Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Орасио Кирога,
„Нощ в райската градина“
Изд. „Колибри“, София 2013

2013 11 Kiroga

По тия места се разказваше за тигър, отраснал и възпитан сред хората, на име Хуан Дариен. В продъл­жение на четири години той ходил на училище, облечен с панталон и риза, и се учил усърдно, макар и да бил тигър от селвата. Това се дължало на факта, че образът му бил човешки, както се описва в следващите редове.

Веднъж, в началото на есента, едра шарка споходила едно село в далечен край и убила много хора. Братя загубили сестричките си, невръстни деца останали сирачета. Майки на свой ред загубили децата си, а една бедна млада вдовица сама отнесла на ръце телцето на детенцето си, за да го погребе – единственото, което имала на този свят. Когато се върнала у дома, седнала и се замислила за момченцето. И занареждала тихо:

– Бог трябваше да бъде по-милостив към мен, а отне рожбата ми. На небето може и да има ангели, но моето дете не ги познава. То само мен познава, клетото ми детенце!

И гледала в далечината, тъй като била седнала в дъното на къщата, срещу една портичка, откъдето се виждала селвата.

В селвата имало много свирепи животни, които ре­вели при падането на нощта и на разсъмване. И бедната жена, която продължавала да седи все така, забелязала в тъмното нещо дребничко и клатушкащо се, което се промъквало през вратата, подобно на коте, дето едва има сили да върви. Тя се навела и вдигнала в ръцете си едно тигърче, навярно само на няколко дни, понеже очите му били още затворени. А когато окаяното животинче почувствало допира и, замъркало доволно, защото вече не било само.

Майката дълго държала, увиснал във въздуха, този малък враг на хората, този беззащитен звяр, който толко­ва лесно можела да погуби. Но се замислила за изоста­веното създание, което кой знае откъде идвало и чиято майка по всяка вероятност била умряла. Без да осъзнава добре какво върши, положила малкото на гръдта си и го обгърнала с големите си ръце. А тигърчето, усетило топ­лината и, се наместило по-удобно, измъркало спокойно и заспало с шия, притисната към майчината гръд.

Все така замислена, жената влязла в къщата. През нощта, слушайки гладното скимтене на животинчето и виждайки как търси гръдта и със затворени очи, почув­ствала в нараненото си сърце, че пред върховния закон на Вселената един живот е равнозначен на друг живот...

И дала на тигърчето да суче.

То било спасено и майката намерила огромна уте­ха. Толкова голяма била утехата и, че изтръпвала при мисълта за мига, в който можело да и я отнемат, понеже ако се разчуело из селото, че кърми едно диво създание, със сигурност щели да убият малкия звяр. Какво да сто­ри? Пухкавото и гальовно животинче, което си играело на гърдите и, сега било нейното дете.

Случило се така, че един мъж, който в дъждовна вечер минал, тичайки, покрай къщата на жената, чул някакво ръмжене – дрезгавото ръмжене на зверовете, които, даже и новородени, стряскат човека. Мъжът спрял рязко и докато опипом търсел револвера си, заблъскал по вратата. Доловила стъпките, полудяла от уплаха, майката се втурнала да скрие тигърчето в градината. Добрият и късмет обаче пожелал, щом отвори задната врата, да се натъкне на една кротка, стара и мъдра змия, която препречила пътя и. Клетата майка понечила да извика от ужас, ала змията и заговорила.

– Не се бой от нищо, жено – рекла и. – Твоето майчино сърце те накара да спасиш един живот от Все­лената, където всички животи имат еднаква стойност.

Но човеците няма да те разберат и ще поискат да убият твоето ново дете. Не се бой от нищо, върви си спокойно. От този момент насетне синът ти ще добие човешки об­раз и никой не ще го разпознае. Научи сърцето му, научи го да бъде добър като теб и той никога не ще разбере, че не е човек. Твоят син ще бъде винаги достоен за теб, освен ако... освен ако някоя майка измежду човеците не го обвини; освен ако някоя майка не пожелае той да заплати с кръвта си онова, което ти си му дала. Върви си спокойно, майко, и бързай, че мъжът ще разбие вратата.

И майката повярвала, тъй като във всички човешки религии змията познава тайната на животите, населяващи световете. Завтекла се да отвори и мъжът, разгневен и с револвер в ръка, нахълтал, претърсвайки навсякъде, без обаче да намери нищо. Когато накрая си тръгнал, жената отгърнала трепереща покривалото, под което криела тигърчето до гръдта си, и вместо него съзряла едно спокойно заспало момченце. Преливаща от щастие, дълго и тихо плакала над своето диво дете, превърнато в човек; сълзи на благодарност, които дванайсет години по-късно същото това дете трябвало да заплати с кръв на нейния гроб.

Минало време. Новото дете се нуждаело от име – наречено било Хуан Дариен. Нуждаело се от храна, дре­хи, обувки – и за да има всичко това, майката работела ден и нощ. Тя била все още много млада и можела да се омъжи отново, ако пожелаела; на нея обаче и стигала искрената обич на сина и, обич, на която отвръщала с цялото си сърце.

Хуан Дариен наистина бил достоен да бъде обичан: благороден, добър и щедър като никой друг. И той таял дълбоко благоговение най-вече към своята майка. Никога не лъжел. Може би защото си останал диво същество по природа? Възможно е; тъй като още не се знае какво въздействие може да окаже върху едно новородено жи­вотно душевната чистота, поета с млякото от гръдта на една свята жена.

Такъв бил Хуан Дариен. И ходел на училище със своите връстници, които често му се подигравали зара­ди твърдата коса и свенливостта му. Той не бил много умен, но в замяна на това изпитвал голяма любов към учението.

Станало така, че малко преди да навърши десет години, майка му умряла. Хуан Дариен страдал неопи­суемо, докато времето не смекчило болката му. После обаче се превърнал в едно тъжно момче, което желаело единствено да се образова.

Трябва да признаем и още нещо: в селото не оби­чали Хуан Дариен. На хората от селата сред селвата не им допадат прекалено великодушните момчета, които с цялата си душа се посвещават на учението. А и бил пър­венец в училище. И всичко това ускорило развръзката с едно събитие, което сбъднало предсказанието на змията.

Наближавало честването на голям празник и от далечния град изпратили фойерверки. Учениците прего­ворили целия материал, тъй като се очаквало инспектор да дойде на проверка. Когато инспекторът пристигнал, учителят изпитал първо Хуан Дариен, най-напредналият от всички; ала поради вълнението той запелтечил, езикът му се оплел и се чул странен звук.

Инспекторът се взрял продължително в ученика и рязко се обърнал шепнешком към учителя.

– Кое е това момче? – попитал го. – Откъде е дошло?

– Казва се Хуан Дариен – отвърнал учителят, – отгледа го една жена, която почина, но никой не знае откъде е дошъл.

– Странен е, много е странен... – промърморил инспекторът, разглеждайки твърдата му коса и зелени­кавия блясък, който се появявал в очите на Хуан Дариен, когато били в сянка.

Инспекторът знаел, че на света съществуват много по-странни неща от онези, които някой може да измисли; и в същото време знаел, че задавайки въпроси на Хуан Дариен, никога не би могъл да разбере дали ученикът преди не е бил това, от което той се боял, а именно – диво животно. Но понеже има хора, които в особени състоя­ния си припомнят неща, случили се с техните прадеди, по същия начин би било възможно в хипнотичен транс Хуан Дариен да си припомни своя живот на див звяр. А децата, които четат тези редове и не проумяват за какво става въпрос, могат да запитат възрастните.

Ето защо инспекторът застанал на катедрата и рекъл:

– Деца, бих желал сега някой от вас да ни опише селвата. Всички вие сте израсли почти в нея и я позна­вате добре. Каква е селвата? Какво се случва в дебрите и? Това е, което искам да чуя. Хайде да видим, ти – до­бавил, обръщайки се към един ученик, – излез отпред и ни разкажи какво си виждал.

Момчето пристъпило и макар да било изплаше­но, говорило известно време. Казало, че в селвата има гигантски дървета, лиани и цветя. Когато свършило, излязло друго дете, после трето. И макар всички чудесно да познавали селвата, те отговорили еднакво, тъй като децата – както и мнозина възрастни – не разказват това, което виждат, а онова, дето са прочели за същото нещо, нищо че са го виждали. Накрая инспекторът рекъл:

– Сега е ред на ученика Хуан Дариен.

Хуан Дариен излязъл и разказал горе-долу същото като другите. Инспекторът обаче, слагайки ръка на ра­мото му, настоял:

– Не, не. Искам да си спомниш добре това, което си видял. Затвори очи.

Хуан Дариен затворил очи.

– Добре – продължил инспекторът. – Кажи ми сега какво виждаш в селвата.

Хуан Дариен, все така със затворени очи, не отго­ворил веднага.

– Не виждам нищо – заявил накрая.

– Скоро ще видиш. Да си представим, че е три часът сутринта, малко преди разсъмване. Току-що сме яли например... Намираме се в селвата, тъмно е... Пред нас има един поток... Какво виждаш?

Хуан Дариен помълчал още малко. И в класната стая, и в близката гора също настанала тишина. Внезапно Хуан Дариен се стреснал и бавно, като че в просъница, отвърнал:

– Виждам камъните и клоните, които се огъват... И пръстта... Виждам сухите листа да се сипят върху камъните...

– Един момент! – прекъснал го инспекторът. – На каква височина виждаш камъните и листата, които ми­нават пред очите ти?

Инспекторът му задал този въпрос, понеже ако Хуан Дариен действително „съзирал“ това, което е правел в селвата, когато е бил диво животно и е отивал да пие вода, след като се е нахранил, щял да вижда камъните тъй, както един тигър или пантера, като се приближават към реката силно наведени – на равнището на очите. И повторил:

– На каква височина виждаш камъните?

И Хуан Дариен, все още със затворени очи, изре­къл:

– По земята... Опират в ушите... А падналите листа се движат от дъха... И усещам влагата на пръстта по...

Гласът му секнал.

– Къде? – прозвучал твърдият глас на инспектора. – Къде усещаш влагата на пръстта?

– По мустаците си! – казал дрезгаво Хуан Дариен, отваряйки уплашен очи.

Свечерявало се и през прозореца съвсем наблизо се виждала мрачната вече селва. Учениците не разбрали колко ужасяващ бил този събуден спомен; но не се и разсмели на тия чудати мустаци на Хуан Дариен, който всъщност нямал никакви мустаци. А не се разсмели, тъй като лицето на детето било бледо и тревожно.

Часът свършил.

Инспекторът не бил лош човек, ала като всички хора, които живеят близо до селвата, сляпо мразел тигри­те. Поради това казал с тих глас на учителя:

– Трябва да убием Хуан Дариен. Той е див звяр, вероятно тигър. Трябва да го убием, тъй като рано или късно ще избие всички ни. Свирепостта му още не се е пробудила; но някой ден ще изригне и тогава ще ни раз­къса до един, ако му позволим да продължава да живее с нас... Следователно трябва да го убием. Проблемът е, че не можем да го направим, докато е с човешки облик, тъй като няма как да докажем на всички, че е тигър. Изглежда като човек, а с човеците трябва да се действа внимателно. Чувал съм, че в града има един звероукротител. Да го по­викаме и той ще намери начин Хуан Дариен да се върне в своята тигрова кожа. А дори и да не е в състояние да го превърне в тигър, ще измисли как хората да ни повярват и ще го прогоним в селвата. Нека да повикаме веднага звероукротителя, преди Хуан Дариен да се е измъкнал.

Хуан Дариен обаче изобщо не мислел да се измък­ва, тъй като не си давал сметка за нищо. Как би могъл да повярва, че не е човек, след като никога не бил изпитвал друго освен обич към всички и дори към опасните жи­вотни не таял ненавист?

Ала мълвата се разнесла от уста на уста и той започнал да страда от нейните последствия. Не му продумвали, припряно се отдръпвали, когато минавал, а вечер го следели отдалеч.

– Какво ми има? Защо се държат така с мен? – пи­тал се Хуан Дариен.

Децата вече не само го отбягвали, ами му и под­виквали:

– Махай се оттук! Върни се там, откъдето си до­шъл! Махай се!

А и възрастните също били не по-малко озлобени. Кой знае какво щяло да се случи, ако в деня на празника най-сетне не пристигнал така очакваният звероукроти­тел. Хуан Дариен си бил вкъщи и си варял рядка чорбица да се нахрани, когато чул врявата на тълпата, завтекла се към дома му. Едва смогнал да излезе да види какво става: хванали го и го повлекли към къщата на укротителя.

– Ето го! – викали, разтърсвайки го. – Този е! Той е тигър! Не искаме да имаме нищо общо с тигри! Махнете му човешкия образ и ще го убием!

И децата, съучениците му, които най-много обичал, и възрастните крещели:

– Той е тигър! Хуан Дариен ще ни разкъса! Смърт на Хуан Дариен!

Момчето се съпротивлявало и плачело, понеже върху му отвред се сипели удари, а било едва на дванай­сет години. В този момент обаче хората се отдръпнали и звероукротителят – с високи лачени ботуши, червен сюртук и камшик в ръка – се изправил пред Хуан Дариен и го изгледал втренчено, стискайки здраво камшика.

– Аха! – възкликнал той. – Ясен си ми ти! Всички можеш да измамиш, само не и мен! Виждам те, тигърско семе! Под ризата ти съзирам тигърските ивици! Свалете му ризата и доведете ловджийските кучета! А сега да видим човек ли ще надушат в теб, или тигър!

Начаса смъкнали всичките дрехи на Хуан Дариен и го хвърлили в клетката за зверове.

– Бързо пуснете кучетата! – извикал звероукро­тителят. – Помоли се на боговете на твоята селва, Хуан Дариен!

И четири свирепи кучета за лов на тигри били вкарани в клетката.

Укротителят сторил това, понеже кучетата винаги разпознават миризмата на тигър; и щом подушат голия Хуан Дариен, ще го разкъсат на парчета, тъй като със своите очи на ловджийски кучета ще видят тигърските ивици, скрити под човешка кожа.

Но кучетата видели в Хуан Дариен единствено доброто момче, което обичало дори опасните животни. И подушвайки го, взели кротко да въртят опашки.

– Разкъсайте го! Той е тигър! Дръж! Дръж! – ви­кали на кучетата, а те лаели и се мятали като полудели в клетката, без да знаят на какво да се нахвърлят.

Опитът не дал резултат.

– Много добре! – казал тогава звероукротителят. – Тези кучета за нищо не стават, и те са от тигърска порода. Не могат да го разпознаят. Аз обаче те разпознавам, Хуан Дариен, и сега ще ти го докажа.

И като изрекъл това, влязъл в клетката и вдигнал камшика.

– Тигре! – изкрещял той. – Ти имаш човешки об­раз, но си тигър! Виждам тигърските ивици под твоята открадната човешка кожа! Покажи си ивиците!

И свирепо шибнал с камшика голото тяло на Хуан Дариен. Клетото дете изпищяло от болка, докато разя­рената тълпа повтаряла:

– Покажи си тигърските ивици!

Ужасното мъчение продължило дълго; и аз не бих желал децата, които слушат моя разказ, да видят някога някой да изтезава по такъв начин живо същество.

– Моля ви! Умирам! – викал Хуан Дариен.

– Покажи си ивиците! – му отвръщали.

– Не, не! Аз съм човек! Ах, мамо! – хлипал несретникът.

– Покажи си ивиците! – настоявали.

Най-сетне мъчението свършило. В дъното на клет­ката, свито, смазано, останало само едно кървящо детско телце, което преди било Хуан Дариен. Все още дишал и можел да ходи, когато го извадили оттам, ала го про­низвало страдание, каквото никой никога не ще изпита.

Извлекли го от клетката и го изтикали насред ули­цата. Подгонили го към края на селото. Препъвал се и падал на всяка крачка, а зад него вървели и го блъскали децата, жените и мъжете.

– Махай се оттук, Хуан Дариен! Върни се в селвата, тигърско семе с тигърско сърце! Махай се, Хуан Дариен!

Онези пък, дето били по-далеч и не можели да го достигнат, хвърляли камъни по него.

Накрая Хуан Дариен, съвсем отмалял, паднал и повече не станал, само протегнал за помощ тъничките си детски ръце. И неумолимата му съдба пожелала една жена, която стояла пред вратата на своята къща с невръстно дете в обятията си, погрешно да изтълкува отчаяния му умоляващ жест.

– Той иска да ми открадне чедото! – извикала тя. – Протегна ръце да го убие! Той е тигър! Да го убием веднага, преди да е убил децата ни!

Така рекла жената. И по този начин се изпълнило пророчеството на змията: Хуан Дариен ще умре, когато една майка измежду човеците пожелае да му отнемат живота и сърцето на човек, които друга майка му е дала от своята гръд.

Не били нужни повече обвинения, за да може освирепялата тълпа да вземе решение. И двайсет чифта ръце с камъни се вдигнали да смажат Хуан Дариен, когато укротителят наредил с дрезгав глас:

– Да го дамгосаме с огнени ивици! Да го изгорим с фойерверките!

Стъмвало се, а като стигнали до площада, вече била паднала нощта. Там била издигната кула от фойер­верки – колела, корони, бенгалски огньове. Завързали Хуан Дариен високо в центъра и запалили единия край на фитила. Огнената нишка се стрелнала ту нагоре, ту надолу и подпалила цялата кула. И сред неподвижните звезди и въртящите се разноцветни колела, най-горе, се мярнал принесеният в жертва Хуан Дариен.

– Това е последният ти ден на човек, Хуан Дари­ен! – крещели всички. – Покажи си ивиците!

– Простете ми, простете ми! – викало детето, гъ­нейки се сред искри и валма дим.

Жълтите, червените и зелените колела шеметно се въртели: едни – надясно, други – наляво. Огнените струи се плъзгали и чертаели мощни вихри, а в средата, обгорен от леещите се искри, които кръстосвали тялото му, се гърчел Хуан Дариен.

– Покажи си ивиците! – все още ревели отдолу.

– Не, простете ми! Аз съм човек! – успяло да из­вика още веднъж клетото създание.

И след една нова огнена бразда тялото му се разтресло конвулсивно и малко по малко започнало да променя формата си, а стенанията му прераснали в дъл­бок, дрезгав вой. И с див победен вик тълпата най-сетне видяла как под човешката кожа се появяват съдбовните, успоредните черни ивици на тигър.

Страховитото по своята жестокост деяние било извършено; постигнали това, дето желаели. Наместо детето, което нямало никаква вина, там горе се валяло туловището на тигър, който умирал, ревейки.

Бенгалските огньове също постепенно гаснели. Сетен залп от искри от едно издъхващо колело близнал дебелото въже, стягащо китките (не, лапите на тигъра, с Хуан Дариен било свършено), и тялото тежко се стовари­ло на земята. Хората го завлекли до гората и го оставили там, та чакалите да разкъсат трупа и сърцето му на звяр.

Но тигърът не бил мъртъв. Нощната прохлада му помогнала да дойде на себе си и той запълзял, разкъсван от ужасяващи болки, към вътрешността на селвата. В продължение на един месец не напуснал своето легови­ще сред най-непрогледния гъсталак на гората, чакайки да зараснат раните му с мрачното търпение на див звяр. Накрая всичките заздравели, с изключение на една дъл­бока рана от изгорено на хълбока, която не се затваряла, и той я превързал с големи листа.

От неотдавна загубения си човешки образ бил съхранил три неща: живия спомен за миналото, сръч­ността на ръцете – с лапите си служел като човек – и способността да говори. Във всичко останало обаче, абсолютно във всичко, си бил звяр, който с нищо не се отличавал от другите тигри.

Когато най-сетне се почувствал здрав, извикал събратята си от селвата да се съберат същата нощ край голямото тръстиково поле, граничещо с нивите. И щом се стъмнило, се отправил тихо към селото. Покатерил се на едно дърво в покрайнините и дълго останал не­подвижен. Наблюдавал как отдолу минават, измъчени и окаяни, бедни жени и омаломощени орачи, без дори да поглеждат нагоре; докато накрая не видял да се задава по пътя мъж с високи лачени ботуши и червен сюртук.

Тигърът не помръднал и едно клонче, прикляквайки за скок. Хвърлил се върху звероукротителя, с един удар на лапата го проснал в несвяст и захапвайки го през кръста, го отнесъл в гъстата тръстика, без да му стори нищо.

Под избуялите тръстики били надошли тигрите от селвата, които се движели в нощната тъма, а очите им искрели подобно светлинки, лутащи се насам-натам. Мъжът бил все така в безсъзнание. Тогава тигърът казал:

– Братя мои, дванайсет години живях сред чове­ците като човек, а съм тигър. Може би по-късно с дея­нията си ще успея да изтрия това петно. Братя мои, тази нощ ще скъсам последната примка, която ме свързва с миналото.

И след като изрекъл това, вдигнал със зъби мъжа, все още в несвяст, и се покатерил на най-високото място, където го оставил вързан между две бамбукови стъбла.

После запалил сухите листа по земята и скоро лумнали пращящи пламъци.

Тигрите заотстъпвали изплашени, но той им из­викал:

– Спокойно, братя мои!

И те се успокоили, присядайки по корем с кръсто­сани лапи да гледат.

Тръстиката горяла подобно огромна кула от фо­йерверки. Стъблата се пръскали като бомби и газовете, изпускани от тях, се преплитали в остри разноцветни стрели. Пламъците се издигали рязко и глухо на талази, оставяйки под себе си мъртвешки кухини; а на върха, където огънят още не бил стигнал, тръстиките се изви­вали, сгърчени от топлината.

Когато обаче пламъците близнали мъжа, той дошъл на себе си. Видял тигрите долу, впили в него морави очи, и всичко разбрал.

– Простете ми, простете ми! – гънейки се, започнал да крещи. – Моля за прошка за всичко!

Никой не отговорил. Тогава мъжът се почувствал изоставен от Бог и извикал с цялата си душа:

– Прости ми, Хуан Дариен!

Като чул тия думи, Хуан Дариен вдигнал глава и отвърнал ледено:

– Тук няма никой с име Хуан Дариен. Не познавам никакъв Хуан Дариен. Това е име на човек, а ние всич­ки сме тигри. – После се обърнал към своите събратя, преструвайки се, че не е разбрал, и попитал: – Някой от вас да се казва Хуан Дариен?

Но пламъците вече се извисявали подобно кула до небесата. И сред ослепителните светлини като от бен­галски огньове, прорязващи горящата стена, се виждало там горе едно черно, тлеещо тяло.

– Скоро ще дойда, братя мои – рекъл тигърът. – Остана ми да направя само още едно нещо.

И тръгнал отново към селото, без да забележи, че тигрите го следват. Стигнал до бедна и тъжна градина, прескочил зида и минал покрай множество кръстове и каменни плочи, докато накрая спрял пред малко парче земя, голо, без нищо особено, което да го отличава. Там била погребана жената, която в продължение на осем години той наричал своя майка. Коленичил – като човек коленичил – и дълго не се чувало нищо.

– Майко! – проронил накрая тигърът с дълбока нежност. – Единствена ти измежду човеците знаеше, че всички същества във Вселената имат свещено право на живот. Единствена ти прозря, че човекът и тигърът се различават само по сърцето. И ме научи да обичам, да разбирам, да прощавам. Майко! Уверен съм, че ме чуваш. Винаги ще бъда твой син, каквото и да се случи занапред, но само твой. Сбогом, моя майко!

Докато се надигал, зърнал моравите очи на своите събратя, които го наблюдавали през оградата, и отново се присъединил към тях.

Неочаквано горещият вятър довял от дълбините на нощта грохот от изстрел.

– В селвата е – казал тигърът. – Хората са. Ловуват, убиват, унищожават.

И обръщайки се към селото, осветено от отблясъ­ците на подпалената селва, изрекъл:

– Раса, за която няма изкупление! Сега е мой ред!

Върнал се на гроба, на който току-що се бил молил,

изскубнал с едно рязко движение на лапата превръзката от раната и написал на кръста със собствената си кръв, с големи букви, под името на майка си:

И

ХУАН ДАРИЕН

– Вече почиваме в мир – добавил.

И запращайки заедно със своите събратя един пре­дизвикателен рев към ужасеното село, завършил:

– Сега – към селвата. Тигър завинаги!

Превод от испански Николай Тодоров

Орасио Кирога
Орасио Кирога (1878–1937) е аржентински писател, роден в Уругвай. В неговите разкази се откриват елементи на модернизъм, както и влиянието на Едгар По и Ръдиард Киплинг. В наши дни Кирога се счита за предшественик на магическия реализъм на Маркес и постмодерния сюрреализъм на Кортасар.
Други статии от този автор

support

Посетители: 83

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Автора ни дава добра... преди 12 часа
  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 6 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 2 седмици
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 2 седмици
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици