1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

А дядо Даали се усмихна снизходително, изкорубените му пръсти погалиха едва-едва рамото на Ариф – много такива закани беше слушал, много горещи глави бяха угаснали и побелели в кроткост и покорство пред очите му. Зелени са младите хора, крехки са и неопитни – ще им се дните да тръгнат инак, по-леко и по-спорно. Затова сегиз-тогиз лумваше някой буен и неочакван пламък, очите заблестяваха и челата се вдигаха – то си иде от самата младост, от незнанието и нежеланието на кожата да се примири с камшика на живота иде. Беля е ако не се озаптиш овреме, дваж по-голяма беля е ако изобщо не ти заиграе сърцето по далечното и непознатото.

Знаеше столетникът, че хората тук нямат хабер що е революция, въстание, непокорство не знаеха що е, камо ли да им щукне в ума да променят реда на нещата, който си е такъв откакто свят светува. От месец-два зрението му беше започнало да се връща и отново бе започнал да чете без стъкла, но не се учуди – беше се учудил вече като дете някога, когато и неговия дядо ей-така, без нищо, отведнъж започна да брои безгрешно овцете горе по поляните под Карлък и да познава отдалече идещите по пътя към село. Вижда Даали колко е отънял живота, как като вода прозрачен е станал, та през него можеш да съзреш обратно по дъното му всичко, що е станало отпреди век насам. А каквото и да става, вече е станало поне веднъж. И всеки път едно и също: мине-не мине време, викат в околията първия човек на селото и му съобщават, че властта е сменена. Каква е тая власт и чия е, никой не се интересува, пък и не иска да знае – не му влиза в сметките. Виж, акцизните са друга работа, но и акцизните, колкото и начесто да ги сменят, все така редовно идват, както са идвали винаги. Влизат в къщите, вземат каквото вземат, наяждат се, удрят по някоя чаша, качват се на конете и си тръгват. Дойде ли време, пак се връщат.

Така светът се върти открай време, повтаря кръговете си, докато завърти и най-малкия, последния кръг. Той обаче не е кръгъл, а е най-обикновена дупка колкото големи нощви, където те турят и отново те замесват на кал под вечния чинар в края на селото.

Животът е нещо, което до безкрай повтаря едно и също, но винаги с други хора и в чуждо време, та малцина помнят и се вълнуват кое е било и как е било. И сега като преди идват и си отиват радости и беди – все така си отиват и забравят. Колко пъти се е чудил Даали: защо е всичко това, остава ли нещо от човешките мъки на тоя свят? Какво остава? И къде остава? В паметта ли? Нали за да се запомни нещо, то трябва силно да е впечатлило хората я с голяма лошотия, я с голямо юначество или с беда някаква. Ама това са все редки неща. Вярно, пеят песни, но и песните, дето се помнят, и те са редки. Днешните люде не се косят за щяло и не щяло, не пеят вече както някога, а отвикнаха и да плачат. Помнят колкото им трябва за днеска – наводнения, големи зими помнят, огнени гръмотевици и градушки помнят и разказват – все редки неща. Безводието псуват, дъжда държат под око, а на сланата ги е яд.

На маната се радват единствено пчелите.

Тукашните мъже се раждат с межда в душата. Докато са откъм женската ù страна, са душици мамини и татови. Женската страна е къса, затова пък е мека, светла и топла като кълбо вълна. Мъжете я спомнят с нежност цял живот – там са игрите и дъхавите звездни нощи, там е първата среща с тютюневата им съдба, първата наука за света; там е първият свян, първата книга, първото докосване до момичешката ръка – всичко най-красиво и добро е там.

Тогава момчетата са само помощници на възрастните и жените. Докато пораснат. Възмъжеят ли, прекрачват в другата половина – мъжката. Тя е корава и студена, там часовете изтичат все по-бързо и по-бързо, скоростта ги издължава и заприличват на круши – тънката част с дръжката сочи чужди земи с непривични имена, нещо като компас и пътепоказател едновременно, но не точно. Тази част на часовете няма вкус, затова където и да се намират на гурбет, вкусът на тамошния хляб им се струва един и същ и винаги чужд. Не от любопитство и по собствена воля отиват мъжете отвъд границата. Но единствено оттам идат парите, оттам идат добрите и лошите новини на големия свят.

В недалечни времена се живяло на две ръце и на една честна дума. Документи не са били нужни, пък и кой ще ти вярва на някакво парче книга. Ако потрябва да се изпрати някъде хабер с печат – отиваш в горското. Истинският печат е на челата – там е истинската карта на този отрано посърнал свят: потъмнели, набраздени от множество ручеи равнини, цели лица от бръчки – пътищата на потта. Сякаш хората тук са създадени единствено за тези пътища и тази пот – идват, на нивите прохождат, там израстват, женят се, робуват цял живот на тютюна и се връщат в небитието, където навярно пак ги чакат вечните ниви с тютюн.

Но и когато живеят в собствената си свобода тук, не знаят какво да правят с нея и просто се примиряват задето им е дадена.

Животът за селяните започва със селото и завършва там. В края му е гробището с древния кавак, а в края на погледа проблясва с бялата си гугла Карлък.

–Така не може да продължава повече –Ариф дълго време беше седял неподвижно, сякаш спеше с отворени очи. Никой от по-личните хора в одаята, не обърна внимание на внезапната му закана, пък и овчарят я изрече полугласно, някак на себе си, или на някой вътре в него, с когато явно спореше.

…Тогава по устните на дядо Даали заигра снизходителна усмивка и пръстите му бащински докоснаха рамото на Ариф.

Хан е за човека този свят, чакалня по пътя към отвъдното. Видимото не е само за удоволствие, от него и боли. И е странно онова неудовлетворение, което сочи болката и страданието като единствен път към човешкото щастие.

Ариф стана, сбогува се със старците, които останаха под големия чинар и се отдалечи…

На големия чинар по нашите места му казват Свидетелят на вековете. И той заслужава това име. На сянката му можеш да разстелеш три хармана сено. Клоните му са същинска малка гора, израснала от един корен. Никой не знае кога и кой го е засадил… Само слухове разнася белият вятър. Навремето тук е било покрито с непроходими гори. Ловец навлязъл в дебрите им, ако не оставял знаци след себе си, никога не можел да излезе от тях.

Край шуртящия извор, недалече от чинара, имало малка поляна, нагиздена с хиляди цветя. Щом се запролети, овчарите от бреговете на Бяло море подкарвали стадата си към планината. Един от тях винаги идвал на тази поляна и прекарвал лятото тук. Чувствал много самотен. Монотонните песни на дъбовите гори наоколо му подтискали духа. Смятал, че ако има дърво със светлозелени листа, които да шумят при най-лекия ветрец, ще му се успокои душата. Затова си обещал на следващата пролет да донесе една фиданка от чинар. Чинарите не остаряват, си помислил той. На следващата година засадил фиданката над извора. След това си построил и колиба. Изкоренил всички лопуши от поляната и изградил кошара. Всяко лято идвал тук и се радвал на скачащите около чинара агънца. Оженил се за стройна мома с вежди като полумесец. Тя му родила деца. Повече овчарят не напуснал тези краища.

Родът му се разпрострял колкото клоните на чинара. Изтекли столетия, изтънели години. Брадвата на човека, както и пожарите, предизвикани от овчарите за пасища за стадата, унищожили горите из околността. Единствено чинара останал в тази голота, който продължавал да се развива и се превърнал в хилядоклонесто дърво. С течение на годините на чинара му окапвали листата, а той се опитвал да отчита цената на беднотията и мизерията.

Сега Свидетелят на вековете се оглежда около себе си. Смътно помни оная първа колиба, слуша детската гълчава и със стенещ глас добавя стари песни към песента на тютюна.

Ариф изчезна същия ден, когато семейството му прибра и последния лист тютюн. В края на лятото селският въздух е запъхтян от умора, работата е замаяла хората, все едно са превалили планина. В напеченото пладне като невидими плитки се вият първи струи хлад – пратеници на есента, която е вече зад билото.

Ариф изчезна внезапно, така и не се разбра защо. Дълго време никой нищо не чу за него. Говореше се как в магазина на мегдана се изпуснал, че тютюнът му дошъл до гуша, но това светотатство се споменаваше шепнешком. Не се споменаваше и заканата му пред дядо Даали по големия чинар.

Ариф замина и остави седемнадесетгодишната си жена бременна. Това съвсем озадачи останалите.

В нашия край хората се женят млади. Женитбата е празник. Останалото време работят.

Работата по тютюна е цяла идилия. Тя започва по тъмно. Хората стават в ранни зори. Преди слънцето да простре сънения си поглед над Кабуллар, лехите с тютюневия разсад вече са полети. Наредени една до друга, в здрачевината приличат на кенари момино везмо. Лехите са прекрасни, в росната им зеленина има нещо детски невинно и затрогващо. Възрастните, а и децата, не забелязват тази красота. Тя е в тях. Сраснали са с нея. Хората от нашия край прохождат по тютюневи листа и цял живот гледат тютюн. Дланите и ходилата им са чернокафяви – по цвета земята всеки ден ги проверява и тогава ги допуска до себе си – това им е личната карта.

Когато слънцето се окъпе в жаравата и се килне над Янъклар и Бакаджак, лейката минава втори път над лехите за изпроводяк. Предстои разсаждането, трудна и непосилна работа, после иде ред на окопаването, а после и накрая брането...

За външното око брането прилича на лудница. Изгърбили снаги, селяните късат листо по листо. В най-ранно утро, когато зората още се протяга, а звездите примигват уморено, ръцете на родопския селянин вече лепнат от катран. Докато съмне, той е обходил цялата нива, пръстите му са обиколили тютюневите стъбла и узрелите листа са надиплени в коша.

Черна работа тютюнът. Сигурно и въглищата заслужават прозвището „черно злато“, но то нàй приляга на тютюна. Затова за родопчанина и най-черният хляб изглежда по-бял и мек от памук. В Родопите животът без тютюна е невъзможен. В тая напрегната епопея дори най-простата аритметика за непривикналия човек е стъписваща. Разсаждаш 20-25 хиляди корена тютюн, корен по корен го окопаваш, всяко стъбло е с по около 30 листа и всичко това минава през ръцете ти лист по лист. Четири-пет часа сън на нощ садалечна мечта. Кожата на дланите е като импрегнирана с тънкия чернокафяв филм. През лятото ядеш хляб, домати и сирене. Не знам по-вкусно ядене, сигурно защото хапваш с накатранени ръце. Към вкусовите усещания се прибавя неотменния мирис на тютюн и това се помни цял живот.

С тютюна родопчаните доближават двата края, обаче трудно могат да ги завържат…

В началото на пролетта, когато започват земеделските работи, добитъкът вече не се пуска да пасе свободно. Децата цяло лято са подир кравите и другите живинки, но участват отрано и в подготовката за зимата: момичетата събират шишарки и борови кори за подпалки, а момчетата жълъди – като добавка към храната на животните. Зиме има нужда от всичко – тук снеговете са дълбоки, ветрищата засипват пътища и дворове, нощите са дълги и мразовити. Зимното детство само отстрани изглежда по-леко. Повечето от децата учат в съседни села, където има прогимназии и ходят дотам пеш. Вали, духа – поемат още по ранина и всеки ден извървяват разстоянието до училището и обратно без да се оплакват. Тоя труд по нищо не отстъпва на летния, но лятото се очаква с радост. Идва ваканцията, учебниците и тетрадките са прибрани, душата се отвързва и хуква на воля по рътлини, ливади и гори. И това скитане е свързано с десетки задължения, но то е друго...

...Децата са част от общите усилия да се надделее живота и те носят товара си като нещо естествено. В началото на лятото им купуват по едни бели потници и по едни черни гащета. В края на лятото белите потници стават черни, а черните гащета – бели. Къпят се по реки и баражи, извеждат добитъка на паша и го прибират. Прибере ли се тютюнът, нижат редом с големите. На групи ходят от къща на къща и така, докато низите се възправят подредени за сушене. Стопанинът, комуто нижат, приготвя през деня шербет и нещо за почерпка и вечер в къщата му става шумно и весело. Тия вечери са изпълнени със задружен труд и там се разказват толкова поверия, приказки и всевъзможни истории, че всяка от тях прилича на книга с легенди.

Синът на Ариф проходи, такова беше и неговото детство – без баща, без напътствена дума, без миг почивка. Детство на труд и доброта, на прости вълшебства и ласкаво внимание.

В тази част на планината земята е по-суха и тютюнът се чувства като у дома си. Красиви са родопските села. През тях минават рекички и потоци, чиито бреговете са царства на плачещи върби, диви сливи, лески, тополи и борики, а в сенките им не стихват разправиите на патиците и кокошките. Около къщите, ливадите и нивите са се заселили круши, ябълки, сливи и праскови. Да са близо до човека, та ако се наложи да се притекат на помощ. Лете в дворовете вретенù сладкият шарен фасул с ярки като пламъчета цветове, от които плетищата сякаш са накичени с гирлянди новогодишни лампички. А отгоре бди с нахлупена шапка белоснежният Карлък…

Времето си вървеше, а Ариф го нямаше. Сегиз-тогиз до селото достигаше хабер, че работел из вътрешността на страната като строител, чистач, хамалин. Говореше се, но от него ни вест, ни кост. Жена му мъкнеше мълчаливо тегобата си, никой не я чу да се оплаче. Сигурно ù изпращаше пари, защото не личеше да търпят недоимък с малкия, но и за това не се говореше. Не се говореше за Ариф, но не го и забравиха. Приемаха го като отсъстваща част от живота на селото, нещо като странна забележителност. Пък нали жена му и детето бяха пред очите на всички, забравата не сполетя Ариф, както обикновено се случва. И когато ненадейно се завърна го приеха без много вълнение, сякаш идването му беше също такова отсъствие като досегашното, но с обратен знак.

Ариф първите дни нито излизаше, нито разговаряше с някого. Хората отвръщаха с мълчаливо внимание, видимо не се забелязваше, приемаха го като болен, който се е изправил на крака и не бива да се напомня за болестта му.

Беше в разгара на тютюневата работа, но той не стъпи на нивата. Захвана се да укрепва порутения дувар, настла с тикли пътеката и я обгради с чимшири, които докара от града. Низите вече висяха окачени под полиетиленовите навеси, опънати между оградата и улицата, когато Ариф приключи с дървата и ги нареди около цялата къща. Работеше облечен в комбинезон, чиито джобове бяха пълни с инструменти. Почисти двора от бурените, белоса стволовете на овошките…

Беше се върнал, а че се беше оправил със своите се разбираше от друго – синът му непрекъснато се въртеше да му помага, жена му изправи рамене и усмивката се появи на лицето ù. Старците вече не взимаха на вересия от магазина, а баща му започна да се заседява в кафенето с връстниците си…

Както винаги, зимата слезе откъм Карлък изневиделица. Виждаха как привечер Ариф се запътва към другия край на селото, където е училището, с цигара в ръка, нахлупил американската шапка с дълга козирка. Забираше сина си всяка вечер.

Веднъж като слизаха двамата през рохкавия февруарски сняг, скрит от студа в дебелия бащин шал, малкият се престраши и го попита…Спря се Ариф, обърна американската шапка с козирката назад, опъна цигарата така, че тя изписука и като прегърна сина си през раменете, поведе го по пътеките на друго едно сказание, чиито случки и имена малкия чуваше за пръв път…

…Много отдавна се случило това. За да осигури хляба, наложило се Аднан, оженил се наскоро млад момък, да тръгне на гурбет. Двадесет години отсъствал от дома си. Хванал се при един чорбаджия и с ум, честност, трудолюбие и прилежание му спечелил сърцето.Човекът го имал като син, съветвал се с него за всичко, поверявал му не само ключовете от къщата и хамбарите, но и тайните си. Дошло време Аднан да се прибира у дома. Натъжил се чорбаджията, защото го бил обикнал, но нямало как. Дал на Аднан един кемер с жълтици и най-хубавия си бял кон. Хванал се за стремето и пешком го изпратил до края на селото, а на изпроводяк му подарил три съвета: мътна вода да не гази, в чужди работи да не се бърка и докато не проумее нещо до края, да не прави нищо.

Сбогували се братски, Аднан потеглил и пътувал цял ден и цяла нощ. Сутринта стигнал една буйна река – водата ревяла и бучала, биела бреговете и влачела отскубнати дървета. Той слязъл от коня, пуснал го да пасе и зачакал. Вълните почти заливали паянтовия мост, той се клател наляво – надясно и всеки момент можел да се срути.

Тогава пристигнал друг пътник и попитал Аднан защо не преминава отвъд. Така може дни да чакаш водата да намалее и се избистри – присмял се той, смушил коня и поел по моста. Преди да стигне и средата обаче мостът се срутил, а пътникът заедно с коня паднал във водата и тя за секунди го отнесла. Андан не успял даже да се уплаши. Тичал по брега, взирал се и викал, но напразно. Изплувал само конят, който с мъка се добрал до брега. Аднан го разседлал и го успокоил. После струпал дърва, напалил огън и се разположил. В страничната преграда на седлото намерил кемер жълтици. Изчакал докато водата се изтече и избистри, намерил брод и с двата коня преминал реката. Пътят пред него бил дълъг, вървял що вървял по здрач се загубил в огромна гъста гора. Бурята го връхлетяла внезапно, дъждът падал като стена, мрак го обграждал отвсякъде. Хванал го страх, сърцето му биело оглушително, а не виждал ни път, ни пътека. Дълго се лутал, докато най-сетне съзрял светлинка и тръгнал напосоки към нея, додето се оказал пред една голяма сграда с високи кули, каменни стени и железни врати. Развикал се и затропал по вратите, докато най – после го чули, отворили и го пуснали вътре. Откарали конете на сушина, дали на Андан топли дрехи и го отвели при господаря. Седнал край богато наредена трапеза, той вечерял. Към каквото посегнел, слугите зад него веднага слагали от същото в сребърни чинии на три дългокраки хрътки, легнали в краката му. Щом хрътките оглозгвали месото, хвърляли кокалите в една желязна клетка, поставена в ъгъла. В нея била затворена чудно красива жена.

Цяла седмица вилняла бурята и седем дена Аднан наблюдавал същото: хранели се господарят и хрътките, слугите хвърляли огризките в клетката. Аднан сядал винаги с гръб към нея, за да не гледа жената – имал чувството, че тя търси очите му и иска да му каже нещо. Наблюдавал, но излишно любопитство не проявявал. Когато бурята стихнала, благодарил на стопанина и започнал да се стяга за път.

– Преди да тръгнеш искам да ти покажа нещо, му казал господарят и го повел към подземието. Видял Аднан там какво ли не: брашно, месо и всякакви храни, оръжия и кемери злато, а в една килия – куп човешки кости.

– Това, синко, – казал господарят, – е останало от ония, които идваха в дома ми като гости и ги посрещах по божия закон. Те вместо благодарност, разбрали – не разбрали, започваха да ме корят и съдят, а тия тук някак успяваха да се сговорят с нея да ме погубят. Ти нищо не попита и забелязах, че нарочно все сядаше с гръб към клетката. Затова искам да знаеш какво се случи. Тая жена ми беше съпруга. Силно и горещо я обичах и бях готов на всичко заради нея. Но тя ме измами с господаря на съседното имение. Веднъж извършила грях, тя извърши още един, по – голям: успяла да убеди съседа и по време на един лов слугите му ме издебнаха, събориха ме и ме вързаха за едно дърво в пущинака – вълци и чакали да ме изядат. И това щеше да се случи, ако не бяха моите верни хрътки. Те ме откриха, прегризаха въжетата и ме довлякоха полужив дотук. Оттогава жената е там, където бяха хрътките, а те са където стоеше тя. Затова, че не разчовърка старата ми рана, вземи тоя кемер с жълтици“.

Дълго пътувал Аднан докато стигнал в село. Било тъмно и трудно намерил дома си. Гледа – къщата се снижила, бедност наднича отвсякъде. На прозорците няма стъкла, а навосъчена хартия. През нея прозирал пламъкът на газениче. Потропал и повикал Аднан, но отвътре отговорили рязко: “ Върви си по пътя си и не плаши една бедна и самотна жена!“

Аднан не очаквал такова посрещане, усъмнил се и пробил с пръст дупка в хартията на прозореца. Погледнал през нея и видял как жена му седи до огнището, а гърбом към него стои левент мъж, едър като пехливанин. Кръвта му кипнала, извадил пищова и го запънал. Но тъкмо да гръмне, жената пак се обадила: “Я все пак виж, сине, кой беше – стори ми се бащиният ти глас. Все той ми се счува напоследък…“

Колкото и да изглеждаше бездънна, зимата накрая изтъня и през снега пробиха петна влажна пръст, показаха се лилавите свещици на минзухарите и не след дълго рехава резеда обви дървета и храсти.

Ариф все по-често слизаше в града, обикаляше магазини и пазари, разговаряше с хора от други краища, съветваше се.

Стана разсадът. Той не погледна към тютюна, струпа вар и строителни материали и измаза къщата отвън. После я боядиса отвътре. Сложи входна порта, бутна старите комини и вдигна нови от дялан камък. Всичко правеше лесно, идеше му отръки. Къщата заприлича на дом, хората започнаха да я заглеждат и за майсторлъка му се заговори. Като привършеше, обичаше да сяда на големия слюдест камък край пътя, който водеше към равнината. Мислите му, една от друга по-объркани, не го оставяха на мира. Спомняше си времената, когато всеки ден хората тук се бореха с глада и усещаше стипчивия вкус на царевичния хляб. Кервани от прегърбени старци и рано състарени млади мъже се влачеха с тежки товари на гърбовете по тесните, каменливи пътеки. В студ и пек, зиме и лете скитат по чужди земи, далеч от семействата си и работеха на чифликчиите за нищожна надница. Майсторите на най-хубавия тютюн, са принудени да отидат във вътрешността на страната и Гюмюрджинско, за да закупят жито и царевица за изхранване на семейството. Бобът и картофите крепяха тоя край, в който електричеството дойде късно, а много след него – първите автомобили. Усещаше дръжката на мотиката в детските си ръце и виждаше как дими браздата изпод ралото на дядо му. После това рало пое баща му и само кооперативните години му го спестиха. Сигурно затова и побягна – не усещаше сили в себе си да продължи тая безкрайна и предрешена битка със земята…Връщаше се от камъка по тъмно все така объркан.

Новите времена го объркаха още повече. Те отвяваха хората не само от селата вече, но и от градовете – някои бяха намалели неузнаваемо, младите вкупом побягнаха по чужбините, та не остана семейство без син или дъщеря зад граница. Но докато ония граници, предишните, изчезваха една по една и съвсем скоро щяха да изчезнат напълно, в хората никнеха някакви нови вътрешни граници. Те ставаха други, недоимъкът ги напускаше бавно, затваряха се в себе си и караха живота ден за ден. Все по-малко комини димяха зиме над покривите на родопските села, все по-малко живот мъждукаше в тях.

Някой трябваше да помогне на тоя живот да си стъпи на краката, да съживи обезлюделите училища и детски градини, да изпълни улиците и дворовете с гълчава…

И това лято се изниза лист по лист. Олекваше въздухът, низите тютюн бяха подредени под полиетиленовите навеси успоредно на оградите, лястовичите сенки си бяха заминали. Ариф пушеше трета цигара на своя камък, топчетата на къпината червенееха на крачка от него, а ошмулените стъбла на тютюна стърчаха като гора от стрели по склона. Равнината долу се губеше в синкавия есенен дим.

И някак от само себе си отговорът дойде. Сякаш лек ток премина през Ариф, той се изправи, огледа празния кър наоколо, после се разсмя с пълен глас. Че то било толкова просто, защо му трябваше да обикаля села и градове, да се дърпа от съдбата си!?

Впери отново поглед в тютюневите стъбла, но вече виждаше как синът му кръстосва с новия си трактор вечните ниви. Себе си виждаше – също както някога, когато беше на неговите години, да се смее със съседите и приятелите си, а купчината тютюн пред тях да се смалява с всяка дума, с всяка шега, с всяка песен…И толкова други прекрасни неща видя, че сърцето му се замая.

Смехът му отново отекна в селската тишина, ехото се понесе нагоре по баирите, стигна до потъналия в размисли Карлък, върна се обратно меко и обезсилено и като кученце легна кротко в нозете му. Ариф дръпна от цигарата си толкова силно, че тя изскимтя. Обърна дългата козирка на американската си шапка към тила и закрачи с едри крачки нататък, към неизвестното, което отдавна познаваше до болка.

Pin It
Мюмюн Тахир
Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.
Други статии от този автор

Посетители

45

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 6 дни
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 6 дни
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020