1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Всяко провинциално градче си има няколко чешити, известни сред съгражданите си със самобитното си чувство за хумор и с премеждията си, разказите за които образуват своеобразния градски фолклор. Не правеше изключение и Преслав – градецът, в който баща ми беше околийски съдия и в който отраснах и завърших гимназия. В духовно отношение той беше велик много преди към вековното му име да добавят тържественото „Велики“. Част от духовното богатство на градеца бяха историйките, кога абсолютно достоверни, кога по-скоро анекдотични, които се разказваха за по-интересните му граждани. Повечето техни герои, хора от поколенията на нашите дядовци и бащи, вече не са между живите. А собственото ми поколение беше разпръснато от зрелия и развития социализъм из цяла България, а като паднаха стените и преградите – и по целия свят. Страхувам се, че съм между малцината, съхранили в паметта си тези истории, а за някои от тях може да съм и единственият. Реших да ги запиша, жалко би било да ги загубим завинаги. От друга страна, сигурно някои от потомците на моите герои и сега живеят във Велики Преслав. Вместо да е поласкан, че неговият предшественик е бил част от колорита на нашия град, ако не е унаследил неговото чувство за хумор, някой потомък може да се почувства обиден. Затова имената на някои герои са изменени, други пък са назовани само с прякорите си.

Осмарският пелин и преславските ергени

Преслав е стар лозарски център, правят се и чудесни вина, включително и пелин. Но на няколко километра от Преслав се намира селцето Осмар, където всеки, който спомене за преславски пелин, би поел с това съвсем неоправдани рискове. Конкуренцията, понякога малко гротескна, между близки селища с близък поминък и манталитет, е добре известна. А Преслав винаги е имал определени предимства пред Осмар – стара столица, по време на робството носещ името Ески Стамбул (Старият Истанбул), околийски център, районна болница, няколко отлични училища и т.н. Но пък Осмар, дори и по комунистическо време, имаше значителен аванс с красивите си и подредени къщи, с oправните си и богати стопани и – защо да си кривим душата – с хубавите си моми и жени. Дали вездесъщият естествен отбор е довел да някаква концентрация на благоприятни гени, дали е от многовековното „екологично“ хранене, дали от самочувствието на щерки на богати семейства – трудно е да се каже, най-вероятно е било от съчетаването на всички тези фактори. Така или иначе, тайните рецепти на осмарския наложен пелин се пазеха по-строго, отколкото сега се пазят патентните тайни на Кока-Кола, а яростния си местен патриотизъм осмаряни изразяваха с демонстративно презрение към преславския пелин: „Кой, преславяни ли? Хайде, бе! Че те един наложен пелин не могат като хората да направят!“. И всички амбиции на преславските ергени към осмарските моми са били пресичани в зародиш.

Първият пробив в тази глуха защита е направен през второто десетилетие на миналия век. Двама преславски ергени – вуйчо ми Митю, потомствен бояджия на абите, шаяците, преждите и гайтаните на цялото население на компактно населената с турци област Герлово, и приятелят му от детството Геро Тодоров си харесали две лични осмарски моми – първите братовчедки Велика и Добрана. Една прекрасна вечер двамата отишли в Осмар да ги задирят. Но очевидно без нужната „рекогносцировка“ за настроенията на осмарските си акрани[1]. Скоро ги подгонили разярени осмарски ергени и кучета; не е известно коя от двете хайки е била по-ентусиазирана. Едва сколасали двамата мераклии да измъкнат по един кол от най-близкия плет и да се оттеглят по спешност към Преслав. Много години по-късно чичо Геро се тюхкаше: „Той вуйчо ти Митю беше най-големият бучакчия[2] в Преслав. Ама нали отиваме по любов, как се случи той нищо да няма по себе си, нито един нож, нито един пищов, ама съвсем нищичко!“. Ако съдя по тези думи, невъоръженото състояние не ще да е било много характерно за вуйчо ми. Следващата седмица сагата продължила със същото начало, но с доста различен край. Този път по-лошо осведомени се оказали домакините, а всеки от двамата гости приличал на малък арсенал. Въпреки численото си превъзходство, домакините претърпяли пълно поражение, пострадали и хора, и кучета. Оттогава, при всяко следващо гостуване, щом из Осмар се чуело „Бояджията иде!“, мегданът опустявал и улиците утихвали, като че ли в селото нямало нито ергени, нито кучета. А когато аз разпитвах за онези славни времена, осмарските братовчедки Велика и Добрана се превиваха от смях. И двете от много години бяха преславски снахи и се радваха на деца и внучета.

Витю Късов сватосва майка си

Един от известните преславски „зевзеци“, макар и с доста дебелашко чувство за хумор, беше месарят Витю Късов. Един горещ юлски следобед той се мотаел по площадчето на автогарата, а от един автобус, идващ откъм Търговище, слязъл възрастен човек и се заозъртал колебливо наоколо. „Здрасти-здрасти!“, заприказвали се двамата. Оплакал се пришълецът, че от години вече е вдовец, че му се иска да се задоми повторно, но в неговото село нямало подходяща вдовица, а пък Преслав, нали е град, дали няма да се намери някоя, с която да се приберат... и т.н. Светнали му очите на Витю, мигом го осенила идеята за поредната „шегичка“. Взел да разправя, че познава точно такава жена – вдовица, заможна, грижовна, готвела страхотно. Че и нещо за сексуалните й качества добавил – като пантера била в леглото и т.н. При това живеела на стотина метра оттам и в момента садяла нещо в дворчето пред къщата си. Запътил се нататък човечецът, поздравил я, заприказвал я. Отначало жената му отговаряла, макар и с половин уста, после й омръзнало. А пък човекът все насочвал разговора в нужната посока. Накрая жената не издържала:

– Абе ти защо не си вървиш по пътя, бе? Какво си се залепил за мене като репей?

– Ами аз... такова... към тебе ме насочиха...

– Кой те е насочил към мене, бре?

– Ами ей онзи високият човек на площада, дето се е изправил до пейката и гледа насам...

Надникнала жената кой я сватосва и що да види – родният й син. Тя си го познавала добре, но чак такова чудо не очаквала. Засипала го с люти клетви: „Витьо, Господ да те убие, непрокопсанико! Навремето като те биеше баща ти до убиване, защо ли съм го спирала, защо ли съм те отървавала? Кешки да го бях оставила да те убие, че сега да не правиш за резил майка си, мръснико мръсен!“.

Съседите се смеели на семейния скандал, а пък уплашеният „жених“ побързал да стане невидим.

Кандидат за къпана попадия

Някъде към средата на миналия век Преслав се сдоби с нов свещеник, наскоро завършил Духовната академия. Разбира се, отец Лаврентий пристигна с жена си. Преславяни бяха доста впечатлени от това семейство – и двамата млади, високи, стройни, красиви и добре облечени. Отецът беше пълна противоположност на популярното клише за провинциален поп – онзи с разрошената мазна брада и калното расо. Една съботна вечер отецът и жена му се прибирали от „семейна“ баня. По него време преславските семейства, които имаха бани в къщи, се брояха на пръсти, всички останали ползваха градската баня. На връщане от банята двойката се отбила в месарницата на Витю Късов да си купи месце за уикенда. Месарницата имаше един големичък салон, в който чакаше „опашката“, за да не мръзне на студа; в дъното имаше тезгях, зад който свещенодействаха самият Витю и жена му. Отецът и презвитерата чинно се наредили в края на опашката, но преславяни, свикнали да тачат по-първите си съграждани, един след друг им отстъпвали реда си и семейството бързо се озовало пред тезгяха. Месарят се втренчил лакомо в клиентката и, без окото му да мигне от това, че собствената му жена е да него, изтърсил: „Ех, отче, да знаеш само как ми се е..е къпана попадия!“. Стъписали се хората от опашката, някои се опитали да се позасмеят, други се намръщили на неприличната шега. А шегаджията дори не подозирал какъв човек има пред себе си – с ум като бръснач, с бърз рефлекс, от тези хора, за които казват: „за един миг ще те купи и ще те продаде“.

„Витко, чедо – позасмял се отец Лаврентий – нямаш абсолютно никакъв проблем! Ти даже не можеш да си представиш колко е лесно да изпълниш желанието си...“ и т.н. Усетило „чедото“, че работата взема някакъв лош обрат, но как да разбере накъде бие свещеникът? И как да се измъкне от капана, в който току-що лекомислено се е напъхал? А отецът продължил невъзмутимо:

„Ето я до тебе кака Димка. Сега часът е 8, а банята работи чак до 10. Веднага изпращаш кака Димка на баня, а оттам тя идва право у дома. Нощеска Ленчето ще спи на дивана в хола, а ние с кака Димка – в спалнята. („Нали може, Ленче?“ „Може, може, разбира се!“ – жизнерадостно се съгласява попадията). Кака Димка, като излезе довечера от банята, ще е къпана, а утре сутринта, като излезе от спалнята ми – и ще е попадия. И рано-рано ти я връщам точно каквато я искаш – къпана попадия!“.

Чуват се в опашката смехове, по-задните нетърпеливо питат по-предните какво точно е казал отецът. След няколко секунди всички в месарницата ръкопляскат. С изключение, разбира се, на посрамения мераклия.

Наследството на ловеца

Малцина знаеха истинското име на един преславски ловец, повечето го познаваха с прякора му „Лèсцата“ (с ударение върху първата сричка), защото на местния диалект лисиците бяха наричани „лèсци“, а точно в техния лов нашият човек беше много изявен. Лошото е, че той не беше изявен в никоя друга област, а от продажбата на някоя и друга лисича кожа човек не би могъл да издържа не само семейство, но и самия себе си, особено пък ако често посяга към чашката. Така Лèсцата, който през целия си живот беше живял бедно, кога под наем, кога без наем, на стари години живееше почти като клошар, отделно от семейството си, в някаква изоставена плевня. А от лова, разбира се, не беше се отказал.

Един ден нашият герой се разположил на слънчице пред „жилището“ си да си прави патрони за следващите дни. Пред себе си бил сложил „арсеналчето“ – сандъче, каквото имаше всеки ловец, пълно с кутии с барут, сачми, капсули, мукавени гилзи и старовремски инструменти за правене на патрони. В това време край него минал баща ми, който официално беше председател на Ловно-рибарското дружество, а и неофициално – душа на ловджийското братство на града. Разбира се, че не е можел да мине край такъв виден ловец като Лèсцата и да не поседне до него да си побъбрят. Поговорили си за времето, за дивеча, за новия ловен сезон. Но като дошло време да се разделят, станало му неудобно да си тръгне без да е проявил интерес към семейството на приятеля си. Питал го нещо за сина му, но неволно го улучил на слабото място.

„Е-е-ех, господин съдия, какво да ти кажа? Как дори един бащински съвет не е приел от мене! Все едно, че не ми е син – нито ме почита, нито ме уважава! Ами че един ден като се гътна да умра, това на кого ще бъде? (и посочил с две ръце към „арсеналчето“). Нали всичкото това пак на него ще го оставя!“.

Баща ми се ококорил – сторило му се, че събеседникът му наистина смята, че синът му не оценява достатъчно богатството, което ще му остави. Но като видял хитрата усмивка на устните на бойния си другар, разбрал, че той има най-доброто (и единствено истинското) чувство за хумор – това, което се проявява и към самия себе си. И двамата се посмели от сърце...

А понякога, години по-късно, когато баща ми донесеше „арсеналчето“ да си прави патрони, ми смигаше дяволито: „Ами че всичкото това на кого ще го оставя един ден? Нали пак на тебе?“.

Изгубената сланинка

В неотменните удоволствия от ловния излет влиза и „авджийската“ софра – хапването и пийването в късния следобед, когато всички слагат на постланото платнище всичко, което са си донесли от къщи. И започват безкрайните „лакърдии“ и ловджийските надлъгвания...

Един прекрасен ден на дружинката й направило впечатление, че един от членовете й, да го наречем бай Данчо, отвреме-навреме гледа да се поотдели от нея, да се усамоти някъде встрани. Сторило им се, че това не е обикновено отбиване по малка нужда, защото той и раницата си вземал със себе си. И го заподозрели в непростим за истинския ловец грях – че има в раницата си „нещо по-така“, някакъв специалитет, който не иска да сподели с тях и затова гледа да се отдели, за да си хапва от него самичък.

Да се проверят тези подозрения не било трудно – просто издебнали момент, когато Данчо се отдалечил от групата без да вземе раницата си със себе си. Грабнали я и изсипали съдържанието й, да видят какво чак толкова крие от тях. Останали разочаровани, нищо кой знае какво не намерили. Имало едно парче сланина, но по време на зимен лов в почти всяка ловджийска раница се намирало нещо такова – я суджук, я сланина. Все пак, нали вече претарашили чуждата раница, за да не е напразно, преброили колко души са, нарязали сланината на толкова парчета и всеки излапал своя дял. И нали е чуждо, усладило им се. После затворили грижливо раницата, върнали я на мястото й и всеки – „ни лук ял, ни лук мирисал“.

През целия ден бай Данчо с нищо не показал, че е забелязал липсата. Чак привечер, като си тръгнали, групата го подкачила – казали му, че нещо угрижен им се вижда, че нещо не е на кеф, питали го да не би нещо да не е на ред и т.н.

„Какво да ви кажа, бе момчета – бил отговорът. – То малко неудобно, ама като ме питате, да ви кажа. Хубаво ми топли този клин през зимата, обаче страшно му е груб шаякът. Каквото и бельо да си сложа отдолу, зверски ми претрива и чатала, и дупето, направо до кръв. Затова тази зима съм си преготвил едно парче сланина, слагам си го в другата преграда на раницата, за да не опира в нещата за ядене и по два-три пъти на ден се намазвам хубаво с него. Добре, ама днес дали съм го забравил у дома, дали съм го изръсил някъде, два пъти си претърсих раницата – няма и няма. Та днес не съм се мазал и сега едва вървя...“.

Сега вече никой не може да каже дали това, което бай Данчо е разказал, е било наистина така. Или пък, като е разбрал, че са му изяли сланината, е искал да си върне на другарчетата си, като им пожелае с този разказ: „Да ви е сладко!“.

Опалата пътува на автостоп

Опалата беше зидаро-мазач, но главно мазач. Прякорът му идваше от това, че бидейки почти постоянно „почерпен“, той винаги, когато се приземеше благополучно при слизане от бояджийската си стълба, извикваше победоносно „Опала!“ (т.е., „Хоп!“). Умираше да си направи „кодош“ с някого. Освен това заекваше и всичко, което разказваше, излизаше още по-смешно.

Един камион, тръгващ към Герловото, взел на автостоп някакъв селянин, който си купил от Преслав ковчег, за да погребва в селото си някакъв роднина. Метнали ковчега в каросерията, качил се селянинът в кабината при шофьора и потеглили. Още преди да излязат от града, ето ти още един автостопаджия – Опалата отивал към Върбица, научил за някакъв обект за боядисване, от който се надявал да вземе добри пари. Метнал се и той в каросерията. А след малко заваляло – отначало уж летен дъждец, но след това – като из ведро. Поогледал се пътникът, почудил се какво да прави, а след това се изтегнал удобно в ковчега и затворил капака върху себе си. Вътре било топличко и сухичко и скоро заспал. А шофьорът, нали от сутринта му тръгнало на стопаджии, след няколко километра настигнал 5-6 турци, та качил и тях. Новите пасажери, като видяли ковчега, през целия път суеверно мълчали и само от време навреме плахо поглеждали към него.

След някое време Опалата се събудил. Вече не чувал дъжда да барабани върху капака на ковчега. Но за да е сигурен, че наистина не вали, повдигнал лекичко капака и проврял ръката си навън. При което спътниците му, с викове до небето „Вах, Аллах!“ се хвърлили долу от камиона. Добре, че било нагорнище и камионът се движел бавно, та шофьорът, като излязъл ни жив, ни умрял от кабината, се поуспокоил, че при ужасната евакуация се е разминало само с някое и друго натъртване.

А пък виновникът за инцидента, който като нищо можел да завърши трагично, след време разказвал весело: „Ттттттолкова се бяха уплашили завалиите[3], че никой от тях, като ттттупна поживо-поздраво на земята, ддддддаже едно „Опала!“ не извика“.

Послепис

Скоро ще се навършат 50 години, откак съм напуснал Велики Преслав. Но съм сигурен, че там и сега живеят добри и весели хора и се случват забавни историйки. Дано някой да ги запомни и един ден, като му домъчнее за родния град, да ги запише за спомен, за да не се затрият безследно.

 

 



[1] тур., връстници, Бел. авт.

[2] тур., любител на ножовете, Бел. авт.

[3] тур., горките, Бел. авт.

Pin It
Георги Карев
По професия Георги Карев е лекар. Роден през 1943 г. във Велики Преслав. Завършва с отличие хуманна медицина. Преподава биология и генетика във ВМИ-Варна, а през 1993 г. се хабилитира като ст. н. сътр. по антропология в БАН. Народен представител от (тогавашния!) СДС в 36-то и 37-мо Народно събрание, председател на Комисията по здравеопазване. Шест години (1998-2004) – извънреден и пълномощен посланик в Кралство Мароко. Научните му публикации са представени в Google – Scholar, на „KarevGB“. Доктор на медицинските науки. Автор на монографията „Парламентарните грешки по Фройд“ (Унив.изд. „Св.Кл.Охридски“, 1998) и на стихосбирката „Литография с воеводи“ (Изд. Емайви Консулт, София, 2015).
Други статии от този автор

Посетители

91

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Практиката в това... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... преди 3 дни
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... преди 3 дни
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... преди 3 дни
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 6 дни
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 1 седмица
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 1 седмица
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 2 седмици
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 2 седмици
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 3 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... Понеделник, 21 Септември 2020
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020