Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2015 06 pergamentov zalezРежещото слънце го прониза с милион наноскопични остриета, устата му се изпълни с горчиво-сладък привкус, замириса му на буря и дъжд, замириса на детство. Неочаквано го подгони жажда, той забърза сред потока от хора, идещ насреща по вечерния булевард – приведен, прикрит, с лице, забито в тротоара, по неизвестно каква привичка. Тълпата се беше сгъстила пред лъскавите витрини на магазин за електроника, той се побута малко, после спря, впримчен от общия транс, вгледа се в лицето, което го зяпаше от стотина различно големи екрани отсреща. Пергаментово лице на фона на пергаментов залез. Безизразни, неподвижни очи с форма и цвят на космически дупки. Какво толкова му зяпат, помисли си той, после прочете надписите, схвана. Тазгодишният шампион по масови убийства. Нам си колко жертви, голяма преднина пред следващия. Жива легенда. Все още…

Сви рамене, приведе се още повече и си проби път. Болката в тила запулсира по-силно от обичайно, той ускори крачка и заскимтя тихо, в такт със собствените си стъпки. Нямаше представа къде отива, но вече беше свикнал да се доверява на тялото, което очевидно знаеше много повече от самия него. Зави на няколко пъти във все по-тесни и по-малко угледни улици, поизправи се малко, защото тук вече не се чувстваше така наблюдаван. Не че това имаше значение, доколкото съзнанието беше в състояние да му обясни нещо. Повървя така още малко, докато тялото му се изви надясно, последва го в тесния вход с блещукащ отгоре неон, изчака, докато очите му свикнат с полумрака вътре, потегли отново. Старата кукумявка, която дремеше на пост пред вратата на тоалетните, го изгледа фамилиарно, очите ѝ леко се разшириха, но това не беше негова работа, пък и нямаше дребни, подмина я без да дава вид, че е усетил нещо, заспуска се надолу по витата метална стълба. Краката му отново си знаеха работата, дори знаеха на кое стъпало да подвият леко, за да избегнат назъбеното парче панел, дебнещо да прореже или скъса каквото може. Умно, все още свястно тяло.

Долу в бардака се виеха около пилони момичета с увиснали задници и лишени от всякакъв ентусиазъм цици. Някои от тях му се сториха познати. Задниците, не момичетата. Той се отпусна в едно от сепаретата, повика си бира.

– При нас се предплаща – измуча откъм тъмното агресивната юница, която тук разнасяше напитките.

Той размаха вяло пластмасовата карта, която бяха му дали ония от Институцията на изпроводяк. „Ние не само спасяваме животи, ние ги правим възможни“.

Онази развя картата му над гривната на ръката си, кимна все така намусено, донесе малка запотена бутилка. Той веднага извика още две. Нямаше желание да вижда юницата прекалено често.

Приближиха се две, едната руса. Седнаха до него, опитаха се да го притиснат помежду си, но бързо усетиха грешката, поотдръпнаха се.

– Кое е твоето удоволствие, сладък? – попита не-русата. Усещаше се, че е задавала този въпрос прекалено много пъти, гласът ѝ звучеше кухо, неубедително.

Той се вгледа в русата. Изглеждаше още младичка, нямаше цици за пет пари, но краката и дупето ѝ бяха наред.

– Ще си говорим ли? – попита той – Кой е майчиният ти език?

– И без това не го можеш – отвърна тя игриво, после добави на родния му диалект – Щот съм утдальеку и гуворя мьеку.

– Ей, Дельо, кат та ряпна у зяльката! – отвърна той и със задоволство проследи как челюстта ѝ се отпусна надолу. – Свитà й малък колкут ино желъдчи. Ко ша пийш?

– Аз… аз не пия по работно време – каза тя малко стреснато, на официалния език, поотдръпна се назад и понечи да си тръгне. Той я хвана за китката, не грубо, но не и лигаво, застави я да седне отново. Тя надигна очи и затърси помощ из тъмното.

– За да разговаряте с момичетата трябва да предплатите, уважаеми.

Шефката, самата тя хич не лоша за шляпане, беше изникнала буквално изпод земята. Той въздъхна шумно и размаха пред носа ѝ картата си.

– Тук пластмаса използваме само в задните стаички – отвърна тя властно. Знаеше си и мястото, и работата. – Ако нямате кеш, ще ви помоля да напуснете заведението. След като довършите питиетата си, разбира се.

Той се вслуша в тялото си, кротна. Нямаше желание за нови болки. Онази  в тила му беше достатъчна.

– Аз ще платя вместо него – изскърца някъде зад врата му стара, поръждавяла врата. Или глас като стара, поръждавяла врата. Той се извърна с мъка – болката не закъсня да се метне отгоре му – присви очи, вгледа се.

От задното сепаре го гледаше старче с хищни пръсти и лице, фалшиво като шестолевка. Малката използва момента и се спаси някъде из дебрите на интериора. Той изсъска ядно – сега тебе ли да шибам, а, дъртако? – това на ум, разбира се, после махна с ръка в знак на уж-благодарност. Онова се изви змийската и се приплъзна на канапето до него.

– Няма нищо, ще си намериш друга. Я ги гледай колко са, като жълти стотинки в касичка. Тая и без това за нищо не става, опитвал съм я. Каква отрова ще си поръчаш?

Той посочи мълчаливо към неначенатите бири, поотдръпна се. Откъм старчето се носеше неопределена, но интензивна миризма.

– Отдавна не беше се мяркал, вече се питахме какво ли е станало – добави онова, после раззина няколко дузини чисто нови зъбни протези. – Даже Чепът лично пита за тебе. Бил си един от най-добрите му хора, трябвал си му…

Той притаи дъх, отпи предпазливо от най-близката бира. Вкусът му се стори напарфюмиран и изкуствен, жаждата му внезапно беше изчезнала.

– Трябва да има близо година – продължи старчето. – Що така се криеш, забрави ли приятелите си?

Година? В главата му заблещукаха разноцветни тревожни лампички. Беше прекарал в Институцията само няколко дни, най-много седмица. Повече от това никога не би могъл да плати. Впрочем, дори и това…

Странно, никога до този момент не беше се запитвал кой ли е платил престоя му в Институцията. А и ония никога не бяха го питали нещо такова. „Ние не само спасяваме животи, ние ги правим възможни“. Пак тая тъпотия, дето виси на всеки ъгъл в този човешки мравуняк. Има си хас и да излезе истина…

На баба ти налъмите, истина…

– Кво си се умисли такъв, не ти ли се приказва?

– Гледай сега, апап, благодаря ти много за любезността и всичко, но що не си се изместиш обратно на мястото, а?

Онова го изгледа изпитателно, през очите му се извъртяха един куп емоции, като картинки на машина-ротативка, после изглежда реши, че ще е най-добре да последва съвета и се оттегли мълчаливо, със скрита между тесните плешки заплаха.

Той потри тила си, без надежда да прилъже болката, стана и се приготви да си тръгва. Старчето отзад съскаше нещо яростно в лъскав мобилен телефон. Той се пресегна и взе играчката от ръчицата-кука.

– Сигурен ли си, че е той? – дуднеше отсреща възбуден, прокъсван от астма и лоши зъби фалцет. – Да не пращам бойците напразно, ей? Откъсвам ти главата, ако ме преметнеш!

Нещо го ужили в ръката, той изстена и изтърва телефона. Старчето посегна да го ръгне още веднъж. Той примижа…

Отвори очи отново, прецени обстановката. Ръцете му бяха направили нещо, неизвестно какво, но старчето се беше отпуснало по гръб на канапето си, белтъците на очите му преобърнати и големи като варени яйца, от устата му пяна, пяна. Нямаше усещане някой от редките посетители да е забелязал нещо. И да бяха, имаха достатъчно ум в главите, за да се правят, че не са. Отпи от питието на старчето, наля остатъка върху ранената си ръка и потегли към изхода.

* * *

Лицето на униформения служител на входа – изковано с боен чук от някакъв много корав, много сърдит метал – също изглеждаше странно познато. Вече започваше да му писва от познати лица. От тях, както изглежда, не можеше да се очаква нищо добро.

Онзи вдигна с неудоволствие поглед от малкото телевизорче, на което следеше някаква гладиаторска игра. Лъхна космически мраз.

– Аз… Вчера ме изписаха оттук. – Той пристъпи от крак на крак, и сам не разбираше защо се държи като ученичка. Може би респект пред униформата. Пак нещо от миналото, което отказва да се появи открито.

Ченгето го продупчи с поглед на две-три места, недоверието в погледа му придоби още повече тежест, захлупи го като крина и го накара да се присвие.

– За информация ще трябва да дойдете утре, в нормално работно време. – Гласът беше от същия калибър като лицето. Глас, направен да пробива дупки в железобетон.

– Аз исках да попитам само.

– Тук не е информация, друже. Казах ти вече.

При други обстоятелства сигурно би отстъпил, но това „друже“ го накара да настръхне. Ненавиждаше кратката думичка, неизвестно защо. Облиза бавно устни и оголи всичките си зъби в гадна, вълча усмивка.

– Слушай, слушай. Тя моята е една такава, смешна.

Онзи стана – беше поне с глава и половина над него, едно на ръка множеството килограми заплашителна, мускулеста маса – заобиколи елегантния плот на рецепцията, с холографско лого на Институцията в гигантски размер, изправи се пред него с палци, вкопани зад колана. Не каза нито дума, разбира се.

– Та, гледай сега: как е възможно да съм бил тук цяла година, но въпреки това да съм прекарал при вас само няколко дни?

Ударът дойде очаквано, ако и значително по-мощно, отколкото беше му се искало. Сигурно би могъл да го избегне, особено ако затвори очи, но тялото му очевидно беше си намислило нещо друго. Той се вкопчи в униформата на ченгето, увисна на нея като маймунче на цица и започна да хленчи отчаяно. С удоволствие регистрира, че онзи побесня ужасно, сигурно заради кървавите петна, които го оплескаха здравата. Нямаше как да го удря силно така, пък и се опитваше да спаси каквото беше останало от униформата.

– Помощ, помощ, помощ! – записка той със странен, непознат глас, който при други обстоятелства сигурно би го накарал да се позасмее. – Помооощ!

Сцената продължи още няколко трагикомични мига, след което той се осъзна отново на улицата, омазан отгоре до долу в кръв, но непонятно доволен, почти ликуващ. Разбра защо чак когато откри в джоба си масивна връзка ключове, плюс служебното удостоверение на ченгето, с магнитна лента и триизмерен портрет-холограма.

Малко по малко започваше да разбира защо ли онзи дивак, Чепа, има толкова наложителна нужда от него.

* * *

Подземният гараж сигурно беше голям колкото няколко футболни игрища, а и препълнен като сцена на филмова масовка, та му се наложи доста да послуша тялото си, докато успя да се промъкне до един от асансьорите. Добре че тук, сред суматохата от линейки и всевъзможни човешки руини, никой не обръщаше внимание на кръвта по лицето и дрехите му.

Смътното предположение се оказа вярно – без картата не ченгето не би могъл да стигне и до партера. Тук всичко се управляваше стриктно и централно – включително и всевъзможните камери, които със сигурност вече го бяха увековечили многократно – но това му беше сравнително безразлично. Мутрата, която го съзерцаваше откъм огледалото на асансьора и без това му беше силно непозната.

Тялото му избра тринадесетия етаж. Не беше суеверен, или поне не си спомняше някога да е бил, но въпреки това го побиха леки тръпки. Предусещането за връщане у дома, навярно.

Тук горе беше празно. Като се изключат камерите на всеки няколко метра, разбира се – не ги виждаше, но буквално усещаше докосванията на погледите им по кожата си. Тялото му нехаеше и това му даде нужния кураж. Пое из лабиринта от коридори, следвайки червената линия на пода. Другите цветове не му говореха нищо.

Тук! Врата като всички останали – няма номер, няма нищо, само мрачното око на камерата над горната рамка – но въпреки това той знаеше, че това е неговата врата. Бръкна в джоба си, извади връзката ключове, остави пръстите си да изберат правилния, превъртя го. Всичко се получаваше някак прекалено лесно, но сега нямаше време за подобни безпокойства.

Да се завърнеш в бащината къща. Усещането го пресрещна твърдо като удар в слънчевия сплит, той дори се олюля от неочаквана слабост, но я надви и прекрачи прага.

Беше очаквал болничен интериор – уреди, специално легло, такива работи – та неочаквано уютната обстановка го завари неподготвен. Неголям екран на една от стените, легло с размерите на малък плувен басейн, два кожени фотьойла, стъклена масичка с – хе! – разтворена книга върху нея. Не си спомняше да е чел нещо през живота си, пък и такъв лукс като реална, истинска книга никога не би минал през ума му – а и защо ли? – но усещането, че някой тук е помислил, че той може и да върши нещо толкова немислимо като четене на книга, приятно погъделичка самолюбието му. Тия тук знаят как да си купуват каквото поискат, очевидно. Или когото поискат.

Тялото му отново реагира преди самият той да е осъзнал каквото и да било. Оказа се зад полупритворената врата на банята преди ония отзад да успеят да го видят. Не беше чул нито стъпки, нито превъртане на ключ.

Бяха трима, двама младоци и един по-стар, и тримата в работни комбинезони от специален материал, малко като астронавти. Липсваха им само шлемове и дихателни бутилки на гърба. Единият от младоците буташе болнична носилка на колела, върху нея…

Стомахът му се присви така остро, че за малко не изрева от болка. Беше момата от бардака, русата. Бяха ѝ обръснали главата и бинтовали почти до неузнаваемост, но тялото му не познаваше неща като съмнения. Беше тя – същите крака, дупе и цици, само че сега превърнати в нещо, от което се очаква да се прави салам. Или резервни части, каквото дойде.

– Тая кога ще я кълцат? – попита единият от младоците, фалцетът му пълен със спомени за акне и самотни мастурбации.

– Когато дойде поръчката, кога! – отсече другият младок. – Ти да не мислиш, че тук търгуваме с карантия? Всичко става в реално време, човек. Те се обаждат, ние доставяме. Аламинут…

– Затваряйте си плювалниците, че да не се окажете утре на нейно място – прекъсна ги по-старият, гласът му като ютия, падаща отвисоко. – Айде, че имаме още поне една дузина други като нея да разнасяме.

Той се задейства, малко като в забавен кадър от самурайски филм. Мечове, глави, цъфнали насред сцената фойерверки от кръв. Единственото, което успя да мине през ума му, докато следеше как тялото му работи самостоятелно и прецизно като роботизирана сенокосачка, беше, че сигурно има далеч по-хубави предсмъртни думи. А може би не, казва ли ти някой?

* * *

Опомни се неизвестно кога. От времето не бяха останали и парцали, нито дори миниатюрни късчета. Само цветове – или по-точно един от цветовете. Нямаше ни най-малка представа колко дълго беше продължило всичко, пък и това нямаше никакво значение. Останало беше само едно – нещо много, много червено…

Беше облечен в чисто нов костюм, прилично обръснат, напарфюмиран, курдисан в голямо кресло като някаква мумия от патетичен, холивудски-измайсторен хорър. От всички страни в лицето му бяха заврени микрофони и камери, плюс придружаваща ги сюрия човешки същества, запотени и възбудени, с неприятна колективна миризма на подплашено стадо.

– Как се чувствате в ролята на нов шампион?

– Какво е усещането да си внезапно толкова известен?

– Трудно ли ви беше да подобрите рекорда?

– Планирахте ли го? Или това беше спонтанен акт?

Очите му тежаха поне по няколко тона парчето. Той събра всичките си останали сили и повдигна поглед към стените от екрани, които обрамчаваха помещението.

И изпъшка.

От всички екрани го наблюдаваше странно, до болка познато лице – замръзнала посред лято човешка маска. Безизразни, неподвижни очи с форма и цвят на космически дупки. Пергаментово лице на фона на пергаментов залез.

Пергаментов залез... Пергаментов залез... Пергаментов залез.

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

10
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици