Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

2015 02  fear of loveТя се страхува. Не, тя е в паника. И това се случва винаги, когато го види. Усмихва се, гушва го, не казва здрасти. Целува го. Някак небрежно, разсеяно. А как ѝ се иска да е иначе – да е жадно, да е горещо. Даже диво, а не така стреснато. Но не може. Всеки път го поглежда и усеща как на върха на езика ѝ се покатерват старите буквички, току виж се изплъзнали като отпасани. Не, не бива да го допуска. Търкулнат ли се веднъж тя си знае – това ще е краят.

Затова по-добре да мълчи. Да стиска устни. Свидливо. Няма как той да знае. Нали се познават отскоро. Тя си е просто такава. Най-много един ден да си тръгне без нея.

Какво пък толкова – няма да е първият. Нито последният.

По-важното е сега да стиска устни, даже ще си захапе езичето и ще гледа надолу. В земята, в обувките му. Хубави са. Изглеждат стабилни и май не пропускат. С рошави, проскубани връзки.

А после, после просто ще си говорят. Дълго. Ще го гледа в очите, ще се усмихва. Иначе няма нищо да се получи – не я бива много с мъжете.

После ще си легнат, а тя никога няма да заспи. Дори за една нощ от всичките им нощи заедно. Очите ѝ ще горят, ще отива изморена на работа. И тъжна. Защото не може, не може да спи – ако заспи дори за секунда ще трябва да спре да стиска устни. Тогава? Тогава ще стане страшно. Езикът ѝ няма да слуша, на върха му ще се катурнат пак страшните буквички…и ще ги каже. В просъница. А не бива. Той ще чуе. Ще му стане тъжно, ще се обиди и ще си тръгне. Посред нощ ще си тръгне. В студа. А навън задължително ще бъде студено, тя е сигурна. За това по-добре да не спи. Ще будува. Нищо работа. Една нощ. Тъкмо ще му се радва. И ще стиска устни.

Но напук един ден той няма да дойде. Ще каже, че повече няма. Той не знае защо, но ще е сигурен, че така не може. Така не бивало да продължава. Не е първият. И последният не е. Всички си тръгват без да знаят какво им е липсвало. Но поне лъжат красиво. Ако всички те знаеха истината нямаше да губят време за съчинения. И без туй не им се отдава.

После тя пак ще стиска устни. Този път с друг. Ще се усмихва в промеждутъците, ще му разказва за птиците, за самотните локви, за дъгите размазани в нафтата. Накратко – ще им бъде хубаво. Но тя никога няма да каже името му. От страх да не го нарече инак – с вкус на бившия и с очите на миналото, онова все същото, несъвършеното. А той – днешният – никога няма да се сети да пита. Досущ като всички останали. Ужасно разсеяни типове.

Точно заради това стискане тя мрази зелките. Искрено и упорито – всеки път, когато началото идва. Мрази ги още от първия допир – когато те още имат дъх на нов мъж, мрази ги когато отделя първото листо и игриво го топва в кафето на първата им среща. Добре оттренирано, спор няма. Но най-много мрази онези белите, къдрави зелеви листа, сврени около сърцето. Чак се изнервя. По график. Защото тогава езикът хич не я слуша – като отпасан е – хвърчи непрестанно, сънува, чертае. А тя трябва да го причаква зад ъгъла и да го шамаросва. Не може така да дивее и да се плиска в пространството. Затова стиска устни, за да бъде той кротък. Трудно е, но се справя. При това все по-добре. Прекалено добре даже – листата едно по едно, всяко в своята последователност, без внезапни обрати, без погрешни движения. Точка три е преди четвърта.

А когато всичко свършва, изведнъж спира да се страхува. Отпуска устните и го казва. Казва цялото му име. Изрича го бавно и гладко. Спокойно, уверено. Право в очите. Не мигва. После гледа как то лети към него, как плавно се носи във въздуха. Но това не я плаши вече. Този път знае, че е уцелила. Защото той си тръгва и грешки в такива минути не стават. И няма мъж, който да я попита – ти защо чак сега, кой бях аз. Пък и кой ще ти забележи, че е за пръв път. Нали не може да види как името му лети към него като… ами като мъничка зелчица. Къдрава с нарисувани червени устни. Поръбени, до кръв изпохапани. Зелести едни такива.

После тя си отспива. Спи дни наред и нахапаните от уплах устни си почиват. Тогава сънува. Сънува всички имена на всички бивши. Пуска ги да се разхождат в тъмната стая, да полегнат в саксиите, да подишат. Уморени, недоизживяни, недоразлюбени, като прокиснало вино самотни. Ще се носят тежко, несръчно и кухо, на зазоряване ще се топнат в лъчите на слънцето и пак ще потънат обратно. В тяхното любимо зелесто място, в дълбокото, по лавиците.

А на другия ден тя ще е бодра. Усмихната. И ще бъде убедена, че нищо никъде не се кани да се търкулне от нея. Да се разплиска внезапно, да се изплъзне. Тя дори ще бъде щастлива и ще забрави да плаче.

Но тя още не знае. Няма как да го знае. Някой ден устните ѝ ще ожаднеят – съвсем непланирано, съвсем без порядък – ей тъй – насред листата. Ще звъннат в обувките му, ще тупнат учудени буквички…Ще я погледне…И ще познае по бузите тайната с името.

Любовта не е зелка, ще каже.

И ще си тръгне. За спомен ще остави часовник – от онези черните, без секундарник.

Александра Джандева

Александра Джандева е завършила журналистика с профил радио във ФЖМК в Софийския университет. Работи като журналистка и самостоятелна авторка от 2001 г. 

Други статии от този автор

Посетители

24
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 2 дни
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 5 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 6 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 2 седмици
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... Сряда, 21 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко прави един... Сряда, 21 Август 2019
  • Златко писа Още
    Без да съм... Сряда, 21 Август 2019
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019