1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Етгар Керет, „Асамтой“
Изд. „Жанет 45“, Пловдив 2013

2013 03 ASAMTOI

Откакто се върнах в Израел всичко ми изглежда различно. Миризливо, тъжно, тъпо. Дори обедите с Ари, които преди разведряваха деня ми, сега ми тежат. Той ще се жени за своята Несия, днес ще ме изненадва с новината. И аз, разбира се, ще се изненадам, все едно Офер – същият, дето все примигва като стреснат, – не ми разкри тайната още преди четири дни. „Обичам Несия – ще каже и ще ме погледне в очите. – Този път – ще добави с дълбокия си и много убедителен глас, – този път е наистина.“

Правим си среща в един рибен ресторант на плажа. Икономиката е в рецесия и цената на обяда е смехотворна, само и само да идват хора. Ари казва, че рецесията е добре дошла за нас, защото ние, дори да не сме го осъзнали още, сме богати. Рецесията, обяснява Ари, е жестока към бедните, даже „жестока“ не е точната дума – тя е убийствена. Но за богатите? Тя е като бонусните точки за редовни клиенти на самолетните компании. Можеш да си вдигнеш стандарта без да похарчиш и стотинка в повече. Ей така, на майтап, минаваш от Джони червен етикет на Джони черен. А офертата за четири дни и полупансион се превръща в седмица, само и само да идват хора, някакви хора поне.

– Не мога да я дишам тази страна! – му казвам, докато чакаме менюто. – Бих се чупил завинаги, да не беше бизнесът.

– Я се стегни – Ари качва обутия си в сандал крак на съседния стол. – Къде другаде на света ще намериш плаж като този?

– Във Франция – му казвам, – в Тайланд, в Бразилия, в Австралия, на Карибите...

– Добре де, добре, заминавай тогава! – прекъсва ме той самодоволно. – Хапни, пийни едно еспресо и изчезвай!

– Казах – натъртвам, – че бих, да не беше бизнесът...

– Бизнесът – прихва Ари, – бизнесът – и маха на сервитьорката за менюто.

Сервитьорката идва да ни каже каква им е специалната оферта за деня и Ари я поглежда с нехайния поглед на мъж, влюбен в друга жена.

– А за основно – усмихва се тя с неподправена, неустоима усмивка – имаме парченца червена риба тон с масло и пипер, камбала върху канапе от тофу със сос терияки и говоряща риба със сол и лимон.

– За мен камбала – бързо реагира Ари.

– Как така говоряща риба? – питам аз.

– Говоряща риба, сервирана сурова. Леко осолена, но без подправки...

– И говори, така ли? – прекъсвам я.

– Бих ви препоръчала камбалата – кимва и продължава сервитьорката, – не съм опитвала говорящата.

Веднага щом започваме да ядем, Ари ми казва, че ще се жени за Несия, или Насдак, както обича да и вика. Измисли и прякора когато Nasdaq[1] все още се покачваше и така и не го смени с нещо по-подходящо.

– Честито – казвам. – Радвам се.

– Аз също – Ари лениво се смъква по-надолу в стола си, – аз също. Добре си живеем, а? Аз с Насдак, ти... сам, за момента. Бутилка хубаво вино, климатик, море...

Рибата идва след 15 минути. Камбалата, според Ари, е страхотна. Говорящата не шуква.

– Ами не говори – сопва ми се Ари, – чудо голямо! Ох, само не прави сцени. Не, сериозно, нямам нерви. – А когато вижда как продължавам да махам на сервитьорката, предлага: – Опитай я де! Ако не става, ще я върнеш, но поне опитай първо.

Момичето идва със същата неустоима усмивка като одеве.

– Рибата... – казвам.

– Какво? – пита и протяга бездруго дългата си шия.

– Не говори.

Сервитьорката се изкикотва заразително и бързо обяснява:

– Ястието се нарича така заради вида риба, от който е приготвено, а именно Говорящи. Но това, че на теория може да говори, не значи, че на практика някога ще го направи.

– Не разбирам... – започвам.

– Какво има да се разбира? – снизходително ме парира сервитьорката. – Това е ресторант, не караоке. Ако не ви харесва, веднага ще ви донеса нещо друго... Наистина. Само кажете и ви го нося.

– Не искам друго – безсмислено се заинатявам аз. – Искам рибата да проговори.

– Всичко е наред! – намесва се Ари. – Няма нужда да носите друго. Всичко си е чудесно.

Сервитьорката пуска трета от своите усмивки и се оттегля. А Ари казва:

– Пич, аз се женя. Схващаш ли? Женя се за любовта на живота си. И този път – замлъква в двусекундна пауза, – този път е наистина. Седнали сме сега да отбележим събитието с тая храна пред нас, така че почвай да ядеш, твойта кожа. Без риби и мрънкане за състоянието на държавата. Просто бъди щастлив с мен, добрия стар приятел, става ли?

– Че аз съм щастлив – казвам. – Честно.

– Ами яж си тогава грозната риба – примолва се той.

– Не – отвръщам и тутакси се поправям, – не сега.

– Сега, сега – припира Ари, – сега, преди да е изстинала. Или я върни. Само недей така: с рибата в чинията и със затворена уста...

– Няма да изстине – уточнявам. – Сурова е. И не мълча нарочно, спокойно можем да си приказваме...

– Добре! – казва Ари. – Зарежи! – и ядосано скача от мястото си. – И без това ми се отяде.

Посяга да извади портфейла си, но аз го спирам.

– Хайде аз да черпя – казвам, без да ставам, – по повод твоята сватба.

– Ходи се гръмни! – изсъсква Ари, но оставя портфейла си на мира. – Какво съм тръгнал да ти се обяснявам за любовта. Педал такъв. Педал ли казах? Де да беше. Ти си някакво безполово...

– Ари... – опитвам се да го спра.

– Аз отсега – Ари размахва пръст във въздуха, – отсега си знам, че после ще съжаля за тези си думи. Но и да съжаля, и да не съжаля, това е положението.

– Мазал тов![2] – казвам и се опитвам да му се усмихна по естествения начин на сервитьорката. Ари ми махва в отговор – нещо средно между „пука ми“ и „чао“ – и си тръгва.

„Всичко наред ли е?“ – ме пита с жест сервитьорката отдалеч. Кимвам. – „Сметката?“ – продължава тя с пантомимата. Поклащам глава. Хвърлям око към морето през прозореца – малко навъсено, но все така въздействащо. Поглеждам рибата, просната по корем със затворени очи: тялото и се надига и спуска, все едно диша. Не знам дали тази маса е за пушачи, но така или иначе запалвам – една от онези блажени цигари за „след това“. Не съм особено гладен. Мястото е приятно, с изглед към плажа. Жалко, че има стъкло помежду ни и климатик вместо бриз. Мога да си седя така с часове и да гледам вълните.

– Заминавай! – прошепва ми рибата, без да отваря очи. – Хващай такси до летището и скачай в първия самолет за чужбина, все едно закъде.

– Ама аз не мога просто така – обяснявам с ясен, бавен глас. – Имам ангажименти тук, бизнес.

Рибата млъква отново, млъквам и аз. След около минута добавя:

– Няма значение, зарежи. Нещо се скапах.

Не слагат рибата в сметката. В замяна ми предлагат десерт и когато го отказвам, просто задраскват 45 шекела от касовия бон.

– Съжалявам... – казва сервитьорката и бързо додава: – че не ви хареса. – Секунда по-късно уточнява: – Рибата.

– Не, не! – възразявам аз, докато набирам таксиметровата компания по мобилния си телефон. – Добра си беше рибата. И мястото е много приятно.

Превод от иврит: Милена Варзоновцева
Публикува се със съгласието на издателите.



[1] Nasdaq (Автоматизирани котировки на Националната асоциация на дилърите на ценни книжа) e американска фондова борса, една от най- значимите в света. Б. р.

[2] Благопожелание на иврит: „Честито!“, „Късмет!“. Б. пр.

Pin It
Етгар Керет

Етгар Керет (1967, Рамат Ган) е най-четеният израелски писател от своето поколение. Обича Гогол, Бабел, Башевис Зингер, Кафка, Вонегът, хумус, „безтегловността на писането“, всичките си действащи лица, своето ексцентрично семейство и много други неща и хора: обич, която личи в цялата му проза. Автор е на пет сборника с разкази, публикувани в 35 страни, както и на комикси, сценарии и десетки публикации в The New Yorker, The New York Times, Le Monde, The Guardian, Zoetrope, Tablet magazine и други. Сред многото му отличия са Платинената награда на израелската Асоциация на издателите (неколкократно), отличието за най-добър чуждестранен писател на Централната градска библиотека в Санкт Петербург (2010) и кавалерската степен на Ордена на изкуствата и литературата на Франция, както и Златна камера от Кан 2007-а, за създадения заедно със съпругата му Шира Гефен филм Медузи.

Други статии от този автор

Посетители

56

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    Вижте го само тоя... преди 37 минути
  • Златко писа Още
    Хей, хей, като започне... преди 1 час
  • Златко писа Още
    И още нещо: израз на... преди 1 час
  • Златко писа Още
    Но едно ми се струва... преди 2 часа
  • Златко писа Още
    Възможно е. Прекалено... преди 2 часа
  • В. писа Още
    Господин Енев,... преди 2 часа
  • Valpet писа Още
    Точни факти и научни... преди 2 дни
  • Златко писа Още


    Уважавам безкрайно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Да ви припомням ли, че... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Не се кахърете, явно... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    И още: хората, които... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Уважаеми професоре,... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Българинът е... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Само след половин,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Собствената ми... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Епидемията ще си... преди 4 дни
  • Люба Александрова писа Още
    Здравейте!
    Не ми се... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Много ценна статия,... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Неолиберализмът... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Съгласен напълно! По... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Аз предлагам тук... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Благодаря ви, не... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Съжалявам, че... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ако ми позволите едно... преди 4 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Напълно съгласен!... преди 4 дни