Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Етгар Керет, „Асамтой“
Изд. „Жанет 45“, Пловдив 2013

2013 03 ASAMTOI

Когато Реут ми каза, че иска да се разделим, изпаднах в шок. Таксито тъкмо беше спряло пред тях и тя слизаше на тротоара, когато ми заяви, че не иска да се качвам горе, нито да го обсъждаме, и най-главното: желае никога повече да не я търся, дори с честитки за Нова година или за рождения ден. После така трясна вратата на колата, че таксиджията я изпсува през прозореца. А аз седях на задната седалка втрещен. Поне да се бяхме скарали, щях да съм малко по-подготвен за това, но вечерта беше просто чудесна. Филмът не бе нищо особено, но всичко останало си беше екстра. И изневиделица тази тирада, тряскането на вратата и бааам! Край на шестте месеца заедно и кой откъде е.

– Сега какво? – погледна ме таксиджията в огледалото за обратно виждане. – Да те карам ли у вас? Ако въобще си имаш дом де. При вашите? Приятели, нещо? Някой салон за масаж на Аленби[1]? Твоя воля, ти решаваш.

Не знаех къде да се дяна. Само знаех, че не е честно. След като скъсахме с Гила, се заклех, че повече няма да допусна никого толкова близо до себе си, че да ме нарани. Но после се появи Реут и всичко тръгна тъй добре... Не, не заслужавах това.

– Прав си – изсумтя таксиджията, изгаси двигателя и смъкна седалката си назад. – Защо да карам, като тук е толкова уютно. К’во ми пука на мен. Нали броячът се върти.

Точно тогава по радиостанцията съобщиха един адрес:

– Улица Масада 9, кой ще го вземе?

А аз го знаех. Бях го чувал и ми се беше запечатал в паметта, все едно някой го е изчегъртал там с пирон. Когато Гила ме заряза, пак се намирахме в такси – по-точно таксито, което я откарваше към летището. Тя заяви, че между нас е свършено и действително оттогава нямах ни вест, ни кост от нея. Захвърли ме по същия начин: сам на задната седалка на такси, с шофьор, който плещеше ли, плещеше, а аз дума не чувах. Едно обаче си спомнях отчетливо и то беше въпросното скапано изречение по радиостанцията: „Улица Масада 9, кой ще го вземе?“

Съвпадение или не, казах на шофьора да кара натам, исках да видя какво толкова има на този адрес. Като спряхме, видях друго такси да потегля, а вътре, на задната седалка, различих силуета на малка глава, детска или бебешка. Платих и слязох.

Приличаше на частен дом. Отворих дворната портичка и се отправих по алеята към входната врата. Звъннах. Беше си доста малоумно от моя страна, нямах идея какво да направя или да кажа, ако някой отвори. Нямах никакво извинение да се намирам там в този час. Но бях толкова бесен, че не ми пукаше. Позвъних отново, продължително, а после затропах с всичка сила, както правехме в армията, когато трябваше да претърсваме някоя къща, а никой не отваряше. Мислите за Реут и за Гила се смесиха в главата ми с мисли за други провалени връзки и цялата бъркотия се сля в едно. А и безмълвието на къщата започваше да ми лази по нервите. Обиколих я в търсене на прозорец, през който да надникна. Прозорци обаче нямаше, само една остъклена врата отзад. Опитах се да погледна вътре, но беше тъмно. Продължих да се взирам, ала очите ми нищо не различаваха. Сякаш колкото повече се взирах, толкова повече се сгъстяваше мракът. Това окончателно ме изкара от релси. И изведнъж се видях някак отстрани как се навеждам, вдигам камък от земята, увивам го в суичъра си и чупя стъклото. Мушнах внимателно ръка, за да не се порежа и отворих. Потърсих слепешката ключа за осветлението и когато го напипах, грейна мъждива жълта светлина. Една крушка за цялата тази голяма стая. Защото мястото представляваше точно това – огромна стая без покъщнина, напълно гола, с изключение на една от стените, покрита със снимки на жени. Някои бяха рамкирани, други – лепнати със скоч. Но най-важното беше, че ги познавах до една. Сред тях бяха Рони – гаджето ми от казармата; Даниела – с нея ходехме в гимназията; Стефани – доброволка в кибуца ни[2]; Гила. Всичките бяха на стената, а в най-левия ъгъл, в изящна златна рамка, висеше фотографията на усмихнатата Реут. Изключих лампата и разтреперен се свлякох в кьошето. Нямах представа кой живее там, защо ми причинява това и по какъв начин неизменно успява да развали нещата. Но изведнъж всичко се намести – всичките раздели, всички изневиделица напускащи ме жени: Даниела, Гила, Реут. Излиза, че проблемът никога не е бил в нашите отношения, проблемът е бил в този тук.

Не знам точно колко време мина преди той да се появи. Първо чух отпред да спира такси, после ключът да се превърта в ключалката на входната врата, лампата отново светна и ето: стоеше точно пред мен и ми се хилеше, копелето, стои и се хили. Беше дребен, с момчешки ръст и големи очи без мигли. Държеше в ръка шарена ученическа чанта. Когато се вдигнах от моето кьоше, само се изкикоти идиотски, все едно са го сварили да върши нещо нередно, и ме попита как съм го намерил.

– Значи и тя те остави, а? – рече, когато пристъпих към него. – Е, нищо де, ще се намери друга.

А аз, вместо да отговоря, стоварих камъка върху главата му и продължих да удрям дори след като се свлече на пода. Не исках друга, исках си Реут. И исках тоя да спре да се хили. През цялото време докато го млатех с камъка, скимтеше:

– Какво правиш, какво правиш, какво правиш. Аз съм твоят човек.

Накрая млъкна. Когато всичко приключи, се издрайфах. А щом престанах да драйфам, се усетих някак по-лек, като на учебните походи в казармата, когато следващият по ред слага своето рамо под твоята четвъртина от носилката и ти внезапно ставаш лек, по-лек от всякога. Като дете. В този момент цялата омраза, вина и страх, че ще ме хванат, се изпариха.

Недалеч зад къщата имаше малка горичка, там го изхвърлих. Камъка и окървавения суичър закопах в двора. През следващите седмици все търсех нещо за него по вестниците – я в новинарските сводки, я в рубриките за изчезнали хора, – но така и нищо не се появи. Реут не отговаряше на съобщенията ми, а в работата казаха, че я били мернали из града с някакъв висок тип с коса на опашка. Това ме сломи, но знаех, че нищо не мога да направя, с връзката ни бе свършено завинаги.

Не след дълго започнах да излизам с Мая. От първия момент отношенията ни потръгнаха много нормално и гладко. И за разлика от друг път, с нея от самото начало бях напълно открит, свалих всички бариери. От време на време сънувах джуджето и как захвърлям тялото му сред дърветата и се събуждах в паника, но веднага си напомнях, че страховете ми са безпочвени и него вече го няма. После прегръщах Мая и отново заспивах.

С Мая скъсахме в едно такси. Нарече ме дебелокож и каза, че нищо не разбирам, че се е случвало ужасно да страда, докато аз съм си въобразявал, че си прекарва прекрасно, само защото на мен ми е било добре. Каза, че проблемите ни не били от вчера, ама кой да забележи. И се разплака. Понечих да я прегърна, но тя се дръпна и заяви, че ако изобщо ме е грижа за нея, просто ще я оставя на мира. Не знаех дали да тръгна след нея и да се опитам нещо да поправя. По радиостанцията в таксито съобщиха адрес: булевард Фройд 4. Казах на таксиджията да ме закара там. Когато пристигнахме, отпред беше спряло друго такси. В него се качи двойка на моя възраст, може би малко по-млади. Техният шофьор каза нещо и двамата се разсмяха. Тогава продължих към улица Масада 9. Потърсих тялото сред дърветата, но не го намерих. Открих единствено ръждясал железен прът. Вдигнах го и поех към къщата.

Тя си беше точно каквато я бях оставил – тъмна и със строшено стъкло на задната врата. Бръкнах вътре, за да натисна дръжката, като внимавах да не се порежа. Веднага напипах ключа за осветлението. Стаята си стоеше празна, с изключение на фотографиите по стената, грозната ученическа чанта на джуджето и едно тъмно, лепкаво петно на пода. Заразглеждах снимките. Всичките си бяха там, подредени точно както преди. Като приключих с разглеждането, отворих чантата и погледнах вътре. Там имаше малко пари, продупчен автобусен билет, калъф за очила и снимка на Мая. На снимката тя беше с вързана коса и изглеждаше леко самотна. И изведнъж разбрах какво ми каза онзи, преди да умре – това, че винаги щяло да има друга. Опитах се да си го представя в нощта, когато скъсахме с Реут – как отива някъде си, връща се със снимката и прави така (не знам точно как), че да срещна Мая. Само дето този път аз прецаках работата. И сега не се знаеше дали някога щях да срещна друга. Защото моят човек беше мъртъв. Аз лично го бях убил.

Превод от английски: Милена Варзоновцева
Публикува се със съгласието на издателите.



[1] Централна улица в Тел Авив. Б. пр.

[2] Кибуци – селища-комуни с обща собственост върху имуществото и равенство в труда и потреблението. Някога популярна дестинация за млади доброволци от цял свят, които помагат в ежедневните дейности (селско стопанство, животновъдство, различни индустрии) и получават възможност да се запознаят с Израел. Б. пр.

Етгар Керет

Етгар Керет (1967, Рамат Ган) е най-четеният израелски писател от своето поколение. Обича Гогол, Бабел, Башевис Зингер, Кафка, Вонегът, хумус, „безтегловността на писането“, всичките си действащи лица, своето ексцентрично семейство и много други неща и хора: обич, която личи в цялата му проза. Автор е на пет сборника с разкази, публикувани в 35 страни, както и на комикси, сценарии и десетки публикации в The New Yorker, The New York Times, Le Monde, The Guardian, Zoetrope, Tablet magazine и други. Сред многото му отличия са Платинената награда на израелската Асоциация на издателите (неколкократно), отличието за най-добър чуждестранен писател на Централната градска библиотека в Санкт Петербург (2010) и кавалерската степен на Ордена на изкуствата и литературата на Франция, както и Златна камера от Кан 2007-а, за създадения заедно със съпругата му Шира Гефен филм Медузи.

Други статии от този автор

Посетители

26
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 3 часа
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 4 часа
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 14 часа
  • Гост писа Още
    И аз съм боледувал... преди 17 часа
  • peterpup писа Още

    Статията е супер... преди 2 дни
  • Олег Витов писа Още
    Здравейте г-н Златков,... преди 3 дни
  • Анастасия писа Още
    Благодаря за това че... преди 3 дни
  • Peterpup писа Още
    Златко,
    Защо не... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Ще повторя тук... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Chavdar...
    преди 1 седмица
  • Б. Илиева писа Още
    Всяка емоция, описана... преди 1 седмица
  • Мими писа Още
    Благодаря Ви, открих... преди 1 седмица
  • Liliana Deyanova писа Още
    Blagodaria ti za texta, Zlatko, nai -... преди 1 седмица
  • Петър Пейчев писа Още
    Хубаво! 
    преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Малко хора си дават... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Здравейте, Лин, ще ви... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Оригинално заглавие... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още
    Г-н Дуранкев,... преди 2 седмици
  • peterpup писа Още

    Здравко поздравявам... преди 2 седмици
  • Лин писа Още
    Много познато и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    "Опитът прави хората... преди 2 седмици
  • Ema Veneva писа Още
    Не мога да повярвам,... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Надявам се повече... преди 3 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 седмици
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 седмици