1 1 1 1 1 Оценка 75% (4 гласувания)
Pin It

Църквата е бяла пряспа сняг, която не се стопява никога. Аз садя кокичета, зюмбюли и цветя, чиито имена не зная, събирам свещите, преди съвсем да догорят, сутрин отварям, когато ми се обади някой човек. Хората прииждат отвсякъде. Не зная откъде излезе, че светецът помагал – може и от моята жена да е: ако се помолиш на Свети Никола, но рано, в шест, когато слънцето е колкото окото на котарака Васко, тогава светецът сбъдвал молитвата на човека. В шест часа моята Катерина вземаше ключа и се молеше да оздравея. Не бях болен, само дето в главата ми беше стопанката на Васко котарака – учителката, по-хубава от целия свят, самотна като пътеката към гроба на майка ми. Виждах тази учителка и котарака ѝ Васко и там, дето ги нямаше, и дето ги имаше. Аз и Катерина имахме дъщеря – една шепа дете на осем месеца, черни очи като щастливата нощ, когато за пръв път видях учителката и котарака ѝ Васко по нашата улица.

Бебето, моята светулка, изчезна някъде и не се връщаше в мислите ми. Виждах учителката. А жена ми Катерина взе да става в шест. Къде изчезва, питах се, и я проследих – при светията ходеше. Надявах се да го помоли – да си намери някого, да не е сама. Чух какво молеше моята Катерина – Позволи му да оздравее. Ти си Никола и той е Никола. Върни го към нашата къща. Върни го към мене.

Аз, глупакът, я вързах да не може да ходи при светията, но тя сряза въжето и на другия ден Катерина и детето на осем месеца, най-хубавото дете, седят пред иконата. Моля те, нека оздравее моят Никола. Катерина ли да пропъдя, иконата ли да запаля? Какво да правя? Учителката беше по-светла от светулката и от Свети Никола. Садя цветя и докато ги садя, тя ми пред очите. Детското креватче съвсем изчезна. Забравих детето и вечер, като си се усмихваше – не го виждах. Бях свалил иконата на светеца и той не чуваше Катерина.

В бялата черква дойде тя, учителката. Очи съвсем обикновени, кафяви и чак като те погледнат, разбираш, че в тях има нещо, което Господ дава само на някои – безкрайност им дава. Протегнах ръка да я докосна и тя не избяга.

– Остави светеца на място – каза учителката.

– Защо? – попитах я. Не можех да се откъсна от нейната безкрайност. Там беше гробът на мама.

– Искам да се помоля – отвърна тя.

Послушах я. Оставих иконата на мястото ѝ. Черквата е малка, седнах пред вратата. Надявах се, че гласът на учителката е бряг за мен. Не биваше да слушам. Трябваше да избягам. Но останах. Убий го, Господи – каза тя. – Убий го. Моля те – това беше цялата ѝ молитва.

Когато излезе, лицето ѝ бе влажно, пътеката в очите ѝ се бе превърнала в нож. На другия ден тя пак дойде. Беше рано.

– Жена ти ти ми каза, че светията помага в шест – прошепна тя. Отвори ми черквата.

– Убий го, Господи. Убий го. Убий го.

Стоях до вратата, слушах и след час, може би след век, видях очите ѝ, лицето ѝ от седеф.

– Извинявай – казах. – Сигурно е грешно, че ти досаждам. Но чух как се молиш. „Убий го“. Кой е този човек? Какво ти е сторил?

Тя нищо не отговори. Погледна ме с тези очи – в тях имаше жар. Видях креватчето на светулката, видях чертите на детето си, които бях забравил. Но знаех, че всичко бих направил за тази жена. Човек трябва да живее десет живота, за да разбере, че няма нужда от друго – любовта идва като дъжд, като градушка, като закъснял влак – не питаш къде отива. Но само в този влак ще бъдеш щастлив.

– Кажи ми кой е тоя човек. Защо молиш Господ да го убие?

Тя ме погледна – за секунда, за цял космос секунди под иконата на свети Никола.

– Ти си тоя човек – каза тя. – Толкова време не ме забелязваш.

После ме целуна. Може би аз пръв я целунах. Никога няма да разбера това. Горях. Знаех какво е безкрайност. Тя беше това. Мургава като речно дъно. Знаех, не бих могъл да живея повече без нея. На сутринта заминахме – хванахме първия влак, който се появи на гарата. Всичко оставих – дрехи, обувки, телевизор, къща. Тя беше седеф и щастливи очи. Те тлееха, бяха светли и мои. Работехме в някое градче – аз съм прибран човек и разбирам от цветя – винаги отваряхме магазин за цветя. Но когато видех, че тръгва към църквата в градчето – знаех за какво ще моли – убий го, Господи! Убий го. Не чаках да довърши молитвата си, нито да избяга от мен по самотна пътека към гроба на мама. Не ѝ позволявах да се превърне в острие. Грабвах я на ръце и я целувах, а може би тя първа ме целуваше – това никога не узнах. Тръгвахме към друго градче. Към друг магазин за цветя, към друга църква, която се казва Свети Никола.

И така, когато един ден – беше петък, в петък съм се родил и в петък се е родила тя, сигурно затова съм успял да забележа колко са тихи стъпките ѝ. В петък срещнах Катерина. Жена ми, с която още не се бях развел както подобава, и едно дете – дребно, в огромна рокличка. Отначало то не ми хареса – крака като пирончета, но това дете беше моята светулка, бях забравил чертите на лицето ѝ. Нищо не помнех от тях. Детето въобще не тръгна към мене. Не ме погледна. Катерина също не ме погледна. Чакай. Това беше моята Катерина. Това беше моята светулка. Побягнах към тях.

– Сложихме цветя на гроба на майка ти – каза Катерина, но аз не исках да я слушам. Гледах детето – най-хубавото дете. С очи като най-щастливата ми нощ. Красиви като космоса. Нямаха пари за хляб. Роклята можеше да побере десет хлапета като светулката.

Аз разбирам от цветя. Продавам цветя. Садя цветя. Живеем отново в къщата – малка, един етаж, една стая, но какви лалета греят пред вратата. И всичките съм кръстил „светулка“. Детето има четири рокли точно като за него.

Сутрин в шест идва тя – в очите ѝ е оня пътека, към безкрайността. Тя е красива, най-красивата жена. Бе продавала цветя с мене във всички градове на България, където има църква Свети Никола.Тя взема ключа от ръцете ми точно в шест сутринта, след нея ходи един котарак. Слънцето в шест е голямо точно колкото окото му.

– Ти знаеш, Господи! – шепти жената час, два часа, век. Когато излиза от църквата, лицето ѝ е меко и свети, очите ѝ са големи. В тях всичко е безкрайно.

– Моля светеца да убие теб – каза ми тя.

Pin It
Здравка Евтимова
Здравка Евтимова (род. 1959) е българска писателка.Завършила е Великотърновския университет през 1985 г., специалност английска филология.Автор е на четири сборника с разкази и четири романа, публикувани в България. Нейни разкази са публикувани в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Германия, където през 1999 г. тя печели наградата за къс разказ в конкурса за разкази на фондация Lege Artis.
Други статии от този автор

Посетители

69

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
     Две различни... преди 19 часа
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 19 часа
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 22 часа
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 2 дни
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 2 дни
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 2 дни
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 5 дни
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 2 седмици
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 2 седмици
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... Петък, 30 Октомври 2020
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... Петък, 30 Октомври 2020
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020