От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Беше един от онези септемврийски дни, в който лятото и есента така приятно си взаимодействат, събирайки в него най-доброто от двата сезона. Слънцето изкарваше хората навън, но вятърът ги умълчаваше. Беше един от онези дни, в които излизаш да търсиш първи том от комедиите на Шекспир, нищо, че не е нищо спешно, нищо, че нямаш пари.

След една такава безплодна разходка (много трудно се намира Шекспир в Пловдив на разумна цена), реших да се утеша с един дюнер. Мазнината цвърчеше, хората говореха, хвърляйки нетърпеливи погледи към ръцете на майстора. Типичен ден с типични хора, но тогава дойдоха те. Скитници или по-скоро скиталци, защото от пръв поглед си личеше, че сами са избрали тази съдба. Момче и момиче, мръсно руси, бутащи своите малки велосипеди, претрупани с всевъзможни багажи – китара, сакове, торби, палатка. Всички сте ги виждали-чужденци, минаващи през града ви, за да хапнат и да пуснат една вода в някой Mcdonalds, а вие се издувате и се надявате градът ви да се представи на ниво. Аз също съм ги виждал често и не съм отдавал повече от един-два любопитни погледа и едно навеждане, колкото да чуя езика им, но какво ме впечатли толкова този път? Не зная. Нещо в момчето, защото не можех да сваля погледа си от него. Мъж, приличаше повече на мъж, отколкото на момче. Знаеше кой е и какво иска и още повече, беше го постигнал. Около 30 г., мръсно рус, с разделяща се на две дълга брада, прокъсани черни дънки, кафява риза и каскет. Но най-силно ме удари погледът му. Сини очи, които с дълбочината и спокойствието си ме отведоха сякаш на друго място. Видях страните през които е минал, видях ужаса, който е преживял и всичката тъга, която го е извела от родното му място. Бяха шведи или германци, проклет да съм, ако знам, идваха от северна Европа, а там уж е по-добре от тук. Какво го бе извело, та да тръгне така с жена си и тези две нелепи колела? Едва ли е било студеното време. А тя – тя бе толкова спокойна и щастлива, много по-усмихната от него. Какво й донасяше това спокойствие?

След малко приближиха двама от градските хипита – пак мръсни, брадясали и на расти, но толкова различни. Разликата между тях бе като тази между нас и тях. Бяха толкова лековати, толкова наивни и нелепи. Като имитации, поставени до оригинал. Тяхното беше парад на суетата. Лигльовци, които не оценяват колко са привилегировани, търсещи къде да излеят неудовлетворението от родителите си и от себе си. Те ще излязат, ще се разходят със скъсаните дрехи – прилежно скъсани и дънките им, протрити само на определени места, но после ще се приберат, ще гледат някой филм на компютъра и ще легнат в меките си легълца.

Останалите българи, лакомо поглъщащи храната, гледаха чужденците с презрение изпод вежди и шушукаха насмешливо. „Все едно са излезли от контейнер” и „Вижте, кучетата ги следват”. Но момчето и момичето не разбираха, че говорят зад гърба им. Колко хубаво е понякога да не разбираш чуждия език. За тях това бе поредният град, поредният площад с някакви хора (те не гледаха никого с презрение, даже почти никого не гледаха, обръщаха повече внимание на кучетата), поредното общество, досущ като това от което бяха избягали. В очите им се четеше: „Ние разбираме този свят съвсем добре, но не искаме да бъдем част от него”. Но те бяха част от него, по същия начин, по който индианците са били част от него. Кучетата ги следваха, лягаха до тях, сякаш са сред свои (да накараш едно животно да не е самотно все трябва да се брои за нещо). Такива хора биха обърнали внимание на това от къде духа вятъра, биха забелязали някое растение или пък ъгъла, под който гледа слънцето (но без да го обременяват с време или някакво друго значение). Те бяха се превърнали в туземци, дори по-скоро в номади. Днес се осъществява едно ново преселение на народите, съвсем под носа ни, а никой дори не забелязва, никой историк не го отбелязва. Същият копнеж и надежда за по-добър живот движи хората и пълни сърцата им със сила да прекосяват континенти. Като в приказките, където героят тръгва по „белия свят”. Какво ли ги чака в другия град или в Турция, Гърция или Индия? Никой не знае, дори самите те – и това очарование също сигурно ги гали вечер в палатката, докато будуват, докато мечтаят. Обикнах ги, признавам, и не ме е срам от това, защото с тях се почувствах повече човек, отколкото с хиляди други, подобни на мен.

И в този момент, когато слънцето се показваше иззад един облак, къпейки чужденците в топла светлина, разбрах, че да си човек е толкова прекрасно. Моментът беше толкова капризно приказен, че всеки миг очаквах да се чуе глас от небето: „Това са моите деца и в тях е моето благоволение. Тях слушайте”. Дали и Христос е бил толкова непретенциозен и дали би се намръщил на това изказване, както биха се намръщили те? Искаше ми се да ги заговоря, но моята смутеност пак ми попречи, а и не знаех дали говорят английски (разбира се, че говорят английски, та кой европеец не говори английски, просто си намирам извинения).


Small Ad GF 1

Толкова ни е страх понякога да не се изложим, че забравяме да живеем. Знам, че не може всички да оставим домовете и децата си, и да тръгнем да пътуваме; знам, че повечето, които пътуват са глупаци, бягащи от себе си, но когато видях тези двамата, целият живот доби смисъл. Свобода, достойнство, смелост, мъжество, индивидуализъм, обич, щастие – достойнства, толкова редки, че когато ги видим се присмиваме (може би ни е страх от тях или болката на съвестта е толкова непоносима). Чудя се дали тези добродетели са постижими дори и човек да не пътува. Вероятно не, но да благодарим за вътрешните пътешествия.

Мартин Касабов е роден през1991 г. в Пловдив. Завършил е ПУ „Паисий Хилендарски“, специалност мениджмънт. В момента се занимава с литературна дейност, резултатите от която могат да се проследят в блога му, на име „Изумен“.

Pin It

Прочетете още...

Залези

Таня Рупел – Тера 17 Апр, 2012 Hits: 14928
Гледам с неовладяна тъга на запад.…