Влакът от Милано спря на гара Вентимиля точно в полунощ и двайсет секунди, когато другият влак за Ница потегли, без да дочака онези, които правеха връзка. Когато хората се разотидоха, на чакалнята бяха останали три жени. Поогледаха се и всяка седна в различен край на помещението. Имаха пет часа престой до следващия влак.
Едната жена беше слаба, с къса огнена коса, тесен панталон и дънково яке, което хвърляше сянка като стреха над оголения й пъп. Тя седна близо до вратата, но все се подместваше в очакване да усети своето място.
На срещуположния край стоеше жена, преминала цвета си. Косата й, вълниста и прошарена, се спускаше до хълмовете на заобления й ханш. Беше скръстила ръце, върху чийто перваз почиваха гърдите й.
Брюнетката с резки движения се завъртя по средата на среднощната зала, изгледа другите две жени и седна срещу вратата. Не я свърташе на едно място. Върна се пак в средата на чакалнята:
– Дами, не знам дали някоя от нас ще успее тук да си почине…Защо да не дочакаме изгрева и следващата връзка в някое приятно заведение край брега? Аз съм Албина.
Червенокосата посрещна погледа й:
– Тамара. Стига по това време да има нещо отворено.
Двете жени гледаха към по-възрастната от тях:
– Да пробваме. Може и да усетим града в съня му. Цветана.
Априлската вечер беше типична. Вятърът рошеше перчемите на крайбрежните палми. Мракът на водата беше погълнал небето, светлината на луната и дори шума на вълните. Жените с настръхнали кожи вървяха бързо, без да знаят дали това е тяхната посока. Просто следваха котешките стъпки светлина на уличните лампи.
Асфалтът свърши в пясъка, където тиха музика държеше все още отворени вратите на едно кафене. Не изглеждаше, че заведението работи, но не беше и затворено.
На една от масите стоеше мъж с празна чаша пред него, който ги покани с жест. Жените седнаха близо до вратата, за да не изгубят усещането за вятъра. Мъжът донесе кана с черна течност преди гостенките да са пожелали нещо:
– Малага. Това е най-доброто, което мога да ви предложа. От мен е.
Трите жени огледаха по-добре сега домакина си. Мъжът беше с черен панталон, очертаващ стегнатите му бедра, и с разкопчана бяла риза. Кожата на гърдите му беше карамелена и гладка. Вгледаха се в лицето му – без емоция, но очите му бяха горещи въглени, покрити с пепел. Жените стрелнаха с поглед виното, което отразяваше светлините като намигване, и го поканиха да се присъедини към тях.
Тази среща насред път отвори приказки за различните посоки на случайната компания. В началото разговорът тръгна неравно. Отваряха дума за времето, за пътуването, за кризата, но мислите им бяха другаде.
Мъжът имаше странен тембър – първо се усещаше мисълта като изгладен от водата камък, а после гласът му догонваше думата като вълна:
– Връзката за Ница значи изпуснахте. Често се случва.
Албина веднага взе думата:
– Много пътувам и знам, че човек трудно отваря душата си за непознати, но, от друга страна, срещаш интересни хора и идеи, различни гледни точки за себе си и света. Не ми се ще да пропускаме тази възможност.
– Аз отивам в Перпинян – не спираше да бърбори брюнетката. – Да бях тръгнала пеша – усмихна се и с гребена на дългите си пръсти отметна косата си назад, – вече да съм стигнала.
– В природата има четири сезона; ние, хората, живеем в три времена – детство, помъдряване и старост; люлеем се между две емоции – страх и любов, и всъщност само пътят, а не целта ни държи в този свят – каза Тамара, но по-скоро говореше на себе си.
Цветана, потопила поглед във виното, констатира за домакина:
– Ти май не си оттук.
Мъжът мълчеше замислено. Възрастната жена продължи:
– Изглеждаш като нас – очакваш някакъв момент или знак, за да отпътуваш.
– Преди години и аз изпуснах връзката. Останах за малко…И вече десета пролет съм тук.
Тамара се намеси:
– И аз десет години събирах сили и смелост.
– За какво ти бяха нужни? – попита Албина.
– Да кажа „Стига!“.
Събраните от случайността странници мълчаха и даваха пространство на всеки да сподели себе си. Вечерта и виното предразполагаха пътниците да „открехнат“ вратата към собствените си мисли и чувства.
Тамара продължи:
– Задушавах се от неговата уж любов и изливах гнева си във фитнеса, работех извънредно, а когато се прибирах вкъщи преглъщах студенината и мълчанието му с много бърбън. Знаех, че ми изневерява, изневерявах му и аз, но това не ме правеше по-щастлива. Не бях себе си. Трудно е да теглиш чертата и да кажеш „Аз съм дотук“. Но го направих. Тръгнах си.
– Да, куфарите ни винаги трябва да са готови за път. За всяко нещо идва времето, щом узрее – додаде Цветана.
Албина се обърна към домакина:
– Как ти е името?
– Георгиус Сеферис, като дядо ми – Поета.
– Какво търсиш тук?! – поде Цветана.
– „Гласът на една жена, забравена с помощта на толкова разум и толкова мъка“[1].
– Само с разум не можеш да разбереш света и да спасиш себе си, ако я няма магията на любовта – Цветана постави дланта си върху масата.
– Иначе се опитвам да пиша по малко музика…, а се изхранвам с кръчмата.
Всички мълчаха. Георгиус продължи:
– Смятах да се посветя на Камино, да извървя пътя до Сантяго…
Албина не издържа на новото замлъкване:
– И остана на Пътя на водата.
– Останах заради реката – Роя. Често вървя нагоре по течението й. Там, където има бързеи и водата се пени, побеляла покрай хълбоците на камъните, усещам своите емоции. Където водата е спокойна, събирам златните люспи на мисли, думи и мелодии.
– Какво стана с жената? – полюбопитства Тамара.
– Във Валенсия е. С друг.
Тамара тъжно се усмихна:
– Разбрах наскоро и приех една софистка молитва: „Господи, разбий сърцето ми, за да се отвори място за Безграничната любов!“…
Цветана я прекъсна:
– Ти за къде пътуваш?
– Отивам в Бордо, при сестра си.
– „Lilia sola regunt lunam undas castra leonem“ е девизът на града- Георгиус погледна Тамара право в очите – и означава „Лилията сама управлява край луната, вълните, замъка и лъва“. Може би отиваш на точното място.
– Ще ни стигне ли времето да разберем кой какъв е? – се чу възбуденият глас на Албина.
Георгиус пак потъна в себе си:
– Нужно е да разберем самите ние какви сме, защо сме стигнали дотук.
Албина се обърна към Цветана:
– Ти накъде си тръгнала?
– Нестинарка съм. Поканиха ме от една школа за фламенко в Кордоба да направим общ танц.
– Нищо не съм чувала за твоя танц – гласът на Албина звучеше като извинение.
– Играя върху жарава и понякога пророкувам, понякога лекувам…, но никога за себе си. Нестинарката е посредник между Бога и хората. Служи на другите.
Георгиус се оживи:
– Значи фламенкото ще е продължението. Ще изразиш себе си, ще заявиш Аз-а си. Интересен проект.
Тамара се включи:
– Разкажи ни нещо повече.
– Двайсет години живях в Германия. Избягах от първия си мъж, беше алкохолик. Омъжих се повторно и заедно с немеца изучихме моите дъщери. Но сърцето ме болеше за България и се върнах. Курт харесва обикновения живот, а и все още ме обича – последва ме. Родното ми селце Бяла вода е до Кости, вдън гори тилилейски. Затова реших да си купя имот във Веселие. Хареса ми името, а и хем е в букова гора, хем е близо до морето. Върнах се при моята Странджа. Исках да усещам пръстта с краката си, да я преравям с ръцете си и с потта си да замесвам всяка пролет новия живот. Няма по-хубава мая от тази за моето щастие!
Георгиус прекъсна унеса й:
– Кажи им за танца. Гледал съм го в Гърция. Това е магия!
– Баба ме беше учила да играя някога, но бях забравила. И като се върнах, се разболях. Цял месец ме гореше огън отвътре. Пих билки, сменях лекари, но нищо…Докато насън не ми се яви Света Елена със сина си Константин и ми каза, че трябва да й служа. На другия ден беше техният празник. Отидох за иконата на светците и тъпана в дома на старата нестинарка. Тя вече всичко знаеше. И играхме в огъня заедно. После останах сама.
Заинтригувана, Тамара се дивеше:
– Не се ли изгаряш? Как така си играеш с огъня!
– Търся границите си. Когато играя в жаравата, следвам дъха на огъня. А той ту се разширява, ту ме прибира навътре. Изтръгва вик дълбоко от гърдите ми и знам, че трябва да пресека кръга. От пепелта краката ми се връщат към мигащите въглени, бият по земята, сърцето ми тупти бързо. Всяка искра удря с палка по кожата ми. Мехът на гърдите ми съживява жарта. Местя кръга, движа овала на земята. И хуквам със ситни стъпки към синкавите очертания на безкрая. Дървото с Майката и Сина, което държа с две ръце, ме дърпа напред и не ме оставя без посока. Превръщам се в стълб от кръв и пот. Сводът на небцето огласява пулса ми. От гърлото ми излизат виковете на тялото и на земята, която е в мен. Ръцете ми се издигат нагоре, протягат се и пренасям жаравата на небето. Аз съм квачката и пиленцата. Аз съм сламата и пътят. Бялата диря.
– Ортодоксална християнка ли си или езичница?
– Не знам. Пазя и иконата, и тъпана. Дали съм християнка?! Искам го, но съм далеч от смирението…Търся Любовта…Искам да стигна до Бога! Моля се с вяра, моля се усърдно и изпадам в екстаз, който ме кара да стена, да викам, да играя диво, да се чувствам част от огъня и земята, от небето и кръвта…И тогава знам, че аз и Бог сме едно…
Вглъбен в себе си, Георгиус заговори, сякаш продължаваше мислите на Цветана:
– На всеки 20 мили трябва наново да се заявяваш, по нещо да отвоюваш, да се бориш за свободата си. Имаме семето за всякакви смели постъпки. Вярвам, че сме безкрайна комбинация, макар и от ограничен набор възможности.
– Не премисляш ли много – сепна го с намесата си Цветана!? – Просто излез на пътя и тръгни.
– Май е време да се връщаме на гарата – подсети Тамара.
Цветана се обърна към Албина:
– А ти защо бързаш за Перпинян?
– Ще участвам в подготовката на фестивала на фотографията. Ще събирам и подреждам различни изображения на живота.
Георгиус за първи път се усмихна закачливо:
– Тази вечер трябваше да сте на гарата в Перпинян, за да усетите енергията, която накарала Салвадор Дали да твърди, че е център на вселената. Сигурно Албина ще я усети.
– Центърът на вселената е там, където е човекът – каза Цветана и прегърна домакина на сбогуване.
Всички тръгнаха по пътя си. Край рехавия бял облак се прокрадна опашката на луната – криеща се лисица.