1 1 1 1 1 Оценка 66% (7 гласувания)
Pin It

Обичам книги като новата на Бойка Асиова „Лудовица“. Уж е само сборник с разкази, но е много повече – книга за всичко, от онези, рядко срещаните, които не се интересуват от жанровете и са белег на зенита на писателския талант. Тези разкази са като угнили круши – когато крушата е най-сладка. Като изделието на медникар са – дълъг труд с леко търпеливо почукване на длетото. Вътре има хора от различни времена, които са толкова пълнокръвни, че можеш да ги пипнеш. И такъв хубав език, че изведнъж разбираш – гласът на Бойка Асиова не е само нейният авторски глас, а идва от много дълбоко. Или, ако цитираме от книгата, тези разкази са като „баене – нанизано от отделни зърна поплак, ромон, въздишка, шепот, тишина, молитва – накъсано и слято, което прогонва болестта“.

Деян Енев

 

Дедо Войно

2015 06 Ludovitsa-CoverДедо Войно пушеше с луличка. Мъничка, тантурестка, с късо сакче отстрани, за което я държеше с три пръста по неподражаем начин. Сам си я беше направил. Удивително приличаше на него. При дръпване примижаваше и в следващия миг се замисляше – дълбокомудрено, потъваше през три дъна навътре в себе си. Всеки път така, каквото и да прави, където и да е.

Разправяха, че това несрещано име му било измислено от някоя си магесница. Майка му раждала много пъти и децата все й умирали. Девети поред плод зреел в утробата й, тя примирала от страх същото ли ще го постигне, както предишните осем. Опитни жени я приучили да се допита до Гроза Тодор, жената, към чието лично име се залепило това на мъжа й, отдавна покойник. Живеела във воденицата си на края на града, потрупана със забрава като всичко в нея от многогодишния напластяван паспал.

– Името требува да е страшно – посъветвала старата воденичарка бременната жена.

– Колко страшно? – едвам отворила уста да попита невестата, товарница с девета рожба на сърце и ни едно живо на ръце.

– Дотолкова, че Дявола като го чуе, да не смее да припари до детето.

Петимна за потомство бъдещата майка гледала Гроза Тодор като съща Богородица, несвестна като какво ще да е това страшно име.

– Нека е Войно – отсякла воденичарката Гроза Тодор, като видяла колко притеснение извикал съветът й. Попът сетне така и го записал в кръщелното.

Дедо Войно извеждаше овцете си през лятото в планината. Прекарваше ги през широката просека над клека и ги пускаше по мерата. Стадото му има-няма двеста брави се посипваше като ориз по поляните. Разделяше се по на две, три и повече потоци, според това колко овце се явят водачи. Вардеше ги да не минат оттатък превала Кралеви порти, че сетне нямаше връщане. Щяха да се сурнат към Валявишки езера и иди ги търси. Привечер се сбираха в огромен беловълнест поток, провираха се през пътеката всред клека, чиито клони сякаш бяха присвили голи коленца, за да сторят път на животните и се прибираха в лятната търла на Циовото ниве.

Дедо Войно лекуваше очебол с баене и изворна вода. Караше болния да се просне на пода направо на дюшемето в стаичката му като първо изпъждаше всички навънка. Изваждаше от една торбичка дребни езерни камъчета и ги нареждаше в кръг около болното око. Преди това намазваше мястото с меча мас. Беше се борил с мечка. Грабнала му тя брав от стадото. Настигнал я той и задърпал живата още овца. Дедо Войно и кучето от едната страна, мечката от друга. Накрая надвил, разпрал мечката и взел маста й. Абе така разказваше, все едно, че е гребнал мас от пръстена паница. Никой не вярваше на тия му приказки за срещата със звяра, като го гледаха колко е ситен, но споходеше ли ги болка, забравяха за подигравките към него и тичаха да им даде лек. Дедо Войно носеше добра душа и не се докачаше на хората за неверието им.

Та камъчетата беше събрал сам по плитчините на Рибните езера, които поемаха водите на най-голямото в Пирин Папазгьол преди от тях да потече Ретиже. Преливаха едно в друго, камъчетата се отъркваха в нежните им вълнички, почукваха се челце в челце, докосваха танцуващите пъстърви и пропущаха водата надолу. Реката я поемаше, набъбваше от потоците по двата склона, кипеше и се гневеше на заклещилите я скали. По-лекомислените камъчета се въргаляха по нанадолнището, напускаха планината и по Ретиже, по Ретиже, сетне по Места стигаха чак до Бело море.

Шепичка мънички сиви, бели, жълтеникави, с тъмни жилчици, с искрички слюда като малки слънчица. Не можеше да се знае дали вълшебната им сила идваше от дъното на Папазгьол, където живееше черният овен и днес. Твърдеше го самият дедо Войно, че виждал вечер как стопанинът на езерото излиза из водите и пасе по брега.

А може пък старецът самият да им беше вдъхнал целебна сила. Знае ли се?!

Дедо Войно погалваше шепичката камъчета и начваше да говори своите баялки, от никого неразбрани. Това ставаше, когато слизаше у дома си в края на късното лято. Ако пък болният хептен е назор домашните му го отвеждаха горе над клека, по самото било на планината.

В края на дните си дедо Войно не пожела никому да предаде това си умение. И на най-близките си. Казваше им: Това ми е от Горе! Имаше се за пратеник на Бога и белязан единствен да го може. Онова неразбираното баене – нанизано от отделни зърна поплак, ромон, въздишка, шепот, тишина, молитва – накъсано и слято, което прогонваше болестта.

– Не е нива, да ви я припиша, децо. Нито са цървули да ви ги остава да ги доизносите, – мълвеше той на щерките си, наобиколили смъртния му одър. – Това ми е от… – и едва изправяше кльощавия си и крив като кука показалец в посоката, където трябваше да седи Поръчителят на неговата дарба. Те поглеждаха към гредите на тавана, от който нагоре трябваше да са Божите селения. И като не виждаха ни Господ, ни трона Му, ни розовобузи ангели, а само чернилка, напластена от пушека, който огнището изкашлюваше има-нема от сто години, кръстеха се и смирени се разшетваха около баща си, за да облегчат края му.

Пък баба Войновица предеше до главата му.

 

Дедо Войно беше от рядката порода щастливи хора. Не по битие, а по характер. Иначе дните му се нижаха като на другите – тежки, трудни, дълги. Оскъдица беше белязала всичкото пространството около него и цялото му съществуване.

Можеше да му свърши брашното, дървата, тютюнецът, дните дори. Детството му нямаше свършване. То щеше да осветлява с простодушието си и живота му в отвъдното чак.

 

– Боже, каква убост!- зазяпал се по стенописите, дедо Войно видя Душата на грешника, току-що въздигнала се от Земята как клечи между Ада и Рая. Чуди се тя накъде да хване и, опппа-а-а, пред нея издрънчаха везни. Невидима ръка ги държи за куката, а двете големи паланзи празни се поклатиха в небитието. Синджирите прозвъняха. Изцедена отнякъде светлина се пречупи в калайдисаните до блясък медни блюда, прилични на шепи, подканящи да се нагнездиш в тях. От едната страна на везните стои Сатаната – зъл, с кокалести яки пръсти, с рога и опашка. Страховит. От другата Ангелът – бледолик, с току-що изпрани бели крила, чистичък, хрисимичък. Благ.

– И, глей сега – шепне си дедо Войно – Сатаната и Ангело се карат чия е Душата. На мене е, вика Лукавия, моя е, вика Ангело. Тя, милата…

– Коя? – пита баба Войновица и продължава да преде.

– Душата, бабо, душата се чуди накъде да фане – продължава своя разказ дедо Войно като същи очевидец на срещата в небесните селения и върнал се току-що оттам.

– Оти се чуди? Види се не е била праведна – уж изрази съмнение баба Войновица, но тонът й беше толкова остър, като да се имаше с душата на незнайния грешник и това й даваше основание да я отпрати направо в Ада.

– Немой така, невесто – така дедо Войно се обръщаше към жена си и на стари години, щом искаше да я омилостиви. Той изпитваше постоянно съпричастие към нечия душа.

– Слушай, викаш в манастира си видел картинката с Душата и Сатаната. Та в кой манастир? – изведнъж тя се сети, че скоро не е била на манастир, няма значение кой, ще рече и дедо Войно не е бил, и тука нещо от разказа на стареца й се обърка.

Баба Войновица продължи да си преде до сглавето му.

 

Вървища и екопътеки

Откъм източната страна на Пирин населението казва пътека. Оттатък, откъм Западната – вървища. На мен ми харесва вървища. Думата повече е заредена с движение. В нея има неотстъпчива устременост, издръжливост, якост. Воля. Тя се усеща в нагнетеното „ър“. Вековитост навява. Изначална.

По ми харесва вървища. Но самата рядко я употребявам. Някак си ме респектира. Това не е дума, която да се въргаля в устата ти катадневно. Отговорна ми е. Насъщна. Върви да кажеш вървищата на Левски, вървищата на Гоце, на Даме, на Яворов… Има мисия. Вървищата се проправят, утъпкват, извървяват се лично. Пред тях се открива хоризонт. И по утъпканите от някого вървища, бродят неговите следовници.

Не иде да кажеш екопътеката на Гоце. Конфузно е да видиш във въображението стегнатите в навуща нозе на войводата как вардят да не стъпчат някое цветенце, защитено по списъка на ЮНЕСКО.

Иначе е хубаво, че днес на много места по нашите планини, високи и ниски, грижлива ръка е направила екопътеки. В началото винаги има указателно табло, на син фон венец от 27-те звезди на страните членки, на което пише, че екопътеката еди коя си е правена по програма на Европейския съюз еди коя си, и т.н. Почистени, обозначени, с кошчета за боклук, минават над планински потоци през мостчета с перила да се държат за тях гражданята. Па стълбички, па пейчици. Хубаво. Културно. Е, таблата някакси като лишеи са плъзнали по красотите на природата, ама нейсе.

Пътека скромна, всекидневна, но потребна. По една такава пътека пред очите ми иззад ракитата изникна бабка с чувалче на рамо. Смалила се стара женица, с весела забрадка на трендафили, с ръце прилични на измито от пороище коренищенце. Не коренище, а коренищенце, защото и ръцете й, и те дребни. Като от книжка с български народни приказки, рисувана от Никола Мирчев. А това си беше истинска жива баба. Баба Злата от Гайтаниново. Ходила да събира съчки за зимата. Зиян да не стават, рече. Това „зиян да не става“ си е едно правило, един двигателен мах, който движи такива същества. Мотивира ги демек. Пък и да си сваря чорбица, добави старата жена. Спря се да си почине. Приседна на странището с обгоряла августовска трева, подпря чувалчето на камъка. Да сме се запознали. Добре, да се запознаем, рекох. Докато да си кажа името, тя взе, че ми запя песен за Дядо Атанас Тешовалията.

– Ам ти не знаеш ли кой е? – веднага ме заподозря бабката в неосведоменост. – Ам той с Гоце е бил дружина и по тях наште села съ й крил. Стара съм веке. А кък беше хубаво кат ходехме с читалището на Пирин пее.

Сетне щях да прочета в една книга: „Всякога, когато седаше да се храни, преди да разреже хлеба, с едно бързо движение той правеше върху него с ножа си кръст. Колкото и да беше гладен, Тешовалията не хапваше хлеб преди да го е „прекръстил“.

Та този Атанас Тешовалията, това пиле перинско, е имал вървища по планината. Със сигурност негови си.

В бабината-Златина пътека имаше нещо топло, добро, истинско. Минаваше край нивичките на пиринското село, прилични на разхвърляни престилки и с големина горе-долу такава, с натъркаляни тикви по тях и с готов за бране боб. На места вървеше досами вадата, отдалечаваше се, сетне внезапно завиваше и се връщаше отново, за да се мушне под водата.

Как ли баба Злата е прескочила вадата с късичките си нозе? Дали пък не е литнала над потока? Обърнах се – нямаше я.

Публикува се със съгласието на авторката.

Pin It
Бойка Асиова
Бойка Асиова е българска писателка и журналистка. Автор е на книгите „Добрата дума“ (1985), публицистика, сборниците с разкази „Сребърна пара“ (1987), „Да излъжеш дявола“ (1999), „Мир вам, сто врабчета“ (2001), „Приписки“ (2003), „Време назаем“ (2004), „Песните на мама“ (2005) – сборник народни песни, както и комиксът за юноши The X Files skin Deep (1998). Сборникът с разкази „Мъжко можене“ (2002) и романът „Яловата вдовица“ (2007, II изд. 2007) са издадени от „Жанет 45.
Други статии от този автор

Посетители

87

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020