *

À propos време… Изглежда започвам да остарявам. Почти щях да забравя, докато умувам така. Чака ме още доста работа. Приготвил съм отдавна големия пластмасов чувал. Доста отдавна, разбира се. Единственият проблем – след всички галиматии, философствания и прочие завъртулки – е как да се избавите от тялото. Това е единствената трудност, останалото са просто вид подробности.

Наблюдавам внимателно лицето ѝ, докато тя свършва…

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 13 часа
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 1 ден
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 5 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици