1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Казват, че в Америка убиват с електричество. Не съм бил в Америка и не ме учудва остроумието на янките.

С електричество! Навярно ще е забавна и приятна смърт.

Силен трясък в мозъка, остри спазми по всички стави, полярни тръпки в костите, най-после водовъртежно пропадане в светливи концентрични кръ­гове и – тишина, по-дълбока от мълчанието на междупланетното пространство…

Тъй ще е, приятна, изумителна смърт.

Не, ние убиваме по-просто. С нож, с камък, с брадва, досущ като нашите пещерни праотци. Един удар в гърба, костите изпращяват, гледецът на очите се обръ­ща, човекът пада като отсечен дънер. Понякога жер­твите са повече на брой: 10, 20, 30, 50; тогава опера­цията е по-трудна, но не и неизпълнима: всички са навързани, не представя трудност да се намушка цялата тая човешка маса. После жертвите се хвърлят в някой трап и нощем около тях вият глутници псета.

Но защо именно по този начин – странно, нали?

Забранено е да се стреля, ето защо…

Инак бихме ги застрелвали. Ние сме в завоювана страна, непокорна, и пазим приличието на мира. Ни­какъв гърмеж. Защо да тревожим мирното население?

Но има ли изобщо мирно население? То е или из­бягало, или унищожено. Поставено вън от законите, то се изтребва, както се изтребват вълци или скакалци.

Защо не! Чувството на отвращение към хората, към света, към самия себе си – то почва да ме спохожда все по-рядко. Вече не чувствам срам – оста­вям се на течението на събитията. Не затуй ли господ-бог е взел ума на хората, че иска наново да преустрои света сред това море от кръв, както някога след вели­кия потоп? Така си мисля след всяка чаша ракия.

Пием двама с капитана. Собствено у него пиенето е стара привичка. Като че той се е родил с този навик. Ниско човече с пълно обло лице, с червени жилки, с бръснати мустаци и големи уши, неговият бог е мунди­рът, неговият храм е казармата. Той изпълнява запо­ведите на началството със суеверно страхопочитание. У кучето няма толкова вярност, колкото той носи в душата си. Обръща нова чаша, мръщи се и изтрива уста с опакото на дланта.

– Тъй, млади момко, всички са псета. Не трябва да се жалят. Не трябва! Пий! Всичко ще забравиш.

В неговия участък влизат няколко села, които той е длъжен да обезлюди. Тази хуманна длъжност той из­пълнява с достойнство и твърдост. Дори така твърдо чашата не държи. И той много се радва, когато аз седна до него. Тогава се чувства поласкан, та бърза да изрази своето превъзходство.

– Мислиш, да им паднеш, ще ти простят? Ще ти одерат кожата.

Влиза стара селянка и прави нисък поклон. Капи­танът е добър човек, сигурно и той има деца, нека й позволи да вземе главите на двамата си синове, които се търкалят ей там зад хълма, за да ги зарови в селските гробища.

Ставам със стиснати зъби и излизам – мозъкът ми през парите на ракията смътно съзнава присъствието на неизказан ужас. Та това не е нито война, мисля си, нито революция. Някакво безсмислено кръвопийство, рядко тържество на Марса.

Вън спират войници с шестима селяни. Между тях е учителят от съседното село, у когото нощувах не­отдавна. Водят ги при мен, да ги разследвам. Трябва да се спазят формите на закона.

Още съм на двадесет и две години, а над слепите ми очи разцъфтяват кичури бели коси.

Арестуваните влизат един по един в канцеларията и започва разпитът.

Не знаят защо са арестувани. Един бил задържан, като се връщал от погребението на детето си. Друг отбивал водата в градината. Трети изнасял тор на ни­вата. Учителят дори се чуди защо е доведен. И аз – сам – какво диря тук? Как съм попаднал в този ад и дали всичко това не е някакъв ужасен сън?

Отивам при капитана, за да му докладвам.

– Невинни хора – казвам. – Съвсем невинни. Да се пуснат да си гледат работата.

Капитанът дига нова чаша и се засмива:

– Ха-ха-ха! Невинни, значи – виновни. В запо­ведта е казано: невинни няма – разбра ли? Невинни! А какво са правили из полето? Кой ти скитосва сега без работа насам-натам? Невинни! И ти с твоята учена глава им вярваш!

Помисли един миг и каза:

– Я дай дознанието.

В дознанието се описва как е станало залавянето на всекиго едного, къде и при какви обстоятелства. „Е, ето – мърмори той, сумти и обръща страниците. – Ятаци, брате. Кучета. Никому да не вярваш.“ После взе перото и с трепереща от ракията ръка написа късо върху машинописа:

„Съгласно заповед № 17, като ятаци.“

– Не! – викам аз ужасен.

– Писаря! – крещи той и сухите му стъклени очи се оживяват. – В щаба на полка, за резолюция – подава той преписката на писаря, който стои мирно, взима мълчаливо книжата, казва „Слушам“ и излиза. Тогава капитанът ме поглежда някак снизходително и победно, но и в тоя миг ми се струва, като да е самият кръвожаден бог на войната.

Кога ще се върне преписката? Излишно е: знам какво ще съдържа.

Сънят бяга от очите ми. И когато заспя, преследват ме кошмари – разширени очи, пълни със смъртен страх, окървавени ножове, кълба от змии, вой на гладни псета, човешки кости…

Излизам на края на пътя, край реката. Полето е тихо, спокойно. Стърнищата се греят на есенното слънце. Колко е мирна земята, мисля си. Наша обща майчица, никому зло не прави, за всички се грижи. А ето хората… като си помислиш… ядат се като зверове.

Насреща ми бърза стара жена, прегърбена, с тежка


– Хайде, няма време за губене! – каза отсечено офицерът, командир на взвода.

бохча под мишницата. Същата, дето бе искала да при­бере главите на двамата си сина.

– Какво носиш? – питам шеговито.

Тя се смущава и неохотно отвива бохчата: две чо­вешки глави, полуизядени от кучета.

– Че как си ги познала, клетнице? – казвам, като отмествам бързо поглед. Лицето й е сухо, неподвижно и върху него текат сълзите й някак машинално, без звук.

Промълви тихо, почти с шепот:

– Може ли майка да не познае рожбите си?

И отмина.

Сега започва най-страшното. Трябва да изслушам последната дума на осъдените. Един взвод войници вече ги кара по пътя, под върбите край реката, в тясна падина, между стръмни ронливи сипеи.

Есен е. Тревата е пожълтяла.

Пред дълбок и дълъг трап стоят шестима навър­зани хора, в полуселски, полуградски дрехи, с изно­сени каскети, небръснати – истинска жива стена, плетеница от души, чиято мълчалива, отчаяна въз­дишка сякаш разкъсва света от изток до запад.

Изпити, безкръвни лица. Има ли някаква надежда в тия очи? Тъпа, безсилна омраза просветва в тях, безразличие на обречени.

Стоят изправени до трапа, до своя гроб, и ето аз им казвам с треперещ глас:

– Който каже де е свърталището на разбойниците, ще бъде помилван.

И като казвам тази лъжа, аз не смея да ги погледна, гледам в земята. Тогава учителят отвръща глухо и задавено:

– Господине, защо се подигравате!

Поглеждам го. Едната му вежда конвулсивно трепери, устните му са попукани. В очите му мъждее плаха молба, като че искат да кажат: помниш ли оная топла звездна вечер, когато нощува у дома? Вечерята под кестените, скромната ми гостолюбива жена? А детето ми с русата косичка и весели очи, което ти викаше „чичо“? Не помниш? А сутринта, когато жена ми ти поля да се измиеш като на скъп гост?

Един старши подофицер завърза очите на жертвите. Те помагат конвулсивно с ръце, защото и за тях е важно да се свърши по-скоро. Приближавам учителя и викам високо на ухото му:

– Кажи, че знаеш скривалището на разбойниците, това ще те спаси!

Той ме гледа безпомощно, с възпален поглед, и сочи ушите си:

– Не чувам! Повтори пак!

Повтарям думите още по-високо.

– Господи! Нищо не чувам!

Разпервам в отчаяние ръце. Завързват очите му. След това подофицерът обръща всички с лице към ямата.

Чува се команда:

– Напред на нож!

Закривам с ръце очи и се обръщам. Не ми е за пръв път, но това зрелище ме хвърля в студени маларични тръпки. Зъзна като в треска.

Общ задавен стон, после тъпи звуци на промушено, на разбити хрущяли, звънтене на желязо о кости, слабо боричкане и – тишина. Какво е станало? Тъй скоро? Смущение по лицата на войниците.

Недоубити, клетниците са се хвърлили в ямата, с надежда може би, че палачите не ще ги стрелят, ще ги оставят. Или просто по инстинкт, от безумие. А ямата е дълбока и на дъното лежи тая човешка маса, потъ­нала в кръв, и стене. Невъзможно е да се погледне втори път, бих се лишил от разум или бих се хвърлил и аз там долу. Усещам буца на гърлото си, души ме безсилна ярост. Сядам върху изкопаната пръст, гледам към полето.

По лицата на войниците личи недоволство, отвра­щение: противно им е занятието, което изпълняват. Но Марс е хитър: той иска техния живот в случай на непослушание. Той знае, че е скъпа собствената кожа.

В дрезгавината на вечерта, в този глух незнаен земен кът като страшен сън изглежда малката вой­нишка група е окървавени ножове и нещастниците долу в ямата.

Пушките на войниците треперят в ръцете им, от тях капят алени капки върху жълтата трева. Вечерта пълзи невидимо, скоро ще падне нощ.

Настава кратко съвещание. В други случаи рабо­тата е лесна: няколко куршума, и – свършено. Но…

…Забранено е да се стреля, ето всичко… Ние сме в завоювана страна, непокорна, и пазим прили­чието на мира. Никакъв гърмеж.

Тогава един от войниците се спуща долу в ямата. Чуват се тъпи удари, един, два, три, тежко пъхтене, звън на ножа о камък. Най-сетне, обзет от страх, войникът излиза. Ножът му е изкривен, той се олюлява като пиян. От лицето му тече пот. Тежкият труд в теснотата на гроба го обезсилва, той трепере като лист. А долу нови стонове, задавени, тъпи, далечни.

Слиза втори войник. В това, как той изчезва под земята, има нещо неописуемо по ужас. Като че се спуща в царството на преизподнята. Другите войници стоят като хипнотизирани: никаква дума, никаква псувня, както друг път. Сам офицерът е нетърпелив от неприят­ното и непредвидено чакане. Неговата практика е опровергана, той се разхожда назад-напред, най-сетне се навежда над ямата и пита:

– Свърши ли?

На въпроса му излиза сам войникът, с кървави петна по дрехите, от които иска да се очисти с кон­вулсивни и болезнени движения. Ножът му е също извит от ударите, животът пак се оказва по-силен от желязото. Но стоновете намаляват, чува се само аго­низиращо хъркане, все по-слабо и по-слабо. Все пак трябва да се тури край на тази неприятна история: и войниците имат нерви.

– Няма време за губене – каза офицерът с обик­новен, не началствен глас, – хвърляйте пръста.

Но още при първата лопата става нещо необикно­вено. Сякаш изпод земята, от света на мъртвите, от дълбочините на гроба, достига отчаяният, пресипнал и страшен глас на учителя;

– За бога! Жив съм!

Скачам и неволно се навеждам над ямата. Полуизправен, със страшно разширени очи, с разкървавени пръсти, той се придържа о двете страни на гроба, с поглед, пълен с неизказана мъка и молба и страх от смъртта. Спомних си го внезапно, добър и кротък, в неговата къща. Жена му налива алена вишновка, а момченцето му простира ръка към мене и казва с усмив­ка: „Чичо!“… Изваждам револвера и го насочвам към него – едничкото добро, което мога да му сторя.

Една силна ръка ме блъсва и аз изпущам оръжието. Ръката на капитана.

Пиян, ядосан, зашибал с бича по ботуша, той стои зад мен и вика с чужд, продран, неравен глас:

– Стига сте ги мъчили хората! Засипвайте ямата по-скоро!

Сякаш войниците това и чакат. Глухо отеква звънът на лопатите и земята скоро поглъща в утробата си пръст­а, която е изхвърлила. Оттам долита едва уловим слаб звук: „А-а!“

После всичко стихва. За по-малко от миг ямата е затрупана, войниците се строяват, чува се команда и скоро нощта поглъща в жадната си утроба и палачите, и техните жертви.

Разказът е взет от изданието „Людмил Стоянов – Избрани творби“
(под редакцията на Георги Димов), „Български писател“, София 1978

Pin It
Людмил Стоянов
Людмил Стоянов е български филолог и литературен критик. От 20-те години на 20 век развива активна публицистична и литературна дейност. Участва в Балканската и Междусъюзническата война. На фронта заболява от холера. Литературният му дебют е на страниците на сп. „Художник“, където публикува лирическия цикъл „Замръзнали цветя“. Става съредактор на сп. „Хиперион“ и „Везни“. През 30-те години на 20 век активно участва в антифашистки прояви, в Международния конгрес за защита на културата и мира, който се провежда в Париж през 1935. Обвинен, че не е патриот, жестоко е пребит от офицери, забранено му е да публикува свои творби и статии и е интерниран в Пазарджик, а по-късно и в Сомовит. След 9 септември 1944 г. е назначаван на отговорни длъжности в институциите на изкуството и науката. Остава в литературната история с творби като „Меч и слово“ (1917), „Видения на кръстопът“ (1914), както и със следвоенните си произведения, които бележат сериозен прелом в творчеството му – „Холера“, „Сребърната сватба на полковник Матов“ и т.н. Изявява се и като драматург и преводач.

Посетители

41

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Светослав Живков писа Още
    Дискусиите са хубав... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Ами да напише друга... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    Погледът не е на... преди 3 дни
  • Боян писа Още
    Поредната... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Присвивам се всеки... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Но не съм съвсем прав:... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Доживях и такава... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    В Евангелието Иисус... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Християнинът е човек,... преди 6 дни
  • Кирилка Петткова писа Още
    "Налагането на... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Другарю проф., Рейгън... преди 6 дни
  • Кирилка Петткова писа Още
    Споделям много от... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Златк писа:
    Ако искаш, след това...
    преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Аааа, така кажи бе,... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Значи да не се мъча да... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    иван сухи писа:
    Това да си докторант...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Да се обръща внимание... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    В славянската... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Не са "журналисти",... преди 1 седмица
  • иван сухи писа Още
    Взаимно се надъхват... преди 1 седмица
  • иван сухи писа Още
    Това да си докторант в... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Смея да твърдя, че... преди 1 седмица
  • Проф. Пенка Ангелова писа Още
    Радвам се, че започва... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Пропуснах, че онова,... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    "лоялно към... преди 1 седмица