Никой не помнеше истинското му име. Знаеха го като Майстора на късия разказ, или за по-кратко – Майстора. Не че това не беше обичайно за малкия градец, където хората си общуваха тъй, на прозвища. То другите имена, по акт за раждане, се появяваха чак на края, под снимката на некролога с прякора в скоби.
Няколкократно го награждаваха с местната литературна награда. Градското вестниче, което излизаше всяка събота заедно с отварянето на пазара, поради липса на новини запълваше празните карета с негови интервюта. Майстора не се скъпеше на думи, защото искаше да предаде на другите натрупаната от него мъдрост. Още като ученик изпитвал органическа нужда от писане и секс – разказваше писателят – като редът на тези нужди вече не помнел, но знаел от опит, че талантливите са заредени с тестостерон колкото за взривяването поне на един областен град.
Майстора не бързаше да издава разказите си. Обмисляше ги. Колебаеше се. Отлагаше издаването им в името на битието и еднократното пътуване до различни музи, с които успяваше да се свърже емоционално в чата. И колкото повече пишеше, толкова повече си ставаше ясен сам на себе си и толкова по-неразбран оставаше за другите. Но жителите на малкото градче махаха на това с лека ръка и добронамерен коментар: „Какво да го правиш – на писател и на луд не можеш да посегнеш!“
А Манол Ангелов гледаше на себе си като на спасител на човешката душа. За по-голяма нагледност неговите герои биваха всякакви предмети: сложните натури представяше като пощенски кутии, събрали в себе си душевностите на различни хора; натрупалите мъдрост бяха отрязано дърво, облещило срещу другите навъртените годишни кръгове; не липсваха хора-брадви и герои-триони; някои изгубваха самоличност като семе на могъщ дъб, поникнало в процепа между тротоарните плочки, а други бяха употребени и изхвърлени като пощенски пликове… ей такива едни му се пръкваха образите.
Получаваха му се характерите и им се радваше, защото усещаше вдъхновението. „Има ли вдъхновение, и с цифри се твори поезия“ – проповядваше той.
Майстора често търсеше музите си (бяха най-различни, за да избегне печата на някакво амплоа и да презре границите на ограничението). „В чисто физиологичен смисъл общуването с вдъхновителките и писането са все занимания самотни“ – така Майстора обичаше да перифразира Рей Бредбъри, наричайки го за по-кратко „татко“.
Но сега се случи нещо тревожно. Не той отиде, а тя дойде. Майстора се притесни и застина в очакване. Почувства се не вдъхновен, а похитен от Нея. Морската муза говореше в шлифован четиристъпен ямб. Носеше опасния заряд на фатална жена и неизречено блаженство. И всичко това надничаше лукаво под нощното крило на косите ѝ.
Всяка нейна дума променяше реалността, а устните ѝ с карминовото червило бяха съвършени. Въздухът се нажежаваше до мараня от гласа ѝ. Всичко наоколо приемаше нейните форми…
Макар да беше на петдесет и две години, Майстора не спираше да повтаря, че все още е мозък, мускули и мъзга, че той е покорителят на женските сърца и на света. Но Нейното идване го обърна като ръкав на сако. Толкова словоохотлив преди, сега писателят замлъкна. Търсеше точните думи, които да бръкнат в душата или да плющят като бич, и те се появяваха подредени в изящен изказ в нейната поезия. Изгуби вяра в себе си, че може да придаде форма на мислите си. Изчезнаха сякаш и мислите му. Съществуваше само една идея и това беше Тя.
Толкова болен, аморфен и изгубен се чувстваше. Само нейното присъствие го държеше в реалността. Изпитваше ужас, животински страх, че го няма, че Тя е него. Гледаше божественото ѝ спящо тяло. Такъв текст искаше да твори Майстора и сега той лежеше хрисим в съня си до него, но не беше негов…Сълзите се търкаляха по лицето му. Замахна с ножа, после пак…Разследването по-късно щеше да констатира тридесет и седем прободни рани. И пустота. Коленете му потъваха в кървавото море. В разперените си ръце държеше ножа и мобилен телефон. Майстора се беше превърнал в посечено разпятие, побито в пробитата утроба на Музата.
