Драскулки – Проза

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

– Той им взима мярката, само да ги види и след няколко дена ги няма. Той им взима мярката.

Думите звучаха силно, но нямаха никакъв смисъл. Тъмна, забравена светлина се криеше зад тях, усещаше се напрежението, което носят, агресията, непредсказуемостта, тихата безчовечна лудост, която кроеше своите далечни планове много назад, дълбоко зад кулисите. Няма до какво да се докоснеш, нищо, над което да поставиш пръст, нищо, което да можеш да посочиш. Просто огромна мармаладена завеса се спускаше над този притъпен, но все пак присъщ на него нож. Прикриваше го без да може да го накара да изчезне.

Толкова много лудост.

–Той им взима мярката, ще видиш.

Не ме е страх от него, никога няма да може да ме достигне, не и с подобна разсеяност, с подобна несхватливост за методите нужни. Не можеш да се страхуваш от разбърканите на масата карта, каквото и да смяташ...

– Не знам как го прави, но им взима мярката за секунди, само да реши... и край.

Уморен съм от обвинения, оставете ми още само един спокоен момент, после ще се справя с всичко. Само още един кратък момент на великолепно, блажено, райско и божествено успокоение.

– Ще видиш...

* * *

Живееше на едно от най-ужасните места в града. Може би щеше да е най-ужасното, ако имаше как да ги степенуваш, да различиш един Ад от друг, да разместиш пластовете и да ги насложиш в главата си за един момент. Но той не съществува и Адът е навсякъде и навсякъде е най-ужасно. Или просто виня други хора за грешките си. Главата ми запоява да се избистря.

Без да искам скачам между крайностите, все пак в онзи застинал миг мястото изглеждаше меко и уютно. Къщата на любовта, където се събират животните. Когато аз идвам тук, всичко опустява, за да се заслуша в монотонните ми крачки. Самият аз не смея да се спра. Можеш да бъдеш близък с някого, когато знаеш къде живее, когато си усетил мястото, доколкото е нужно. Иначе не става. Трябва да споделяте нещо. Едни и същи улици, една и съща самота, една и съща обреченост, един и същ сняг и еднакви дъждове.

Трябва да походиш по улицата на животните, да ги чуеш как те наблюдават скрити някъде в тъмнината. Само животните ще те изпратят дотам. Котките се промъкват най-близо от всички останали...

– Само да им вземе мярката.

Дано поне тази вечер да не полудея. Само тази вечер и може би ще се предам, не ме интересува дали ще бъда жив на сутринта.

* * *

Забрави улиците, забрави животните, забрави за птицата, която сега седи на прозореца ти и напомня за някого и напомня за мен. Никога няма да се нуждаеш от нея, никога не си се нуждаела от мен. Просто така изглежда, когато си невнимателна, когато не забелязваш най-важното, когато сляпата ти и глупава надежда те кара да виждаш нещата по-красиви, нещата по-дълбоки. Те не са, аз не съм.

Всяка моя дума е писмо към теб, с всяка своя дума аз се обричам да съм свързан с теб. Всяка моя дума е вятър, неистина, всяка моя дума се претопява в безкрайно оловно море и изчезва, за да не се върне никога. Не се нуждаеш от мен, няма и да ме запомниш.

* * *

Просто се отпусни на голямата поляна. Тревата е зелена и ти усещаш как те гали, как се допира до теб и те обгръща. Аз съм в песента на птиците, аз съм всичко, което не виждаш. Облаците са толкова бели, изглеждат меки и близки. Ти си се скрила в трюма на огромен платноход и плуваш сред тях. Колко наивна изглеждаш сега. Заблудите няма да те скрият, ти си обречена на себе си.

– Само да ги види и след няколко дена ги няма

* * *

Всички вие сте прекрасни домашни котки. Красиви, нежни, разглезени, винаги забравящи и никога забравени. Само вие присъствате в себе си. Мислите ви са насочени към прекрасните ви тела, към грацията, към отдалечени краища и никога не сте тук. Никога не сте сред нас.

И тогава се случва – разсейвате се прекалено много, отнасяте се прекалено дълбоко, мислите прекалено малко и се отдалечавате прекалено далеч от вкъщи. Стигате до мястото, където каквото и да направите, нищо няма да е същото. Старите номера не работят, не можете да излъжете никого. Тогава виждате колко сте безпомощни, колко много зависите от нас.

Тогава започвате да се страхувате, да се плашите от всеки шум, да се прокрадвате от сянка на сянка, но вече е прекалено късно. Той се е огледал за вас и ...


 

– Той им взима мярката, само да ги види и след няколко дена ги няма. Той им взима мярката.

Думите звучаха силно, но нямаха никакъв смисъл. Тъмна, забравена светлина се криеше зад тях, усещаше се напрежението, което носят, агресията, непредсказуемостта, тихата безчовечна лудост, която кроеше своите далечни планове много назад, дълбоко зад кулисите. Няма до какво да се докоснеш, нищо, над което да поставиш пръст, нищо, което да можеш да посочиш. Просто огромна мармаладена завеса се спускаше над този притъпен, но все пак присъщ на него нож. Прикриваше го без да може да го накара да изчезне.

Толкова много лудост.

–Той им взима мярката, ще видиш.

Не ме е страх от него, никога няма да може да ме достигне, не и с подобна разсеяност, с подобна несхватливост за методите нужни. Не можеш да се страхуваш от разбърканите на масата карта, каквото и да смяташ...

– Не знам как го прави, но им взима мярката за секунди, само да реши... и край.

* * *

Беше се облегнал спокойно на приклада, легнал ниско в тревата. Беше мъж около средната възраст и прекарваше живота си в останките на изгорялата си барака. Светът бе прекалено нелогичен за него. Със сигурност той бе прекалено безумен. Не изпитваше болка, това е вярно.

–Той им взима мярката, ще видиш.

Само за момент се бе разсеяла и застанала на мерника. Нямаше пари, а и никой не би му дал нещо смъртоносно за човека, но малките отровни сачми вършеха прекрасна работа за по-малките животни. Малки като нея. Изстрел. Не уцели.

Тя живееше на малка улица в един от старите квартали. Едно от онези места с 4-5 етажни сгради, малки павирани улици и много котки между тях. Със сигурност тя харесваше котките и се радваше всеки път, когато успее да види някоя, радваше се да се прокрадне по-близо до тях, да се наслаждава на движенията им. В старата сграда в която живееше тя често пролетта се раждаха котенца и тя винаги хранеше и тях, освен двете домашни животни, които споделяха леглото й. Всеки път, когато някое от котенцата изчезваше тя плачеше тайно, когато се прибере и всички спяха. Представяше си, че то е добре и някой добър човек го гледа, както тя гледа своите две любимки.

Стреля още веднъж и този път бе точен. Сачмата се заби близо до задните крака на животното. Беше пухкава, възрастна котка, съвсем наскоро някой я бе забравил и тя сега обикаляше малкото къщи наоколо. Вече не. Направи няколко крачки замаяна и накрая се предаде и легна на тревата. Краката й още потрепваха, а главата й се изправи с обточен напред врат, беше я уцелил някъде в гърдите, защото се чуваше как те хриптят, докато си поемаше последни глътки въздух.

Беше красива по общия стандарт и със сигурност самобитността й придаваше голяма доза чар. Винаги се опитваше да се интересува от това, което става покрай нея. Да бъде любознателна, без да прибавя онази ненужна доза любопитство, която превръща жените в клюкарки. Със сигурност не намираше нищо красиво в това.

Често се чувстваше изморена и тогава обичаше да се отпуска четейки. Добрите й котки винаги усещаха това и се присъединяваха към нея. Не, че беше затворена в къщата и себе си, просто обичаше да почива. Често излизаше, естествено.

Погледът му бе празен, когато се приближи към нея. Може би никога не можеше да изпита жал. Никой не го познаваше достатъчно добре, за да разбере. Беше си взел голям кухненски нож, който подостряше всеки ден, понякога без нужда. Днес със сигурност му трябваше. Приближи се до котешката глава, която жално гледаше парализирана от мястото си към него и се мъчеше да поема дъх. Не знаеше, че той я бе застрелял преди малко, не знаеше, че той е убиецът й.

И ето, че един ден се случи. Спокойното малко момиче се влюби. Влюби се до полуда, без сама да намира причина за това. Не, че преди не бе имала мъже, дори напротив, те не бяха толкова малко и тя самата смееше да претендира, че има опит зад гърба си. Често й се случваше да смята, че се влюбва, но и винаги това се оказваше заблуда. Но този път бе различно, бе сигурна, че е така. Усещаше как полудява, светът около нея се промени, бе толкова различно, че сама не можеше да повярва, че е така. Всичко и изглеждаше толкова познато от сладникавите истории, които бе чела и чула, но това бе различно. Толкова различно. Бе есен и тя се наслаждаваше на всеки ден на това време. Наслаждаваше се на листата, на дъжда на вятъра, на тъмнината, на пустотата, когато бе сама с котките се наслаждаваше на себе си и всичко бе толкова красиво.

Заби ножа точно пред изпънатия врат, острието се докосваше до няколко косъма. Погледна право в очите на изплашеното животно. И тогава натисна надолу. Първо взе главата, избърса ножа о нея и я захвърли, скоро щеше да изчезне. През отворената огромна дупка кръвта се изтичаше бързо. Замисли се за това как костите изхрущяха, когато натисна ножа. С бързо движение разпори целия корем. С тъпото на ножа махна цялата кожа на трупа, него захвърли надалеч в гората. Мравките, бръмбарите, осите и червеите щяха да се разправят с него за нула време. Нямаше никой да разбере.

Бе толкова влюбена, че започна да пише писма, пишеше само на него. Искаше да каже толкова много неща, никога не успяваше, затова започна да ги изрежда в тези страници. Винаги имаше още нещо. Бе радостна, че го прави. Смяташе, че и той ги чете със същия ентусиазъм. Чувстваше, че двамата са толкова близки, че са родени един за друг. Не предполагаше дори за миг, че той може да я лъже, че може би я мами, само, за да се отпусне, за да се разсее прекалено много, че да попадне в обсега му.

Кожата метна на оградата и след края на този дълъг слънчев ден я прибра някъде в колибата си. В изгорялата барака.

Така те изчезват.

Авторът на текста предпочита да остане анонимен.

Други статии от този автор

Посетители

11
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 3 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 1 седмица
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици