1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

На Иън Андерсън

– Прекалено високо са, няма да можем да ги стигнем.

– Мога да взема стълбата.

– Тя достатъчно висока ли е?

– Да.

– Ами, добре. Давай да я донесем.

Хлапетата се мушнаха бързо под навеса и Асен затропа с крака, докато Борис ровеше за ключа. Първите снежни виелици бяха отминали и беше изгряло слънце. Беше един от онези слънчеви зимни дни, в които излизаш на дълга разходка. Снегът блести и хрупа под краката ти, а капчуците бавно се топят.

Борис намери ключа и отвори стария катинар. Двамата бързо намериха стълбата и я подпряха на стената на къщата. Ледените висулки бяха дълги и тънки като остриета на саби. Бяха две, точно колкото им трябваха.

– Дръж здраво стълбата, аз ще се кача – каза Борис.

– Давай.

Борис се покатери по стълбата, а Асен си свали ръкавиците, хвана я здраво с две ръце и я натисна към стената.

– Държиш ли я?

– Държа я. Давай.

Борис се качи до върха на стълбата и се протегна към висулките, но веднага се хвана отново за стълбата.

– Клати се.

– Така ти се струва, защото си нависоко. Давай смело, не се клати.

Борис опита отново, но пак се отказа.

– Чакай малко, ще стъпя на първото стъпало, за да стои по-стабилно – каза Асен.

– Не, недей, ще се подхлъзнем.

– Няма страшно. Чакай само малко!

– Недей, чуваш ли!

Асен стъпи върху първото стъпало и стълбата се подхлъзна върху леда. Той се търкулна настрани и в последния момент видя как Борис пада от върха на стълбата. Тялото му се стовари с тежък и тъп звук на плочките, а той не издаде и вик. Асен се вкамени. Той стана и отиде до Борис. Момчето лежеше на земята и гледаше уплашено. Не издаваше звук, а само примигваше объркано. Асен притвори очи и се подпря на стената. Беше жив. Приятелят му беше жив. Тогава чу, че някой идва и се уплаши. Грабна ръкавиците си и хукна да бяга.

Асен зави зад ъгъла и вдигна яката на палтото си. Потърка замръзналите си пръсти и бръкна в джоба си, за да извади ръкавиците. Връщаше се в родния си град всяка година на Бъдни вечер от двадесет години насам, но тази година май беше най-студено. Запали цигара и вдиша бавно. Обичаше да пуши в студеното. Димът от цигарата се смесваше с парата от дъха му и отстрани изглеждаше като парен локомотив. Адски му се пиеше нещо топло и побърза към лавката на гарата. Със сигурност беше единственото отворено място по това време. Знаеше, че най-доброто, на което може да се надява, е чай „Турист” в пластмасова чашка, която почти ще му се стопи в ръцете, но и това беше по-добре от нищо. Тук вероятно и след още двадесет години нямаше да има откъде да се купи свястно лате макиато.

Купи си чай „Турист“ за двадесет стотинки. Опита се да си сложи захар от купичката със завързана за нея лъжичка, но захарта се беше превърнала в една огромна неразбиваема буца. Остърга колкото можа, но лъжичката се огъна и той се отказа. И без това захарта не беше полезна. Може пък това да е началото на диетата, която така и не успяваше да подхване. Разбърка няколкото кристалчета захар, които успя да отмъкне от купичката с пластмасова бъркалка, която също се огъна от горещия чай. Изпи чая си в празната чакалня, застанал в средата до печката. Чудеше се защо лавката е отворена, при положение, че днес няма повече влакове. Сигурно заради него. Може пък да им беше един от редовните клиенти – идваше тук всяка година.

Асен вървеше из притихналите мрачни улички и потъваше бавно в спомените си. Мина покрай детската градина и училището, покрай магазина, от който му купуваха захарно петле или бонбони веднъж в седмицата. Магазинът отдавна беше затворен и витрините му бяха целите облепени с предизборни плакати, а стените му – с некролози. Малко по-надолу по улицата подмина огромната незавършена къща на магазинера и купчината пясък пред нея. Пясъкът намаляваше с всяка година, защото вятърът и дъждовете го отнасяха, но все още стоеше там. Асен първо си мислеше, че е знак, че къщата някой ден ще бъде завършена, а сега вече беше убеден, че е знак, че така ще си остане – недовършената къща и намаляващата надежда да бъде построена някога. Също като палатките по покривите на къщите на бежанците от Западна Сахара. Държат ги върху покривите на къщите си, за да им напомнят, че това не са техните домове и те някога ще се завърнат вкъщи. Започнали са като палаткови лагери, след това са си направили гробище, след това са си построили постоянни къщи с палатките върху покривите. След това пазар, обществени сгради и палатките изглеждат все по-гротескно, като единствен знак, че те никога няма да изживеят живота си, а ще го прекарат в мечти за нещо друго. Блянове по непостроените си къщи, по родните си места. Блянове, стопяващи се като купчината пясък пред къщата на магазинера.

Асен зави покрай голямата поляна, подмина къщата, в която някога живееше с родителите си и която сега стоеше празна, и се спря под изгасналата лампа в края на улицата. Запали нова цигара и се загледа в прозореца на къщата на отсрещната страна. Не беше говорил с Борис от онзи ден преди близо тридесет години. Бащата на Борис му беше забранил да се виждат. Срещаха се случайно няколко пъти, но не си говореха. Не само заради забраната. Не знаеха какво да си кажат. Асен си беше представял хиляди пъти какво ще му каже, като го види. Беше го сънувал хиляди пъти. И пак не успяваше. Вече двадесет години идваше тук на Бъдни вечер, в деня, в който се случи онази случка, но си тръгваше без да каже нищо. Стоеше отвън пред къщата и не събираше сили да влезе.

Асен се облегна на стълба на уличната лампа и се отпусна в прегръдката на болката. Онази болка, която той канеше всяка вечер в дома си, за да даде отмъщение на приятеля си. Тя  вече беше станала част от него, самобичуването, което му даваше право да живее въпреки опропастения живот на Борис. След онази случка Борис не можеше да продължи живота си без своята инвалидна количка. Асен не можеше да продължи живота си без своята болка. Понякога си мислеше дали това не е причината да не проговори на Борис. Какво щеше да стане, ако той му простеше? Можеше ли Асен да прости на самия себе си? Какво, ако пак са заедно всеки ден, както беше преди? Щеше ли да може Асен да стои до него, да го гледа, да му помага да се придвижва с количката и да не се обвинява всеки ден?

Питаше се от тридесет години и не можеше да си отговори. Повече от двадесет години вече не живееше тук и идваше само веднъж в годината, за да разбере именно това, но не му стигаха силите. Всеки път идваше твърдо решен и си тръгваше, без да каже нищо. И всеки път решимостта му беше все по-малка. Намаляваше, като купчината пясък на магазинера, избледняла и разпокъсана като палатка на бежанец от Западна Сахара.

Една снежинка падна на бузата му и се превърна в малка капчица.

Борис застана до прозореца и погледна навън. Слънцето блестеше върху първия сняг. Беше един от онези слънчеви зимни дни, в които излизаш на дълга разходка.  Всичко беше бяло и красиво. Снегът беше покрил мръсната улица и разкривените плочки на тротоара. Беше покрил и купчина стъпкани фасове до изгорялата лампа.

Pin It
Филип Анастасиу
Филип Аанастасиу е роден през 1976 г. в София. Завършил е унгарска филология в Софийския университет. Пише в свободното си време и колкото повече то намалява, толкова по-къси стават разказите му. Черпи вдъхновение от всичко – от книгите, които чете, до хората, с които се среща. Интересуват го именно хората с всичко хубаво и лошо, което са в състояние да сътворят, затова и в разказите му няма добри и лоши герои.
Други статии от този автор

Посетители

51

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Тео писа Още
    Ами бих ви пъсъветвал... преди 6 часа
  • Златко писа Още
    Всеки е свободен да... преди 7 часа
  • Тео писа Още
    Никакъв смисъл от... преди 7 часа
  • zmei15 писа Още
    Петров, харесва ми... преди 14 часа
  • Златко писа Още
    Предвид многото... преди 2 дни
  • Славена Трифонова писа Още
    Страхотна статия!... преди 4 дни
  • Стефан писа Още
    Отличен коментар!
    преди 4 дни
  • Мая писа Още
    Поправено е и... преди 5 дни
  • Даниел писа Още
    Първо, с цялото ми... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Към всички... преди 5 дни
  • Николай ВЪЛКАНОВ писа Още
    За мен споделеното... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Интересна гледна... преди 5 дни
  • Даниел писа Още
    Дали не е по добре... преди 5 дни
  • Даниел писа Още
    "За да си ппизная, че... преди 5 дни
  • ВидялИпатил писа Още
    Наистина малко... преди 6 дни
  • Благо писа Още
    Позволихме да ни... преди 6 дни
  • Павлов Д. писа Още
    Хайде още един... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Не разбирам всички... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Zlatko Enev...
    преди 1 седмица
  • Галина писа Още
    Не мога да харесам,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Роби! ... преди 1 седмица
  • Роберт Леви писа Още
    След като прочетох... преди 1 седмица
  • Доника писа Още
    Другите страни са на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Колкото и странно да... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Благодаря на г-н Енев... преди 1 седмица