1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Така е. Има момичета, които те оставят да си заминеш сам, други, които те пъдят, а има и такива, които не мирясват, докато не те хвърлят в оркестъра.

Макар че в началото Дима няма подобни намерения. И никога не е предполагала, че може да пламне от някакви писма. Не, не! Не някакви – страхотни писма! Уж не е толкова влюбена, но на шестнайсет знаеш ли… Гърмиш като бутилка шампанско и докато се усетиш, празникът свършил. Разлята, изпита, счупена – така се чувства след онази паметна нощ на кораба. Но – поред.

Какво да прави, като е момиче, което прилича на пясъчен часовник, а шантавата й майка нарочно я пристяга в кръста, облича я с широки поли и я вдига на токчета. Ще се разхожда, разбира се, все някой ще я забележи. И още как! На кея, където е вързан корабът на тия копелета от Морското училище, цяла глутница тръгва след нея.

Само един се отделя от групата. Абе, и тя да е на негово място, би обиколила целия град подир такова момиче, докато се реши да я заговори. Все пак не би започнала така.

– Извинете… – мънка и сплита ръце.

Чува се как пръстите му пукат безпомощно. Поглежда ги – слаби бледи ръце, които съвсем побеляват от притеснение. Нищо особено, както и тялото, към което са прикачени. А компетентната й майка казва, че на един мръсник – така нарича всички мъже, като му видиш ръцете, стига ти. Останалото е подробност от пейзажа. На Дима й харесват. Както и видът му на незавършен мъж, който едва ли е целувал момиче. Страшно си пада по такива смотаняци. Навежда глава, за да бъде в тон, да не го изплаши точно в началото. Тогава забелязва, че е бос. А това как й харесва! Направо я умилява.

Той проследява погледа й и започва да вдига ту единия, ту другия си крак, сякаш може да ги скрие някъде. Дима не се сдържа и прихва. В първия момент той се шашва, но после също избухва в смях. Неудържим е, докато се смее, с цяло гърло, лице, тяло, ръце – всичко се тресе от смях. Спокойно може да заглуши местната дискотека. Виж, това не й харесва. Този гръмогласен смях. Да не би и той да е от някакво забито провинциално градче или, не дай си боже, село. След като смехът му секва, едва тогава чува, че от пресипналата ресторантска уредба наблизо звучи „Love me tender“ на… На кого беше това парче, по дяволите? Ще се сети по-късно.

Разтварят се прозорци, врати, всички искат да разберат кой цепи така нагло провинциалната тишина. Докато се смрачи, цялото градче научава, че Дима си има гадже. Не й пука. Сигурна е, че съдбата й е в нейни ръце, а не в ръцете на онези, които разтварят прозорци и врати. Склонна е да оцени като съдбовен мига, в който му дава адреса си. Не толкова изреченото, колкото рязкото завъртане, за да тръгне към къщи. Предполага се, че е видял доста над коляното. При такива пируети пред огледалото се вижда всичко, което може да се види. Разбира се, не и хубавото бельо, за което се грижи майка й.

След това писма. Боже, какви писма наистина. Според Дима трябва да си половин господ, за да можеш да пишеш такива писма.

Когато я кани да го посрещне след първия му рейс, не се колебае дълго. Само да не спука гума, както се е засилила, предупреждава я майка й. И какво, наостря се тя. Може да иска… да спука гума. Какво от това? Ами нищо… Просто след рейс моряците са непредвидими. Не питат дали искаш или не искаш. Няма значение! Като е толкова умна, защо я кара да мъкне тая торта? Страшно тъпо е да посрещаш някого с торта в ръце. Но майка й е непреклонна. Което значи, че и тя е една непоправима провинциалистка. Рижия, както си го е кръстила, също е виновен, кой го кара да й пише, че има рожден ден.

Бавят се нещо. Дима търпеливо чака. Посрещачите се подсмихват и само за да не им направи шоу, не хвърля тортата в морето. Малко преди полунощ най-после пристигат. Качва се на кораба, но вместо Рижия я посреща Миро, най-добрият му приятел, както се представя. Обяснява й, че Рижия има работа около пристигането. Миро е градско копеле, но не му личи особено. Не случайно са приятели с Рижия. Както би се произнесла майка й, такива момчета и в центъра да ги заковеш, вечно ще подсмърчат отстрани. За разлика от Рижия, Миро е добре сложен. Без да иска, Дима задържа погледа си на широките му рамене. Прилича й на онзи спасител, който миналото лято я спаси, но после й поиска част от спасеното.

Миро я кани в каютата си и поема тортата от ръцете й.

– Рожден ден ли имаш?

– Аз? – Дима забива пръст в гърдите си.

– Че кой друг?

– Той…

– Така ли?… Не беше ли Водолей?

Водолей? Че те са през зимата, доколкото си спомня, а сега е лято…

– Впрочем аз така и не запомних кога е роден – бърбори Миро. – Какво да ти предложа, докато го чакаш? Малко музика? Нещо за четене?

Без да дочака отговора й, сваля от етажерката някаква книга и й я подава. Писмата на Флобер до Луиз Коле. Още от първите страници Дима разбира откъде Рижия е черпил вдъхновение за писмата до нея.

Едва не се разплаква. Значи тя, дето прилича на пясъчен часовник с широката си пола, облечена специално за случая, извитото й задниче, подпухналите устни, сякаш цяла нощ е плакала, очите й, дето сега са кипнали като чайници – нищо не е от значение за него. Не тя го вълнува, вълнува го умението му да преписва писма и да измисля несъществуващи празници. Има си хас Миро да не знае кога му е рожденият ден.

– Защо ми го казваш? – виква изведнъж и го замерва с книгата.

– Нищо не съм казал – запазва самообладание той. – Просто не искам да загубя цяла каса уиски заради тебе.

– Заради мене?!

– Ами да… Той се хвана на бас, че ще останеш на кораба, а аз съм сигурен, че ще се прибереш при мама.

– Ясно! – казва Дима, този път тихо. – Можеше и без идиотския му рожден ден.

– Все пак придава тържественост на церемонията. Още една причина да му направиш малък подарък…

Тя закрива очи. Миро се вижда в чудо. Остава да ревне. Младо момиче, нахакано… Но явно всички момичета от провинцията си приличат. Уж не им пука, а в един момент сълзите им потичат като река. Сантиментални кокошчици.

– Съжалявам – казва. – Приеми го като приятелска шега.

– Заведи ме в неговата каюта, там ще го чакам – решава изведнъж Дима.

Когато остава сама, тя стои известно време със затворени очи, после се стяга, бърше сълзите и подгонва мислите си в друга посока. Егати приятелите! Решили да се обзаложат. Виждала е такива, дето обичат да се обзалагат. Точно в забитото й провинциално градче. Яки безмозъчни перковци, които цяла вечер в казиното се потят на канадска борба за една бира. И те ли са същия фасон? Изобщо що за хора са това моряците, бе? Рижия си мисли, че е много печен. Не знае с кого си има работа. Ще го побърка! Какъвто е зелен и недовършен, направо ще му разкаже играта. Не знае какво е да си дете на шантава майка. А тя сто пъти й е казвала, че играта е хубаво нещо, докато не те изиграят. Но тогава – длъжна никому.

И какво? Все едно, че нищо не е било. Как ще му сложиш кръст на онова нещо, дето го върти като цветен филм толкова време. А Рижия, както се вижда, му е сложил кръст, още преди нещото да се роди. Рожден ден! Явно тортата не е подаръкът, на който се е надявал. А тя няма нищо против. Нямаше! Макар да е сигурна, че решението й да се подари ще го разтърси по-силно, отколкото самия подарък. Ще й се да бъде хладнокръвна и овладяна, да се съблече непринудено, сякаш го е правила хиляди пъти. Но сигурно няма да стане така, защото и той е един смотаняк, също като нея… Изобщо може да падне голям смях.

Само при мисълта за това й става горещо. Притиска бедра и слага ръце в скута си. Макар да знае, че това няма да й помогне. Напротив. Импулсивното свиване и отпускане в слабините далеч няма да я успокои. Знае го, колко пъти се е случвало напоследък. Истината е, че в такива моменти не винаги си мисли за Рижия, мисли си за мъжа, който… който и да е, само да направи нещо, защото колкото и да слага ръката си там, на онова изгарящо място, става още по-нетърпимо… който и да е, вярно, не я е срам да го каже, защото бе на ръба да покани вкъщи пощальона, който й донесе последната радиограма от Рижия.

Господи! Дали само провинциалистките се палят така? Ами! Да не би останалите да имат снежна пряспа между краката си. Сигурна е, че и те пламтят, и те се топят, но признава, че когато решат, умеят да се правят на снежни царици.

Все пак успя да се запази за Рижия. Един подарък, който той не заслужава. Един подарък, който си въобразява, че ще получи заради тъпите си писма. Гневът й към него гори с пълна сила, започва леко да се поти, чак ръцете й овлажняват. Разхожда се из каютата, вее си с широката пола, но това я изнервя още повече. Накрая решава да свали поне чорапите си. Сяда на дивана, вдига полата си, обляга се назад, за да ги издърпа и в този момент влиза Рижия. Замръзва за миг, после посяга да дръпне полата си, но ръцете й остават там, отказва се. Стига се е правила на девственица, каквато е. Рижия стои по средата на каютата и не мърда. Нито „здравей“, нито „добре дошла“, нищо. Тогава решава да довърши работата си. Събува ги наистина бавно, старателно, както го прави и вкъщи, внимава да не й се пусне бримка. Полата й е замотана някъде около кръста, но тя не бърза да я оправя, нито прикрива черното си изрязано бельо, което проблясва между краката й. Сгъва грижливо чорапите си и ги слага до себе си на дивана.

Чуди се сама на себе си, откъде намира този плътен, спокоен глас.

– Какво има?

Тя ли не знае какво има.

– Моля те, направи го пак.

Рижия продължава да стои по средата на каютата, вижда го как сплита ръце – изглежда това е любимият му жест.

– Какво? – не скрива изненадата си.

– Свали си пак чорапите.

– Но аз ги свалих. Ето – повдига ги с два пръста.

– Няма значение.

Защо пък не. Важното е да се прави, че нищо не знае за писмата и рождения му ден. Повдига донякъде полата си и го поглежда, за да разбере дали е доволен. Усеща, че очаква нещо повече, погледът му се движи заедно с полата. Надига се, за да я изтегли докрай, голите й крака потръпват от грубата тъкан на дивана. Макар че в действителност не става така, изпъва единия си крак и започва да сваля въображаемия чорап. Пръстите й пълзят от основата на бедрото към коляното, надолу до тънкия глезен. После другия крак по същия начин.

– Искам да го запомня – шепне пак Рижия.

Сигурно ще го запомни, след като не откъсва очи от краката й. Приближава и коленичи пред нея. Ръцете му несръчно повтарят онова, което вършеха преди малко нейните. Дима е хладнокръвна и овладяна, точно както го е предвидила. С любопитство наблюдава как ръцете му се плъзгат по краката й, сякаш това са крака на друго момиче. Неочаквано пръстите му се заравят в слабините й, пълзят по корема. Дима опитва все пак да изпълни намеренията си – притваря очи и стиска зъби, за да не изстене. Пръстите на Рижия са удивително сръчни, намират бързо ръба на бикините и придърпват леко. Ако иска да отпадне и тази последна преграда, тя трябва да му помогне, да се надигне и… Но ако го направи, това значи, че е съгласна. Да, де! Но писмата… рожденият ден… нима ще му прости? Без да е чула извиненията му? Сега, в този момент да й се извинява… Какво ще си помисли за нея? Че само една провинциалистка може да иска точно в този момент извинения. Че проваля всичко заради една нелепа шега. Той й се извинява, но… Добре, после ще поиска да й се извини… Много важно, преди или след това.

Опира здраво длани на дивана и се надига. После изпъва краката си, докато той издърпва ефирното парче плат.

Но какво му става? Вече не е така внимателен. Ръцете му не галят, по-скоро мачкат, причиняват й болка. В един момент стискат здраво хълбоците й, едва се сдържа да не извика, боли я наистина, викът й е в гърлото, когато той изведнъж отпуска ръце и рухва в скута й. Въздишките му се сипят една след друга – продължителни и тежки. Усеща горещия му дъх между бедрата си.

– Благодаря ти!

За какво й благодари? Тя се чувства измамена. Не й обяснява, не вдига глава от скута й, целува я трескаво, като постоянно шепне:

– Благодаря ти…

Неудобно й е, чуди се какво да прави, ръцете й висят безпомощно, много се надява, че благодарностите му най-сетне ще секнат. Вярно. Дори става, но веднага започват да се сипят извиненията му – не за писмата и рождения ден, разбира се, просто след рейс моряците са много… чувствителни, намира най-после думата, много са лесни, другояче казано, готови са да се взривят, преди да са видели любимото момиче. А след като го докоснат… Тя сама видя. Но той ще се съвземе, ей сега, ще отиде само до банята и след минута отново ще бъде готов за нея.

След като Рижия излиза, Дима поглежда купчинката чорапи и бельо, но засега решава да си остане така. Оправя само полата си. Винаги кръстосва крака, но сега, кой знае защо, седи като прилежна ученичка с прибрани колене.

Когато Рижия се връща, вече е минало желанието й да му прощава. Да мине метър? Друг път! И с друго момиче. Съзнава, че е нервна и се надява, че не е последица от случката преди малко.

– Честит рожден ден! – става и го целува.

– Добре дошла!

– Сетихме се! – Дима се засмива пресилено и отново сяда на дивана.

Той веднага се присламчва до нея и я прегръща. Ей сега е моментът да й каже за писмата и рождения ден… да си признае и всичко ще се оправи. Не чува никакви признания, търси устните й и като не ги намира, целува я по шията и отново се опитва да бръкне под полата й.

Бясна съм! – както често избухва майка й, видът му на човек ни лук ял, ни лук мирисал наистина я вбесява. Нищо не може да я спре да натрие носа на това самонадеяно копеле.

– Коя зодия си? – пита, като му дава последен шанс да се спаси.

Той се сепва, дори това не е намислил предварително, все пак бързо съобразява коя зодия са родените днес. Впрочем вчера. Вече отдавна е минало полунощ.

Така значи. Никакви надежди. Постепенно в главата й се заражда пъклен замисъл, както го нарича по-късно пред майка си. Може и да забрави картинката с момичето, което събува чорапите си, но онова, което ще му надроби тази нощ, ще помни цял живот.

– Тортата! – виква изведнъж, става и се измъква от ръцете му.

– Какво? – пита, неприятно изненадан.

– Няма ли да опитаме тортата? Няма ли да празнуваме?

– Да – смотолевя. – Не може ли утре?

– Вече е утре…

– Да-да – бърза да каже.

– Нося я специално… нали не искаш да ме обидиш… и особено майка ми, която беше така добра да я направи.

Не-не… Не иска да я обиди… и особено майка й.

– Тогава нож, да я разрежем.

Нож, да! Ей сега ще намери нож.

Излиза да го търси. Всичко е наред.

Рижия се връща и отрязва две парчета от тортата.

– Ще пием, нали?… Разбира се, как може да те питам.

Изважда отнякъде бутилка уиски, чаши и разлива.

– Само една бутилка ли имаш? – пита, макар да е видяла касата до вратата.

– Плюс една каса – усмихва се той.

Изпуска и този следпоследен шанс. Значи, и за уискито е вярно. В случай, че загуби. Ще загуби. Надига чашата си я изпива наведнъж.

– Какво правиш? – учудва се той. – Дори не успях да го разредя.

– За отскок – гледа го, без да трепне.

Така казва майка й, когато изпива по същия начин чаша водка, преди да се заеме с някоя важна работа.

Той отново я прегръща, но тя седи отпуснато и не прави нищо за него. Настъпателен е, но все по-несръчен, напразно се опитва да разкопчае първото копче на блузата й. Впрочем безсрамникът е по хавлия, така се връща от банята и Дима крадешком поглежда към процепа.

– Срам ме е – казва, макар че след изпитото уиски изобщо не й пука. Но нали точно това се очаква от една провинциалистка. И ето го, той кима, разбира я.

– И какво ще правим? – закачливо докосва носа й.

– Съблечи се и ме чакай в леглото – прошепва.

Той скача веднага, доволен, че всичко се урежда толкова леко. Дима се обръща, той сваля хавлията и се вмъква в леглото.

– Дръпни завесите – моли го тя.

За пръв път вижда легло със завеси. Вече й е обяснено – да не му пречи светлината, когато спи през деня след нощните вахти. Изпълнява с готовност молбата й. Дима се извинява, че и тя трябва да отиде до банята. Оглежда се за миг, взема, кой знае защо, ножа и излиза.

Вратата на съседната каюта е отключена. Отваря тихо и опира гръб на вратата. Но явно, че човекът вътре не спи, надига се изненадан и светва нощната лампа. Как се спи в такава нощ, като знаеш, че приятелят ти зад стената разкопчава, съблича, гали или стиска настървено, къса, ако тя се съпротивлява – как се спи в такава нощ!

– Ела! – чува го да казва и отваря широко очи.

Минава й през ум, че тия ненормалници не виждат нищо нередно да си я поделят. Дори и така да е, няма да се откаже от намисленото.

– Не си ли шашнат?

– Направо съм застрелян.

Още в каютата на Рижия си представя как ще го прекрачи и ще застане над него. Точно в такава поза. А после? Не знае какво да направи по-нататък и очаква той да й помогне.

Отгоре му е, без да изпуска ножа от ръката си, полата й се разстила върху гърдите му, стига почти до шията му. Ама какво трябва да направи наистина, да се движи ли, какво? Добре! Започва леко да се поклаща, все едно, че танцува, преди да е загряла истински. През тялото й преминава тръпка, но не е онова разсичане на две, както казва майка й за първата си нощ с мъж.

–Защо не става? – почти проплаква.

– Махни тоя проклет нож! – Миро се опитва да я погледне строго, но не успява. Очите му все около ножа се въртят.

Добре, де! Дано ножът е причината. Пуска го и той тупва на пода. Тогава Миро пъха ръце под полата й, гали я и след малко тя усеща, че онова, което прокарва между бедрата й, не е ръката му. Време е, казва си, притваря очи и се притиска с всичка сила отгоре му. Очаква великата болка да я заслепи, да извика, да миряса най-сетне, и тя като толкова други момичета, и тя… какво? Както и да го нарече, втори път няма да й се случи.

Няма. Нито болка, нито удоволствие, нито вик, само излишно усилие.

– Не бързай – съветва я Миро.

– Ще ме боли ли?

Боже, всички глупачки ли питат така?

– Много зависи от теб – шепне Миро, – отпусни се и не го прави изведнъж.

Изглежда не за пръв път му се случва да въвежда непосветени като нея, но сега не й е до това.

Успява все пак, чувства, как се разтваря и едновременно колко плътно е обхванала Миро. Поема си дъх, спира за момент, дори леко се отдръпва, но после стиска зъби и му позволява да проникне още по-надълбоко. Да, заболява я, но не толкова, че да вика, по-скоро изпитва облекчение, още малко и ще го пусне докрай. Не, издига се нагоре, отново бавно надолу, усеща как вътрешностите й се съпротивляват, панически се свиват и бранят, но тя задържа, изчаква да свикнат със страшната гледка на чуждото тяло и да разберат, че не е толкова страшно, да приемат, че така или иначе, той ще мине оттук и ще минава още много пъти.

Трябва ли да стига докрай, не може ли така? Отваря широко очи, сякаш това ще й помогне, преглъща мъчително, има чувството, че Миро й стига чак до гърлото. Има ли дъно, мисли си като в мъгла, има, скоро ще го разбере, ей сега… абе, какво му мисли толкова, нали няма да умре… Отпуска се докрай и остава така, замира, за да осъзнае какво се е случило. Но Миро не я изчаква да преживява дълго. Хваща я за хълбоците, повдига я и я отпуска, отново бавно, после тя намира ритъма, но не изпада в екстаз, както очаква. Той също не се самозабравя, дори й се усмихва. И тя опитва, но усмивката й излиза малко крива, все пак боли я… Това не й пречи да се наслаждава на все по-учестеното проникване в нея и изкачването нагоре, когато почти не се докосват, за да се разтвори отново и да го приеме докрай.

Но и с него става нещо. По-късно ще разбере, че с мъжете винаги става нещо. Постепенно усилва темпото, хваща я здраво и я ръководи властно, не я оставя да се наслаждава, като в началото, не го е грижа за хълцанията й, защото сега наистина я боли, притегля я плътно върху себе си, извива се отдолу, почти я блъска, боли я, страшно я боли, докато в един момент престава да обръща внимание на болката, все пак не е като да счупиш крак или да налетиш върху стълб. Неочакваното й хрумване, че трябва да му се противопоставя, я кара да посреща ударите му с ожесточение, без да жали сили, без да се притеснява, че ще свършат, преди да е стигнала края. Миро не я изпуска, но вече не я направлява, може би той самият няма сили, може би е изпаднал в екстаз преди нея… Тя се опиянява от мисълта, че освен на себе си, доставя удоволствие и на него. Иска й се да бъде още по-напориста, търси опора, хваща се с една ръка за завесите, другата опира на стената, така се чувства по-стабилна, струва й се, че може да продължи още дълго-дълго, не допуска, че всеки момент ще рухне, както разправят за момичетата, на които се случва за първи път. Но какво става? Има усещането, че свършва, изтича цялата, неизбежният вик… остават й само няколко бързи, но хаотични движения, които съвсем я сриват. Но Миро не я оставя. Прихваща я под мишниците, повдига я и започва да се движи отдолу, не го интересува колко е омекнала и отпусната. В мига, когато си казва, че повече не може, ще умре, Миро я отхвърля от себе си и се хваща с две ръце между краката. По тялото му сякаш преминава ток… един, два, три … колко пъти… Заедно с това – сепващият шум от раздраната завеса, която тя стиска до последния момент. Не я интересува, ако ще светът да се разцепи, иска й се да замърка върху гърдите му, да остане така, поне докато съмне. Какво? Не е ли това провинциална и още по-лошо – брачна привичка? Вместо да стане веднага, да си събере парцалките и да изчезне, все едно, че нищо не е било. Впрочем, тя няма какво да прибира. Само ножа…

Дима поглежда към Миро, започва да се съвзема, но все още се чувства унизена и захвърлена в ъгъла на леглото. Дали се досеща или само така го казва:

– Искам да те погаля, но нямам с какво.

Усмихва й се и тя веднага му прощава.

– С крак…

Той наистина се протяга и докосва коляното й. Тя се промъква до него, на ръба е да осъществи идеята си с мъркането, но в последния момент се отказва, само разрошва косата му, накрая я подръпва и се измъква от леглото. Трябва да довърши делото си докрай. Да каже на Рижия, че такива като него са родени, за да ти дадат възможност да бъдеш с друг.

– Къде? – изправя се Миро.

– В банята – осведомява го незабавно. – Ей сега ще се върна.

Добре, че и той няма баня в каютата си. Решава да му остави ножа. Повече не й трябва.

В банята плисва лицето си, пооправя се набързо, поглежда се в огледалото, по нищо не личи, че… Това е хубавото, че не е изписано на лицето й.

– Къде се изгуби? – посреща я ратревожен Рижия, който е станал и отново е навлякъл хавлията.

– В банята – отговаря спокойно.

– Много се забави.

– Колко?

– Половин час.

– Само? – искрено се учудва, струва й се, че са минали поне два часа.

Рижия я хваща за раменете, поглежда я в очите, изобщо не му минава през ум, че…

– Защо не си в леглото? – скарва му се тя.

Рижия сплита ръце, за да покаже, че е виновен. Вероятно този жест важи за всичко. Заключва, сваля хавлията и се вмъква в леглото. Прави й място и ето я, прилепнала до него.

– Няма ли да се съблечеш?

– Ти… ти го направи.

Целува я нежно, ръката му трепери, прекарва я по лицето й, шията, спира се на гърдите й, разучава ги, после предпазливо и бавно слиза надолу, може би очаквайки някаква съпротива. Но не, тя стои като вдървена, нито му пречи, нито му помага. Накрая ръката му стига там, закъдето е тръгнала. Трепва изненадано, невярваща, че това е възможно. Отново докосва, но този път изучава, става все по-подозрителна и нервна. Какво е това? После увисва над нея с разперени пръсти, сякаш е напипала нещо мръсно, но повече не се колебае, Рижия я измъква над чаршафа и светва нощната лампа. Търка пръсти и не вярва на очите си.

– Кръв?

Тогава тя се надига в леглото и писва. Пищи, докато се събуди целият кораб, докато започват да думкат по вратата и да заплашват, че ще я разбият. После трима от тях й стават свидетели. Както и някои от онези, които разтваряха врати и прозорци в градчето, за да чуят гръмогласния смях на Рижия. Той самият сменя транспортния кораб и се прехвърля на скапан траулер за повече пари. Трябва да плати обезщетение на момичето, което е изнасилил.

А „Love me tender“ е на… На кого беше това парче, по дяволите!

Pin It
Атанас Стойчев

Атанас Стойчев живее във Варна.

Първата му книга с разкази – „Нон стоп“, излиза през 1988 г. в Профиздат. Още като ръкопис е наградена в Националния конкурс за произведения на морска тема. Следват „Пясък от дъното“ (Факел, 1993), „Не ми вярвай, скъпа“ (Факел, Свободно поетическо общество, 1995), „Слаби ангели“ (Факел, 1999), „Тъмната страна на жената“ (Славена, 2003), „Тъмната страна на мъжа“ (Славена, 2008).

Автор е на пиесата „Скандал в рая“, която през 1994 г. получава Голямата награда в Националния конкурс за произведения на морска тема, а през 1996 г. е поставена на сцената на Фестивалния и конгресен център – Варна. На същата сцена през 1999 г. се играе и втората му пиеса „Задник, змия и бич“. Пиесите му „Плебеи и аристократи“, „Морски шах“ и драматизациите по Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали“ и по Йордан Йовков „Шибил“ са излъчени в ефира на радио Варна през 2011 и 2012 г.

През 2002 г. негови разкази влизат в престижните антологии „Българска маринистика“ и издадената в САЩ „Гласове от линията на разлома. Балканска антология“.

През 2005 г. за разказа си „Един мъртвец за изхвърляне“ получава втора награда в The Dream Quest One Poetry & Writing Contest в Чикаго.

Книгата му „Човек зад борда“, сборник разкази, е преведена на английски и издадена в САЩ през 2010 г.

Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.

Други статии от този автор

Посетители

84

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 3 дни
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 3 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 3 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Началото на... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Книгата е... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Големият номер в... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... преди 4 седмици
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Пендо милий, ха укроти... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Не съм сигурен, че... преди 4 седмици