1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

La tristesse durera toujours.
(Тъгата ще трае винаги.)

Последните думи на Ван Гог

Аленочервени нощи. И възпалени очи. Кисели жени, кисело вино. Ван Гог повръщаше. Отново. Вече шести ден спеше под моста Сен Мишел и всяка утрин се оглеждаше във водите на Сена, където градът изплуваше блед, черно-бял и пречистен. Понякога се хранеше с плъхове.

Така е. Париж е епидемия, зараза, място, където тяло­то е заставено да сънува, да трепери... Да се поти. Някакъв особен делириум, безпаметност и треска владееха холандеца, откакто дойде тук. Чукаше една етиопка на рю Д’Асен, ку­пена и препродадена срещу чудотворните мощи на местен светец от мъж с мъгливи очи и рана на главата в една пещера. В каналите. По такива места се търгуваха скъпоценностите на града.

Да, Париж е болест – мислеше си Ван Гог, докато бледо-синьото утро заличаваше миналото му подобно на мастило върху стар лист. А после отново беше на рю Д’Асен. Гърдите на етиопката го караха да мисли за масло от смокини, влаж­ни и месести, каквито виждаше понякога на пазара в Халите. Той оставяше маслото бавно да го отведе между краката є, там където потъваше сред меки кестени и зехтин.

Когато пристигна в Париж, чука всички проститут­ки в града. Без изключение. По няколко пъти. Пръскаше семе като дявол. Да, Винсент познаваше болестите. И лудостта. А отвъд лудостта му се привиждаше някакво ново начало, което си стоеше там и го чакаше. Като невидима точка, от която светът се събира в длан. Но това място не беше тук. Не беше в Париж. Щеше да го открие години по-късно в едно поле до Овер-сюр-Оаз. С револвер.

Не рисуваше. Познаваше всички места, където купуват души. На добра цена. И той продаваше. После срещна тази черна като узряла маслина жена, препродавана из подземията на Париж, с тъмна негърска кожа на зърна. Тя пиеше гъсто кафе, по турски, и му разказваше как всички котараци в Ла­тинския квартал си обръснали мустаците в деня, в който за първи път стъпила в града. Разказваше му още как хората по родните є места се къпели веднъж в годината в дъжд от пеперудени сълзи. Винсент слушаше, но знаеше, че тази жена прави магии с вагината си, знаеше и че върху бедрата й бяха свивали хашиш няколко кръга символисти, а на котараците в Латинския квартал лично той бе изкупил космите от мус­така. Как иначе се рисува звездна нощ?

Понякога тя го караше да събира и да й носи полуизгнили ябълки, парчета от тиква или каквото можеше да се намери за без пари по парижките пазари. После слагаше плодовете в една купа пред прозореца и ги оставяше така. Често стояха там недокоснати с дни, докато съвсем се скапеха и миризма­та им не станеше болезнена.

Тази жена е вещица – мислеше Ван Гог и понеже тя не же­лаеше присъствието му нощем, си представяше босите й крака по островърхите парижки покриви, тихите й стъпки след полунощ от къща на къща, представяше си я мрачна и смъртоносна като горгона. Париж е град на чудовища, мисле­ше той. Но смрадта от презрелите плодове и животинско­то й черно тяло го възбуждаха още повече и напрягаха усеща­нията му като пламък по повърхността на абсент. Имаше нещо по езически смразяващо в това желание, усещаше го в стомаха си древно и неясно като времето, което превръща­ше любовта му в богохулно поклонничество. И това му ха­ресваше.

Тя притежаваше обаче нещо, за което той не подозира­ше. И не разбираше. Тази жена с дълги тъмни пръсти и бели като мляко нокти имаше дарбата. Тя умееше да рисува. И го умееше добре. Понякога рисуваше по цели нощи, рисуваше луни, бледи лица, които мяркаше по улицата, рисуваше луна­тиците в приюта и разбира се, полуизядените от смъртта натюрморти, които холандецът й доставяше. Имаше осо­бени очи. Такива, с които виждаш нещата, все едно прина­длежат на друг свят. Веднъж дори нарисува самата нощ. С кръгови движения. И в синьо. Когато четката є докосваше платното, тя танцуваше. Танцуваше безбожна и страшна като африканска нощ. Да, тя имаше талант. Имаше нещо от онова, което хората наричаха откровение и което беше особен вид лудост. Затова я бяха заменили срещу мощите на светец, затова символистите се надпреварваха да свиват хашиш по бедрата, затова даже котараците в латинския квартал осъмнаха без мустаци. Сестрите в „Света Аугуста“ разказваха за невидима в тъмното жена, чийто силует по­някога зловещо засиявал на лунната светлина и която неза­белязано и на пръсти преброждала хорските покриви и кра­дяла котешки мустаци, сънищата и покоя на неспящите и семето на малките момченца. Поне така плашеха децата в приюта.

Но с това тяло и име, което беше като клеймо, не мо­жеше да продаде и една картина. Името й миришеше на Африка, буквите в него стояха като омагьосани, онемели тотеми, съгласните бяха обширни и дълги като савани, по които реват лъвове, и се редуваха тук там с гласни, подобни на пустини и крясъци на диви птици. Беше име, което ухае на люти подправки. Име, което само пари върху изтънче­ния френски език. С него тя беше обречена. Бедрата й вина­ги щяха да имат вкус на хашиш и френски стихове и щеше да рисува натюрморти в една задушна стая на рю Д’Асен до края на дните си.

Затова искаше името му. Дори повече – тя искаше да бъде него. Искаше да бъде Винсент ван Гог. Това беше име на гений, което този нещастник носеше без каквато и да е за­слуга. Ето защо тя щеше да го купи от него. И това изобщо нямаше да е трудно. Животът му извън вагината й няма­ше смисъл и тя знаеше това. Срещу дневна дажба абсент и благоволението да потъва между потните є колена, черни и здрави, с ухание на диво животно, само срещу това тя щеше да има всичко. Защото неговото име беше по математичес­ки просто и съвършено. В него имаше онова, което итали­анците и музикантите наричат скерцо – леко игриво дви­жение, малка шега, бегло прикрита ирония – един подскок на езика от гърленото Г през внезапно високото О, като през бабуна, и обратно надолу. Едва доловима закачка, игра, която подсказва, че нищо не е сериозно, дори и величието. И всичко това събрано в геометрическа простота и краткост. Само три букви. В два камшични удара. Ван Гог. Изящество, финес и точност. Завършеност до предел само в две малки думи, като на игра. Беше достолепно и гордо. Беше име, което под­писваше гений. Име на играещ човек. И това й харесваше.

Скоро се наложи да напуснат Париж, заради дълговете на холандеца и всичките му продадени души. Поеха към Южна Франция. Тя не спираше да рисува, а той се самоуби в едно поле. Клетият нещастник, една вечер след като пушиха ха­шиш дори го бе накарала да повярва, че той сам е нарисувал „Звездна нощ“. При това с котешки мустаци. Направи го, за да го утеши след престоя им в Арл и Сен Реми, където се наложи да го остави в санаториум. Там го посещаваше като слугиня, носеше му плодове, а след това рисуваше по памет изгледа през прозореца му. И понякога си представяше като на игра какъв ли вид има гледката от стаята му нощем, ко­гато не може да остане с него, за да я види. Четката є вър­теливо, с отривисти и ритмични по африкански движения обагри няколко нощи в синьо звездно небе. Той никога не видя картините. Затова пък бързо пристигнаха в Париж. Подпис: Ван Гог.

След като напъха куршум в тялото си, картините се харчеха по-добре. Хората обожаваха мъртви художници и още повече обожаваха да четат мъртви поети. Така е, със смъртта се прави добър бизнес. Докато издъхваше, пристиг­на брат му, пасторът. Все някой трябваше да се погрижи да бъде избегнат скандалът. А и с тялото трябваше да се на­прави нещо. Тогава тя съчини последните думи на своя поко­ен кръстник. Щяха да му отиват, мислеше, докато поемаше в себе си изтръпналото тяло на преподобния. Сифилисът щеше да го отнесе за дни.

Най-накрая беше свободна да се завърне в Париж. Нае къща в Сен Жермен. А картините вървяха все по-добре.

Ван Гог беше велик художник.

Pin It
Тодор П. Тодоров

Тодор П. Тодоров (1977) е доктор по философия и преподавател във Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски. Автор е на „Приказки за меланхолични деца“ (сборник разкази, Сиела, 2010). Разказът му „Ван Гог в Париж“ е отличен с наградата „Рашко Сугарев“ за най-добър къс разказ.

Други статии от този автор

Посетители

51

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020