Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Двете части на разказа „Мàрго“ можете да намерите на тези адреси:

1. Мàрго – Част I

2. Мàрго – Част II

Милицията вдигна ръце. Обявиха го за беглец. Ние се вбесихме от тъпотата им. Марго и чужбина – беше най-несъвместимата картинка! Но можеше ли някой, който не го познава да повярва, че „за неква брада“ човек може да се самоубие!

Братята му се тревожеха, трябваше и да се подписват разни документи по наследства, по строеж на мястото на бащината им къща. Решиха да отидат при Ванга. По-малкия, по-близък по характер до Марго – замина, с обещанието да ни разкаже. И като се върна – седнахме в Архитектите, той луд от радост, да ни черпи, че „Марго е добре!“

И заразказва подробности:

Било е 12 март. Гледачката го поканила да влезе без ред, защото усетила, че е разтревожен. Бил първи. Подал там захар, ли, що ли. И тя почнала. С думите „Брат ти не е жив“. И той припаднал... Имало е и напрежението, и всичко!

Като се свестил – тя започнала да му изброява почти 20 имена и истории за негови роднини, умрели различно отдавна. Като се поуспокоил и смаяно Й повярвал на „силата“, тя му казала така: Ето го брат ти е тук! Смее се силно и те гледа. С него са майка ти и баща ти! И тримата са добре и щастливи! Марго е облечен целия в кафяво! /Как в кафяво, развикахме се ние! Якето му е черно, пуловерът сив, само панталонът може да е кафяв!!!“ Той казва – знам, ама тя така каза!

Той е скрит в планината и не иска да го безпокоите. Щастлив е и спокоен. Ако не го намерите до Великден – ела пак – ще ти кажа къде е! /Беше 12 март. Великден се падаше тази година доста рано – началото на април! Зарадвахме се, че скоро ще го открием./ Само едно нещо беше раздразнен – тя му казала, че има две деца, а той няма ни едно – жена му от 10 години се лекувала безрезултатно от безплодие. Ние обсъдихме грешката и приехме, че може и да сгреши малко, жената! Може да ги е видяла някъде в бъдещето. Дълго седяхме заедно тази нощ, весели, аз пийнах, зачерви ми се носа, пламнаха ми ушите – ма не ми пукаше! Беше най-щастливата ни нощ! На 13.

Прибрах се и си легнах. А на другия ден пристигна Ники. Сериозен – и досущ като в романите – седна до мен и ми каза, че са намерили Марго. Мъртъв. В подножието на Тетевенските скали, любимото му Лобно място... Стопил се снегът и две дечица го открили, търсейки кокичета и минзухари. И трябва спешно да заминем всички за там – за опознаване и погребение!

Милият Ники! Колко предан и мил другар беше! И още е, но рядко го виждам! Обичам прекрасното му чувство за хумор. Обичам таланта му, с който илюстрира поне половината детски книги! Обичам срамежливата му хитрост, когато се мъчи да надхитри живота! Малък мъж с нищожен, в очите ми, ръст, но невероятен приятел! Когато го подкачах, че „ми е малък“, прегърнала го братски през врата – винаги произнасяше по особения си начин, за да прикрие габровския диалект: Нали знаеш, че за мен няма високи жени! Има само дълги! :))) И се усмихваше с милата си усмивка, като разперваше ръце, за да напомни как се разстилат „дългите жени“ в кревата.

Беше съученик на Марго от гимназията. Беше дете на „Враг на народа“ – постоянно подплашен да не го изселят! Живя по мазета и таванчета поне 20 години нелегално, за да може да упражнява професията си на илюстратор, която беше чисто Софийска професия. Накрая се ожени и получи Софийско жителство.

За да завърша с Ванга ще изпреваря малко разказа си. На „годината“ на Марго, за която посетихме наново Тетевен, заварихме там две бебета – близначки! Оказа се, че „е имал“ вече Ичо две деца, за които още дори и той не е знаел – в корема на жена си!!! Това беше пък подаръкът на Марго за него!!! Родиха се малко по-рано, дребни като мишки, но станаха чудесни момиченца, вече омъжени!

А Ванга, като видяла, че Ичо не може да приеме истината за брат си – предала я така, завоалирана. Но трябваше да се сетим, че щом е редом с умрелите си родители – няма да е на ТОЗИ свят! Тези неща ги обсъдихме пак на панихидата Припомнихме си всичко! А Ичо, веднага след погребението на брат си – и от вълненията с Ванга – получил силно нервно разстройство и се лекувал около 6 месеца от него!

Срещнахме се пак – години след като се ожених – купихме си стара къща близо до Тетевен и подновихме приятелството! Обичам да го гледам и да ми пробужда святкащи спомени, които аз веднага затискам да не болят!

А тогава, на 15 март, по тъмно сутринта – качихме се всички на две таксита – огромни черни лимузини за по 8 души – само тогава ги видях – от де се взеха?! Плати цената Ники, с парите от Тотото – никой от нас нямаше пукната стотинка тогава! Нито пък родителите ни! В стреснато мълчание пътувахме до там. Аз помня как се спусна над очите ми бяла пелена. Виждах само най-належащото, нищо наоколо!

Пристигнахме в Тетевен в чудно мразовито и слънчево утро. И веднага се втурнахме по некви кални пътечки към „мястото“...

Вижте, беше се самоубил, като е скочил от невероятна височина надолу в скок „Лястовичка“. Два и половина месеца преди деня, в който го видяхме наново! Можете ли да повярвате, че видяхме Прекрасна Красота???

Моля, повярвайте!

Достигнахме снегът, на стотина метра от склона нагоре. Над нас се извисяваха все още заснежените склонове, малък заслон по средата на височината. Над тях във висините абсолютно вертикално – скалите. Пред нас – чистият бял сняг. И тялото на Марго – цялото златно – не знам защо, просто беше златно!

Повтарящо до съвършенство позата на „Робът“ на Микеланджело, но легнал, разбира се!

По гръб, с главата в ниското, >кафява< блуза, закрила горната част на главата, ръцете оголени и вдигнати в поза, като че ли се съблича. После >кафяв< панталон, посвлякъл се надолу, та да открие точно толкова от тялото му, колкото да бъде чудно красиво, но да не покаже това, което би смутило окото! Чудна красота на човешко тяло, застинало във златно сияние, като отлято от бронз! Ни капка кръв или напомняне за разрушение! Никакъв помен от деформация, нищо, което да уплаши окото, да предизвика отвращение, да съкруши!

Освен кънтящата мисъл, че това е Марго и вече го няма!!!

Аз не плачех. Някак още не можех. Или вече не можех. Не знам. Плаках по-късно, на погребението.

Отдалечихме се на десетина метра и се мъчехме да не виждаме как – нарязан – човекът съвсем прилича на месото, което си купуваме за готвене. Как можех после да ям месо :((((

Ники трогателно се грижеше за мен, като ми крещеше ядосано, щом ме хванеше да гледам натам.

Къде си, Ники??? Какво правиш сега, френд???

После погребение! После раждане на някакво бебе – всички бяха пийнали и с диви крясъци събудихме Тетевен, възмутени, че могат да спят в такава нощ, когато изчезва Приятел, а се ражда някакво сгърчено ново същество на мястото му...

Мож ли му фана смисъла на живота...

Оставих кичур от косата си, когато спуснаха ковчегът. Лош вкус, мисля си! Ама не исках да го оставя съвсем сам там... А в къщи изрязах цялата си прекрасна дълга, черна коса, така красиво допълваща ме. Някак се надявах да изрежа и мъката си заедно с нея.

Точно така отрязах косите си наскоро, като се прибрах за последно от България, убила любовта си. Отрязах всичко, което помнеше Любовта ми! Ноктите си, косите си! Изстъргах кожата си до нова – но не помогна. Не може да се изчегърта всичко там, дето боли. Не може да се прави аборт на любов. Някакво място в центъра ни... Не знам какъв орган има вътре. Ама много боли!

А животът все продължава... дали свършва някога изобщо? Дали като ме няма – ще свърши най-после? Или ще продължи по някакъв нов и различен начин за мъчение???

Не обичам спомени!

Много става тъжно...

* * *

Дотук с емоциите!

Сега да проследим събитията

Гаджето на сестра ми – китарист от същата живописна рок група, с чийто барабанист пък движех аз – бе поканен от един съвойник в Петрич – „да го вкара при Ванга“ – имаше си той там свои проблеми. Няколко души познати я бяха посетили вече, та у всички ни имаше любопитство към нея.

И аз реших да отида с него. Беше интересно посещение, от гледна точка „доказателство за дарбата й“. Не бих искала да го разказвам сега, защото не допринася за историята нищо, освен фактът че точно на забравих коя дата – нощ, ден и още една нощ – аз документирано не бях в София. Защото в Петрич се ходеше с открит лист.

Когато ме разпитваха за Марго в милицията – един много симпатичен и млад следовател се държа много добре с мен – измолих си открит лист, и го получих на часа! Но тогава още не знаехме, че след 3-4 дни ще го намерят! Така че аз отпътувах за там вече след погребението – и ми остана само едно желание – много исках да получа някакво последно послание от Марго „за сбогом“! Но не получих :((((

Сега малко пообърквам последователността на събитията, но вярвам, че вълнението ми ще ги възстанови. Веднага след завръщането ни в София организирахме посмъртна изложба на Марго в Културния клуб на Академията – една приятна стая. Момчетата подредиха всичките му работи – около десетина скулптори, няколко дребни пластики, няколко дялани камъчета – :))))))) щастлива съм, че той хареса моето откритие – да дялам през лятото керамични парчета, оваляни и изгладени от морето. И по стените – най-силните му графики. Поставиха грамофона му, пускаха неговите плочи... М. Илиев ме подсети за ароматните пръчици – аз ги бях забравила. Индийска музика не помня – Марго нямаше такава. Знам, че най-много пускаха Недовършения реквием на Моцарт – заради недовършения живот на Марго!

/Ух, помните ли величието на филма „Амадеус“??? Точно сцените на написването на този реквием! Щастието, което изпитваше Салиери да усети, да сподели, да се почувства и той носител на пламъка на Гения! Така се чувствахме и ние покрай Марго! Много хубави филми направи този Милош Форман! И „Полет над кукувиче гнездо“, и „Коса“, и „Амадеус“... Сама си завиждам, че съм ги гледала! Само не казвайте, че не сте ги гледали! Няма да си говоря вече с вас! :(((/

Именно по това време аз организирах „митинга“ си в двора на Академията :))))) Дълги години преди ‘89, в един от най-опасните периоди, когато спасяваха СИВ!

С риск да си загубя няколко ухажора, ще разбуля малко тайната на Летописа: Най-хубавата година от 60-те беше 1968, със Световния Младежки Фестивал и особената душевна свобода на Хипитата. И с чешките събития, които обединиха свестните хора като един!

Та акцията „Брадата – враг на КомунизЪма“ беше пряко последствие от Хартата на десетте – така, май, се казваше призивът за Свобода на човекът зад желязната завеса. Изглежда някой от тези, дет са я писали е бил с брада! Та после „обръснаха“ и Ленин, и Маркс, и Енгелс – останаха си със чист голобрад Сталин!

/Знаех си, че ще се оплета в обстоятелства и ще объркам конците на историята!!! :(((((((((/

Просто в денят след погребението аз минах по ателиетата и поканих желаещите да почетат паметта на колегата ни в 11 часа с едноминутно мълчание. Поканих също и преподавателите, които се събираха в деканата.

Ама не влагах нищо политическо в това! Хич не се сещам за политика никога, честно! Дай ми любов, тъги, музики, справедливост, изкуство! :(((( Язък ми!

Тогава обвинявахме за случилото се – освен гордият характер на балканското чедо Марго – и следните обстоятелства: злобата на тогавашната секретарка на приложния факултет на Академията – една наистина жестока, арогантна, грозна и направо отвратителна личност, набрала тонове омраза на бедните студенти от години;

- тогавашният ректор на Академията – Секул Крумов, за когото се говореше, че е постъпил в първи курс опасан с патрондаши и автомат – тва не съм го видяла и не мога да го твърдя, но беше „железен“, един от най-неприятните квадратни глави и души! По ирония на съдбата – той беше един от тези, с които Марго е работил частни работи – асистирал му при изграждането на паметници и скулптурни групи още преди да го издигнат за шеф – бяха от години познати и на ти!!! Забележете, с „Ректора на академията!!!“, който със щракване на пръста си можеше да му оправи и „изключването“, и софийското жителство и всичко, що ти душа иска – щатен художник на МВР и БНА!!!;

- деканът на Приложния факултет – Бойчо Григоров – най ми е жал за него от всички! Не беше лош човек, но се взе на сериозно от „поста си“ и стана арогантен и презрителен към студентите! Синът му ни беше приятел – чудесно момче!

Помня, че всеки един от тях по някакъв начин – според характера си – реагира на случая с по-брутално или по-завоалирано безочие.

Първенство държеше, разбира се, Другарката Димитрова – ненапразно не търпя „принципни“ грозни жени! Когато Съдбата иска да довърши една грозна жена – надарява я с принципи! Ууух! Съмнявам се, че бяха и принципи – просто всемирна омраза + правото на камшик в ръката. (Не визирам никого от присъстващите.) Също така не търпя и принципни негрозни жени, ако размахват принципите си наляво и надясно за да унижават „ближния“ си.

Тук специално искам да наблегна на това, че – макар да ги считахме за причина – не стигахме до там да ги обвиним! Дали защото бяхме млади? Дали защото знаехме, че „такава е ситуацията“ и никои не може да я промени? И главно знаехме, че причината все пак е в Марго! От всичките хора – само той „пострада“. Заради личните си качества и свойства.

Забележете, че това не беше случай на унищожаване на Талант от завистници! Него ВСИЧКИ го обичаха, макар да не беше от „симпатягите“, дето те черпят с чашки, викат, къде си, бе, мой човек и подобни „народняшки“ изявления. Просто си беше... Марго.

След напущането му на Академията всички поред го бяхме съветвали към кого да се обърне, кого да помоли за помощ. Получавахме само усмивки. Но май се е опитал все пак нещо, защото имам спомен, че Димитрова му се беше подиграла най-нагло в лицето с нещо подобно на „ще се обръснеш, ще се обръснеш и хоро ще играеш“.

Бойчо Григоров е присъствал и се е хилил весело насреща му. Секул Крумов го е срещнал из ателиетата и ще-неще е взел отношение, като му се е скарал, че не се е подчинил на „наредбата“ и се прави на герои! Това ми е споделено насаме и с много болка, защото той все вярваше, че приятелят си е приятел дори и когато е шеф! И не беше го молил за помощ, даже не беше изслушал всички добронамерени съвети, а си беше излязъл по средата. Аз така знам.

Та докато редим картините – идва Секул мазен и сконфузен и почва: Ааах, ама защо не ми е казааал! Ми ние сме приятелииии! Ма защо не сподели това момчееее! Как можа да направи такова нещооо! Вие къде гледахтеее...

Начи умрях! Така е гадно да гледаш някой как лъже и да ЗНАЕШ, че лъже! Тогава именно го презрях! Но знаех, че и на него му е терсене! Никой не е чак такова говедо, та да не се трогне пред такава нелепа трагедия! И, кълна ви се, досрамя ме за него, и главно затова подтиснах невероятната си дотогава стеснителност, и като гледах да не се разплаквам или да ми трепери гласа – казах: „- Вижте, никой не Ви обвинява! Тук всички ЗНАЕМ, че сте разговаряли, но не обвиняваме никого. Затова не се оправдавайте напразно! Защото всички тук се чувстваме еднакво виновни!“ – така – 3-4 изречениа в този дух. Просто исках да СПРЕ да се излага пред всички тези очи!

Как да ви обясня! И главно на теб! Чувствам такова ужасно съжаление към човек, ПРИНУДЕН да лъже, за да се защити – от какво ли, от собствената си съвест! Когато може просто да каже истината... и да каже „съжалявам“.

Той се извърна към мен – бях му в гръб – и светна с очи.

Наистина светнаха. Но после угаснаха и каза: – Ние /кои ли „ние“ имаше предвид???/ не разговаряме с тези, които са го обичали! Знаем, че сега сте много разстроени.

А де! А после ми се губи споменът.

Някъде тук се вмъква поканата за едноминутно мълчание в двора – до чешмичката /И пред мълчаливият упрек на Роби!!!/

И те дойдоха! Примрях, когато видях, че ВСИЧКИ дойдоха!

Освен преподавателите, разбира се! От тях ни един – аз истински се огорчих и зачудих.

Дворът се изпълни с хора. Всички мълчат и ме гледат. Косите на върха на главата ми щръкнаха. И нямаше връзка с „докосването“. Просто там, дето било третото ни око някога, „фонтанелата“, усети страхотно силна енергия! Ето, и сега го почувствах! След толкова години!

Почувствах нещо страхотно, че тези хора СА МОИ!!! Че мога да ги поведа където искам, и че те ще направят каквото поискам – точно сега, точно в този момент!

Почувствах се по невероятен начин! От една страна се притеснявах, че никой не поема инициативата да обяви едната минута, от друга – те гледат МЕН! А аз не бях, някак, най-близкия на Марго човек! Не исках да предвождам тълпи! Исках да си стоя и да си умирам от мъка – и тва е!

Но ТЕ ГЛЕДАХА МЕН! Профучаха ми неосъзнати усещания за разните „предводители“. И ги разбрах! Това е като едно пиянство! Или наркотик! Да обединиш мислите на тълпата! Душата Й. Идеалите Й.

Страхотно е! Величествено и невероятно! Пожелавам ви да го изпитате за миг! Да усетите СОБСТВЕНАТА СИ ЗНАЧИМОСТ! Да се усетите нещо като Избраните.

И после да не ги поведете! Защото това си е чиста лудост!

Няма никаква реална основа! Който разполага с души – рано или късно „съгрешава“. Аз се измъкнах от хипнозата и събрах пак цялата си смелост, за да каза няколко думи: Бе кви бяха – да речем – Всички знаете, че загина нашият колега Марго. Поканихме ви да го почетем с минута мълчание. Поканих и преподавателите, но виждате, че няма ни един от тях...

По едно време се сетих и да обявя минутата – бе никой не се обади да ми помогне :(((( Не знам колко мълчахме – не се сетих да следя по часовник :((((

После те пак ме загледаха мълчаливо – тогава аз им казах, че могат да се върнат в ателиетата. Те се разделиха на групи.

Аз се прибрах, за да замина за Петрич. Къф беше, начи, тоя влак – безброй часа се друсахме до там, после осъмнахме в един мразовит и мъглив ден – а там едно бедно! Мърляво! Разхвърляно – грозен град беше! Хееехехе! Да ме прощават братята МкДонци, ама акад. Вакарелски – преподавателят ни по Етнография, най-стария от всички – на колко ли е бил???, но с едно много фино чувство за хумор – ни „преподаде“, че колкото по-красива била една Бг носия – толкова по-грозни и мърляви били къщите на съответната етно-общност. Най-хубава била МкДонската, а след нея – шопската :))))))))))) /Пиша така МкДонска – за да не може със сърч фанатизираните членове на племето да попаднат на постинга ми и да се почувстват задължени да ми обяснят играта./ Там, в Петрич, е такова населението, нали? Ако не греша – никога не ме интересува кой какъв е, може би от егоцентризъм :((((

Бяхме квот бяхме в Петрич, върнахме се късно втората нощ и се прибрах уморена и мръсна. Чак на следващата сутрин се запътих към Академията с интересния разказ. Още отпред – било е към 8 часа – ме пресрещна едно от приятелчетата – мой „обожател“, но не от хората, които можех да приема истински – някак беше прекалееено любезен, прекалееено приятен. Не знам. Не ща да гадая!

И ме пита – Защо направи тази глупост! Знаеш ли сега какво ще стане! Цялата милиция е на крак!

А де! Аз викам Що па милиция – и веднага се уплаших да не би печата на открития ми лист да е нещо нередовен.

Но не беше това, а се започна една Криминална загадка, която не е изяснена и до днес. Дали беше провокация, дали беше глупаво, но добронамерено деяние на приятелче, дали самодоволно действие на глупак – не се разбра, въпреки че доскоро се чуваха версии. А може би и някой знае.

Доказателството колко бях популярна и обичана в Академията е, че не ми натресоха на мен това обвинение, или пък поне „подстрекателството“ за него! Защото се намеси и КДС! Беше в разгара на ловът на вещици сред Интелигенцията, Солженицин, подписване на какви ли не уж спонтанни декларации от писатели, творчески съюзи и ентусиазирани творчески доброжелатели! Уволниха Валери Петров от БКП заради отказът му да оплюе Солженицин! И подобни!...

Какво било? Че тази сутрин академията осъмнала облепена с позиви! Написани на машина. В които се е започвало с думите – поредната жертва на кървавия комунизъм и така нататък в този дух! Цитирали се думите ми към Ректора и какво ли още – ааа, нещо – отново най-талантливите и честни личности...бла бла бла!

Може и да е било истина – но това не са думи на човек от нашата възраст! Аз и не прочетох ни един, де, само преразкази на очевидци – към 7 сутринта до всеки позив е стоял КДСар с ножче и го е изстъргвал грижливо от стената! Петната седяха дълго. Значи е пишело нещо, дет не са искали да бъде видяно, баровците!

Но не знам достоверно текста.

Най-гадното е, че това послужи за повод изложбата – много силно посещавана!!! – да бъде закрита на четвъртия ден! А не след 15 дни, както беше замислено!

И Марго беше наново убит, като се забрани да се говори за него в продължение на цели 20 години! И чак тогава успяхме наново да направим изложба. В истински салон. И издадохме на наши разноски чудесна монография! Беше все така съвременна и въздействаща, макар, че не ме караше вече да тръпна в студ, както когато разглеждах с Марго посмутен отляво :~(

Поискаха още тогава да конфискуват работите му, но, Слава Богу!, оказа се, че братята му са собственици! Та ги спасиха. И ги предадоха на един приятел на Марго, който хем не беше и член на нашата компания – не зная защо те избраха именно него, а не напр. Ники, у когото самият Марго си ги държеше в едно куфарче??? Но Гицата ги съхрани чудесно, постави им паспартута, държа ги у тях дълги години, а след втората изложба с общо съгласие бяха предадени на Градската галерия. И там Бог да им помага!

Не мога да се нарадвам на роднините му, които и за миг не си помислиха да ги продадат или да спечелят пари чрез тиах, макар че си имаха между двете снахи едни вечни недоволства кой колко е трябвало да получи от Старите. Ама дом без наследствени драми не може!

Аз имам много малко от тях. Освен когато ми подаряваше на рождените дни – ми се струваше ужасно да приемам от него такива ценни подаръци – и те отидоха в чужди ръце – особено ме е яд за една чудесна скулптурна глава – моя, която аз смутено отказах, защото ме беше срам да кажа как мечтая да я имам и колко съм щастлива, че ме е „направил“!!! А и той не посмя да каже, че е правена специално за мен!

Имаме много чудесни общи неща. Не мога да ви го опиша – бе най-обикновен човек! Даже имаше едно приятно злобничко чувство за хумор! Пиеше – но не ставаше гаден. Даже мога да кажа, че никога не го видях пиян.

Пушеше Мелник – обожавам миризмата му! Не чух никога грубост или псувня, макар да обикаляхме по какви ли не кръчми! Беше ManBeing от чиста проба! Сигурно има и друг такъв – не съм го срещала! Мъжът ми е невероятен – но от съвсем друга порода! Не мога да си представя Марго „съпруг“. Много е независим за тази работа.

Или пък просто прекалено стеснителен, за да разкрие огромната си нужда от топлина, любов и ДОМ, които са му липсвали цял живот!

Едно бездомно дете, един бездомен човек, без място в целя свят! Освен в сърцата ни! И остана без продължение... Че да има на какво да се надява човек от Бъдещето!

Казват, че духът е важен, не тялото...

Но точно това тяло, с този дух – искам ги обратно! Пука ми за Душата и Вечното, когато това, крехкото, временното, е толкова беззащитно и неповторимо.

И точно с това е ВЕЛИК човекът, защото е дръзка прашинка, а не Всемогъщ и самодоволен като... забранено е да му произнасяме името!

/Лелееиииии! С тия постинги утре няма да искарам „Добра бележка“!!! :(((((((( Днес към 5.30 вечерта започва най-странният еврейски празник – Йом Кипур! Ужас! Всички се прибират в къщи, обличат неква бяла дреха, сядат по земята и не кусват ни храна, ни вода! Спомнят си греховете и се молят за прошка! А в небесата се носи безмилостнят Ангел на Смъртта, с Големия тефтер и ни пише бележки! И който се провали на годишния изпит – горко му! Няма да доживее до другия Йом Кипур! Всички си пожелават „ХАТИМ`А ТОВ`А!“ – Добра оценка! :))) Пожелавам и на вас!!! Защото може Зиези да е прав, все пак, и ВИЕ да сте едно от десетте загубени племена на Исраил! Та Хатима Това, Friends! Да се видим и догодина!/

J. A.

Други статии от този автор

Посетители

11
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици